"Най-силната сцена е тогава, когато и двамата са надрусани, лежат, филмират се и нямат представа какво се случва. Чиста любов"*
* доста перифразирано.
Това е
..невероятно силно и си мисля, че ако други филми, книги, групи и така нататък страсти от пубертета си някой ден сметна за не толкова добри, колкото са ми се стрували, Реквиема няма как да забравя. А може би просто има неща, които не можем да си позволим да изгубим въпреки всичко, пазим ги, пазим всяка частичка любов към тях, скътаваме я, поставяме я под стъклени похлупаци, излагаме себе си на опасност заради нея, съмняваме се в промяната си и се чувстваме вдетинени или пък наивни, но просто не спираме. Човек трябва да си има нещо, а понякога го има и без да се опитва.
И ако мислите, че сте изгубили всякакво чувство към онзи, за когото не сте могли да дадете определение, когато сте били все още малки седмокласнички, зяпащи в тавана, току-що открили баланса във Вселената и други интересни продукти на "алтернативното" мислене - спокойно, чувствата не се губят толкова лесно. И всяко второ категорично "да" бива опровергано от едно категорично "не". Предполагам, и обратното.
Опитах с два текста + едно кратко блог включване на място, където преди пишех накъсано и на латиницаа, а айди-то ми е 62690778. Повече не мога. Знам какво искам, но ми е ужасно трудно. Някакви несподелени по начина, по който искам да споделя за тях, вечери са преплели шпаги под корените на косата ми и бавно ме убиват, крещейки "Няма ли да създадеш нещо от нас?" Какво да създам от тях, какви изводи да си вадя, до каква истина трябва да достигна? Може би се очаква да изведа формула, не знам. Обаче е болезнено да мислиш, особено болезнено е да мислиш, когато си част от макроскопичната система на сивите улици и отекващите в сградите гласове на няколко младежи, докато всичко друго спи и гасне в пустота и есен.
Просто болезнено.
Днес явно не става, както го искам. Това е от мен, макар да не трябва:
бях затворила очи, облегната на нейното рамо
и си мислех за червените улични лампи, зимните ветрове
и пражките кафената по ъглите на улиците
снежинки по кожата, увита в шал
влизам и се смея, слушайки някаква непозната лежерна музика,
настанявайки се до нови близки хора
в карамелено-червеникави светлинки окъпана, уют -
каква идилия
със затворени очи, свела глава на нейното рамо,
слушах тяхното дишане - на четирите момчета - знаех как изглежда тревата пред нас
знаех, че уличната лампа свети в жълтеникаво-сиво-бяло от лявата ми страна, че е студено и сме само ние и голата пейка,
че шосето е там и че няма нищо, което да ме предпази
и просто бях затворила очи.
- иска ли ти се да имаш лист и химикал? - попита ме момчето, което се намираше най-близо до мен и милата ми облегалка.
- на мен ли говориш? - едва отроних от умората на гласа си.
- на теб, много ясно. кой друг ще попитам такова нещо?
- искам, да. но нямам сила да пиша.
- пиши на глас. говори ни.
- да ви говоря?
- как ще пишеш сценарии, ако не можеш да говориш в такива ситуации? - включи се момчето, седящо до първото.
- но аз мога. мога да говоря. просто не знам какво искате да чуете - произнасях с простенваща болка, бавно и измъчено.
и в главата ми угаснаха всички включващи се и гаснещи дискотечни светлини. чупещи се в чупките на танцуващите, енергични, зашеметени, лъстиви тела. целият бийт, басът се стопи и стана тихо. а толкова мразя да е тихо. мразя, защото е по-ужасно и белязващо от няколкото секунди, в които свалям обецата от възпаленото си ухо и усещам как светът наистина изчезва и се стопява в търпима и неразбираема болка.
- говори за това, което чувстваш. ей така, каквото и да е, говори. не мисли. пиши без лист и без химикал. без клавиатура - отново се обади първият. второто момче палеше цигара с обичайната си намръщено-съсредоточена физиономия (знаех, без дори да го погледна), другите двама бяха тихи, а аз, уморена и отпаднала, не знаех дали са просто отлетели някъде далеч от нас, или не се интересуваха и грам от моето писане на глас.
наместих се още по-удобно на рамото й, отворих очи, за да се уверя, че светът не е спрял да се върти без нас, усетих как тя се притеснява от мен, от свободата, на която може би е изглеждало, че съм се подчинила, и отново затворих очи, за да не злоупотребявам с тях.
после заговорих. гласът ми се чуваше, беше силен, беше ясен, беше забавен:
- кажи ми, че си странен. моля те, моля те, моля те. кажи ми, че у теб има нещо странно. че си малко нещастен. че когато минаваш по тесни, сиви улички, не си мислиш обикновени неща. кажи ми, че си поне малко изкривен. че ти се е случвало нещо тежко, че в семейството ти има луди, че си бил травниран поне веднъж, че другите не могат да познаят какво си мислиш. че когато слушаш музика, те боли поне малко, поне понякога. моля те, моля те, моля те! - изчурулика тя с детински копнеж и хитра примамлива усмивка, хванала го за ръкава. но наистина искаше той да й отговори с "да, странен съм". изпитваше нужда.
- защо ти е да съм странен? - отвърна той с любопитна усмивка, когато тя приключи с въпросите, и се обърна срещу нея, за да успее да я изпита с очи.
- за да мога да ти споделям. и да ме разбираш. поне понякога. и да не се чудя как да опростя думите си така, че да придобият някакво реално звучене. за да мога да разбирам и теб.
- какво искаш от мен? да се събуждам в три часа, плувнал в студена пот, и веднага да грабвам четки и бои, за да се успокоя? да чета книгите отзад-напред? да страдам от клаустрофобия? но все пак да съм готов да се сбия, да изрева с мъжки глас? да съм различен, но не и флегматичен или пък апатичен и пасивен? да те моля да ми споделиш нещо, след като напук си мълчала повече от трийсет минути? не се опитвай да ме проектираш. може би няма да ме харесваш странен.
- аз просто.. съм страшно объркана, трябва ми някакво пристанище.
- ти можеш просто да подходиш с доверие към хората, без да планираш, без да мислиш, без да ги скицираш. дай им някакъв шанс. а ако те разочароват - ок, остави ги. какво ще се случи, ако съм странен, ако съм бил странен, ако съм минал през всичко, през което си минала и ти? винаги мога да те оставя, защото все още не си там, където съм аз. и съм почти убеден - хората минават през еднакви мисли, вървят по сходни пътища и слизат на еднакви спирки. повечето от хората, които си приличат. но аз си мисля, че си друга. затова не ме моли да съм странен.
и те вървяха мълчейки и тя мислеше, че може би ще го обикне. беше такъв, какъвто го искаше. повече от нея. и можеше да спре да рови сама из дълбоката пръст, докато не открие червеи, можеше веднъж да се остави и да се довери. да спре за малко. да си даде почивка.
спрях да говоря не за да помисля, а за оставя топлината да се стече по клепачите ми. ръцете ми бяха студени, лицето ми беше студено - не горях. и продължих.
- и всеки път думите напират, изкачват се на ръба на устните, но са толкова пъзливи и дребни, че не смеят да скочат оттам. и винаги прехапвам устни или нарочно бутам малко от тях. достатъчно, за да стане ясно, че има и още, и недостатъчно, за да пробудят картини в чуждите съзнания.
стояхме в затъмнената стая. главата ми върху гърдите му. той ми каза:
- не си толкова студена, знаеш ли?
- кога съм била студена?
- никога не си била така отпусната досега. не си казвала нищо мило, не си правила нито едно признание. никакво. винаги си била сдържана.
- не може да е вярно. била съм мила с теб.
- не си ми казвала нищо мило.
- казвала съм ти.
- не, не си - заключи той с простота, която не можех да оборя, без да показва, че е обиден. сигурно си е мислел "такава си, но няма нищо, аз те харесвам".
преди да стане време да си ходя, отидох в банята и на огледалото написах с червеното си червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш".
всички ме бяха слушали внимателно или просто се успокояваха от хомогенността на обстановката, от краткото статукво. нямаше какво друго да правим, закъде да бързаме, всички трябваше да слушат и това ги беше успокоило. опитваха се да си преведат думите ми, да разберат защо точно тях така внезапно съм създала. а аз всъщност просто ги бях изровила от мисловните си чернови.
третото момче, което мислех за напълно откъснато от нашия малък защитен слой, се изправи. отворих очите си, затворих ги, а после отново ги отворих и се почувствах будна. той ме погледна и каза:
- може ли да повториш последното?
опитах се да се върна минута назад във времето, да осъзная какво се е случило, за какво съм говорила. мисълта ми всеки път се губеше, падаше безтегловно, а аз се мъчех да я уловя, наистина имах чувството, че ми се изплъзва и се спуска надолу, пропада в бездна, отива си.. и все пак някак я видях, хванах я и я задържах.
- ..на огледалото в банята написах с червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш"
след 10-15 секунди тишина последва отговор:
- хайде да се разходим. стоим тук от толкова дълго време.
всички се съгласиха, но аз и той отбихме в друга посока.
11/25/2009
колабираме
Тя е мъничка бунтовница с мигли като нокти на върколак. Тя ще умре, гледайки "Здрач", без изобщо да иронизира. Тя ще рисува, докато пръстите й не се стопят, докато не изгният и не окапят като кожата по тялото на прокажен. Тя ще подминава съня при всяка удобна и неудобна възможност, докато накрая не рухне бледа и безжизнена на нечие чуждо легло, в нечия чужда стая, на някой чужд етаж, в някоя чужда къща. Със своето малко и скромно желание - да заспи, обгърната от топлина, макар очите й да нямат силите да се отблагодарят за нея.
А ти? А ти виждаш ли колко красив и различен е този ноември? Този ноември, който все още се пръска и цъфти из 30-дневния си ежегоден живот, топли и разсмива, поглъща дим, смях, скруполи, скандали, клюки, новини. Гланцирано гали пръстите с аромата на чисто ново списание, на бели петна прелита пред очите, незатваряни и непомилвани от нечия безразсъдна воля.
Този ноември засега е хубав, засега е интересен, успя да ме опровергае както всичко, което пренебрегваш и което се случва малко по-късно. Аз смирено се правя на съпричастна (макар да съм заинтересована), пия кафе два поредни дни, защото просто не се виждам иначе. И се радвам, че оцелявам, но това е доста ниско поставена в йерархията форма на съществуване.
Всички знаем, че тангенсът и синусът са приятелчета. Винаги съм си представяла косинуса по-второстепенен, скучен и тривиален.
Пиша бавно, бавно пиша за Далчев и огледалото му, за часовника и стените му, за зловещото и романтичното в поезията му. Преправям изложението си на заключение, пишейки все така бавно и почти ненапрегнато, доловимо търся и опитвам да разбирам. Не се чупя, просто не спя.
Първата аксиома на щастието гласи "Не отлагай".
Втората - "Говори бавно. Не бъди припрян/а."
Третата - "Ако успееш да откраднеш малко време, не забравяй да го оползотвориш."
Колабираме и се давим в стари интернет места, в хора, тотално изненадващи ни, променили се до неузнаваемост, на които няма, не, няма да позволим да загубят вечния си величествен облик в ковчежето на паметта.
Преценихме грешно, нали така? Ще останем и ще слушаме опера, ще казваме "Да" и ще просим от себе си нероден ентусиазъм.
Разглеждаме дагеротипите на миналото. Вече сме други. Все още обидчиви, все така злопаметни. И все пак други.
Говорим си. С хората и с хората. Омръзнахме сами на себе си, не се закачаме. Не пишем често, не пишем много. Рисуваме.
Усмихваме се. Постоянно. Не можем да спрем. Обичаме да го правим.
Идеи. Идеи и символи. Колкото искате. Когато искате. Слушаме останалите, но летим в своите ненасериозно надраскани планове.
Пеем. Преди успешно да чуем как всъщност звучим.
Свирим. На невидима китара пред разпръсната из ситуации и спомени публика.
Пътуваме. Със слушалки, схванат врат и тежки топли впечатления.
Общуваме. Когато гласът ни не ни предава.
Пушим. Щом въздухът е чист, хората са обичайните, а мястото са едни голи стъпала към нищото.
Пишем. Когато нямаме сила да направим друг избор.
Пишем. Когато трябва някъде да издълбаем сцените, започнали от един нов вид погледи, продължаващи с идеята за един нов вид близост.
Пишем. Прощално.
Разбираме се. Защото мълчим.
Свеждаме глава на нечие рамо. Нямаме проблем с това.
Четем. Каквото открием.
Плачем. От носталгия.
Плачем. От нищо и спираме пак така. Хормони, напрежение.
Знаем. Че ако поискаме, ще летим.
Знам. Че не се страхувам.
Колабираме и се питаме кой го е казал - той, тя, вие, а може би, как бих се радвала, ако съм аз, но знам, че не съм - "Човек умира веднъж, но за толкова дълго време".
Завръщаме се за съвсем малко, казваме няколко думи, усмихваме се отново и оставяме полъх на тъжен вечерен парфюм, защото обичаме. Ще го помним винаги красив.
Накрая се прибираме във временната си квартира, при ноемврийското слънце, защото харесваме слънце, но в умерени дози.
Преувеличаваме, за да бъдем интересни и въздействащи.
Но сега сме просто откровени.
Ще припаднем на леглото, ще заспим. Джанет ще изпие хапчетата си, защото смъртта не си струва, нали? Ще сънуваме. Двама голи, вяла романтична светлина, едно легло.
Ше сънуваме.
Ще сънуваме.
Ще сънуваме.
Не от инат, а от спокойствие. От спокойствие (и увереност), защото знаем. И мисля, че можем.
За любов не пиша буквално, но преносно - ви-на-ги.
А ти? А ти виждаш ли колко красив и различен е този ноември? Този ноември, който все още се пръска и цъфти из 30-дневния си ежегоден живот, топли и разсмива, поглъща дим, смях, скруполи, скандали, клюки, новини. Гланцирано гали пръстите с аромата на чисто ново списание, на бели петна прелита пред очите, незатваряни и непомилвани от нечия безразсъдна воля.
Този ноември засега е хубав, засега е интересен, успя да ме опровергае както всичко, което пренебрегваш и което се случва малко по-късно. Аз смирено се правя на съпричастна (макар да съм заинтересована), пия кафе два поредни дни, защото просто не се виждам иначе. И се радвам, че оцелявам, но това е доста ниско поставена в йерархията форма на съществуване.
Всички знаем, че тангенсът и синусът са приятелчета. Винаги съм си представяла косинуса по-второстепенен, скучен и тривиален.
Пиша бавно, бавно пиша за Далчев и огледалото му, за часовника и стените му, за зловещото и романтичното в поезията му. Преправям изложението си на заключение, пишейки все така бавно и почти ненапрегнато, доловимо търся и опитвам да разбирам. Не се чупя, просто не спя.
Първата аксиома на щастието гласи "Не отлагай".
Втората - "Говори бавно. Не бъди припрян/а."
Третата - "Ако успееш да откраднеш малко време, не забравяй да го оползотвориш."
Колабираме и се давим в стари интернет места, в хора, тотално изненадващи ни, променили се до неузнаваемост, на които няма, не, няма да позволим да загубят вечния си величествен облик в ковчежето на паметта.
Преценихме грешно, нали така? Ще останем и ще слушаме опера, ще казваме "Да" и ще просим от себе си нероден ентусиазъм.
Разглеждаме дагеротипите на миналото. Вече сме други. Все още обидчиви, все така злопаметни. И все пак други.
Говорим си. С хората и с хората. Омръзнахме сами на себе си, не се закачаме. Не пишем често, не пишем много. Рисуваме.
Усмихваме се. Постоянно. Не можем да спрем. Обичаме да го правим.
Идеи. Идеи и символи. Колкото искате. Когато искате. Слушаме останалите, но летим в своите ненасериозно надраскани планове.
Пеем. Преди успешно да чуем как всъщност звучим.
Свирим. На невидима китара пред разпръсната из ситуации и спомени публика.
Пътуваме. Със слушалки, схванат врат и тежки топли впечатления.
Общуваме. Когато гласът ни не ни предава.
Пушим. Щом въздухът е чист, хората са обичайните, а мястото са едни голи стъпала към нищото.
Пишем. Когато нямаме сила да направим друг избор.
Пишем. Когато трябва някъде да издълбаем сцените, започнали от един нов вид погледи, продължаващи с идеята за един нов вид близост.
Пишем. Прощално.
Разбираме се. Защото мълчим.
Свеждаме глава на нечие рамо. Нямаме проблем с това.
Четем. Каквото открием.
Плачем. От носталгия.
Плачем. От нищо и спираме пак така. Хормони, напрежение.
Знаем. Че ако поискаме, ще летим.
Знам. Че не се страхувам.
Колабираме и се питаме кой го е казал - той, тя, вие, а може би, как бих се радвала, ако съм аз, но знам, че не съм - "Човек умира веднъж, но за толкова дълго време".
Завръщаме се за съвсем малко, казваме няколко думи, усмихваме се отново и оставяме полъх на тъжен вечерен парфюм, защото обичаме. Ще го помним винаги красив.
Накрая се прибираме във временната си квартира, при ноемврийското слънце, защото харесваме слънце, но в умерени дози.
Преувеличаваме, за да бъдем интересни и въздействащи.
Но сега сме просто откровени.
Ще припаднем на леглото, ще заспим. Джанет ще изпие хапчетата си, защото смъртта не си струва, нали? Ще сънуваме. Двама голи, вяла романтична светлина, едно легло.
Ше сънуваме.
Ще сънуваме.
Ще сънуваме.
Не от инат, а от спокойствие. От спокойствие (и увереност), защото знаем. И мисля, че можем.
За любов не пиша буквално, но преносно - ви-на-ги.
11/19/2009
We're just ordinary people - ти и аз
"Гениалното остава в банята". Наистина ли е гениално обаче? Така ми се струва, поне докато нямам лист, докато няма къде да излея сапунените си мисли. Въпреки че откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.
А това е най-изгубилият първоначалното чувство, което го е породило, пост. Един изсъхнал, без да го суша със сешоар, "без обяснения", "13 1741 49 67", "а tight little world", "You twisted little girl", "you never try new things", "три минути" (бившият ми любим етикет) и може би други пост.
Мисля, че е важно някой ден да се прочета и да се повлияя от себе си.
Не бях писала от толкова време. Един час. Есе по поръчка. Есе, което можех да напиша, защото повечето от думите ми са подплатени с чувства, есе, което трябваше да напиша, защото не е хубаво да губиш времето си. Есе, което написах и въпреки него не се почувствах задоволена.
Нека ви го споделя: аз съм малко себична.
Въпросът на деня е: Ще ме обичаш ли, ако спреш да си ми нужен?
Не знам дали има песен на деня, но ако трябваше да придам такава важност на някоя, то тя щеше да е Smiths - Please, please, please..
Знаете ли кое е красиво? Веднага след баня да опиташ да издухаш топлите капчици вода от гладката си кожа, а те никога да не излетят.
Знаете ли, че за да бъдеш добър учител, трябва много, много отдавна да си се научил да си позволяваш да приемаш, че някой е наистина добър в нещо? И да си така щедър да раздаваш съвети. Понякога хората не го правят. Хитро е. Но губи смисъла си в определен момент.
Знаете ли, че докато се къпах, го разбрах. Беше свършил душ-гелът и изборът ми се сведе до един сапун. "Сапун" може и да не е красива дума, но пък е поетична.
Най-глупавият, съществен или просто логичен и егоистичен въпрос, който си зададох днес, беше: проблем ли е, че не драматизирам?
Не обичам да експлоатирам драматичните реплики. Не обичам експлоатирането на чувства и изкуство с цел позиране, парадиране, изпъкване и създаване на нещо, от което нямаш нужда. Но пък обичам изразителните лица, поведения, гласове.. така нататък.
Омръзна ми да изкривявам думите си така, че да ги разбереш, постоянно да си мисля, че нещо ще те спре и няма да проникнеш в тях. Аз бих те разбрала и на японски, стига да искам. Не мога повече да се сверявам.
Дали пък гледането в очите не е надценено?
Не е правилно, не е правилно, когато се получава по такъв начин. Като да искаш да кажеш толкова много неща, като да знаеш от какво се състоиш, като да мълчиш дори пред себе си, разбирайки, че имаш какво да си споделиш. Но когато моментът за споделяне с друг човек, такъв, който се очаква да разбере, да хареса, да се впечатли - настъпи, думите да не паднат на точното място. Разбира се, може да се надяваш, че са отекнали различно в чуждия свят. Все още не знам дали нещата стават само когато сме сигурни, че са станали. Опасявам се, че не. Затова мисля, че мога да бъда, без да съм решила да бъда. И все пак вярвам, че ако си пожелаеш нещо на глас в 11:11 например, гласът ти трябва да звучи така, сякаш вече го имаш, ако наистина искаш да го получиш.
Страдам от свръхслух, който попива почти всичко. Събрала съм толкова мъдрости, толкова прости, сложни и накъсани изречения, родили се гениално, без създателите им да го осъзнаят. Хубаво е, че има хора, на които да вярваш. Хубаво е да спреш да очакваш отговори от себе си и за малко да се подпреш на нечии чужди. Когато си много уморен. И когато обичаш.
Тези, които не ме познават много добре, но с които се сближавам, ще ви кажат, че съм много общителна и непринудена.
Тези, които са с мен от доста време, ще ви кажат, че съм променена, все още общителна, но малко по-малко и по малко по-нееуфоричен начин. Просто тихо и наблягащо.
Аз ще ви кажа, че се казвам Весела и винаги мога да започна с това изречение, когато говоря за себе си, без да се чувствам банална. Харесвам името си повече написано така - Vesela - простете, филолози, писатели и други. И аз обичам българския. От много време не съм весела с малка буква, но това не означава нищо лошо (по-скоро съм щастлива и разни други прилагателни). Ако попитате мен, ще ви кажа, че ми се иска в общуването си повече пъти да звуча като човек, който притежава нещо, което няма, в 11:11.
Хубавото е, че днес балканският колорит някак цветно запълва кухините на деня и че от един кратък, но значителен период от време обичам България, тая някаква вяра в нея и в преодоляването на някои характерни национални черти. И това не се дължи на килограмите история, които, надявам се, след месеци ще знам.
Не е важно, че последните нощи заспивам насред нищото и ставам с изгорели от болка очи. Искам просто да ми остане малко време, за да ви разкажа една филмово-книжна критическа история.
За другото - някой път, когато успея да се заключа навреме и да изпиша всичките си сапунени мисли с всичките несапунени технически грешки, чакащи редакция.
Така статична, суха и недоспала съм, че се чувствам точно в Depeche Mode настроение. Не, не ги заклеймявам като такава група. Просто сега пасват.
След две минути, в 12:12, ще бъда смела. Не мога да драматизирам обаче. Smiths - Please, please, please.. (Знаете ли колко обичам "This is England"? Колко много.) Слушайте песента ми :)
За жалост, нещата не се получават така, както когато нямам къде да ги запиша. Толкова думи зарових, а така силно вярвам, че трябва някой да ги види. Аз съм малко себична, това е наистина ужасно, имайки предвид, че не драматизирам, нали?
We're just ordinary people. You and me.
А това е най-изгубилият първоначалното чувство, което го е породило, пост. Един изсъхнал, без да го суша със сешоар, "без обяснения", "13 1741 49 67", "а tight little world", "You twisted little girl", "you never try new things", "три минути" (бившият ми любим етикет) и може би други пост.
Мисля, че е важно някой ден да се прочета и да се повлияя от себе си.
Не бях писала от толкова време. Един час. Есе по поръчка. Есе, което можех да напиша, защото повечето от думите ми са подплатени с чувства, есе, което трябваше да напиша, защото не е хубаво да губиш времето си. Есе, което написах и въпреки него не се почувствах задоволена.
Нека ви го споделя: аз съм малко себична.
Въпросът на деня е: Ще ме обичаш ли, ако спреш да си ми нужен?
Не знам дали има песен на деня, но ако трябваше да придам такава важност на някоя, то тя щеше да е Smiths - Please, please, please..
Знаете ли кое е красиво? Веднага след баня да опиташ да издухаш топлите капчици вода от гладката си кожа, а те никога да не излетят.
Знаете ли, че за да бъдеш добър учител, трябва много, много отдавна да си се научил да си позволяваш да приемаш, че някой е наистина добър в нещо? И да си така щедър да раздаваш съвети. Понякога хората не го правят. Хитро е. Но губи смисъла си в определен момент.
Знаете ли, че докато се къпах, го разбрах. Беше свършил душ-гелът и изборът ми се сведе до един сапун. "Сапун" може и да не е красива дума, но пък е поетична.
Най-глупавият, съществен или просто логичен и егоистичен въпрос, който си зададох днес, беше: проблем ли е, че не драматизирам?
Не обичам да експлоатирам драматичните реплики. Не обичам експлоатирането на чувства и изкуство с цел позиране, парадиране, изпъкване и създаване на нещо, от което нямаш нужда. Но пък обичам изразителните лица, поведения, гласове.. така нататък.
Омръзна ми да изкривявам думите си така, че да ги разбереш, постоянно да си мисля, че нещо ще те спре и няма да проникнеш в тях. Аз бих те разбрала и на японски, стига да искам. Не мога повече да се сверявам.
Дали пък гледането в очите не е надценено?
Не е правилно, не е правилно, когато се получава по такъв начин. Като да искаш да кажеш толкова много неща, като да знаеш от какво се състоиш, като да мълчиш дори пред себе си, разбирайки, че имаш какво да си споделиш. Но когато моментът за споделяне с друг човек, такъв, който се очаква да разбере, да хареса, да се впечатли - настъпи, думите да не паднат на точното място. Разбира се, може да се надяваш, че са отекнали различно в чуждия свят. Все още не знам дали нещата стават само когато сме сигурни, че са станали. Опасявам се, че не. Затова мисля, че мога да бъда, без да съм решила да бъда. И все пак вярвам, че ако си пожелаеш нещо на глас в 11:11 например, гласът ти трябва да звучи така, сякаш вече го имаш, ако наистина искаш да го получиш.
Страдам от свръхслух, който попива почти всичко. Събрала съм толкова мъдрости, толкова прости, сложни и накъсани изречения, родили се гениално, без създателите им да го осъзнаят. Хубаво е, че има хора, на които да вярваш. Хубаво е да спреш да очакваш отговори от себе си и за малко да се подпреш на нечии чужди. Когато си много уморен. И когато обичаш.
Тези, които не ме познават много добре, но с които се сближавам, ще ви кажат, че съм много общителна и непринудена.
Тези, които са с мен от доста време, ще ви кажат, че съм променена, все още общителна, но малко по-малко и по малко по-нееуфоричен начин. Просто тихо и наблягащо.
Аз ще ви кажа, че се казвам Весела и винаги мога да започна с това изречение, когато говоря за себе си, без да се чувствам банална. Харесвам името си повече написано така - Vesela - простете, филолози, писатели и други. И аз обичам българския. От много време не съм весела с малка буква, но това не означава нищо лошо (по-скоро съм щастлива и разни други прилагателни). Ако попитате мен, ще ви кажа, че ми се иска в общуването си повече пъти да звуча като човек, който притежава нещо, което няма, в 11:11.
Хубавото е, че днес балканският колорит някак цветно запълва кухините на деня и че от един кратък, но значителен период от време обичам България, тая някаква вяра в нея и в преодоляването на някои характерни национални черти. И това не се дължи на килограмите история, които, надявам се, след месеци ще знам.
Не е важно, че последните нощи заспивам насред нищото и ставам с изгорели от болка очи. Искам просто да ми остане малко време, за да ви разкажа една филмово-книжна критическа история.
За другото - някой път, когато успея да се заключа навреме и да изпиша всичките си сапунени мисли с всичките несапунени технически грешки, чакащи редакция.
Така статична, суха и недоспала съм, че се чувствам точно в Depeche Mode настроение. Не, не ги заклеймявам като такава група. Просто сега пасват.
След две минути, в 12:12, ще бъда смела. Не мога да драматизирам обаче. Smiths - Please, please, please.. (Знаете ли колко обичам "This is England"? Колко много.) Слушайте песента ми :)
За жалост, нещата не се получават така, както когато нямам къде да ги запиша. Толкова думи зарових, а така силно вярвам, че трябва някой да ги види. Аз съм малко себична, това е наистина ужасно, имайки предвид, че не драматизирам, нали?
We're just ordinary people. You and me.
11/12/2009
come to my sweet melody
Заспах със Скънк, май беше светло, затова и сега, защо да не се събудя с тях?
Нещата стоят така: на фона на бялото всичко изпъква. Стерилната среда е чудесна, ако искате да видите нещата така, както все се мъчите да не ги видите или пък просто не успявате да ги видите. Не се страхувайте, може и да ви харесат. Всяка пора, всяко косъмче, всяка мигличка, мигла или мигълче, наричайте я както искате, всяка дума дори се рони като капчици ситен дъжд, в ритмичното нежно тракане на които се заслушваш през нощта, сред бялото. Кънти в тишината, скърцането на вратите прорязва нервите, прокарва леденото си острие и реже спокойствието с нож. Луминесцентната синьо-жълто-бяла светлина, студена и неумолима, се е простряла над безкрайното време, а часовниците тиктакат там, където ги има.
Сега си пускам Скънк, а после може би Доорс, макар да нямам цялата тишина на света, макар да нямам огромен бял прозорец, вмъкнат в алуминиева рамка до себе си. Пускам си ги, какво да направя? Заспах с тях, сега се събуждам.
Събуждам се на топло и шарено, при цветовете, при вещите си. Ето го, моето легло, моето бюро, моите чаршафи и одеяла, моя компютър, моята уредба, моя дървен прозорец, не е ли прекрасно?
Не е ли главозамайващо хубаво да си вкъщи? Да си вкъщи. Търсиш дома си, когато си навън, когато си някъде, захвърлен от съдбата, копнееш за него, когато си пил ужасно некачествено вино само защото си искал да се смееш до безобразие и да заговориш всички останали непознати по улицата. Много искаш да се прибереш в стаята си, да се заровиш в своите си неща, да се стоплиш по своя начин, който изглежда естествено и приложимо единствено вкъщи. Искаш да събуеш ужасно неудобните обувки, да свалиш якето с мокри ръкави (защото няма нищо по-дразнещо и изпиляващо нервната система, комфорта и здравето от мокри ръкави, мокри чорапи или пък и двете), да се измиеш първо с гореща, а след това с топла вода, да изтриеш грима си пред огледалото, което те познава по-добре от чуждите очи и всички други, които са там, навън, и накрая да заспиш в уюта на своя свят - вкъщи.
Well, home is overrated.
Нека предположим, че има една думичка, която много отива и е страшно събирателна за всичките емоции и хормони, които са се развъртели бурно и тягостно контролируемо из тялото ми, но аз не искам да я използвам поради смешна суета, поради страх от заклеймяване на ситуациите по детински и необмислен начин. Такава съм си - страхлива и суетна. Досега нямах проблем с това, но сега, като се замисля, може би трябва да предприема нещо.
Ето какво се случи:
Прекарах първите си съзнателни дни в болница, прочетох една книга и едно списание, бях събуждана около милион пъти от телефонно звънене, спах, спах, спах, гледах как разни хора берат гъби през прозореца, усмихвах се на всички сестри и доктори, припознавах всяко изскърцване на врата с началото на The Godfather theme и всяка вибрация с "People are strange" и "Dumb Inc." на Молоко.
Усетих, че двама доктори ми напомнят много на някого, но въобще не се напрегнах да се се сетя на кого, докато не се прибрах и не видях, че съществува странна прилика между единия и Джъд Апатау. Но не, не си мислех за него, когато ми се стори, че ми прилича на някого (и всъщност ми се случва от толкова много време - някой винаги ми напомня на някого - на външен вид, по изражение, някой жест, начин на говорене, смях, усмивка, характер - хората в моя свят винаги си имат прототипи).
Слушах музика пестеливо, защото се страхувах, че ще заспя със слушалките на ушите, батерията ще падне и няма да има с какво да запълвам огромните дупки на болничното време на другия ден. Но пък беше така описуемо (дам, описуемо, за жалост, може би) приятно да не се страхувам от прокажени, готови да изскочат до прозореца, намиращ се вляво от мен. Не се страхувах и слушах музика, защото имах време да го правя. Което съвсем не означава, че вкъщи нямам нужните пет, петдесет или повече минути, но тук, вкъщи, имам едно кълбо от нерви и бързане, едно вечно тиктакане, яростно бучене на всяко измерено мълчание, на всяка минута завъртане в леглото, "продължавам да спя, за да убия минутите". Няма я тишината, в която песента ще почне, песента, която никога не съм слушала, но мога да рискувам с нея дори да не ми хареса, защото имам време и сега е моментът да й дам шанс.
Малко се стреснах, когато установих, че на лист пиша различно в сравнение с тези ми клавишни думи, на хартия съм "мило дневниче", падат всички символи и суетното прикриване на смешни думички. И не, на лист не звуча като мрънкаща ученичка, изброяваща разни имена, съвсем не. На лист просто съществува "страх ме е", "разочарована съм", "обидена съм" (въпреки че не помня да съм писала такива неща) и въпросите са повече. Иначе не, другото си е все така.
И докато осмислях това, реших, че е време да бъде еднаква и тук, и в някой разкъсан тефтер, а малко по-късно стигнах до заключението (което едва ли ще е такова, всичко е безкрайно, по дяволите), че имам правото да съм различна, че в това се крие чарът на мастиленото писане, че в това се състои показателната разлика от "аз пред себе си" и "аз пред другите", чието значение би било жалко да пропусна.. И после не знам какво се случи, но не съм заспала.
Противно на възможните очаквания, не мисля да науча "Болница" на Далчев наизуст, въпреки че моята болница, макар и за кратко моя, ще си остане в мен и ще я помня. Да, мога да възкреса толкова много от бялото си време там, от мократа траектория на движещия се въздух в тоалетните, термометъра в шест сутринта и болничната храна, която толкова ми липсва - така обикновена, нищожна и постна - толкова ми липсва.
Дори леглото, което ме схвана безмилостно, намачканите му чаршафи и двете не чак толкова удобни възглавници - и те ми липсват.
Беше толкова просто, не болеше, лампите светеха над мен, гласовете изведнъж изпаднаха в някаква бездна и се появиха само хипнотизиращи образи в цветовете на едни обувки, които исках да си купя, но не го направих и не съжалявам за това. Огледах света хоризонтално като в епизод на "Спешно отделение", предсказвах как ще си тананикам "bring it back, sing it back", докато лежа, необикновена и безстрашна, но не, не го направих, дори на косъм не помня да съм била, защото явно съм страхлива и обикновена; открих, че не съм от проницателните читатели, четох, четох, четох до втръсване, спах, спах, спах до замайване, плаках от упояване, безсилие, невъзможност и отсъствие на музиката в най-искрената ми нужда от нея, пръсках малки и сияещи мълнии нервност по най-близките (простете), изтезавах изтерзания си глас, за да финализирам всякакво текущо общуване, нямах време да мечтая и все го отлагах, докато не се озовавах в реални сцени насън (боже, колко реални!, цигарите, невниманието, сигурността, момчето, което разширява врати, момчето с цикламена тениска, аз и "моля някой да дойде и да ме застреля"). Мислех си и всъщност за първи път в живота си гледах на мисленето като на задължение и това ме караше да ми се гади от него. Но все пак си мислех и повечето от успешните ми опити ме водеха към сивия делник, към "Граф Монте Кристо", "Анатомията на Грей", бягството и затворите, към хората, оковани в работата си, към часовете, различни за тези, които лежат и се лекуват, и за останалите; към живота, така спрял и изхвърлил любовта нагоре във вечната класация поради надценена й сила, поради прозаичността й.
"Полет над кукувиче гнездо" (добре, че не я четох сега), катетри - добре, че не се сблъсках с хора с такива. Но трябваше да се сблъскам с някого, освен с детския плач късно вечерта.
Борове, букове (вероятно) и липи, осветени от лампи, виждах, преди да заспя и да сънувам сънища - толкова много, толкова реални, толкова свързани с хора, за които не искам да хабя услужливата си памет и да си представям лицата им. Музика в тъмнината, сама, лампа, която не работи. А наум си казвах "Вие не знаете колко обичам да стоя на тъмно по това време. Аз съм малко момиче, което обича да стои на тъмно по това време, та дори и всички прокажени да се се наговорили да се покажат на стъклото на 3..2.. 1..".
О, ти, малка, специална, капризна, объркана и нервозна млада госпожице!
Съжалявам, не Ви разбрах. Сигурно защото сте руснак.
Все още ме боли, че не мога да кажа всичко. Ще ми се наложи да се примиря, нали? Невъзможно е?
Плодове и сокове, визитации (наистина благодаря), писане и сресване на косата, пак и пак, и пак.
Наличието на много алтернативи никога не е било наш фаворит, you know. Why don't you weep when I hurt you? Идеален момент. Не искам да меря никого с кантар, макар че някои моменти, казват, са повече от удобни и удачни за тази цел. Не искам да се питам как я е обикнал и как тя през цялото време се е отвращавала и е била така нещастна. За реванш да не говорим. Празно е. Трябваше да нарисувам нещо, какво като имах само химикал? И така ясно мога да си представя как ще извърна глава, ще погледна с онзи поглед, ще задържа и една система с горчива, но не луминесцентна тишина ще се пръсне за тяхно назидание и мое мимолетно облекчение. Колко е прозрачно обаче, и аз бих очаквала в подобен момент да не се чувствам виновна, само че този път го правя не защото човек достига определена точка, в която решава да не се чувства виновен (от толкова взети решения ще си създадем съвсем нов живот, хм?), а защото смятам, че този път наистина не всичко е "what goes around comes back around" - не защото това златно правило ще спре завинаги да важи, а защото сега, сега няма право и не вярвам да се е включило в моя световъртеж, простете. It's not my fault this time.
Длъжна съм да скалъпя някакъв събран и стегнат край на този нищо и никак свързан текст, който просто исках да създам от мила привързаност, детска наивност, заради значителния обрат и едно от малкото запомнящи се неща през всички мои ноември в множествено число, заради учтивото спестяване, студените отговори и съвсем оскъдното разочарование (не си позволяваме да е повече, ние сме дребнави и силни, каква комбинация!), защото още малко актьорство ще ми излезе през носа (или през червената дупчица на вената, останала от един абокат, задържал се маалко по-дълго, отколкото е препоръчително). И той ми липсва. Ах, игла, къде си.
(Есенни хладни нощи,
слънце от бронз отлято,
но в сърцето още
има следи от лято.
из последното писмо на дядо, не знам дали е негово..)
Не искам просто да си го изкарам на някого, искам да си го изкарам на когото трябва.
Нещата стоят така: на фона на бялото всичко изпъква. Стерилната среда е чудесна, ако искате да видите нещата така, както все се мъчите да не ги видите или пък просто не успявате да ги видите. Не се страхувайте, може и да ви харесат. Всяка пора, всяко косъмче, всяка мигличка, мигла или мигълче, наричайте я както искате, всяка дума дори се рони като капчици ситен дъжд, в ритмичното нежно тракане на които се заслушваш през нощта, сред бялото. Кънти в тишината, скърцането на вратите прорязва нервите, прокарва леденото си острие и реже спокойствието с нож. Луминесцентната синьо-жълто-бяла светлина, студена и неумолима, се е простряла над безкрайното време, а часовниците тиктакат там, където ги има.
Сега си пускам Скънк, а после може би Доорс, макар да нямам цялата тишина на света, макар да нямам огромен бял прозорец, вмъкнат в алуминиева рамка до себе си. Пускам си ги, какво да направя? Заспах с тях, сега се събуждам.
Събуждам се на топло и шарено, при цветовете, при вещите си. Ето го, моето легло, моето бюро, моите чаршафи и одеяла, моя компютър, моята уредба, моя дървен прозорец, не е ли прекрасно?
Не е ли главозамайващо хубаво да си вкъщи? Да си вкъщи. Търсиш дома си, когато си навън, когато си някъде, захвърлен от съдбата, копнееш за него, когато си пил ужасно некачествено вино само защото си искал да се смееш до безобразие и да заговориш всички останали непознати по улицата. Много искаш да се прибереш в стаята си, да се заровиш в своите си неща, да се стоплиш по своя начин, който изглежда естествено и приложимо единствено вкъщи. Искаш да събуеш ужасно неудобните обувки, да свалиш якето с мокри ръкави (защото няма нищо по-дразнещо и изпиляващо нервната система, комфорта и здравето от мокри ръкави, мокри чорапи или пък и двете), да се измиеш първо с гореща, а след това с топла вода, да изтриеш грима си пред огледалото, което те познава по-добре от чуждите очи и всички други, които са там, навън, и накрая да заспиш в уюта на своя свят - вкъщи.
Well, home is overrated.
Нека предположим, че има една думичка, която много отива и е страшно събирателна за всичките емоции и хормони, които са се развъртели бурно и тягостно контролируемо из тялото ми, но аз не искам да я използвам поради смешна суета, поради страх от заклеймяване на ситуациите по детински и необмислен начин. Такава съм си - страхлива и суетна. Досега нямах проблем с това, но сега, като се замисля, може би трябва да предприема нещо.
Ето какво се случи:
Прекарах първите си съзнателни дни в болница, прочетох една книга и едно списание, бях събуждана около милион пъти от телефонно звънене, спах, спах, спах, гледах как разни хора берат гъби през прозореца, усмихвах се на всички сестри и доктори, припознавах всяко изскърцване на врата с началото на The Godfather theme и всяка вибрация с "People are strange" и "Dumb Inc." на Молоко.
Усетих, че двама доктори ми напомнят много на някого, но въобще не се напрегнах да се се сетя на кого, докато не се прибрах и не видях, че съществува странна прилика между единия и Джъд Апатау. Но не, не си мислех за него, когато ми се стори, че ми прилича на някого (и всъщност ми се случва от толкова много време - някой винаги ми напомня на някого - на външен вид, по изражение, някой жест, начин на говорене, смях, усмивка, характер - хората в моя свят винаги си имат прототипи).
Слушах музика пестеливо, защото се страхувах, че ще заспя със слушалките на ушите, батерията ще падне и няма да има с какво да запълвам огромните дупки на болничното време на другия ден. Но пък беше така описуемо (дам, описуемо, за жалост, може би) приятно да не се страхувам от прокажени, готови да изскочат до прозореца, намиращ се вляво от мен. Не се страхувах и слушах музика, защото имах време да го правя. Което съвсем не означава, че вкъщи нямам нужните пет, петдесет или повече минути, но тук, вкъщи, имам едно кълбо от нерви и бързане, едно вечно тиктакане, яростно бучене на всяко измерено мълчание, на всяка минута завъртане в леглото, "продължавам да спя, за да убия минутите". Няма я тишината, в която песента ще почне, песента, която никога не съм слушала, но мога да рискувам с нея дори да не ми хареса, защото имам време и сега е моментът да й дам шанс.
Малко се стреснах, когато установих, че на лист пиша различно в сравнение с тези ми клавишни думи, на хартия съм "мило дневниче", падат всички символи и суетното прикриване на смешни думички. И не, на лист не звуча като мрънкаща ученичка, изброяваща разни имена, съвсем не. На лист просто съществува "страх ме е", "разочарована съм", "обидена съм" (въпреки че не помня да съм писала такива неща) и въпросите са повече. Иначе не, другото си е все така.
И докато осмислях това, реших, че е време да бъде еднаква и тук, и в някой разкъсан тефтер, а малко по-късно стигнах до заключението (което едва ли ще е такова, всичко е безкрайно, по дяволите), че имам правото да съм различна, че в това се крие чарът на мастиленото писане, че в това се състои показателната разлика от "аз пред себе си" и "аз пред другите", чието значение би било жалко да пропусна.. И после не знам какво се случи, но не съм заспала.
Противно на възможните очаквания, не мисля да науча "Болница" на Далчев наизуст, въпреки че моята болница, макар и за кратко моя, ще си остане в мен и ще я помня. Да, мога да възкреса толкова много от бялото си време там, от мократа траектория на движещия се въздух в тоалетните, термометъра в шест сутринта и болничната храна, която толкова ми липсва - така обикновена, нищожна и постна - толкова ми липсва.
Дори леглото, което ме схвана безмилостно, намачканите му чаршафи и двете не чак толкова удобни възглавници - и те ми липсват.
Беше толкова просто, не болеше, лампите светеха над мен, гласовете изведнъж изпаднаха в някаква бездна и се появиха само хипнотизиращи образи в цветовете на едни обувки, които исках да си купя, но не го направих и не съжалявам за това. Огледах света хоризонтално като в епизод на "Спешно отделение", предсказвах как ще си тананикам "bring it back, sing it back", докато лежа, необикновена и безстрашна, но не, не го направих, дори на косъм не помня да съм била, защото явно съм страхлива и обикновена; открих, че не съм от проницателните читатели, четох, четох, четох до втръсване, спах, спах, спах до замайване, плаках от упояване, безсилие, невъзможност и отсъствие на музиката в най-искрената ми нужда от нея, пръсках малки и сияещи мълнии нервност по най-близките (простете), изтезавах изтерзания си глас, за да финализирам всякакво текущо общуване, нямах време да мечтая и все го отлагах, докато не се озовавах в реални сцени насън (боже, колко реални!, цигарите, невниманието, сигурността, момчето, което разширява врати, момчето с цикламена тениска, аз и "моля някой да дойде и да ме застреля"). Мислех си и всъщност за първи път в живота си гледах на мисленето като на задължение и това ме караше да ми се гади от него. Но все пак си мислех и повечето от успешните ми опити ме водеха към сивия делник, към "Граф Монте Кристо", "Анатомията на Грей", бягството и затворите, към хората, оковани в работата си, към часовете, различни за тези, които лежат и се лекуват, и за останалите; към живота, така спрял и изхвърлил любовта нагоре във вечната класация поради надценена й сила, поради прозаичността й.
"Полет над кукувиче гнездо" (добре, че не я четох сега), катетри - добре, че не се сблъсках с хора с такива. Но трябваше да се сблъскам с някого, освен с детския плач късно вечерта.
Борове, букове (вероятно) и липи, осветени от лампи, виждах, преди да заспя и да сънувам сънища - толкова много, толкова реални, толкова свързани с хора, за които не искам да хабя услужливата си памет и да си представям лицата им. Музика в тъмнината, сама, лампа, която не работи. А наум си казвах "Вие не знаете колко обичам да стоя на тъмно по това време. Аз съм малко момиче, което обича да стои на тъмно по това време, та дори и всички прокажени да се се наговорили да се покажат на стъклото на 3..2.. 1..".
О, ти, малка, специална, капризна, объркана и нервозна млада госпожице!
Съжалявам, не Ви разбрах. Сигурно защото сте руснак.
Все още ме боли, че не мога да кажа всичко. Ще ми се наложи да се примиря, нали? Невъзможно е?
Плодове и сокове, визитации (наистина благодаря), писане и сресване на косата, пак и пак, и пак.
Наличието на много алтернативи никога не е било наш фаворит, you know. Why don't you weep when I hurt you? Идеален момент. Не искам да меря никого с кантар, макар че някои моменти, казват, са повече от удобни и удачни за тази цел. Не искам да се питам как я е обикнал и как тя през цялото време се е отвращавала и е била така нещастна. За реванш да не говорим. Празно е. Трябваше да нарисувам нещо, какво като имах само химикал? И така ясно мога да си представя как ще извърна глава, ще погледна с онзи поглед, ще задържа и една система с горчива, но не луминесцентна тишина ще се пръсне за тяхно назидание и мое мимолетно облекчение. Колко е прозрачно обаче, и аз бих очаквала в подобен момент да не се чувствам виновна, само че този път го правя не защото човек достига определена точка, в която решава да не се чувства виновен (от толкова взети решения ще си създадем съвсем нов живот, хм?), а защото смятам, че този път наистина не всичко е "what goes around comes back around" - не защото това златно правило ще спре завинаги да важи, а защото сега, сега няма право и не вярвам да се е включило в моя световъртеж, простете. It's not my fault this time.
Длъжна съм да скалъпя някакъв събран и стегнат край на този нищо и никак свързан текст, който просто исках да създам от мила привързаност, детска наивност, заради значителния обрат и едно от малкото запомнящи се неща през всички мои ноември в множествено число, заради учтивото спестяване, студените отговори и съвсем оскъдното разочарование (не си позволяваме да е повече, ние сме дребнави и силни, каква комбинация!), защото още малко актьорство ще ми излезе през носа (или през червената дупчица на вената, останала от един абокат, задържал се маалко по-дълго, отколкото е препоръчително). И той ми липсва. Ах, игла, къде си.
(Есенни хладни нощи,
слънце от бронз отлято,
но в сърцето още
има следи от лято.
из последното писмо на дядо, не знам дали е негово..)
Не искам просто да си го изкарам на някого, искам да си го изкарам на когото трябва.
11/08/2009
Здравей, Маделин. Просто се отбивам
..за да видя как си.
Още ли обичаш моливи с меки графити?
Рисуваш ли?
Опитваш ли се да определиш цветовете чрез забъркани и оплетени епитети, за да се почувстваш компетентна, вместо да ги наречеш с прозаичните им клиширани имена.. например "розово"?
Още ли броиш вещите си от един вид всеки път когато ги подреждаш?
Изпитваш ли понякога неизлечимата и успокояваща те нужда да изброяваш, да се вмъкваш и провираш в мисловни и мастилени списъци в една от всичките си сто и осем чернови, в един от всичките си петнадесет тефтера?
Още ли откриваш магическо и уникално очарование в естествено (и не само) оранжево-червеникавите коси?
Още ли четеш на нощна лампа и още ли ти се случва след такива зрителноунищожителни нощи да се събудиш с парещо трептене, скътало се под контурите на очите ти?
Още ли четеш това, за което имаш най-малко време? Още ли започваш да го правиш в най-неочакваните и неподходящи моменти?
Още ли си набелязваш по някоя труднооткриваема книга, за която да питаш всеки път, когато влезеш в книжарница?
Рисуваш ли все така най-усърдно и интензивно през сутрините, когато си заобиколена от хора, както обичаш?
Намираш ли си причини да превръщаш нещата в свои, макар вече да се чувстваш достатъчна за себе си и да се е изпарила изконната ти зависимост към белязването на света със себе си?
Научи ли как да се пускаш по-бързо и лесно от музика, която е влезнала под кожата ти, за да откриеш друга?
Разбра ли, че колкото по-бързо оставиш сцените да отлетят от бялото платно на детайлната ти фантазия, толкова по-вероятно е да се превърнат в действителност?
Усети ли красотата в затварянето на очите, в прегръщането на всичко, което преди не си била?
Още ли те смущава фактът, че е трудно да кажеш всичко?
И че си се научила от някакви писатели на обстоятелствено наслагване, въпреки че понякога точната дума е само една?
Търсиш ли си повод да не харесваш някого, защото не искаш отново да го харесаш и да понесеш щетите, с които е готов да те възнагради? И защото ти харесва да не го харесваш.
Вярваш ли, че нещо не е истински направено, ако не те е изцедило поне малко?
Успяваш ли да се отклониш от плана с лекота, без да мислиш, че каквото и да направиш, няма да е достатъчно количеството свобода в него, защото си научена на граници?
Можеш да завиеш и да продължиш в нескицирана посока с някого, когото не си очаквала да срещнеш, нали?
Още ли ти трябва време, за да почувстваш и да си сигурна, че можеш да направиш всичко, което искаш?
И че не е нужно всеки път да си създаваш пълномощни, които внимателно да разглеждаш, преди да подпишеш?
Усвои ли механизма на поправянето на вредите, нанесени ти от останалите, неосъзнато или с нелоши намерения?
Започна ли най-накрая да плуваш в моментите, в разговорите, в книгите, във филмите, в тишината между много или между двама, без да задаваш въпроси, без да се съмняваш, без да тестваш, без да издаваш оскверняващ чистотата шум наум?
Откъсна ли се от навика си, от този свой болен тик да се усмихваш на познати и непознати?
Все още ли намираш причини да съзреш причините у другите, да им дадеш шанс, да ги разбереш?
Вярваш ли, също като Галилей, че няма човек, толкова невеж, че да не можеш да научиш нещо от него?
Не си позволяваш да подценяваш, нали?
Постепенно обикна живота си с чуждите погледи, признай си? И дори когато не са насочени към теб, знаеш, че по-късно ще бъдат?
Не харесваш да използваш учтивия си тон с познати, но никога не го пестиш за странници, нали?
Отвреме-навреме сама провокираш страха си, защото още обожаваш да се страхуваш, така ли е?
И никога не позволяваш на усещането, че всичко ще се нареди, да те остави?
Спря ли да харесваш есенните листа?
Кажи ми, променена ли си?
Защото чух, че вече принадлежиш и на лятото, дори малко повече, отколкото на есента.
Разбрах, че безсънието ти се е изменило по цвят, мирис, вкус, форма и осезание.
Все още си искрена, а когато не си, си подозрително тиха.
Играеш роли понякога?
Подари ли си правото да покриеш цял лист с извивки, обозначаващи нечие име, и това да не те кара да се чувстваш уязвима или пък изчерпана откъм желание?
Отговори ли си на въпроса, кое е по-хубаво: да опишеш едно усещане сложно и на теория така, че да го открият у себе си съзерцателите, или да дадеш прост пример за него, който да убие частица от романтиката на съзерцаването у съзерцателите?
Още ли си избираш какво да наблюдаваш, когато отидеш някъде?
Още ли си купуваш по една книга (а може би и молив) от всяко ново място, което посетиш?
Престана ли да харесваш шарените, ръчно създадени бижута?
Вече не всичко е толкова детско, подозираш ли?
Но ако искаш, можеш да си малка. Дори когато не искаш.
Можеш ли да бъдеш всичко, което искаш, дори когато си в най-ужасното настроение на света?
