Sudden explosions

Не искам правила и лекарства, антибиотици и носни кърпички.

Липсва ми онази инерция, която може да помете всичко, всяко нервно и демонстративно ръмжене, всяко разсейващо движение, всеки страничен шум.

Тази година обичах и се осмелявах. Да, това е прекрасно. За малко да кажа нещо умерено, но няма.

Искам да изпия света жадно, искам светът и животът да ме изпиват жадно. Ще обичам до пръсване и ще бягам в три през нощта. Наречете ме както искате. Пожелавам ви живот.

I must embrace it

Започнах да пиша преди няколко минути. Може би забравената атмосфера на забравената къща не ми влияе добре. Тук е по-топло, отколкото съм свикнала да е, клавиатурата ми е друга, клавишите се натискат по-силно, по-дълбоко. Мониторът е по-голям, нещата се случват по-бавно, нюансите на светлината в стаята са по-различни. Аз ли съм по-различна?

Бях започнала, но след като прочетох това, което бях написала, се отвратих от резкия и отсечен тон, който се опитвах да симулирам, Погледнах към тефтера си и ми се прииска да пиша там - на белите страници, с любимия си вид химикали, сини и с капаче на Faber-Castell. Представих си се легнала по корем на леглото, пишейки на хартия, на хартията на точно този тефтер, с любимия си химикал, и ми се стори толкова по-вкъщи.

Затова се запитах къде е проблемът, не мога ли да съм мека и непретенциозна, не мога ли да кажа това, което искам да кажа, и толкова. Без претенция, без излишна самонадеяност, без похвати, без стратегии, без тактики, без уловки.

Защото в крайна сметка винаги се стига до тази голота. Накрая се събличаш, накрая се разплакваш, накрая стискаш, стискаш, стискаш нечия ръка. Накрая се усмихваш, накрая поглеждаш малко по-продължително, накрая не се сдържаш и казваш нещо. И не че всичките стратегии и тактики са били ненужни, напротив. Те сладко и мъчително са удължавали процеса, превръщали са го във вълнуваща любовна игра, в доказателство, че всяка дейност си струва, стига да вложиш ентусиазъм в нея. Но идва момент, в който ти писва. И се оставяш.

Два дена след Коледа и четири преди Нова година не знам дали да пожелавам разни неща, или да правя обобщения и равмосметки. Те ме плашат, макар че страшно искам да си извая извод от цялата година. Няма смисъл да съм многословна: две и десета беше прек-рас-на. Силно искам да е такава и в последните си дни.

Мен малко ме боли, но това е, защото имам слабост към декември. Иска ми се да споделя, но няма накъде повече, последната спирка е конкретност, а не мога да съм прекалено лична.
Малко ми е тъжно, защото не мога да излея всичко, макар да се мъча от юли насам.
Преди сигурно щях да пожелая да заспя за няколко дена, но не и сега. Имам нужда да съм някъде и с някого постоянно. Не я понасям тази инертност. Дори да съм замръзнала като статуя, в главата ми циркулират мисли и не ме оставят.

Толкова. Жалко, но усещам, че това място бавно се изплъзва от ръцете ми. Може би нещо ще го съживи. Твърде многото любов и твърде многото живот винаги убиват нещо в теб. С 2010 започна, нека с 2011 продължи.

So this is Christmas

Дръж на това, на което държиш, и всичко ще бъде наред.

Не знам как живея по този начин все още, но е хубаво и вярвам, да, вярвам. Имам желание и сила. Имам всичко.

My girl pinched my hips to see if i still exist

Явно е тенденция. Пореден декември, а паметта ми е по-тежка с още една ламарина.

Какво да кажа - вкъщи съм и не съм. Хубаво ми е и не ми е. Някъде там съм аз - между тъмносиньото, погледите, желанията, смелостта, страха, прехапаните устни, детския глас и нуждата.

А леглото ми е оправено и ще ми е топло, топло, топло. Да се скрия в него, поне за малко.

една ламарина

life is a verb

декември е месецът не копнежите, на началата, на сбъдванията.
обичам декември от около година.

обичам снежните улици, обичам да карам по тях, когато няма трафик, когато всички коли, чакащи с мен на работещите светофари, са таксита.

съжалявам, че говоря толкова много за шофьорския си живот, но той заема значителна част от целия ми живот и го обичам.

обичам тези пътища. научих се да харесвам картите. обичам знаците, посоките, табелите (когато ги има), хоризонтите, сградите, светлините, маркировката (когато се вижда!), погледите в колата, наредена зад моята в колоната, на огледалото за задно виждане, тракането по волана, пеенето в колата, паркирането.
трябва да чукна на дърво.

а когато правя всичко сама, в пустия, голям и светещ град, тогава успявам да го видя. тогава успявам да го видя и красив, и такъв, какъвто ще ми се стори някога, когато се върна.

не отивам никъде и не знам какво да си пожелая. ще обиколя стаята три пъти, ще изсуша косата си и ще спя.

пиша все по-постно, като че ли пиша молитва.

може би това е достатъчно.

and the music was like wind in your hair

бъркотията в стаята ми е безкрайна. направо е плашещо, като погледна часа и като погледна малко по-напред - към сутринта.

чувствам се като отражение, като отблясък, като част от утайка, издигнала се нагоре в леко разклатена чаша с течност, като нюанс, като щрих, като половин размах, като наполовина завито тяло, като обещаваща идея без реализация, като усещане за нещо, което е много, много близо и същевременно адски, адски далеч

о да, знам, че някъде тук огън гори. и запалката ми няма нищо общо с това.

She’s like grace from the earth

В крайна сметка, колкото и боклучиви да са някои хора, в определени моменти се държат хиляди пъти по-уважително от други хора. За това се сетих, като в съзнанието ми изниква един човек, клекнал пред мен, преди много, много време. Мисълта ме натъжава страшно. Беше толкова отдавна.

