9/14/2010

but everyone gets weak

България е много тъжна, много тъжна и неуредена, както му е редът. Гледката в девет без нещо към сградата на общината също е много тъжна - сякаш всичко е потънало в сив пушек. Улиците са тъжни, след като съм карала по тях по тъмно, а после се движа по тях без кола.

Доста неща са тъжни - и моите очи, и танцът на паяците, и всички онези мисли, които обхождат тишината, докато другите се пръскат от смях. И безтегловоността, която ме обзема и в която не мога да бъда тази, която искам да бъда, а тази, в която ме превръщат чувствата.

Забравила съм какво е да четеш и да се посвещаваш на киното. Понякога рисувам, рисуването ме успокоява и го обичам. Забравила съм какво е да мислиш. Оставила съм се на едно съществуване, в което живеят мисли, но някак твърде свободни и неповлияни от милионите фактори, които би трябвало да ги направят трезви и практични. Оставила съм се на емоции, чувства и достатъчно желание, за да ми е хубаво и за да усещам колкото мога.

Не знам дали водя изгубена битка и дали вървя срещу себе си. Знам, че е важно да държиш на това, на което държиш, и знам, че някога някъде важността му ще избие.

Не знам какви са мотивите ми и дали трябва да се откривам в разказите за изгубени каузи. Знам, че трябва да разбера. Чух, че "надеждата е добра закуска, но лоша вечеря", и въпреки това, не напук, а някак естествено след банята и умората си лягам с надежда. Да. Не от инат.

1 comment:

izarda said...

Аз пък си лягам с този текст :) Лека