Чувстваш ли, че не е редно да си черно-бяла, когато другите са цветни, или пък обратното?
Знаеш, че няма нужда да наблягаш на интонацията си, за да подчертаеш колко много обичаш нещо? Стига само да кажеш, че го обичаш. Хората ще ти повярват. Защото си такава.
Пишеш ли наум характеристики за непознатите хора, когато се сблъскаш с тях?
Нуждаеш ли се от общуване?
Пазиш ли склонността си да се пренасяш в неизживени пасажи напред във времето и да преценяваш настоящето от ъгъла на тази измамна недействителност?
Пазиш ли специални изречения, които искаш да кажеш на някого не толкова заради самия него, а заради начина, по който ще звучат думите в една относително романтична ситуация?
Гледаш ли нещата така, както мислиш, че ще ги запомниш?
Още ли смяташ топлите, трептящи, дишащи и издищаши хора до теб за уникален шанс, даден от природата и живота?
Все още гледаш на себе си като на ярка и отличаваща се, докато не решиш, че си поразително заблудена. И после пак и пак, правиш ли го?
Вземаш ли малки дози музика няколко пъти на ден и винаги, винаги когато пътуваш (и плейърът ти е зареден)?
Научи ли се да поемаш света от себе си, а не единствено чрез себе си?
Започна ли да заспиваш рано?
Още ли се втренчваш в себе си, за да се успокоиш?
Вярваш ли в Господ, когато се страхуваш?
Молиш ли се?
И за кого, ако го правиш и сега?
Обичаш ли градовете нощем? През късната есен и през зимата?
И постановки в студено време?
Представяш ли си как казваш неказаното на нечий гроб, как четеш на някого, докато е в кома, как прекарваш дни и нощи до него в болницата и си там, когато се събуди?
Сънуваш ли вероятно и невероятно, но твърде много и прекалено често, както преди?
Мислиш ли да се откажеш от странните си ритуали?
Обичаш да се пръскаш като буреносен облак, когато ти дойде в повече?
Виждаш ли смисъл в толерантността и лоялността си? Вярваш ли, че е разбираема за околните? Мислиш ли, че другите ще те разберат, когато е жизнено важно? А ти тях?
Още ли те отнасят странни приливи неясни детски проблясъци и полъх от носталгия? Прекрасни са в необяснимостта си, нали? Нищожна си тогава. И не си способна на нищо.
Изтръпваш ли все така от еуфория, когато някъде срещнеш споменато нещо свое любимо, когато гледаш филм, който започва грабващо, когато откриеш препратка към мъничка своя любов, когато те погълне плетеница от неслучайности?
Трябва ли ти спокойствие, когато искаш да откриеш начин за създаване на нови траектории за думите, нови пространства, нови и неотпивани действия, в които да ги потопиш?
Пазиш ли си по една ежедневна, ежеседмична или ежепериодна мечта като пиене на уиски само заради песен? И даваш ли й шанс, когато се окаже, че има изглед да я докоснеш с пръст?
Вече не гледаш в очите настойчиво както преди, а просто естествено?
И си на прага да го разбереш наистина - че всичко, което си представяш като продукт, е станало такъв в резултат на действия и обработка, а те отнемат време, те са секунди, минути, часове, дни и седмици и изглеждат, и са странни на допир, когато всъщност се озовеш в тях.
Забравяш ли за музиката, когато пишеш? И можеш, и не можеш без нея. Но разбра защо той толкова я обичаше и омаловажаваше твоето кино. Сега се възхищаваш на любовта му към нея. А ти обичаш и двете - безкрайно много, без да създаваш конфликт между тях. Без да подчиняваш другите.
Но хиляди други неща не знаеш, Маделин. И не знам как да ти ги кажа. Трябва сама да отместиш този кичур коса от лицето си и да си позволиш сама да ги научиш. Умолявам те, не казвай това, което някога си искала да кажеш, само защото си намерила подходящ момент. Ако не го чувстваш, не го експлоатирай, не го омърсявай чрез някакъв празен копнеж за тъмна романтика.
Не заспивай късно, ако мислиш, че е време още в единайсет. Не насилвай желанието си, когато усетиш празнотата от отлитането му. Не проявявай инат заради хора, не ги превръщай в обувки или пък в дълги кожени ръкавици. Не го прави и с обувките, и с дългите кожени ръкавици, когато не съзираш нуждата си от тях. Нали знаеш колко достатъчно на брой са моментите, в които не ти трябва нищо друго освен една сянка до твоята, освен минута мълчание, но не траурна, освен прихлупване на клепачите под топлата струя в банята?
Знаеш ли, Маделин, днес един човек с патерици мина покрай мен, загледан и измъчен в тях и заради тях, и не ме забеляза. Може би понякога не забелязват и теб по същия начин. Представи си го.
Както ти не забелязваш нещо, застанало точно пред очите ти, но виждаш всичко останало, обвито в детайли, рисуваш го в покруса, в изгреви, в залези, в топли и студени цветове, а най-забележимото откриваш чак в края.
Както много пъти знаеш името на определен предмет, точната дума дразни тялото ти като сърбеж, а ти просто заглушаваш крясъка в подсъзнанието си, който се опитва да ти каже: просто спри и се вслушай в себе си, за да разбереш какво се случва. Защото вече го знаеш.
Ако още действаш на принципа "Реших, че човек сам избира какво е позволено и какво не", "Реших, че е обида към това, което обичаш, да редуцираш обичта си заради някого, който няма да разбере", "Реших, че е лицемерно и убива връзката между хората, когато говориш за нещо, към което душата ти не се е обърнала, само защото смяташ, че другият би говорил за същото нещо", "Реших, че със сближаването не трябва да се бърза никога" и така нататък - тогава ти предстоят още хиляди решения.
И все пак внимавай, когато ги предлагаш на другите - прави го в най-чист вид, защото си чувала хиляди вдъхновени, пияни, напушени, вглъбени, влюбени, философски изречения, преминали през погледа на художници, творци, съзидатели, безделници, просяци, нещастници, приятели, неприятели, топли, студени, лични и безразлични хора. И знаеш как всяка тяхна дума тежи прекалено много, ако си склонен да слушаш, да виждаш, да търсиш.
И понеже не си от онзи тип хора, ограничаващи се до първично, вторично или пък третично възхищение, а вярваш, че си способна на същото, че и повече, внимавай, когато пренасяш товара си върху останалите. Защото, колкото и да не ти се вярва, в природата няма празни пространства и целият този излишък някой ден ще намери своето сметище.
До тогава не забравяй да пишеш, когато не пишеш, и да правиш това, което обичаш да правиш, дори когато не го правиш. Бъди винаги. Защото в този свят, в малките баири преди гробищата, в гаражите и потискащите сиви колони на сивите сгради, непомръднали от десетилетия, където се виждаш с някоя на пръв поглед изтерзана личност в мрачна, студена, влажна и ноемврийска нощ - те са прекалено ценни, за да вярваш, че е достатъчно да се прибереш и просто да ги опишеш. И вниманието, което ще получиш заради посветеното и целенасоченото движение на пръстите си, няма да оправдае факта, че не си била, когато е трябвало.
Днес видях една картина. Розови цветя с тъмнозелени листа в бяла ваза. Маслени бои. Така си мисля. Хиляди тонове и нюанси - червеникаво, тъмна и влажна пепел от рози, резедаво, екрю, сиво, жълто. Щеше да я гледаш дълго. Както и едни лалета, също красиви.
Надявам се, че ти помогнах поне малко, Маделин. Извинявай, че днес те лиших от музиката, от далечината на това, което още не се случва.
Дано се сетиш някога да ми благодариш.
Още ли обичаш моливи с меки графити?
Рисуваш ли?
Опитваш ли се да определиш цветовете чрез забъркани и оплетени епитети, за да се почувстваш компетентна, вместо да ги наречеш с прозаичните им клиширани имена.. например "розово"?
Още ли броиш вещите си от един вид всеки път когато ги подреждаш?
Изпитваш ли понякога неизлечимата и успокояваща те нужда да изброяваш, да се вмъкваш и провираш в мисловни и мастилени списъци в една от всичките си сто и осем чернови, в един от всичките си петнадесет тефтера?
Още ли откриваш магическо и уникално очарование в естествено (и не само) оранжево-червеникавите коси?
Още ли четеш на нощна лампа и още ли ти се случва след такива зрителноунищожителни нощи да се събудиш с парещо трептене, скътало се под контурите на очите ти?
Още ли четеш това, за което имаш най-малко време? Още ли започваш да го правиш в най-неочакваните и неподходящи моменти?
Още ли си набелязваш по някоя труднооткриваема книга, за която да питаш всеки път, когато влезеш в книжарница?
Рисуваш ли все така най-усърдно и интензивно през сутрините, когато си заобиколена от хора, както обичаш?
Намираш ли си причини да превръщаш нещата в свои, макар вече да се чувстваш достатъчна за себе си и да се е изпарила изконната ти зависимост към белязването на света със себе си?
Научи ли как да се пускаш по-бързо и лесно от музика, която е влезнала под кожата ти, за да откриеш друга?
Разбра ли, че колкото по-бързо оставиш сцените да отлетят от бялото платно на детайлната ти фантазия, толкова по-вероятно е да се превърнат в действителност?
Усети ли красотата в затварянето на очите, в прегръщането на всичко, което преди не си била?
Още ли те смущава фактът, че е трудно да кажеш всичко?
И че си се научила от някакви писатели на обстоятелствено наслагване, въпреки че понякога точната дума е само една?
Търсиш ли си повод да не харесваш някого, защото не искаш отново да го харесаш и да понесеш щетите, с които е готов да те възнагради? И защото ти харесва да не го харесваш.
Вярваш ли, че нещо не е истински направено, ако не те е изцедило поне малко?
Успяваш ли да се отклониш от плана с лекота, без да мислиш, че каквото и да направиш, няма да е достатъчно количеството свобода в него, защото си научена на граници?
Можеш да завиеш и да продължиш в нескицирана посока с някого, когото не си очаквала да срещнеш, нали?
Още ли ти трябва време, за да почувстваш и да си сигурна, че можеш да направиш всичко, което искаш?
И че не е нужно всеки път да си създаваш пълномощни, които внимателно да разглеждаш, преди да подпишеш?
Усвои ли механизма на поправянето на вредите, нанесени ти от останалите, неосъзнато или с нелоши намерения?
Започна ли най-накрая да плуваш в моментите, в разговорите, в книгите, във филмите, в тишината между много или между двама, без да задаваш въпроси, без да се съмняваш, без да тестваш, без да издаваш оскверняващ чистотата шум наум?
Откъсна ли се от навика си, от този свой болен тик да се усмихваш на познати и непознати?
Все още ли намираш причини да съзреш причините у другите, да им дадеш шанс, да ги разбереш?
Вярваш ли, също като Галилей, че няма човек, толкова невеж, че да не можеш да научиш нещо от него?
Не си позволяваш да подценяваш, нали?
