Когато чувам дишането си, не мога да сънувам.
Имаш вкус на болки в гърлото, аз пък - на домашни дрехи.
Опитвам, но не успявам дълбоко и упояващо да заспя, обградена от хиляди смачкани носни кърпички. Дишам тежко и се заслушвам - изсмуквам въздуха през ноздрите и устата, изпивам го, вакуумирам го в себе си, защото свършва твърде бързо и е жизнено важно да се запася с огромни количества за оставащите нощни секунди и минути.
Очите парят, клепачите тежат, зениците са минуси, ирисите са потънали в червени тънки нишки. Боли ме от кашлицата, гърлото ми леко се изпилява със стържеща и простенваща болка. Обръщам сe наляво, после надясно. Продължавам да не сънувам и да се събуждам периодично, за да вдишам, отчаяна от напуканите си, пресъхнали устни.
Четка, гребен, топла вода. Спринцовка във вената. Там, където кожата изглежда плашещо ефирна и тънка. Където всяко докосване е способно да направи път на извираща гореща кръв, като разкъса и раздере прозиращата тъкан рязко и жестоко, докато не се отвори мътна и дълбока рана.
Спринцовка във вената. Взема, не дава.
Разни жълтеникави телца под микроскопа, кръгли и продълговати бактерии. Стъклото за задно виждане и прозорецът са се маскирали във водни капки. Търся отражението си - знам къде са устните, знам къде са очите, косата, носът - но не ги виждам. С носна кърпичка попивам влагата. Отново не съм там. Главата се свежда, с плавно движение надрасква галеща полуокръжност и се подпира на предпазния колан. Не ми се говори. Навсякъде вали. Октомври?
В ушите се чува тихо бучене, а на неговия плътен фон се откроява звучно и ритмично пукане. Светът изчезва за секунда, нямам нужда от лампа в банята, искам да ми е топло и да се събера, да гледам снимки на Ленин, защото преди, когато сънувах, подсъзнанието ми прожектираше образа на Ленин и изразителното му лице.
От друга страна, снощи беше топло и макар че нормалният начин на говорене беше изпитание, ще открием нещо, за което да се хванен и в тази вечер, когато стане тихо, празно и всичко, на което мирише, е мастика от кръчмата по пътя вляво.
Ще пишем думи, които звучат правилно, редно, които трябва да се изпишат, за да подредиш, каквото ти се струва, че трябва да се подреди.
На никого не му пука за сока ананас и останалите течности в жълтеникавия коктейл, не му пука за обикновените грозни, но изключително работещи и удобни запалки с пиезо кристал. Не му пука за влажността на въздуха, за пластмасовите ресни, висящи на входа на магазина, които онзи малкият винаги дърпа встрани, щом влезнат момичета.
Кейт Мос, Нина Симон, Лоурин Хил и онези по средата. Да си спомняш за нещо, което обичаш?
Вятърът пръска светлина и сенки по кожата под формата на пресечени щрихи, тъмни извивки и криви около носа, графитни затъмнения, скрити от хвърчащите кичури коса, и мъглива тъмнина, разливаща се по цялото лице, силно контрастираща на слънчевите петна, блестящи и избеляващи под полилеите.
Отваряш вратата и откриваш, милата ти крепост е консервирала присъствието ти като топлина, освободена енергия и заразни вирусни издишвания.
Вълна се е понесла от колоните, на нея ноти, които успокояват, приспиват, изравняват, вдъхват сигурност и спират времето с дъждовно униние, есенна инертност, смъртен съботен уют.
Винени суетшърти и нокти си играят с хората и представите им за света, носните кърпички се множат. Няма нищо за казване, защото е трудно сега. Улицата, по която се прибирам от толкова много време, никога не е красива, когато вали. Не се потапя в синьо-зеления филтър на водата, не покрусява със сивота, а става някак невидимо прозрачна и безсмислена, еднаква, безхарактерна, нищожна, незабележима.
Функции и усещането, че мозъкът ми се свива. През нощта се случва същото. Търся си тунел, през който да избягам, като си представям хармонично жестикулиращата ръка, държаща дълга цигара.
Тананикам и си пея постоянно, въпроси за миналото, изследване и търсене. Окончателно усещане за край и жаден порив часове по-късно. Нужда, желание, да, не, не знам, рано е да се каже, докато не отпиеш без страх, но кога и ще се случи ли? (Да, да, да, казвам с увереност на човек, който е открил и ще открие различна причина...) Шт.
Плоски равни очи, бездушни рисунки, достойни за изложба на талантливи седмокласнички.
Оживейте и бъдете истински, не чрез банална меланхолия, а чрез истина, истина, истина.
Фюджийс (I play my enemies like a game of chess, where I rest. NO STRESS!), джаз, реге и така нататък нова за обличане в и усещане чрез музика.
Пътуваме бавно, а аз си спомням за един епизод на един сериал, докато сънят ме дърпа за лилавия ръкав, а в същия момент другите говорят, смеят се или просто са, там, на пейката, плуват из сивата локва на уж удавените си отегчение и безнадеждност. Квадратно пакетче, последвал аромат на рози и късмет, стъпалата зад училище, оld school "графитът" FAK и защо чак сега виждам всичко това.
Счупено стъкло, къдрици, моите и чуждите, влажен въздух, въртене в леглото, чай с мед и може би без ром, тишина, тишина, Лари няма да се върне, а за Джейк не знам какво да мисля.
P.S. А положителна съм - нищо чудно след няколко месеца някой да заживее с малко от моята кръв. But beware because I'm special.
No comments:
Post a Comment