нека ме опива

от старите винари още знам,

че когато спра да съзерцавам, ще умра.

Красива беше сградата тази вечер, една от малкото на които толкова им отива синьо-бяла светлина. Превърна се в нощна приказка. Хладна и отворена.

Пия малка чаша червено вино и започвам да свиквам да не се мръщя на алкохол. Пиша отново като малко момиченце, като малка висока скала, като не целувам момчешки лица, като разкъсвам се отвътре, защото нещо непознато е може би нужно, защото нещо познато липсва. Защото хладната и отворена нощ ме очаква.

Днес на лекция четох Керуак, защото ако не сега, кога?, защото достатъчно хора, пряко и косвено, ми повлияха, защото не чувам професора, както трябва, а отвън, през огромните прозорци, слънцето ми сочи нагло среден пръст от името на ноември, а аз му се усмихвам, защото показването на среден пръст е любим жест.

Някаква циганка настоява да ми предсказва бъдещето, аз се мъча да й откажа с ужасно много усилия, мразя да съм гадна с хората, чувствам се ужасно.
Накрая успявам, прекосявам градинката, стигам до входа и се започва цикълът на новото ми любимо място, където се чувствам добре. С една-единствена уговорка - имам съмнения относно нещо адски важно.

подчинявам се на някаква странна смес между ред и произвол, завършвам с малки букви, отпивам нова глътка, не ме опива, трябва ми нова доза. казах ли, че искам да съм дилър на красота?

Че искам да съм хероин.