Постепенно обикна живота си с чуждите погледи, признай си? И дори когато не са насочени към теб, знаеш, че по-късно ще бъдат?
Не харесваш да използваш учтивия си тон с познати, но никога не го пестиш за странници, нали?
Отвреме-навреме сама провокираш страха си, защото още обожаваш да се страхуваш, така ли е?
И никога не позволяваш на усещането, че всичко ще се нареди, да те остави?
Спря ли да харесваш есенните листа?
Кажи ми, променена ли си?
Защото чух, че вече принадлежиш и на лятото, дори малко повече, отколкото на есента.
Разбрах, че безсънието ти се е изменило по цвят, мирис, вкус, форма и осезание.
Все още си искрена, а когато не си, си подозрително тиха.
Играеш роли понякога?
Подари ли си правото да покриеш цял лист с извивки, обозначаващи нечие име, и това да не те кара да се чувстваш уязвима или пък изчерпана откъм желание?
Отговори ли си на въпроса, кое е по-хубаво: да опишеш едно усещане сложно и на теория така, че да го открият у себе си съзерцателите, или да дадеш прост пример за него, който да убие частица от романтиката на съзерцаването у съзерцателите?
Още ли си избираш какво да наблюдаваш, когато отидеш някъде?
Още ли си купуваш по една книга (а може би и молив) от всяко ново място, което посетиш?
Престана ли да харесваш шарените, ръчно създадени бижута?
Вече не всичко е толкова детско, подозираш ли?
Но ако искаш, можеш да си малка. Дори когато не искаш.
Можеш ли да бъдеш всичко, което искаш, дори когато си в най-ужасното настроение на света?
Чувстваш ли, че не е редно да си черно-бяла, когато другите са цветни, или пък обратното?
Знаеш, че няма нужда да наблягаш на интонацията си, за да подчертаеш колко много обичаш нещо? Стига само да кажеш, че го обичаш. Хората ще ти повярват. Защото си такава.
Пишеш ли наум характеристики за непознатите хора, когато се сблъскаш с тях?
Нуждаеш ли се от общуване?
Пазиш ли склонността си да се пренасяш в неизживени пасажи напред във времето и да преценяваш настоящето от ъгъла на тази измамна недействителност?
Пазиш ли специални изречения, които искаш да кажеш на някого не толкова заради самия него, а заради начина, по който ще звучат думите в една относително романтична ситуация?
Гледаш ли нещата така, както мислиш, че ще ги запомниш?
Още ли смяташ топлите, трептящи, дишащи и издищаши хора до теб за уникален шанс, даден от природата и живота?
Все още гледаш на себе си като на ярка и отличаваща се, докато не решиш, че си поразително заблудена. И после пак и пак, правиш ли го?
Вземаш ли малки дози музика няколко пъти на ден и винаги, винаги когато пътуваш (и плейърът ти е зареден)?
Научи ли се да поемаш света от себе си, а не единствено чрез себе си?
Започна ли да заспиваш рано?
Още ли се втренчваш в себе си, за да се успокоиш?
Вярваш ли в Господ, когато се страхуваш?
Молиш ли се?
И за кого, ако го правиш и сега?
Обичаш ли градовете нощем? През късната есен и през зимата?
И постановки в студено време?
Представяш ли си как казваш неказаното на нечий гроб, как четеш на някого, докато е в кома, как прекарваш дни и нощи до него в болницата и си там, когато се събуди?
Сънуваш ли вероятно и невероятно, но твърде много и прекалено често, както преди?
Мислиш ли да се откажеш от странните си ритуали?
Обичаш да се пръскаш като буреносен облак, когато ти дойде в повече?
Виждаш ли смисъл в толерантността и лоялността си? Вярваш ли, че е разбираема за околните? Мислиш ли, че другите ще те разберат, когато е жизнено важно? А ти тях?
Още ли те отнасят странни приливи неясни детски проблясъци и полъх от носталгия? Прекрасни са в необяснимостта си, нали? Нищожна си тогава. И не си способна на нищо.
Изтръпваш ли все така от еуфория, когато някъде срещнеш споменато нещо свое любимо, когато гледаш филм, който започва грабващо, когато откриеш препратка към мъничка своя любов, когато те погълне плетеница от неслучайности?
Трябва ли ти спокойствие, когато искаш да откриеш начин за създаване на нови траектории за думите, нови пространства, нови и неотпивани действия, в които да ги потопиш?
Пазиш ли си по една ежедневна, ежеседмична или ежепериодна мечта като пиене на уиски само заради песен? И даваш ли й шанс, когато се окаже, че има изглед да я докоснеш с пръст?
Вече не гледаш в очите настойчиво както преди, а просто естествено?
И си на прага да го разбереш наистина - че всичко, което си представяш като продукт, е станало такъв в резултат на действия и обработка, а те отнемат време, те са секунди, минути, часове, дни и седмици и изглеждат, и са странни на допир, когато всъщност се озовеш в тях.
Забравяш ли за музиката, когато пишеш? И можеш, и не можеш без нея. Но разбра защо той толкова я обичаше и омаловажаваше твоето кино. Сега се възхищаваш на любовта му към нея. А ти обичаш и двете - безкрайно много, без да създаваш конфликт между тях. Без да подчиняваш другите.
Но хиляди други неща не знаеш, Маделин. И не знам как да ти ги кажа. Трябва сама да отместиш този кичур коса от лицето си и да си позволиш сама да ги научиш. Умолявам те, не казвай това, което някога си искала да кажеш, само защото си намерила подходящ момент. Ако не го чувстваш, не го експлоатирай, не го омърсявай чрез някакъв празен копнеж за тъмна романтика.
Не заспивай късно, ако мислиш, че е време още в единайсет. Не насилвай желанието си, когато усетиш празнотата от отлитането му. Не проявявай инат заради хора, не ги превръщай в обувки или пък в дълги кожени ръкавици. Не го прави и с обувките, и с дългите кожени ръкавици, когато не съзираш нуждата си от тях. Нали знаеш колко достатъчно на брой са моментите, в които не ти трябва нищо друго освен една сянка до твоята, освен минута мълчание, но не траурна, освен прихлупване на клепачите под топлата струя в банята?
Знаеш ли, Маделин, днес един човек с патерици мина покрай мен, загледан и измъчен в тях и заради тях, и не ме забеляза. Може би понякога не забелязват и теб по същия начин. Представи си го.
Както ти не забелязваш нещо, застанало точно пред очите ти, но виждаш всичко останало, обвито в детайли, рисуваш го в покруса, в изгреви, в залези, в топли и студени цветове, а най-забележимото откриваш чак в края.
Както много пъти знаеш името на определен предмет, точната дума дразни тялото ти като сърбеж, а ти просто заглушаваш крясъка в подсъзнанието си, който се опитва да ти каже: просто спри и се вслушай в себе си, за да разбереш какво се случва. Защото вече го знаеш.
Ако още действаш на принципа "Реших, че човек сам избира какво е позволено и какво не", "Реших, че е обида към това, което обичаш, да редуцираш обичта си заради някого, който няма да разбере", "Реших, че е лицемерно и убива връзката между хората, когато говориш за нещо, към което душата ти не се е обърнала, само защото смяташ, че другият би говорил за същото нещо", "Реших, че със сближаването не трябва да се бърза никога" и така нататък - тогава ти предстоят още хиляди решения.
И все пак внимавай, когато ги предлагаш на другите - прави го в най-чист вид, защото си чувала хиляди вдъхновени, пияни, напушени, вглъбени, влюбени, философски изречения, преминали през погледа на художници, творци, съзидатели, безделници, просяци, нещастници, приятели, неприятели, топли, студени, лични и безразлични хора. И знаеш как всяка тяхна дума тежи прекалено много, ако си склонен да слушаш, да виждаш, да търсиш.
И понеже не си от онзи тип хора, ограничаващи се до първично, вторично или пък третично възхищение, а вярваш, че си способна на същото, че и повече, внимавай, когато пренасяш товара си върху останалите. Защото, колкото и да не ти се вярва, в природата няма празни пространства и целият този излишък някой ден ще намери своето сметище.
До тогава не забравяй да пишеш, когато не пишеш, и да правиш това, което обичаш да правиш, дори когато не го правиш. Бъди винаги. Защото в този свят, в малките баири преди гробищата, в гаражите и потискащите сиви колони на сивите сгради, непомръднали от десетилетия, където се виждаш с някоя на пръв поглед изтерзана личност в мрачна, студена, влажна и ноемврийска нощ - те са прекалено ценни, за да вярваш, че е достатъчно да се прибереш и просто да ги опишеш. И вниманието, което ще получиш заради посветеното и целенасоченото движение на пръстите си, няма да оправдае факта, че не си била, когато е трябвало.
Днес видях една картина. Розови цветя с тъмнозелени листа в бяла ваза. Маслени бои. Така си мисля. Хиляди тонове и нюанси - червеникаво, тъмна и влажна пепел от рози, резедаво, екрю, сиво, жълто. Щеше да я гледаш дълго. Както и едни лалета, също красиви.
Надявам се, че ти помогнах поне малко, Маделин. Извинявай, че днес те лиших от музиката, от далечината на това, което още не се случва.
Дано се сетиш някога да ми благодариш.
11/05/2009
Keep your spirit cold-blooded. At least you can try.
Някъде из Северна централна България се носи аматьорска мелодия, ухаеща на акустична китара и младежки дух. По нея са се разлели думи, по някаква случайност написани от мен, и както се говори, хората я харесват.
Докато хората слушат, някои внимателно, други попивателно и поглъщащо, а трети - просто повърхностно - ноември си проправя път през купчините окапали листа, през междучасията и ранното смрачаване, през всяка, забравена да бъде прикрита празнина и кухина, крещяща у хората.
Сухите устни и празните очи, сивите пространства и цветът на небето, ужасно напомнящ на този на асфалта, са нещата, които със студен и отровен дъх се опитват да ме пресрещнат зад всеки ъгъл и да ме дарят със смразяващо празна целувка против волята ми.
Няма ги мрачните тълпи, некомфортната влага, калта, която е по-дълбока и мътна само защото предният лист от календара е откъснат - тях ги няма такива, каквито трябва да бъдат, за да изкарат едно съзнание извън релсите, направо пренасящи го в бялото усамотение на привидно вечната тишина. На ръба на бавната, няма, миришеща на пушек от комините лудост.
Има само сиво небе и сиви пътища, голи дървета и цветовете в дрехите - недостатъчна доза, неспособна да спаси останките от съзидателното сдържане, от съзерцанието, в което винаги може да откриеш начин да прозреш спасението.
Прехапаните устни изведнъж стават прекалено изнемощели и се отпускат, готови да изпръхнат и да забравят колко много могат да обичат. Усмивките, изплували на повърхността въпреки всичкото "трябва" и "няма време", също полагат уморени глави и се отказват да пробиват почвата с надеждата да открият някакво заровено слънце, някаква причина да се удвоят или утроят, някакъв познат полъх, топъл вятър, лятно упояващо безсъние.
