11/08/2009

Здравей, Маделин. Просто се отбивам

..за да видя как си.

Още ли обичаш моливи с меки графити?
Рисуваш ли?
Опитваш ли се да определиш цветовете чрез забъркани и оплетени епитети, за да се почувстваш компетентна, вместо да ги наречеш с прозаичните им клиширани имена.. например "розово"?
Още ли броиш вещите си от един вид всеки път когато ги подреждаш?
Изпитваш ли понякога неизлечимата и успокояваща те нужда да изброяваш, да се вмъкваш и провираш в мисловни и мастилени списъци в една от всичките си сто и осем чернови, в един от всичките си петнадесет тефтера?
Още ли откриваш магическо и уникално очарование в естествено (и не само) оранжево-червеникавите коси?
Още ли четеш на нощна лампа и още ли ти се случва след такива зрителноунищожителни нощи да се събудиш с парещо трептене, скътало се под контурите на очите ти?
Още ли четеш това, за което имаш най-малко време? Още ли започваш да го правиш в най-неочакваните и неподходящи моменти?
Още ли си набелязваш по някоя труднооткриваема книга, за която да питаш всеки път, когато влезеш в книжарница?
Рисуваш ли все така най-усърдно и интензивно през сутрините, когато си заобиколена от хора, както обичаш?
Намираш ли си причини да превръщаш нещата в свои, макар вече да се чувстваш достатъчна за себе си и да се е изпарила изконната ти зависимост към белязването на света със себе си?
Научи ли как да се пускаш по-бързо и лесно от музика, която е влезнала под кожата ти, за да откриеш друга?
Разбра ли, че колкото по-бързо оставиш сцените да отлетят от бялото платно на детайлната ти фантазия, толкова по-вероятно е да се превърнат в действителност?
Усети ли красотата в затварянето на очите, в прегръщането на всичко, което преди не си била?
Още ли те смущава фактът, че е трудно да кажеш всичко?
И че си се научила от някакви писатели на обстоятелствено наслагване, въпреки че понякога точната дума е само една?
Търсиш ли си повод да не харесваш някого, защото не искаш отново да го харесаш и да понесеш щетите, с които е готов да те възнагради? И защото ти харесва да не го харесваш.
Вярваш ли, че нещо не е истински направено, ако не те е изцедило поне малко?
Успяваш ли да се отклониш от плана с лекота, без да мислиш, че каквото и да направиш, няма да е достатъчно количеството свобода в него, защото си научена на граници?
Можеш да завиеш и да продължиш в нескицирана посока с някого, когото не си очаквала да срещнеш, нали?
Още ли ти трябва време, за да почувстваш и да си сигурна, че можеш да направиш всичко, което искаш?
И че не е нужно всеки път да си създаваш пълномощни, които внимателно да разглеждаш, преди да подпишеш?
Усвои ли механизма на поправянето на вредите, нанесени ти от останалите, неосъзнато или с нелоши намерения?
Започна ли най-накрая да плуваш в моментите, в разговорите, в книгите, във филмите, в тишината между много или между двама, без да задаваш въпроси, без да се съмняваш, без да тестваш, без да издаваш оскверняващ чистотата шум наум?
Откъсна ли се от навика си, от този свой болен тик да се усмихваш на познати и непознати?
Все още ли намираш причини да съзреш причините у другите, да им дадеш шанс, да ги разбереш?
Вярваш ли, също като Галилей, че няма човек, толкова невеж, че да не можеш да научиш нещо от него?
Не си позволяваш да подценяваш, нали?
Постепенно обикна живота си с чуждите погледи, признай си? И дори когато не са насочени към теб, знаеш, че по-късно ще бъдат?
Не харесваш да използваш учтивия си тон с познати, но никога не го пестиш за странници, нали?
Отвреме-навреме сама провокираш страха си, защото още обожаваш да се страхуваш, така ли е?
И никога не позволяваш на усещането, че всичко ще се нареди, да те остави?
Спря ли да харесваш есенните листа?
Кажи ми, променена ли си?
Защото чух, че вече принадлежиш и на лятото, дори малко повече, отколкото на есента.
Разбрах, че безсънието ти се е изменило по цвят, мирис, вкус, форма и осезание.
Все още си искрена, а когато не си, си подозрително тиха.
Играеш роли понякога?
