11/19/2009

We're just ordinary people - ти и аз

"Гениалното остава в банята". Наистина ли е гениално обаче? Така ми се струва, поне докато нямам лист, докато няма къде да излея сапунените си мисли. Въпреки че откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.

А това е най-изгубилият първоначалното чувство, което го е породило, пост. Един изсъхнал, без да го суша със сешоар, "без обяснения", "13 1741 49 67", "а tight little world", "You twisted little girl", "you never try new things", "три минути" (бившият ми любим етикет) и може би други пост.
Мисля, че е важно някой ден да се прочета и да се повлияя от себе си.

Не бях писала от толкова време. Един час. Есе по поръчка. Есе, което можех да напиша, защото повечето от думите ми са подплатени с чувства, есе, което трябваше да напиша, защото не е хубаво да губиш времето си. Есе, което написах и въпреки него не се почувствах задоволена.
Нека ви го споделя: аз съм малко себична.
Въпросът на деня е: Ще ме обичаш ли, ако спреш да си ми нужен?
Не знам дали има песен на деня, но ако трябваше да придам такава важност на някоя, то тя щеше да е Smiths - Please, please, please..

Знаете ли кое е красиво? Веднага след баня да опиташ да издухаш топлите капчици вода от гладката си кожа, а те никога да не излетят.

Знаете ли, че за да бъдеш добър учител, трябва много, много отдавна да си се научил да си позволяваш да приемаш, че някой е наистина добър в нещо? И да си така щедър да раздаваш съвети. Понякога хората не го правят. Хитро е. Но губи смисъла си в определен момент.

Знаете ли, че докато се къпах, го разбрах. Беше свършил душ-гелът и изборът ми се сведе до един сапун. "Сапун" може и да не е красива дума, но пък е поетична.

Най-глупавият, съществен или просто логичен и егоистичен въпрос, който си зададох днес, беше: проблем ли е, че не драматизирам?

Не обичам да експлоатирам драматичните реплики. Не обичам експлоатирането на чувства и изкуство с цел позиране, парадиране, изпъкване и създаване на нещо, от което нямаш нужда. Но пък обичам изразителните лица, поведения, гласове.. така нататък.

Омръзна ми да изкривявам думите си така, че да ги разбереш, постоянно да си мисля, че нещо ще те спре и няма да проникнеш в тях. Аз бих те разбрала и на японски, стига да искам. Не мога повече да се сверявам.

Дали пък гледането в очите не е надценено?

Не е правилно, не е правилно, когато се получава по такъв начин. Като да искаш да кажеш толкова много неща, като да знаеш от какво се състоиш, като да мълчиш дори пред себе си, разбирайки, че имаш какво да си споделиш. Но когато моментът за споделяне с друг човек, такъв, който се очаква да разбере, да хареса, да се впечатли - настъпи, думите да не паднат на точното място. Разбира се, може да се надяваш, че са отекнали различно в чуждия свят. Все още не знам дали нещата стават само когато сме сигурни, че са станали. Опасявам се, че не. Затова мисля, че мога да бъда, без да съм решила да бъда. И все пак вярвам, че ако си пожелаеш нещо на глас в 11:11 например, гласът ти трябва да звучи така, сякаш вече го имаш, ако наистина искаш да го получиш.

Страдам от свръхслух, който попива почти всичко. Събрала съм толкова мъдрости, толкова прости, сложни и накъсани изречения, родили се гениално, без създателите им да го осъзнаят. Хубаво е, че има хора, на които да вярваш. Хубаво е да спреш да очакваш отговори от себе си и за малко да се подпреш на нечии чужди. Когато си много уморен. И когато обичаш.

Тези, които не ме познават много добре, но с които се сближавам, ще ви кажат, че съм много общителна и непринудена.
Тези, които са с мен от доста време, ще ви кажат, че съм променена, все още общителна, но малко по-малко и по малко по-нееуфоричен начин. Просто тихо и наблягащо.
Аз ще ви кажа, че се казвам Весела и винаги мога да започна с това изречение, когато говоря за себе си, без да се чувствам банална. Харесвам името си повече написано така - Vesela - простете, филолози, писатели и други. И аз обичам българския. От много време не съм весела с малка буква, но това не означава нищо лошо (по-скоро съм щастлива и разни други прилагателни). Ако попитате мен, ще ви кажа, че ми се иска в общуването си повече пъти да звуча като човек, който притежава нещо, което няма, в 11:11.

Хубавото е, че днес балканският колорит някак цветно запълва кухините на деня и че от един кратък, но значителен период от време обичам България, тая някаква вяра в нея и в преодоляването на някои характерни национални черти. И това не се дължи на килограмите история, които, надявам се, след месеци ще знам.

Не е важно, че последните нощи заспивам насред нищото и ставам с изгорели от болка очи. Искам просто да ми остане малко време, за да ви разкажа една филмово-книжна критическа история.

За другото - някой път, когато успея да се заключа навреме и да изпиша всичките си сапунени мисли с всичките несапунени технически грешки, чакащи редакция.

Така статична, суха и недоспала съм, че се чувствам точно в Depeche Mode настроение. Не, не ги заклеймявам като такава група. Просто сега пасват.

След две минути, в 12:12, ще бъда смела. Не мога да драматизирам обаче. Smiths - Please, please, please.. (Знаете ли колко обичам "This is England"? Колко много.) Слушайте песента ми :)


За жалост, нещата не се получават така, както когато нямам къде да ги запиша. Толкова думи зарових, а така силно вярвам, че трябва някой да ги види. Аз съм малко себична, това е наистина ужасно, имайки предвид, че не драматизирам, нали?

We're just ordinary people. You and me.

No comments: