12/27/2010

I must embrace it

Започнах да пиша преди няколко минути. Може би забравената атмосфера на забравената къща не ми влияе добре. Тук е по-топло, отколкото съм свикнала да е, клавиатурата ми е друга, клавишите се натискат по-силно, по-дълбоко. Мониторът е по-голям, нещата се случват по-бавно, нюансите на светлината в стаята са по-различни. Аз ли съм по-различна?

Бях започнала, но след като прочетох това, което бях написала, се отвратих от резкия и отсечен тон, който се опитвах да симулирам, Погледнах към тефтера си и ми се прииска да пиша там - на белите страници, с любимия си вид химикали, сини и с капаче на Faber-Castell. Представих си се легнала по корем на леглото, пишейки на хартия, на хартията на точно този тефтер, с любимия си химикал, и ми се стори толкова по-вкъщи.

Затова се запитах къде е проблемът, не мога ли да съм мека и непретенциозна, не мога ли да кажа това, което искам да кажа, и толкова. Без претенция, без излишна самонадеяност, без похвати, без стратегии, без тактики, без уловки.

Защото в крайна сметка винаги се стига до тази голота. Накрая се събличаш, накрая се разплакваш, накрая стискаш, стискаш, стискаш нечия ръка. Накрая се усмихваш, накрая поглеждаш малко по-продължително, накрая не се сдържаш и казваш нещо. И не че всичките стратегии и тактики са били ненужни, напротив. Те сладко и мъчително са удължавали процеса, превръщали са го във вълнуваща любовна игра, в доказателство, че всяка дейност си струва, стига да вложиш ентусиазъм в нея. Но идва момент, в който ти писва. И се оставяш.

Два дена след Коледа и четири преди Нова година не знам дали да пожелавам разни неща, или да правя обобщения и равмосметки. Те ме плашат, макар че страшно искам да си извая извод от цялата година. Няма смисъл да съм многословна: две и десета беше прек-рас-на. Силно искам да е такава и в последните си дни.

Мен малко ме боли, но това е, защото имам слабост към декември. Иска ми се да споделя, но няма накъде повече, последната спирка е конкретност, а не мога да съм прекалено лична.
Малко ми е тъжно, защото не мога да излея всичко, макар да се мъча от юли насам.
Преди сигурно щях да пожелая да заспя за няколко дена, но не и сега. Имам нужда да съм някъде и с някого постоянно. Не я понасям тази инертност. Дори да съм замръзнала като статуя, в главата ми циркулират мисли и не ме оставят.

Толкова. Жалко, но усещам, че това място бавно се изплъзва от ръцете ми. Може би нещо ще го съживи. Твърде многото любов и твърде многото живот винаги убиват нещо в теб. С 2010 започна, нека с 2011 продължи.

No comments: