Аз мога да я видя. Дръзка, на високи токове, мрачна и порочна, красива и смела. Тъмна и властна, своенравна.
Аз мога да видя как опира токчето на дясната си обувка в неговия гръден кош, без въобще да си помисля, че е прекрачила някаква граница. Аз мога да видя очите му и изпитателния му поглед. Мога да видя как поглежда нагоре с желание и с малко разбиране. Ще иска да й каже, че знае какво прави. Но ще предпочете да замълчи. За част от момента. За да го запази. Ще гледа с въпросителен поглед, който ще започне да се рони като пясък, докато не остане и прашинка от мъжкото му надмощие. Поглед, който ще жадува да превърне в подчинен, подчинен на нейната порочна мрачност, на очите й, на токовете й. Защото той ще иска да се подчини. Но ще знае, че не може.
Аз мога да си представя как тя го смазва със силата си. Без да го унижава. Как се прибира почти празна, по почти празните улици, осветени от дълбоко бездушните улични лампи. Но тя ще знае, че докато го прави, някой върви замаян, за да се прибере и да заспи объркан и безсилен.
Аз знам, че тя ще го направи както трябва. Аз знам, че тя ще усети малко от това, което ще усети и той. Аз знам, че тя ще е добра в действията си. Защото някога и тя е била там, на неговото място. Изкуството да дишаш.
(а днес бившата класна стая миришеше на първия учебен ден в живота ми. и това не трябва да остане пренебрегнато)
No comments:
Post a Comment