Толкова нощи ставах в тъмнината и в студа, за да не загубя вярата си. В толкова произволни моменти се сещах за хубави отминали времена, за да не се натровя с чернилка.
Толкова упорито го правех, макар да се оставях на силите на достойнството и реализма от време на време да ме смъкват близо до земята.

Знам, че не трябва да бягаш от желанията и чувствата си. Знам, че дори да искаш да не спираш да искаш нещо, трябва да не се лъжеш в моментите, в които то започва да ти изглежда гнило. Знам, че всичко зависи от ситуацията и хората. Че има клишета и има установени правила. Но те се раждат в определени ситуации и няма как да важат за всички, винаги.

Знам, че трябва да знаеш кога да виждаш всички хора еднакви, и кога да осъзнаваш, че все пак се различават. Всеки един момент изисква различен подход и никой не може да те научи на това по-добре от опита.

Знам, че може да спечелиш някого, ако се появиш внезапно в живота му под формата на това, което му липсва.

искам пак да мога да кажа "Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25".

защо разочарованието съществува?
(и ето я беглата ми прилика с шестнайсетгодишните - нещо ме отблъсква от хората тези дни)



Моля се някой/нещо да ме опровергае.

I have wasted my time

Тук съм от трети октомври. Вече свикнах почти достатъчно.

Не помня кое беше нещото, което първо ме грабна, но снощи разбрах колко обичам пътя си до СУ. Колко обичам да седя на първия ред в голямата аудитория, скрила книга в тетрадката си. Или просто да седя на първия ред, пишейки и слушайки.

Не знам какво ще ми вземе Софийски, не знам какво ще му дам аз, но въпреки всичко, въпреки всичко за пореден път казвам, че нещата май са добре. Което е парадоксално.

На новото си легло съм захвърлила новите си ботуши. Нивата на вещоманията ми доста спаднаха, но не мога да спра да харесвам хубавите обувки.

Снощи, някъде към пет сутринта, малко след Бийтълс и Джон Ленън, исках да грабна един чужд лаптоп, да се изправя пред него или да го сложа върху коленете си и да изпиля душата си до такава степен, че да остане гола и разкървавена. Не го направих.

Останах, лежейки в тъмнината, на черния диван, до някакви хора, между някакви думи, тихи шумове, откъси от споделяния, меки гласове и спонтанни ежедневни признания.
Разказах колко голяма е разликата в това да те возят и в това ти да возиш някого. Как, когато си просто пасажер, наблюдаваш всички тези светещи фарове, спускайки се като триумфална светлинна вълна по Цариградско, и се впечатляваш. И потъваш в града. Как, когато возиш, триумфалната светлинна вълна е признак за километрични задръствания и дълго чакане на светофарите. Как, когато возиш другите или дори само себе си, градът е нещо, което не просто наблюдаваш, а в което си хвърлил цялата си концентрация и не можеш да видиш така, както могат пасажерите.

На дивана беше удобно, а часове по-рано исках просто да гледам улиците от задната седалка на такси, да усещам сърцебиенето на вечерта, да му дам да се слее с моето и чудесно да си паснат. Това не се случи.

Счупих ключалката и милиони нерви ме омотаха като пипала на морско чудовище от някоя легенда.

После помня вино, смях, обикаляне и много опити. Благославям тоалетните, задето в тях можеш да се скриеш от всичко и всички за няколко минути и да вдишаш въздух. Тоалетните и терасите. Най-любимите ми места.


След това помня още малко вино и още малко обикаляне. Накрая си намерих стая, намерих си място, намерих си Бийтълс, намерих си хора, намерих си диван. Не ми се спеше, но успях да го направя някак.

Събудиха ме хиляди пъти и на хиляда и първия аз реших да стана.
Пих вода и оставих сутрешния свеж въздух да ме върне към любовта ми към всичко. От таксито разглеждах улиците и мислех за катаджиите (еднакви до един), накрая стигнахме до пътя за вкъщи и мъничко се стоплих.

Вкъщи беше мрачно, филтърът на мрака напомняше на загорял крем карамел. Мрачно и разхвърляно. Но беше вкъщи. Така и не успях да се наспя, не успях и да остана още малко.

Не събирам спомените си, които са повече от пресни и все пак мътни. Не извличам нищо от тях. Оставям ги да ферментират. Когато дойде време, ще ги свържа някак. Аз съм момиче без спомени, но не и момиче без очаквания. Не мога да изхвърля всичките. Оставям си няколко, за да ме бутат напред, а следващия път, когато усетя непреодолимата нужда да пиша от някой чужд диван на някой чужд лаптоп в пет сутринта, няма да се колебая.

What if my shoes don't match my jacket?

Навън е студено, а огледалото ми гори между пламъците, които хвърлят две почти симетрично разположени нощни лампи.
Навън е студено, а на бюрото ми са намерили мястото си всякакви несъвместими предмети, скупчили се в разбираема единствено от мен романтика.
Аз съм се качила цяла на въртящия се стол и дъвча ли, дъвча три дражета Орбит боровинка.
Пипам подутото си ляво ухо в уюта на тази матова стая и дърпам пердето, за да видя вятъра по-добре.
Аларма на кола се включва, нощта навлиза все дълбоко в сърцевината си. Искам да заспя в памучни бели дрехи и всичко да е нежно.
Искам физически да ме боли и да си струва.

Понякога се изненадвам колко добре се абстрахирам от нещата. Понякога не ме интересува. Понякога умирам, като пусна струята топла вода да тече и оставя безжизнената си ръка под нея.

А когато устните ми посинеят, целувай ги до смърт.