Лаконичността не свършва тук. Трагично е. А се чувствам добре. Наистина добре. И се случиха неща. Толкова много. И се скъсах от път. И места. И хора. Сега се надявам на друго. Очаквам. Искам. Непознат ми е бутонът "Нова публикация". Това ме убива. Другото са удоволствия, копнеж и тъй нататък.
Аз не мога да пиша. Поне засега. И как бих могла?
5/29/2010
5/19/2010
Обичам само теб - твоите студени очи
(Не, не пиша малко, защото е приятно и създава усещането за свършена работа да разточителстваш чрез думите. Пиша малко, защото всичко друго е много.)
Отрезвяващо и обнадеждаващо е да се чувстваш застанал на кръстопът. Припомних си го благодарение на едно приказно място. Въображението трябва да се разтяга до безкрайност. Толкова са спирките и ограниченията, че главата ми не може да ги побере. Искам да съм свободна.
Благодарение на Аеросмит и на способността да работя упорито върху бръчките си чрез хиляди усмивки си позволявам да поискам, да поискам почти смело, да поискам СМЕЛО, защото..
Благодарение на "1000 стипендии" и на Пикасо знам две важни неща, едно от които гласи, че ако можеш да си представиш нещо, значи то е възможно.
Аз съм Весела, искам да съм свободна и имам въображение.
Ще те обичам.
Отрезвяващо и обнадеждаващо е да се чувстваш застанал на кръстопът. Припомних си го благодарение на едно приказно място. Въображението трябва да се разтяга до безкрайност. Толкова са спирките и ограниченията, че главата ми не може да ги побере. Искам да съм свободна.
Благодарение на Аеросмит и на способността да работя упорито върху бръчките си чрез хиляди усмивки си позволявам да поискам, да поискам почти смело, да поискам СМЕЛО, защото..
Благодарение на "1000 стипендии" и на Пикасо знам две важни неща, едно от които гласи, че ако можеш да си представиш нещо, значи то е възможно.
Аз съм Весела, искам да съм свободна и имам въображение.
Ще те обичам.
5/14/2010
"Защото всяка искреност.."
Май ще имам още едно срещане с българската литература и това е. Поне официално такова. А може би не трябва да предричам нищо? Ех.
Поздрави на професор Божидар Кунчев - дано се видим пак някога. Дано да е в Софийски. I hope so, I hope so.
Освен това има шанс да се срещна и с потенциалните бъдещи журналисти на 27.06.2010 г.
А сега вече мога да кажа нещо ей така - искрено. "Защото всяка искреност е в същината си беззащитна" Благодарности на Елка Димитрова.
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста.
(...)
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
(...)
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
(...)
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
Да знаеш ти Вапцаров как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
И как го четях, легнала на килима, когато трябваше да чета съвсем друго. И как го четях късно през нощта. Когато трябваше да чета друго. И как го четях, когато търсех опора, защото ми трябваше. И как ще го нарисувам, как ще го нарисувам, защото съм романтична и когато превърна нещо в свое, отварям кървавите клапи и го пускам вътре.
Поздрави на професор Божидар Кунчев - дано се видим пак някога. Дано да е в Софийски. I hope so, I hope so.
Освен това има шанс да се срещна и с потенциалните бъдещи журналисти на 27.06.2010 г.
А сега вече мога да кажа нещо ей така - искрено. "Защото всяка искреност е в същината си беззащитна" Благодарности на Елка Димитрова.
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста.
(...)
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
(...)
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
(...)
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
Да знаеш ти Вапцаров как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
И как го четях, легнала на килима, когато трябваше да чета съвсем друго. И как го четях късно през нощта. Когато трябваше да чета друго. И как го четях, когато търсех опора, защото ми трябваше. И как ще го нарисувам, как ще го нарисувам, защото съм романтична и когато превърна нещо в свое, отварям кървавите клапи и го пускам вътре.
5/13/2010
In a mile
you'll be feeling fine, обещава Citizen Cope. Ще се постарая да му повярвам.
Аз се раждам отново, а може би тепърва се развивам като зародиш - важното е, че е осезаемо, трудно и категорично. Не искам да провалям нищичко.
Възможностите са няколко. Мога или да започна да трупам чернови, или да дам някакъв израз на цялото това неосъществено писане, от което ме боли, което клокочи и не спира да ме терзае почти постоянно. Толкова неосъществено, несбъднато и неслучило се писане, толкова неизбрани думи, толкова недокоснати клавиши, толкова разрушено в името на различни от писане каузи зрение. Трудно ми е да го повярвам.
Сигурно ще се случва много бавно, защото сега ми е почти невъзможно да го направя. Не си представям как освобождам цялата какафония, отвоювала спокойствието в главата ми дори когато е тихо, и я оставям някъде, получила цветове, очертания и потенциал да създава асоциации в чуждите съзнания.
Най-точният начин, по който се чувствам: като възел.
Ще чакам. :>
Аз се раждам отново, а може би тепърва се развивам като зародиш - важното е, че е осезаемо, трудно и категорично. Не искам да провалям нищичко.
Възможностите са няколко. Мога или да започна да трупам чернови, или да дам някакъв израз на цялото това неосъществено писане, от което ме боли, което клокочи и не спира да ме терзае почти постоянно. Толкова неосъществено, несбъднато и неслучило се писане, толкова неизбрани думи, толкова недокоснати клавиши, толкова разрушено в името на различни от писане каузи зрение. Трудно ми е да го повярвам.
Сигурно ще се случва много бавно, защото сега ми е почти невъзможно да го направя. Не си представям как освобождам цялата какафония, отвоювала спокойствието в главата ми дори когато е тихо, и я оставям някъде, получила цветове, очертания и потенциал да създава асоциации в чуждите съзнания.
Най-точният начин, по който се чувствам: като възел.
Ще чакам. :>
5/11/2010
5/09/2010
Where I want to
Един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. Десет пръста.
Стават ли още? Познават ли клавишите? Помнят ли буквите? Умеят ли да ги съчетават? Липсват ли им? Чувстват ли се вкъщи, когато галят клавиатурата?
Ако съм мислила, че нещо е мое или че си имам нещо, вероятно съм грешала. Едва сега протягам ръка към всичко, което съм предполагала, че вече имам. И това е хубаво.
Носталгия по новото.
Стават ли още? Познават ли клавишите? Помнят ли буквите? Умеят ли да ги съчетават? Липсват ли им? Чувстват ли се вкъщи, когато галят клавиатурата?
Ако съм мислила, че нещо е мое или че си имам нещо, вероятно съм грешала. Едва сега протягам ръка към всичко, което съм предполагала, че вече имам. И това е хубаво.
Носталгия по новото.
5/03/2010
4/23/2010
Хората правят глупави избори всеки ден.
След малко излизам. Нямам идея ще чувам ли музика в ушите си. Нищо не знам. След малко излизам и така. Потрепер-потрепер.
Преди час и половина гледах книгите си и ми се искаше да открия истината, като отворя някоя на произволна страница. Някаква истина, отговор, пътека, нещо.
Отворих "За писането" на Кинг някъде в самото й начало и се зачетох, съвсем забравила, че търся нещо. Сега се сещам, че това, което прочетох, се отнасяше за майката на Кинг, която два пъти била свидетел на човешка смърт, като във втория случай не я видяла, а я чула. А Кинг останал много любопитен как може да чуеш, че някой умира.
Не искам никой да умира. Искам да съм навън. Освен това искам да дезинфекцирам рана. Освен това мисленето ми напоследък прекалено често си служи с думите "мъже" и "жени".
Обичам начина, по който мъжете обичат и боготворят жените.
Една реклама ме застави да напиша нещо. Не претендирам, че в момента мога да достигна особено висока литературна стойност.
Рамо.
Преди час и половина гледах книгите си и ми се искаше да открия истината, като отворя някоя на произволна страница. Някаква истина, отговор, пътека, нещо.
Отворих "За писането" на Кинг някъде в самото й начало и се зачетох, съвсем забравила, че търся нещо. Сега се сещам, че това, което прочетох, се отнасяше за майката на Кинг, която два пъти била свидетел на човешка смърт, като във втория случай не я видяла, а я чула. А Кинг останал много любопитен как може да чуеш, че някой умира.
Не искам никой да умира. Искам да съм навън. Освен това искам да дезинфекцирам рана. Освен това мисленето ми напоследък прекалено често си служи с думите "мъже" и "жени".
Обичам начина, по който мъжете обичат и боготворят жените.
Една реклама ме застави да напиша нещо. Не претендирам, че в момента мога да достигна особено висока литературна стойност.
Рамо.
4/20/2010
purple in the morning
Не става въпрос за чувства, става въпрос за пространство и материя, връзка, описания и някой акт.
Това установих, докато хвърлях бързи погледи на блога си.
Преди около две седмици закръглено изчислих, че една не много едра капка вода се отронва от мокър косъм, когато в нея се нанижат средно от осем до десет други капки.
Обичам да се къпя.
(Това наблюдение лесно можех да отразя с удобната си червена химикалка с капаче в някой тефтер или да го редуцирам до квинтесенцията му в Туитър, но по дяволите, автономията на текста е важна.)