Подари ли си правото да покриеш цял лист с извивки, обозначаващи нечие име, и това да не те кара да се чувстваш уязвима или пък изчерпана откъм желание?
Отговори ли си на въпроса, кое е по-хубаво: да опишеш едно усещане сложно и на теория така, че да го открият у себе си съзерцателите, или да дадеш прост пример за него, който да убие частица от романтиката на съзерцаването у съзерцателите?
Още ли си избираш какво да наблюдаваш, когато отидеш някъде?
Още ли си купуваш по една книга (а може би и молив) от всяко ново място, което посетиш?
Престана ли да харесваш шарените, ръчно създадени бижута?
Вече не всичко е толкова детско, подозираш ли?
Но ако искаш, можеш да си малка. Дори когато не искаш.
Можеш ли да бъдеш всичко, което искаш, дори когато си в най-ужасното настроение на света?
Чувстваш ли, че не е редно да си черно-бяла, когато другите са цветни, или пък обратното?
Знаеш, че няма нужда да наблягаш на интонацията си, за да подчертаеш колко много обичаш нещо? Стига само да кажеш, че го обичаш. Хората ще ти повярват. Защото си такава.
Пишеш ли наум характеристики за непознатите хора, когато се сблъскаш с тях?
Нуждаеш ли се от общуване?
Пазиш ли склонността си да се пренасяш в неизживени пасажи напред във времето и да преценяваш настоящето от ъгъла на тази измамна недействителност?
Пазиш ли специални изречения, които искаш да кажеш на някого не толкова заради самия него, а заради начина, по който ще звучат думите в една относително романтична ситуация?
Гледаш ли нещата така, както мислиш, че ще ги запомниш?
Още ли смяташ топлите, трептящи, дишащи и издищаши хора до теб за уникален шанс, даден от природата и живота?
Все още гледаш на себе си като на ярка и отличаваща се, докато не решиш, че си поразително заблудена. И после пак и пак, правиш ли го?
Вземаш ли малки дози музика няколко пъти на ден и винаги, винаги когато пътуваш (и плейърът ти е зареден)?
Научи ли се да поемаш света от себе си, а не единствено чрез себе си?
Започна ли да заспиваш рано?
Още ли се втренчваш в себе си, за да се успокоиш?
Вярваш ли в Господ, когато се страхуваш?
Молиш ли се?
И за кого, ако го правиш и сега?
Обичаш ли градовете нощем? През късната есен и през зимата?
И постановки в студено време?
Представяш ли си как казваш неказаното на нечий гроб, как четеш на някого, докато е в кома, как прекарваш дни и нощи до него в болницата и си там, когато се събуди?
Сънуваш ли вероятно и невероятно, но твърде много и прекалено често, както преди?
Мислиш ли да се откажеш от странните си ритуали?
Обичаш да се пръскаш като буреносен облак, когато ти дойде в повече?
Виждаш ли смисъл в толерантността и лоялността си? Вярваш ли, че е разбираема за околните? Мислиш ли, че другите ще те разберат, когато е жизнено важно? А ти тях?
Още ли те отнасят странни приливи неясни детски проблясъци и полъх от носталгия? Прекрасни са в необяснимостта си, нали? Нищожна си тогава. И не си способна на нищо.
Изтръпваш ли все така от еуфория, когато някъде срещнеш споменато нещо свое любимо, когато гледаш филм, който започва грабващо, когато откриеш препратка към мъничка своя любов, когато те погълне плетеница от неслучайности?
Трябва ли ти спокойствие, когато искаш да откриеш начин за създаване на нови траектории за думите, нови пространства, нови и неотпивани действия, в които да ги потопиш?
Пазиш ли си по една ежедневна, ежеседмична или ежепериодна мечта като пиене на уиски само заради песен? И даваш ли й шанс, когато се окаже, че има изглед да я докоснеш с пръст?
Вече не гледаш в очите настойчиво както преди, а просто естествено?
И си на прага да го разбереш наистина - че всичко, което си представяш като продукт, е станало такъв в резултат на действия и обработка, а те отнемат време, те са секунди, минути, часове, дни и седмици и изглеждат, и са странни на допир, когато всъщност се озовеш в тях.
Забравяш ли за музиката, когато пишеш? И можеш, и не можеш без нея. Но разбра защо той толкова я обичаше и омаловажаваше твоето кино. Сега се възхищаваш на любовта му към нея. А ти обичаш и двете - безкрайно много, без да създаваш конфликт между тях. Без да подчиняваш другите.

Но хиляди други неща не знаеш, Маделин. И не знам как да ти ги кажа. Трябва сама да отместиш този кичур коса от лицето си и да си позволиш сама да ги научиш. Умолявам те, не казвай това, което някога си искала да кажеш, само защото си намерила подходящ момент. Ако не го чувстваш, не го експлоатирай, не го омърсявай чрез някакъв празен копнеж за тъмна романтика.
Не заспивай късно, ако мислиш, че е време още в единайсет. Не насилвай желанието си, когато усетиш празнотата от отлитането му. Не проявявай инат заради хора, не ги превръщай в обувки или пък в дълги кожени ръкавици. Не го прави и с обувките, и с дългите кожени ръкавици, когато не съзираш нуждата си от тях. Нали знаеш колко достатъчно на брой са моментите, в които не ти трябва нищо друго освен една сянка до твоята, освен минута мълчание, но не траурна, освен прихлупване на клепачите под топлата струя в банята?
Знаеш ли, Маделин, днес един човек с патерици мина покрай мен, загледан и измъчен в тях и заради тях, и не ме забеляза. Може би понякога не забелязват и теб по същия начин. Представи си го.
Както ти не забелязваш нещо, застанало точно пред очите ти, но виждаш всичко останало, обвито в детайли, рисуваш го в покруса, в изгреви, в залези, в топли и студени цветове, а най-забележимото откриваш чак в края.
Както много пъти знаеш името на определен предмет, точната дума дразни тялото ти като сърбеж, а ти просто заглушаваш крясъка в подсъзнанието си, който се опитва да ти каже: просто спри и се вслушай в себе си, за да разбереш какво се случва. Защото вече го знаеш.
Ако още действаш на принципа "Реших, че човек сам избира какво е позволено и какво не", "Реших, че е обида към това, което обичаш, да редуцираш обичта си заради някого, който няма да разбере", "Реших, че е лицемерно и убива връзката между хората, когато говориш за нещо, към което душата ти не се е обърнала, само защото смяташ, че другият би говорил за същото нещо", "Реших, че със сближаването не трябва да се бърза никога" и така нататък - тогава ти предстоят още хиляди решения.
И все пак внимавай, когато ги предлагаш на другите - прави го в най-чист вид, защото си чувала хиляди вдъхновени, пияни, напушени, вглъбени, влюбени, философски изречения, преминали през погледа на художници, творци, съзидатели, безделници, просяци, нещастници, приятели, неприятели, топли, студени, лични и безразлични хора. И знаеш как всяка тяхна дума тежи прекалено много, ако си склонен да слушаш, да виждаш, да търсиш.
И понеже не си от онзи тип хора, ограничаващи се до първично, вторично или пък третично възхищение, а вярваш, че си способна на същото, че и повече, внимавай, когато пренасяш товара си върху останалите. Защото, колкото и да не ти се вярва, в природата няма празни пространства и целият този излишък някой ден ще намери своето сметище.
До тогава не забравяй да пишеш, когато не пишеш, и да правиш това, което обичаш да правиш, дори когато не го правиш. Бъди винаги. Защото в този свят, в малките баири преди гробищата, в гаражите и потискащите сиви колони на сивите сгради, непомръднали от десетилетия, където се виждаш с някоя на пръв поглед изтерзана личност в мрачна, студена, влажна и ноемврийска нощ - те са прекалено ценни, за да вярваш, че е достатъчно да се прибереш и просто да ги опишеш. И вниманието, което ще получиш заради посветеното и целенасоченото движение на пръстите си, няма да оправдае факта, че не си била, когато е трябвало.

Днес видях една картина. Розови цветя с тъмнозелени листа в бяла ваза. Маслени бои. Така си мисля. Хиляди тонове и нюанси - червеникаво, тъмна и влажна пепел от рози, резедаво, екрю, сиво, жълто. Щеше да я гледаш дълго. Както и едни лалета, също красиви.
Надявам се, че ти помогнах поне малко, Маделин. Извинявай, че днес те лиших от музиката, от далечината на това, което още не се случва.
Дано се сетиш някога да ми благодариш.

4 comments:

* Shining^Star * said...

Ъъ.. не знам какво да кажа, наистина.
Надявам се наистина да се сети да ти благодари.
А аз благодаря, че ме накара да се усмихна, докато чета. :]

Vesela said...

Малко е спорно коя е тя и на кого трябва да благодари. Но дано се сети, да :)

радвам се за усмивката

amelia said...

Просто разкошно! :)

Omnia said...

Възхитително, Весела!
Толкова... ах, как не мога да намеря думите, освен едно " Благодаря!".
Четейки редовете ти, ахвах на всеки следващ ред, магично загледана , с любопитство в следващите редове, откривайки себе си в тях, в тази Маделин, която е била, е и ще бъде. Не се казвам Маделин, но все пак- Благодаря!