Свалям стъклото, а вятърът шиба в косата ми, тя пък влиза в устата ми, нищо не се чува, както трябва, и решавам да вдигна стъклото. Малко по-късно вдигам и скоростта, убеждавайки се, че наистина е наркотик, и разбирам, че времето, преди да започна да карам, е малко тегаво, но тръгна ли веднъж, цялото притеснение, заседнало в гърлото ми, се стопява. И карам, карам, карам. Понякога минавам през дупките, понякога успешно ги заобикалям. Важното е, че имам една масленозелена машина в ръцете си, подвластна на моята воля, която се движи, движи, движи. Която лети. Която отлита с въпросите и тъй нататък. Която отлита заедно с мен.
Карам и минавам покрай последните изтерзани стонове на панаирната музика. Още снощи се сбогувах с навалицата, малко преди да съм се подразнила достатъчно от нея.
На сутринта съм скапана, толкова нощи прекарах навън, че не мога да си представя какво е да се прибереш рано и какво ще е да нямам желание да се прибирам късно.
Затова няма да изпусна последните си среднощни моменти като постоянен жител на този малък, сив и северозападен град и напук на иначе вярната теория, че понякога е здравословно и ободряващо да изчезнеш, аз ще се дисоциирам до последната молекула тук, докато все още имам време.
Достатъчно са новите неща в живота ми, но въпреки това аз искам още и още. Ненаситна съм да откривам и заговарям, и то не само когато съм пила джин. А всъщност джинът, примесен с лятото, промените, хората, скоростта и всичко, което трябва да бъда и мога да бъда в рамките на по-малко от месец, е може би една от причините да се чувствам почти глупава и занемарила предишните си интелектуални приоритети.
Интелектуални приоритети. Или майната му. Защото ми се прииска да съм точна, ясна и категорична като мъж. Да мога да блъсна вратата в лицето ти, да мога незаинтересовано да промълвя "Не ме занимавай", да извикам "Остави ме на мира", когато някой лази по нервите ми, да не лазя по ничии нерви, да съм способна, когато съм завъртяла прекалено много кормилото, да го изправя. За да поддържаме баланса, за да не залитаме, за да не убием тръпката, за да не загубя любимата си игра.
Харесва ми да сравнявам взимането на високи тонове в пеенето с взимането на опасен завой. Харесва ми да сравнявам прекрачването на границата с прекаленото въртене на волана и ми харесва да си мисля, че когато се върна на дистанция, която ме кара да се чувствам достатъчно близо и достатъчно далеч, достатъчно позната, но и достатъчно нова, съм изправила и съм където трябва - на пътя.
Харесва ми да се радвам на малките неща и от тях да съм способна да градя малко по-големи, големи и наистина големи. Харесва ми да се чувствам пораснала и ужасно млада. Харесва ми да съм ужасна по начина, по който съм ужасна, и се страхувам, че ще страдам заради това, но ми харесва да вярвам, че причините ми да пръскам сладко зло, ще ме оправдаят пред света и пред този, който има властта да ме съди.
Харесва ми да се опирам на новата си червена кожена раница и да ям, когато съм наистина гладна. Харесват ми чесновият сос, доматите и краставиците в дюнерите. Харесват ми срещите с разни хора на разни места, харесва ми близостта, харесва ми заигравката, харесва ми хладният въздух късно през нощта, харесва ми това, че мога да дърпам конците на живота си, и това, че понякога не знам какво ще се случи, което е прекрасно.
Харесват ми дълбоките погледи и погледите през другите, опората и движението, динамиката. Харесва ми да имам черна връзка на врата и да не завися от никого. Харесва ми дори тежестта на умората, която ме кара да се хвърля на леглото безсилна. Толкова уморена, че да не мога да се възпротивя на светлината от сивата улична лампа и на студа, на дрехите си, на тъмните си изтощени клепачи.
Харесвам ми да експериментирам. Харесва ми, когато говоря и гледам просто някого и същевременно знам как някой друг, вероятно по-важен, също слуша.
Харесва ми идеята за завръщане в началото, обединена с идеята за продължение и "пътища, движение, промени". Харесва ми да се отклоняваме, да разбиваме графика на вечерите, макар и с малки крачки, харесва ми да виждам как хората разбиват графиците на очакванията и представите си за себе си, харесва ми да съм участник и свидетел на промяната. Харесва ми да смятаме числата на живота, да говорим за нумерология и астрология. Харесва ми да нося по две връхни дрехи в червената си раница, едната от които не е за мен. Харесва ми да знам, че някой ще прочете това, което пиша.
Харесва ми да вярвам, че освен всички нови хора, които ще намеря, ще се хвърля и в значителен брой стари, неоткрити досега.
Харесвам червеното и сочните устни, изтезанието чрез мълчание, страданието. Харесва ми тази болка, която мога да причина. И не защото просто нямам друг избор, а защото понякога ми харесва да съм грешна и безразсъдна, харесва ми да се оставя на порива, подминавайки всички укори и лоши погледи. Подминавайки другия в цялата история, подвластна на своята воля и своя усет за движение по пътищата.
Да изградиш култ на недостатъците и предимствата си и от него да дърпаш конците. Да пишеш, сякаш това е едно от всички неща, върху които някога си искала да сложиш алчната си ръка. Да не те е страх да си смела, да затвориш очи и да се окажеш нова, непозната и вълнуваща. Готова за откриване. Харесва ми.
1 comment:
Харесва ми да те чета !
Post a Comment