Вече никой не казва "Не искам да се прибирам никога". Но и никой не открива своето най-удобно и подходящо място, щом се озове на топло вкъщи, не съзира уюта, не разбира къде се намират предметите и защо са поставени точно там.
Насред всичкия ноември, който няма, не, няма за пореден път да заклеймя като един от най-антипатичните и апатични месеци в годината (защото този път е различно, сигурна съм), е зинала пропаст, смазваща пустота, а може би е само днес. Може би само днес се е провряла тихата му сивота, някъде между всеобщата кашлица и променените гласове, полепила се е по тъмните карирани листи, които не образуват красив контраст, когато се слеят със светлосиньото мастило на жълтите химикали.
Последното нещо, което написах, беше литературно-интерпретативно съчинение за човека в поемата "Септември", без сериозно да се замисля, че преди четири години пазех темите по същата поема на един приятел, който отдавна завърши, без да осъзная, че четирите години са минали и сега аз се намирам там, където той е бил. Без да се замисля дали моето съчинение има нещо общо с неговото, дали си струва, дали някой ще мисли за мен по същия начин.
А докато четях разпилените напечатани листи с осезаемата липса на каквато и да е идея какво ще напиша, не се притеснявах, защото знаех, че ще напиша нещо. Винаги пиша нещо без значение дали виждам детайлно картините преди това, или пък не.
И се питам, чудно ми е, как е възможно, как написах толкова много, като, докато гледах листа, бях по-празна от бялото по него. Как стават тези неща? Всички есета по произведения, всички досадни съчинения, всички вечерни преписвания - всичко на автопилот, така ли? Оставяме думите сами да ни водят, вместо ние тях, и се чувстваме сигурни в добрия завършек, защото го правим от толкова много време и вероятно скоро няма да спрем да го правим. Кога ще избера да не съм лицемерна и да разхвърлям пориви, скрити в букви, изпълнени с любов, недостойни и неотговарящи на нечии изсъхнали от годините, предразсъдъците и липсата на достатъчна проницателност критерии..
Кога ще спрат да съществуват всички останали - с наглите си миниатюри и с препускащите ежедневия по моето съзнание черна дъска?
Дали има обяснение на въпроса защо отново си пуснах Radiohead? И дали всъщност не се наблюдавам, залисана и смълчана, докато не дойде времето, в което да разтворя очите си и да се начертая в думи, доколкото съм успяла да се разбера?
Всичко друго, написано преди това, беше, защото трябваше и се налагаше. На няколко пъти изпитах нуждата да хвана някакви случки, някакви частици от произволно избрани дни, някакви мимики и жестове, психологически реакции, Набоков на бюрото или презентациите, които преди ненавиждах да правя, а сега едва ли не открих начин да харесвам или поне да маскирам времето си, посветено на тях, с доминото на пълноценната употреба. Щях да хвана едно от всички тези или пък някой сън за тъмни ръце, щях да защриховам отчуждението и студенината на хората с няколко изречения, щях да нарисувам вечерите, пропили студ, влага, температура, кашлица, треска и болка, щях всичко това да объркам в ром и телефонни разговори, в коркови тапи и горчив вкус, в музика преди лягане и музика, от която накрая започна да ми се гади, в ритмично клатене напред-назад, целящо да затопли скованото тяло, в претопяващ се от алогичност и невъзможност смях. Щях да побера зеленикавите газирани вечери и многото текстове на български песни, които избиха по повърхността на силния ми глас, кънтящ из мократа пренаселена, натоварена и все пак важна вечер - щях да ги побера в някакви си думи, в някакъв си половин час. Само мой.
А колко още има и въпреки всичкото неказано само монотонното писане по кафявия кариран лист ми се струва достатъчно тежко, осезаемо и мастилено, за да бележи деня. По-силна от него е единствено нуждата, нуждата нещо чакано незабавно да се случи, някое обръщане настрани да бъде изненадващо, приковано и обляно в тръпки и сълзи от щастие, само нуждата, която всекидневно се подхранва от прехапани устни и стиснати зъби, премълчавания и половин усмивки, преекслоатирана и изцедена музика, затворени очи, зад които образите от непознати и многобройни се свеждат до един - аз, клюмнала и заспиваща в зимния здрач, малко преди работното време да е свършило, уморена от рисуване на композиции без моливи.
И съм уплашена въпреки вярата в "ще се оправя, няма как" (защото има как - по-качествено и по-навреме), много се страхувам от това, че имам толкова много за вършене и само веднъж да се впусна в него, ще забравя да се нуждая, а така и светът ще забрави за мен.
I had a wonderful October. Очаквам същото, че даже повече от тези нови 30.
One of these mornings
Won't be very long
You will look for me
And I'll be gone
№89 - лека нощ от мен и Моби
Докато хората слушат, някои внимателно, други попивателно и поглъщащо, а трети - просто повърхностно - ноември си проправя път през купчините окапали листа, през междучасията и ранното смрачаване, през всяка, забравена да бъде прикрита празнина и кухина, крещяща у хората.
Сухите устни и празните очи, сивите пространства и цветът на небето, ужасно напомнящ на този на асфалта, са нещата, които със студен и отровен дъх се опитват да ме пресрещнат зад всеки ъгъл и да ме дарят със смразяващо празна целувка против волята ми.
Няма ги мрачните тълпи, некомфортната влага, калта, която е по-дълбока и мътна само защото предният лист от календара е откъснат - тях ги няма такива, каквито трябва да бъдат, за да изкарат едно съзнание извън релсите, направо пренасящи го в бялото усамотение на привидно вечната тишина. На ръба на бавната, няма, миришеща на пушек от комините лудост.
Има само сиво небе и сиви пътища, голи дървета и цветовете в дрехите - недостатъчна доза, неспособна да спаси останките от съзидателното сдържане, от съзерцанието, в което винаги може да откриеш начин да прозреш спасението.
Прехапаните устни изведнъж стават прекалено изнемощели и се отпускат, готови да изпръхнат и да забравят колко много могат да обичат. Усмивките, изплували на повърхността въпреки всичкото "трябва" и "няма време", също полагат уморени глави и се отказват да пробиват почвата с надеждата да открият някакво заровено слънце, някаква причина да се удвоят или утроят, някакъв познат полъх, топъл вятър, лятно упояващо безсъние.
Вече никой не казва "Не искам да се прибирам никога". Но и никой не открива своето най-удобно и подходящо място, щом се озове на топло вкъщи, не съзира уюта, не разбира къде се намират предметите и защо са поставени точно там.
Насред всичкия ноември, който няма, не, няма за пореден път да заклеймя като един от най-антипатичните и апатични месеци в годината (защото този път е различно, сигурна съм), е зинала пропаст, смазваща пустота, а може би е само днес. Може би само днес се е провряла тихата му сивота, някъде между всеобщата кашлица и променените гласове, полепила се е по тъмните карирани листи, които не образуват красив контраст, когато се слеят със светлосиньото мастило на жълтите химикали.
Последното нещо, което написах, беше литературно-интерпретативно съчинение за човека в поемата "Септември", без сериозно да се замисля, че преди четири години пазех темите по същата поема на един приятел, който отдавна завърши, без да осъзная, че четирите години са минали и сега аз се намирам там, където той е бил. Без да се замисля дали моето съчинение има нещо общо с неговото, дали си струва, дали някой ще мисли за мен по същия начин.
А докато четях разпилените напечатани листи с осезаемата липса на каквато и да е идея какво ще напиша, не се притеснявах, защото знаех, че ще напиша нещо. Винаги пиша нещо без значение дали виждам детайлно картините преди това, или пък не.
И се питам, чудно ми е, как е възможно, как написах толкова много, като, докато гледах листа, бях по-празна от бялото по него. Как стават тези неща? Всички есета по произведения, всички досадни съчинения, всички вечерни преписвания - всичко на автопилот, така ли? Оставяме думите сами да ни водят, вместо ние тях, и се чувстваме сигурни в добрия завършек, защото го правим от толкова много време и вероятно скоро няма да спрем да го правим. Кога ще избера да не съм лицемерна и да разхвърлям пориви, скрити в букви, изпълнени с любов, недостойни и неотговарящи на нечии изсъхнали от годините, предразсъдъците и липсата на достатъчна проницателност критерии..
Кога ще спрат да съществуват всички останали - с наглите си миниатюри и с препускащите ежедневия по моето съзнание черна дъска?
Дали има обяснение на въпроса защо отново си пуснах Radiohead? И дали всъщност не се наблюдавам, залисана и смълчана, докато не дойде времето, в което да разтворя очите си и да се начертая в думи, доколкото съм успяла да се разбера?
Всичко друго, написано преди това, беше, защото трябваше и се налагаше. На няколко пъти изпитах нуждата да хвана някакви случки, някакви частици от произволно избрани дни, някакви мимики и жестове, психологически реакции, Набоков на бюрото или презентациите, които преди ненавиждах да правя, а сега едва ли не открих начин да харесвам или поне да маскирам времето си, посветено на тях, с доминото на пълноценната употреба. Щях да хвана едно от всички тези или пък някой сън за тъмни ръце, щях да защриховам отчуждението и студенината на хората с няколко изречения, щях да нарисувам вечерите, пропили студ, влага, температура, кашлица, треска и болка, щях всичко това да объркам в ром и телефонни разговори, в коркови тапи и горчив вкус, в музика преди лягане и музика, от която накрая започна да ми се гади, в ритмично клатене напред-назад, целящо да затопли скованото тяло, в претопяващ се от алогичност и невъзможност смях. Щях да побера зеленикавите газирани вечери и многото текстове на български песни, които избиха по повърхността на силния ми глас, кънтящ из мократа пренаселена, натоварена и все пак важна вечер - щях да ги побера в някакви си думи, в някакъв си половин час. Само мой.
А колко още има и въпреки всичкото неказано само монотонното писане по кафявия кариран лист ми се струва достатъчно тежко, осезаемо и мастилено, за да бележи деня. По-силна от него е единствено нуждата, нуждата нещо чакано незабавно да се случи, някое обръщане настрани да бъде изненадващо, приковано и обляно в тръпки и сълзи от щастие, само нуждата, която всекидневно се подхранва от прехапани устни и стиснати зъби, премълчавания и половин усмивки, преекслоатирана и изцедена музика, затворени очи, зад които образите от непознати и многобройни се свеждат до един - аз, клюмнала и заспиваща в зимния здрач, малко преди работното време да е свършило, уморена от рисуване на композиции без моливи.
И съм уплашена въпреки вярата в "ще се оправя, няма как" (защото има как - по-качествено и по-навреме), много се страхувам от това, че имам толкова много за вършене и само веднъж да се впусна в него, ще забравя да се нуждая, а така и светът ще забрави за мен.
I had a wonderful October. Очаквам същото, че даже повече от тези нови 30.
One of these mornings
Won't be very long
You will look for me
And I'll be gone
№89 - лека нощ от мен и Моби
Subscribe to:
Posts (Atom)