On sleepless roads the sleepless go

Когато го прочетох миналата година, потръпнах, защото не помнех къде съм го чувала, а имаше някаква странна сила, някакво дежа ву в цитата.
"There are things known and there are things unknown, and in between are the doors."

Диалозите представляваха нещо такова:

- Гледала ли си "The Doors"?
- Не.
- Гледай го.

и

- Гледал ли си "Doors"?
- Да.
- И хубав ли е?
- ...Наркомански. Много наркомански.

Това не са думи на предубеден човек или пък на някого, който няма вкус и не цени изкуството, особено по-изкривеното и екстравагантно такова. Това е най-първичното и реално описание, което мога да дам за 140-минутната лента.

"The Doors" е филм на Оливър Стоун, който е на цели 18 години. Вал Килмър се превъплъщава (отгатнете колко добре) в Джим Морисън, Мег Райън е неговата може би любима Пам, Кайл МакЛоклън пък - Рей Манзарек. Образите са учудващо действителни, не видях сериозни пропуски от биографията и живота на Джим (като изключим онова страшно демонстративно и нереално "Girl, we couldn't get much HIGHER"), а връзките и малките моменти, от които се ражда огромната история на Доорс, са много смело, достоверно, но ненатрапчиво вплетени във филма, без да създават излишна изкуственост и осезаемо дращене към постигането на истинско въздействие.
За режисурата е трудно да се говори, защото тя съвсем се смила и претопява в сцените на пламенност, екстаз, транс и тотално пробиване от другата страна. Сцените, в които публиката приема да бъде обидена, хората приемат да бъдат роби, стига музиката и шоуто да не свършат.
Най-хубавото е, че филмът е наситен с подходящите песни на подходящите места и всичко, което сте усещали, че може да е бил Джим Морисън, но никога не сте си представяли и доразвивали докрай чрез въображението си, тук, във филма, е сякаш довършено. Нишките са хванати, разплетени и завързани на възел, където трябва. Липсата на излишните "Но възможно ли е да е било така?" и "Не, не, преувеличават ужасно много" е почти стопроцентова.
А усещането..

Усещането.
Преди да изпаднете в безсъзнание, няма да поискам още една целувка или проблясващ шанс за блаженство, а просто да запомните образа на Вал Килмър, да го запечатате добре някъде на сухо, тъмно, сигурно и хладно и да се влюбите в него. Имате пълното право да се побърквате по Вал Килмър и бавната му провлачена походка, по цялата тази свръхдоза младост и неизчерпаема духовна и физическа способност да не спира, да се захласвате по гласа му, кожените панталони, спокойния, безкрайно блуждаещ и някак превъзхождащ останалите поглед, по вечните му транспътешествия из времето и пространството. Трябва да си намерите поне една малка, една нищожна причина да обикнете безпорядъка на неадекватността му, поетичния хаос от думи, изплували по необясним ред. Простете му, че понякога прекалява, че не е верен, че раздава прекалено щедро любовта си, а после забравя да го е правил, че ви кара да се чувствате единствени, а след това провокира сълзи и омраза, претопяващи се отново в безвъзвратна, мъчителна и неизлечима зависимост, че бяга по най-лесния и опасен начин и че се друса, че се друса до припадъци на сцената, до свирепа агония и оргазъм със свобода.
Простете му, че за моменти поставя примката на вратовете ви и мислите, че го разбирате, а малко по-късно изгася светлините и драсва клечката на едно ново начало. На поредното лутане из лабиринтите на гърчещата се действителност на един поет, на един фалшив идол, на един велик наркоман.
Косата, очите, цигарите, коза, пурите и брадата в последствие - запомнете всички тях.
И онази някак детска откъснатост от света, която изглежда непокътната и неразбрана от никого. Защото има сцени, в които не можех да остана спокойна - имаше бавни, плавни и относително тихи сцени, в които аз не можех да бъда спокойна и неразвълнувано-съсредоточена и нещо ме тресеше и разбъркваше през почти цялото време.
Изтръгнете, опитайте някак да изкорените склонността си към причинно-следствена дисекция и прекомерно търсене на обяснения и приемете, че точно пълното отсъствие на такива дава криле, упоява, разклаща и накрая изхвърля човека свободен. За жалост, като парцал, преминал през центрофуга. За щастие, всички те оставят полъх на безграничност и любов след себе си. Всички те те мотивират просто да си и да бъдеш, а не да планираш какъв и как да си и да бъдеш. Всички те те бутат към изсушените растения и към малките хапчета, към сподавения писък на стриктно събраните върху гладка повърхност магистрали от прахчета, когато нещо не достига или когато повярваш, че тяхната деформирана романтика прекрасно ще пасне на твоето искащо да бушува в нови експерименти и усещания съзнание.
А те - те просто достигат заветните 27. И това е.

Ако гледате филма само защото искате да гледате филм, но не сте фенове на Доорс, Морисън, рока, музикалната история и епохи или на тази малка революция от 60те - не очаквайте да ви се стори такъв, какъвто се стори на мен, и какъвто е изглеждал и ще бъде в очите на всички като и много повече от мен в това отношение.
Трябва у вас да вирее нещо такова, да сте такъв човек, дори тази ви страна да е дълбоко скрита, защото кадрите са твърде лични, а някои сцени няма как да бъдат попити от някого, ако не се е докосвал поне малко до едно подобно себезагубване и погубване, до подобни полети, до подобна безкрайност и вечно безсмислие на всичко и всички. До такива извори на любов, спокойствие и хармония. До разрушителната нужда от разкъсване, протриване и изкрещяване на белите дробове, на имунната система, на цялото същество. До такова безжалостно и нерационално присъствие, до такъв риск и болезнено-сладко безумие.

"The Doors" е много личен, специален и пробуждащ асоциации с реални хора, действия и картини от живота. Поне за мен. Доорс (и филмът, и групата) са символ на историята такава, каквато винаги съм искала да бъде, на неопорочената от докосване мечта и още една причина да мисля по-често за Джим Морисън по начин, непознат от мен преди, да слушам лириките на песните по-внимателно и да си представям как е писал в полупълна неадекватност след поредната линийка. Как останалите са го гледали и как не е имал сили да се интересува от това, осъзнавайки, трезвен, чист, изкъпан и изпразнен от целия боклук, от който прелива. Причина силно да искам някой ден да посетя гроба му в Париж, да му оставя цвете и портрет и да му говоря. Защото не знам как се случи, но нещо в Доорс и обстоятелствата покрай тях ме дръпна неусетно, привлече ме и ме накара да се интересувам от тях, да увеличавам докрай или да заспивам с тихата им музика следобед, да заспивам с гласа на Джим понякога и вечер, да си откъсна частичка от това, което са, и да я прикрепя към себе си. А превръщането на каквото и да било в мое е дълъг, сложен и леко болезнен процес. И след това ми е ужасно трудно да го забравя, камо ли да го изтрия.

We'll meet again, we'll meet again.