9/21/2010

And if you read me, read me, read me, then read me so good

Между нежността, неопетнената невинност, неразбирането и цинизма, между решението да замълча и избора да изръмжа. Някъде там, когато настройката ми към събитията и към живота въобще е откъсната от самите тях, се питам имат ли значение тези моменти и къде точно да търся проекциите им.

Защото понякога ми се иска да отрежа почти всички хора на света, чувствайки се малко виновно, задето изглеждам толкова рязка, дръпната и самоизолираща се.

А в тази нощ ще обърна гръб на поезията и на безнадеждния си романтизъм, за да се събудя чиста утре, за да опитам да изстържа всичките подкожни косми, гной и смачкани възглавници на света. Не ме питайте, не знам. Не знам защо паля филтъра и се усмихвам на непознати, не знам защо се чувствам социално апатична точно сега. Не знам защо нещото, което най-много искам в този момент, ме изненадва.

а когато запаля колата,
ще летим със попътния вятър
без въпроси, без отговори, боже
знам, че може, усещам, че може
да летим със попътния вятър,
да мълчим силно като актьори в театър,
без посока, без цел, без желания
без грозни позиции, без мнения, без очертания
с характерно присъствие, с огън, с чувство,
без игри, без да е рано, без да е късно
едноклетъчни, слаби, първични
без да сме грешни или прилични
ще летим и от време на време
ще те поглеждам, ще поглеждаш ти мене
обещавам, няма да съм празна ваза
ще падне от мен мръсотията,
както разядена кожа се свлича от проказа
ще пътуваме в нощ и във тъмно синьо
в светлините ще виждаме себе си,
прожектирани на есенно кино
ще спрем, за да си разделим цигара
и в дима й ще се упоим с чара
на това неочакващо състояние,
в което всяка схема е изтезание
всяко число, всяко закръгление
всеки довод, всяко обобщение
ще опитаме от всичко ново
ще пръснем мозъците си с олово
ще рискуваме, ще се хвърляме, ще сме смели
не защото вече всичко е позволено,
а защото, когато гориш и копнееш,
всичко е забранено
само наклон и само инерция
ще ни движат към плахото утро
за да започнем да чувстваме смътно
и ще се върне товарът в телата
ще се натрупа пак утайка в сърцата
ще ни пристегнат проклети желания
ще заглушат чистите ни дихания
ще станем сложни, многоклетъчни, сериозни
вглъбени в празнотата си грандиозна
ще се открият знаци, табели и маркировка
и ще започнем с живота фехтовка
докато паднем кървящи и драматични
със скорост, която от вените ще се стича
ще се предадем, с позиция, с мнение, важни
на тежестта на клепачите, под които очите са влажни
за да забравим как се живее
за да се оставим на нещо да ни владее
за да начертаем скица на своя собствен затвор
без дори да попитаме може ли в него да вмъкнем и малко простор
за да стане варовик утайката във сърцата
за да посивее кожата на лицата
за да се съберат парченцата пръснат мозък в едно
и за да знаем "защо", "как", "къде" и "какво"
за да се мъчим на всяка цена да създадем от някой миг красота,
без да можем да си позволим сама да ни открие тя,
за да регулираме всяко свое движение
така, че да пасне с нейното, неговото, тяхното измерение
за да загубим попътния вятър
и да бъдем бездарни актьори в театър.

2 comments:

Лилия said...

Загубих всичко...

vassilev12 said...

Като буря в морето... е поезията ти.