11/25/2009

колабираме

Тя е мъничка бунтовница с мигли като нокти на върколак. Тя ще умре, гледайки "Здрач", без изобщо да иронизира. Тя ще рисува, докато пръстите й не се стопят, докато не изгният и не окапят като кожата по тялото на прокажен. Тя ще подминава съня при всяка удобна и неудобна възможност, докато накрая не рухне бледа и безжизнена на нечие чуждо легло, в нечия чужда стая, на някой чужд етаж, в някоя чужда къща. Със своето малко и скромно желание - да заспи, обгърната от топлина, макар очите й да нямат силите да се отблагодарят за нея.

А ти? А ти виждаш ли колко красив и различен е този ноември? Този ноември, който все още се пръска и цъфти из 30-дневния си ежегоден живот, топли и разсмива, поглъща дим, смях, скруполи, скандали, клюки, новини. Гланцирано гали пръстите с аромата на чисто ново списание, на бели петна прелита пред очите, незатваряни и непомилвани от нечия безразсъдна воля.
Този ноември засега е хубав, засега е интересен, успя да ме опровергае както всичко, което пренебрегваш и което се случва малко по-късно. Аз смирено се правя на съпричастна (макар да съм заинтересована), пия кафе два поредни дни, защото просто не се виждам иначе. И се радвам, че оцелявам, но това е доста ниско поставена в йерархията форма на съществуване.

Всички знаем, че тангенсът и синусът са приятелчета. Винаги съм си представяла косинуса по-второстепенен, скучен и тривиален.
Пиша бавно, бавно пиша за Далчев и огледалото му, за часовника и стените му, за зловещото и романтичното в поезията му. Преправям изложението си на заключение, пишейки все така бавно и почти ненапрегнато, доловимо търся и опитвам да разбирам. Не се чупя, просто не спя.

Първата аксиома на щастието гласи "Не отлагай".
Втората - "Говори бавно. Не бъди припрян/а."
Третата - "Ако успееш да откраднеш малко време, не забравяй да го оползотвориш."

Колабираме и се давим в стари интернет места, в хора, тотално изненадващи ни, променили се до неузнаваемост, на които няма, не, няма да позволим да загубят вечния си величествен облик в ковчежето на паметта.
Преценихме грешно, нали така? Ще останем и ще слушаме опера, ще казваме "Да" и ще просим от себе си нероден ентусиазъм.
Разглеждаме дагеротипите на миналото. Вече сме други. Все още обидчиви, все така злопаметни. И все пак други.
Говорим си. С хората и с хората. Омръзнахме сами на себе си, не се закачаме. Не пишем често, не пишем много. Рисуваме.
Усмихваме се. Постоянно. Не можем да спрем. Обичаме да го правим.
Идеи. Идеи и символи. Колкото искате. Когато искате. Слушаме останалите, но летим в своите ненасериозно надраскани планове.
Пеем. Преди успешно да чуем как всъщност звучим.
Свирим. На невидима китара пред разпръсната из ситуации и спомени публика.
Пътуваме. Със слушалки, схванат врат и тежки топли впечатления.
Общуваме. Когато гласът ни не ни предава.
Пушим. Щом въздухът е чист, хората са обичайните, а мястото са едни голи стъпала към нищото.
Пишем. Когато нямаме сила да направим друг избор.
Пишем. Когато трябва някъде да издълбаем сцените, започнали от един нов вид погледи, продължаващи с идеята за един нов вид близост.
Пишем. Прощално.
Разбираме се. Защото мълчим.
Свеждаме глава на нечие рамо. Нямаме проблем с това.
Четем. Каквото открием.
Плачем. От носталгия.
Плачем. От нищо и спираме пак така. Хормони, напрежение.
Знаем. Че ако поискаме, ще летим.
Знам. Че не се страхувам.

Колабираме и се питаме кой го е казал - той, тя, вие, а може би, как бих се радвала, ако съм аз, но знам, че не съм - "Човек умира веднъж, но за толкова дълго време".
Завръщаме се за съвсем малко, казваме няколко думи, усмихваме се отново и оставяме полъх на тъжен вечерен парфюм, защото обичаме. Ще го помним винаги красив.

Накрая се прибираме във временната си квартира, при ноемврийското слънце, защото харесваме слънце, но в умерени дози.
Преувеличаваме, за да бъдем интересни и въздействащи.
Но сега сме просто откровени.
Ще припаднем на леглото, ще заспим. Джанет ще изпие хапчетата си, защото смъртта не си струва, нали? Ще сънуваме. Двама голи, вяла романтична светлина, едно легло.
Ше сънуваме.
Ще сънуваме.
Ще сънуваме.

Не от инат, а от спокойствие. От спокойствие (и увереност), защото знаем. И мисля, че можем.

За любов не пиша буквално, но преносно - ви-на-ги.

3 comments:

Рейн said...

точно този пост някак си ужасно ми влезе под кожата.

Антония Антонова said...
This comment has been removed by the author.
Антония Антонова said...

Далеч от идеята да отговарям на коментара с коментар (и без това коментирам веднъж в годината), искам да кажа, че ви намирам за много талантлив автор с наистина завладяващи и смислени текстове. Така смятам.

P.S. Горното е изтрито, защото се разсеях и изпуснах две думи.