Това установих, докато хвърлях бързи погледи на блога си.
Преди около две седмици закръглено изчислих, че една не много едра капка вода се отронва от мокър косъм, когато в нея се нанижат средно от осем до десет други капки.
Обичам да се къпя.
(Това наблюдение лесно можех да отразя с удобната си червена химикалка с капаче в някой тефтер или да го редуцирам до квинтесенцията му в Туитър, но по дяволите, автономията на текста е важна.)
4/19/2010
Predictable behaviour. I crave ya.
Няма да кажа нищо повече, няма да направя нищо повече. Защото само още една дума, още един поглед, още едно движение - въздухът ще натежи и ще започне да нагарча. И без това не мога да дишам от отрова, става ми лошо, гади ми се, повдига ми се.
Това е, другото е прекалено сложно. Или аз съм празна.
Но нека не се оставям на догадки. Плитко е. А би трябвало, би трябвало да вярвам, че в себе си мога да побера болка и сладка тръпка колкото в една очна линия и в едно червено червило. Вероятно това се случва сега - пълня се до предела си с болка и сладка тръпка - болка и сладка тръпка от първия етап. Най-лекият.
Обичам риба и миш-маш, преди никога не слагах сол, когато се хранех, но от месец-месец и половина-два обожавам соев сос. Обичам и леща. Обичам да пиша наум, докато обядвам по никое време сама в къщата. Понеже съм сама в къщата достатъчно дълго от достатъчно много години. През почти половината от деня.
Когато обичам леща, обичам да пиша наум. Когато обичам риба, миш-маш и соев сос, мразя всички боклуци в шумящи опаковки и станиоли.
Когато обожавам пресни домати с парче сирене, се вълнувам ужасно много заради нещо или заради някого и нямам правдоподобна идея защо имам време за нещо толкова маловажно като храна.
Съществувам на базата на трептене - мънички отклонения от обичайната ми амплитуда, от време на време някое по-осезаемо и забележимо, а след него - връщане в нормално положение. Трептене. Неосъзнато очакване, непредвидени последствия от настоящето, неизчислени привилегии и облаги, непрозрени възможности. Само проблясъци - това е светът ми. Иска ми се да пиша, но се измъчвам, имам толкова много за казване, а сякаш нямам нищо. Не си намирам място и осъзнавам, че може би ще се обвинявам, ако пропусна с такъв широк замах всичко, без дори да спомена една от всичките прашинки, влезли в очите ми по време на дългите нощи под проклетата, но практична нощна лампа и под съвсем неудобната и зрителноубиваща такава, която обаче с тъмни чувства обожавам.
Заспивам по различен начин, а копнежът ми се промива от времето. Мисля си за небесата в живота си, за старата гимназия, за хрупкавите сладки с мармалад и орехи на баба Бояна, за олющените стени в цвят сьомга, за това колко искам да отида в двора на училище в някоя лятна нощ и да гледам огромното, дълбоко и звездно небе, покриващо кестени и спокойствие, докато седя с някого на стъпалата отзад.
Най-голямото и космическо небе, което някога съм виждала, заби нож в сърцето ми в началото на октомври, всъщност шести, а си мислех, че беше пети. Приемам го като събитие в живота си. Помня това небе по улицата, където едно циганско семейство живее без врата - там си представях как някога, когато имам дете, ще ме е страх да го оставя да погледне нагоре, защото очите му ще изтекат като черни отровни реки, защото ще се стопи от стенание и забити остриета в себе си, защото в гротесков гърч ще се свие, ще се сбръчка, ще се превърне отново в зародиш, а после в горещ восък и ще изтече.
Небето по дългата улица със спретнати къщи, на която се озоваваш, след като си минал по друга дълга улица, наподобяваща на снимка с лошо качество, направена към 19 часа през пролетта от средно добър телефон без светкавица - там беше още по-усойно. Облаците се бяха навили спираловидно около луната, а тя грееше като бяло-жълт център на гигантска притегателна бездна. Там зениците ми се превърнаха в умалени и обърнати образи на пипала и митология, Олимп и пробождащо като шипове мълчание.
Небето до старата гимназия, където някакъв скитник отдавна спеше, където въпреки параноята си все търсех движения из черните стаи на подземния етаж, приютил в себе си сенки, ужаси и страх, страх, о, как обичам да ме е страх. Гимназията, която асоциирах със стотици безследно изчезнали ученици в спретнати черно-бели униформи. Гимназията, която има най-красивата ограда по залез, обгърната от избуяла трева. Пленителна и хипнотизираща с мрачната си, митолигична романтика, чиста любов, в която, обещавам, ще се давя. Небето там беше полъх от облаци, издихания от космически ауспуси, безкрай, без край.
И го помня, помня цялата вечер, помня как гледах и пишех наум без пощада, а след това направих компромис с празнотата и разочарованието, които щях да изпитам, като разбера, че думите ми не се развняват и на една стотна от цялата умопомрачителна красота и мистерия на това небе. И писах.
Другото небе е онова на прозрачния, твърд като стъкло хладен, предвеликденски въздух. Разцъфналите дръвчета, бързането и очакването. Китайски порцелан, невидими китари, кофеин, история, главоболие и буца нерви в гърлото. А понякога просто комфортно вцепенение.
Третото небе, което ясно помня, ме хвърли в детските запечатвания на "Цар Лъв" - голяма, тънка, гланцирана и много цветна. Такова ми се стори, когато осъзнах колко е близо, каква възможност имам и колко много звезди са се полепили по него. Небе в саваната и измъчващите ме мисли така ли се държа, когато мога да освободя думите си, а вместо това просто мълча.
Една от последните картини, която запазих в себе си въпреки наложителната нужда от разчистване, характеризираща ме напоследък, беше крайдунавското сиво-синкаво, розово-лилаво, залязващо и потъващо във вечер небе. Такова го помня - размазани и пресичащи се тънки и дебели щрихи от четки. Топлина и млечност. Малко носталгия и удобна сънливост. Небе, което не може веднага да споделиш, небе, което изисква да се отделиш от останалите и да се усамотиш - първо да се усамотиш наистина, за да откриеш правилната настройка, а след това да инжектираш самотата си в обстановката - в него, в реката, във ферибота, в островчетата, в отчуждеността и надеждите, в румънските улици, тирове и светлини, в остатъка от детски смях, във вятъра, в тревата - сочна и тъмно зелена, в руините от римската крепост и в неосъзната любов, която това място предлага.
След това вдигаш темпрература, гърчиш се конвулсивно, закриваш очи, а малко по-късно свенливо се изправяш пред това, от което ти е неудобно (неудобно, не срам), въздухът се свива и постепенно намалява, думите намялавят също пропорционално на рационалните мисли и в някой мрачен априлски следобед, не осъзнавайки готвиш ли се наистина за това, което вероятно предстои, и ще бъдат ли тези мисли революционни, разбираш, че си писала. Писала си за някакви фрагменти от живота си, вадиш спомени и бегли припознавания, молиш паметта и въображението си за милост, искаш да споделиш как в малкия изгнил град, стига да има няколко Човека и други, по-маловажни, колкото да създават движение, стига да ги има, омесени с автомобилен шум, музика и червена светлина, може да умреш от неразбираема носталгия по нещо, което никога няма да имаш и което винаги е живеело в теб.
Това е, другото е прекалено сложно. Или аз съм празна.
Но нека не се оставям на догадки. Плитко е. А би трябвало, би трябвало да вярвам, че в себе си мога да побера болка и сладка тръпка колкото в една очна линия и в едно червено червило. Вероятно това се случва сега - пълня се до предела си с болка и сладка тръпка - болка и сладка тръпка от първия етап. Най-лекият.
Обичам риба и миш-маш, преди никога не слагах сол, когато се хранех, но от месец-месец и половина-два обожавам соев сос. Обичам и леща. Обичам да пиша наум, докато обядвам по никое време сама в къщата. Понеже съм сама в къщата достатъчно дълго от достатъчно много години. През почти половината от деня.
Когато обичам леща, обичам да пиша наум. Когато обичам риба, миш-маш и соев сос, мразя всички боклуци в шумящи опаковки и станиоли.
Когато обожавам пресни домати с парче сирене, се вълнувам ужасно много заради нещо или заради някого и нямам правдоподобна идея защо имам време за нещо толкова маловажно като храна.
Съществувам на базата на трептене - мънички отклонения от обичайната ми амплитуда, от време на време някое по-осезаемо и забележимо, а след него - връщане в нормално положение. Трептене. Неосъзнато очакване, непредвидени последствия от настоящето, неизчислени привилегии и облаги, непрозрени възможности. Само проблясъци - това е светът ми. Иска ми се да пиша, но се измъчвам, имам толкова много за казване, а сякаш нямам нищо. Не си намирам място и осъзнавам, че може би ще се обвинявам, ако пропусна с такъв широк замах всичко, без дори да спомена една от всичките прашинки, влезли в очите ми по време на дългите нощи под проклетата, но практична нощна лампа и под съвсем неудобната и зрителноубиваща такава, която обаче с тъмни чувства обожавам.
Заспивам по различен начин, а копнежът ми се промива от времето. Мисля си за небесата в живота си, за старата гимназия, за хрупкавите сладки с мармалад и орехи на баба Бояна, за олющените стени в цвят сьомга, за това колко искам да отида в двора на училище в някоя лятна нощ и да гледам огромното, дълбоко и звездно небе, покриващо кестени и спокойствие, докато седя с някого на стъпалата отзад.
Най-голямото и космическо небе, което някога съм виждала, заби нож в сърцето ми в началото на октомври, всъщност шести, а си мислех, че беше пети. Приемам го като събитие в живота си. Помня това небе по улицата, където едно циганско семейство живее без врата - там си представях как някога, когато имам дете, ще ме е страх да го оставя да погледне нагоре, защото очите му ще изтекат като черни отровни реки, защото ще се стопи от стенание и забити остриета в себе си, защото в гротесков гърч ще се свие, ще се сбръчка, ще се превърне отново в зародиш, а после в горещ восък и ще изтече.
Небето по дългата улица със спретнати къщи, на която се озоваваш, след като си минал по друга дълга улица, наподобяваща на снимка с лошо качество, направена към 19 часа през пролетта от средно добър телефон без светкавица - там беше още по-усойно. Облаците се бяха навили спираловидно около луната, а тя грееше като бяло-жълт център на гигантска притегателна бездна. Там зениците ми се превърнаха в умалени и обърнати образи на пипала и митология, Олимп и пробождащо като шипове мълчание.
Небето до старата гимназия, където някакъв скитник отдавна спеше, където въпреки параноята си все търсех движения из черните стаи на подземния етаж, приютил в себе си сенки, ужаси и страх, страх, о, как обичам да ме е страх. Гимназията, която асоциирах със стотици безследно изчезнали ученици в спретнати черно-бели униформи. Гимназията, която има най-красивата ограда по залез, обгърната от избуяла трева. Пленителна и хипнотизираща с мрачната си, митолигична романтика, чиста любов, в която, обещавам, ще се давя. Небето там беше полъх от облаци, издихания от космически ауспуси, безкрай, без край.
И го помня, помня цялата вечер, помня как гледах и пишех наум без пощада, а след това направих компромис с празнотата и разочарованието, които щях да изпитам, като разбера, че думите ми не се развняват и на една стотна от цялата умопомрачителна красота и мистерия на това небе. И писах.
Другото небе е онова на прозрачния, твърд като стъкло хладен, предвеликденски въздух. Разцъфналите дръвчета, бързането и очакването. Китайски порцелан, невидими китари, кофеин, история, главоболие и буца нерви в гърлото. А понякога просто комфортно вцепенение.
Третото небе, което ясно помня, ме хвърли в детските запечатвания на "Цар Лъв" - голяма, тънка, гланцирана и много цветна. Такова ми се стори, когато осъзнах колко е близо, каква възможност имам и колко много звезди са се полепили по него. Небе в саваната и измъчващите ме мисли така ли се държа, когато мога да освободя думите си, а вместо това просто мълча.
Една от последните картини, която запазих в себе си въпреки наложителната нужда от разчистване, характеризираща ме напоследък, беше крайдунавското сиво-синкаво, розово-лилаво, залязващо и потъващо във вечер небе. Такова го помня - размазани и пресичащи се тънки и дебели щрихи от четки. Топлина и млечност. Малко носталгия и удобна сънливост. Небе, което не може веднага да споделиш, небе, което изисква да се отделиш от останалите и да се усамотиш - първо да се усамотиш наистина, за да откриеш правилната настройка, а след това да инжектираш самотата си в обстановката - в него, в реката, във ферибота, в островчетата, в отчуждеността и надеждите, в румънските улици, тирове и светлини, в остатъка от детски смях, във вятъра, в тревата - сочна и тъмно зелена, в руините от римската крепост и в неосъзната любов, която това място предлага.
След това вдигаш темпрература, гърчиш се конвулсивно, закриваш очи, а малко по-късно свенливо се изправяш пред това, от което ти е неудобно (неудобно, не срам), въздухът се свива и постепенно намалява, думите намялавят също пропорционално на рационалните мисли и в някой мрачен априлски следобед, не осъзнавайки готвиш ли се наистина за това, което вероятно предстои, и ще бъдат ли тези мисли революционни, разбираш, че си писала. Писала си за някакви фрагменти от живота си, вадиш спомени и бегли припознавания, молиш паметта и въображението си за милост, искаш да споделиш как в малкия изгнил град, стига да има няколко Човека и други, по-маловажни, колкото да създават движение, стига да ги има, омесени с автомобилен шум, музика и червена светлина, може да умреш от неразбираема носталгия по нещо, което никога няма да имаш и което винаги е живеело в теб.
4/15/2010
..always one foot on the ground.
Странно е. Не е ли странно? Някак неудобно и неловко е, стар забравен навик, старо, заровено в тъмниците на съзнанието докосване, нещо, което си изхвърлил и на което си попаднал, не знаейки какво точно да чувстваш. Загубена вещ, която някога си обичал, но привързаността се е изпарила. Която откриваш и те обърква.
Ако не целият текст, то поне заглавията към него бяха налице в главата ми, бяха подготвени и оставаше само да си избера едно, докато не се появи вече избраното. До самото решение бях раздвоена между него и "when I asked your name you asked the time", но хвърлям акцента на деня върху риска вместо върху мрачния разврат.
Научих се да оцелявам с кратки мисли, разхвърляни цитати от видове изкуство, затворени очи и хедонистични протягания след дълъг или крайно оскъден сън, кафе и пак кафе, безсъние и светът сега, констрастиращ на историята, бързането, главоболието и тръпката. Научих се да не страдам, задето не споделям всичко важно, разцъфнало през април, и се научих да го потушавам с много музика, когато не трябва, много мисли, когато не трябва.
Но все някога ще съумея да се залепя, все някога ще получа малко свобода.
Сега съм пред дилема - абсолютно ненужна и възпрепятстваща дилема, погледната на фона на всичко останало - но по дяволите, не мога да потискам и не искам да потискам повече нито думите, нито действията си.
Освен че искам да се разкъсам на парчета под резенче луна, почти черно небе, обсипано със студени и ясни звезди, и бели черешови цветове, създаващи китайски порцеланов контраст, искам да разкъсам и твоя свят на парчета, на кървави, отиващи си чувства, отиващи си, за да ги заместят други. Проклета да съм, нека.
Дядо ми наскоро цитира нещо интересно - "Най-щастлива е онази жена, която не се е раждала".
Искам да подчинявам. Да, ще подчинявам.
(Колебаех се между сцената от "Джери Магуайър", където Том Крус не е отвратителен и разтапя Рене Зеуегър, а тя гледа така, сякаш й прилошава, но реших да избера тази, защото:
1. Това е Кейт Уинслет, това е "Титаник", това е пот, това е желание, това е Джеймс Хорнър, това е многопластова и заслужаваща единствено да бъде изживяна гореща болка;
2. Аз съм тази, която се променя.)
Come on, break my heart
I'm ready.
Ако не целият текст, то поне заглавията към него бяха налице в главата ми, бяха подготвени и оставаше само да си избера едно, докато не се появи вече избраното. До самото решение бях раздвоена между него и "when I asked your name you asked the time", но хвърлям акцента на деня върху риска вместо върху мрачния разврат.
Научих се да оцелявам с кратки мисли, разхвърляни цитати от видове изкуство, затворени очи и хедонистични протягания след дълъг или крайно оскъден сън, кафе и пак кафе, безсъние и светът сега, констрастиращ на историята, бързането, главоболието и тръпката. Научих се да не страдам, задето не споделям всичко важно, разцъфнало през април, и се научих да го потушавам с много музика, когато не трябва, много мисли, когато не трябва.
Но все някога ще съумея да се залепя, все някога ще получа малко свобода.
Сега съм пред дилема - абсолютно ненужна и възпрепятстваща дилема, погледната на фона на всичко останало - но по дяволите, не мога да потискам и не искам да потискам повече нито думите, нито действията си.
Освен че искам да се разкъсам на парчета под резенче луна, почти черно небе, обсипано със студени и ясни звезди, и бели черешови цветове, създаващи китайски порцеланов контраст, искам да разкъсам и твоя свят на парчета, на кървави, отиващи си чувства, отиващи си, за да ги заместят други. Проклета да съм, нека.
Дядо ми наскоро цитира нещо интересно - "Най-щастлива е онази жена, която не се е раждала".
Искам да подчинявам. Да, ще подчинявам.
(Колебаех се между сцената от "Джери Магуайър", където Том Крус не е отвратителен и разтапя Рене Зеуегър, а тя гледа така, сякаш й прилошава, но реших да избера тази, защото:
1. Това е Кейт Уинслет, това е "Титаник", това е пот, това е желание, това е Джеймс Хорнър, това е многопластова и заслужаваща единствено да бъде изживяна гореща болка;
2. Аз съм тази, която се променя.)
Come on, break my heart
I'm ready.
4/07/2010
We are far too young and clever
Аз решавам дали има Господ, аз му позволявам да ме съди за неща, за които смятам, че е правилно хората да бъдат съдени, аз си поставям "да" и "не", "добро" и "лошо", "може" и "не може". Това май е ясно?
Пиша този текст, за да се обичам поне малко днес. Защото се чудя с кого и на кого да говоря, имам сънища за разказване, къщата е моя, писалките и цветните моливи са мои, почеркът ми е педантичен, когато не бързам за никъде, но трябва да бързам, пошло оранжево свети електриково от бюрото, махнете този кич, гледах един епизод на "Ориндж Каунти", не беше зле, стана ми мъчно за Райън, горкият, аз съм Весела, имам лош вкус за хора, понякога да, понякога не, понякога преценявам правилно, понякога не, знам какво е ужасно опасно, знам и не трябва да вървя натам, пусна ли си музика, увеличена докрай, отмивам всички панически клетки, ексфолирам стресираното си тяло, по дяволите спокойствието, потрепер-потрепер, въобще не мога да си представя всичко, както ще бъде, но все пак ми изглежда някак дъжвовно и мрачно, а исках да съм със зелена блуза, е, явно не, благодаря много, като се събудя с идеята да умра, защото мога да живея, ще се опитам да разкажа за счупените облаци в небето на залеза, ферибота и реката, вятъра и колко обичам да пътувам, но не крийте звездите и нощния хлад от мен, защото се задушавам.
Лек ден, благодаря.
Пиша този текст, за да се обичам поне малко днес. Защото се чудя с кого и на кого да говоря, имам сънища за разказване, къщата е моя, писалките и цветните моливи са мои, почеркът ми е педантичен, когато не бързам за никъде, но трябва да бързам, пошло оранжево свети електриково от бюрото, махнете този кич, гледах един епизод на "Ориндж Каунти", не беше зле, стана ми мъчно за Райън, горкият, аз съм Весела, имам лош вкус за хора, понякога да, понякога не, понякога преценявам правилно, понякога не, знам какво е ужасно опасно, знам и не трябва да вървя натам, пусна ли си музика, увеличена докрай, отмивам всички панически клетки, ексфолирам стресираното си тяло, по дяволите спокойствието, потрепер-потрепер, въобще не мога да си представя всичко, както ще бъде, но все пак ми изглежда някак дъжвовно и мрачно, а исках да съм със зелена блуза, е, явно не, благодаря много, като се събудя с идеята да умра, защото мога да живея, ще се опитам да разкажа за счупените облаци в небето на залеза, ферибота и реката, вятъра и колко обичам да пътувам, но не крийте звездите и нощния хлад от мен, защото се задушавам.
Лек ден, благодаря.
3/29/2010
waste of time
Наближава полунощ, трябва да изсуша косата си, очите малко ме болят, спи ми се, а ми се иска да не заспивам още поне два часа, пуснала съм телевизора си, както много рядко правя, и слушам, а от време на време и поглеждам към Вал Килмър.
Вярно, че ми се иска да се умъртвя с Пинк Флойд, за които скоро, някой ден, не знам, но поради няколко причини опитвам съвсем внимателно да споменавам, но пак, пак, пак ужасните Доорс. В момента презирам Джим Морисън, на нито един преносим носител не съм качила Доорс, харесвам само Вал Килмър, Вал Килмър и Кайл МакЛоклън, а за момент успях да понеса дори и Мег Райън.
Ето го - надрусан и подчиняващ. По един декадентски начин сюблимен. Вал Килмър, не някой друг.
Реклама.
Вярно, че ми се иска да се умъртвя с Пинк Флойд, за които скоро, някой ден, не знам, но поради няколко причини опитвам съвсем внимателно да споменавам, но пак, пак, пак ужасните Доорс. В момента презирам Джим Морисън, на нито един преносим носител не съм качила Доорс, харесвам само Вал Килмър, Вал Килмър и Кайл МакЛоклън, а за момент успях да понеса дори и Мег Райън.
Ето го - надрусан и подчиняващ. По един декадентски начин сюблимен. Вал Килмър, не някой друг.
Реклама.
3/23/2010
I usually put titles here
Следобед е, малко мрачен, но пролетен, чакам дъжд, днес е денят, който си избрах, времето днес според суеверието ще определи характера и нюансите на цялата ми година, затова чакам дъжд, пролетен дъжд, примесен с пролетен вятър, сливите още нямат листа, които да раздуха, но ако знаете как мирише, ще простите на нераззеленилите се дръвчета и ще разберете защо искам годината ми да се идентифицира с мирис на пролет, пролетен дъжд и пролетен вятър. Ще бъде жива и горяща, боляща и прекрасна, вечна и незапочнала, ще бъде самото начало, ще бъде бесен, бурен и луд копнеж, хормони, разтресени до изригване, ще бъде любов от тук до Йерусалим пр. Хр, от Йерусалим до тук и до безкрайност.
Следобед е, тихичко и накъсано си пея, седя на терасата и пуша бяло Виктори, каква идилия, най-средностатистическите цигари от всички, които можеш да си купиш, най-пристрастявящите, казват, най-хубавите, също са ми споделяли. Седя на терасата, сива и мозаечна, отдолу от време на време минават хора, малко от които поглеждат към мен, понякога минават и коли, бавно и невълнуващо ме. Мисленето ми се отключва още повече, въображението разтваря влажни стени, лигавицата му набъбва и започвам да редя мисли по петолинието, почти като музика, само че днес е тихо. Поглеждам настрани, към празното пространство до мен, и си представям, представям си така, че почти усещам. Живея във филм, качествен и реалистичен, пренасям се пред камерите, прожекторите, гледат ме статистите и случайните наблюдатели, режисьорът седи на ниското си столче, 1..2...3 Камера! Начало! И цялата публика изчезва, аз съм в своя филм, чудя се защо хората обвиняват киното за разбитите си представи за любов, омраза и така нататък изконни човешки движещи или възпиращи сили. Защо се оплакват, че няма принцове, принцеси, близки кадри, паузи и саундтрак, завръзка, развой, кулминация, развръзка, няма толкова драматични сцени като тези, заснети някъде под големите "H", "O", "L", "L" и така нататък, няма пречистващи и отрезвяващи финални надписи, пресушаващи сълзите, съпричастни към чуждата неземна болка или радост. Не са ли чували за социален реализъм, не могат ли да прозрат, че реалността е много по-богата от мечтите, че непринудеността й извира от всички възможни пролуки и дупки, че специални думи се разнасят насам-натам почти непрекъснато, сигурно всяка трета секунда някой плаче от любов, друг върви, без да знае къде отива, ражда се дете, умира дете, ражда се възрастен, умира възрастен, друг гълта хапчета, двама се напиват, някой простира изпраното си бельо, докато мисли за всичко, от което се е отказал, втори копнее да прегризе решетките на невъзможностите си, трети реже вените си, трепери, преди да го направи, сам се блъска пред въпросите "Как стигнах до тук?", "А исках ли го?", "Господи, аз наистина ли съм аз?". Тъпата и умъртвяваща идилия на спрелите вечери, малките градчета, сивите, миришещи умопомрачително зле подлези с ниските си тавани, долнопробните си магазини и флуоресцентното студено и прашно осветление - това е толкова реално и трудно за пресъздаване, че съвършенството на действителността понякога е просто недостижимо за киноиндустрията. Драмата и любовта са толкова много, за празнотата да не говорим, празнотата е тук и там, във всички пространства, където е останало място за нея, освободи ли се нещо, тя го надушва и засяда, за да не я изпревари някое чувство или заблудена и заблуждаваща мисъл.
Седя и се оглеждам, надясно, ето. Теб те няма, или по-скоро няма никого, но това не е важно, аз дърпам от цигарата, когато пуша сама, винаги е бавно и тежко, винаги е съкровено и прераждащо. Замислям се и разбирам, че всяко всмукване е стъпка към преждевременно състарила се кожа, пожълтели зъби, лош дъх, рак тук и там, рак там и тук - не ми пука. Питам се дали един такъв момент се оказва преломен, дали това е мигът, в който нещо се пречупва и се отказваш от идеята да спреш? Дали е така, защото във всички други моменти си вършил лошата дейност (каквато и да е тя) с малко притеснение, с подсъзнателния товар на знанието, че нещата трябва да бъдат други, че промяна трябва да настъпи? Питам се и си отговарям - не. Това не е преломен момент, никакъв обрат не е настъпил, това е просто момент, в който не ти пука, не те е грижа и толкова.
Отново се обръщам надясно и се чувствам спокойна, сякаш държа ръката ти, сякаш усещам топлината й, сякаш съм я научила наизуст, сякаш е текст, който знам, сякаш тихо си казвам наум "Да знаеш ти живота как обичам!/ И колко мразя празните химери..", сякаш е мирис, който усещам и в съзнанието си. Усещам те до себе си, ще ме бъдеш прегърнал, ще пушиш, ще ти казвам някакви неща, без да съм направила нищо повече, в този момент ще съм, ще бъда с мисълта, че всичко, което съм искала да е, вече е и с ясното съзнание, че още много, ужасно много може да бъде направено. Двете противоположности ще се сливат в някаква достатъчност, а дали тази достатъчност не се нарича празнота?
Дали аз се промених, дали е механизъм на самозащита всеки път, щом нещо премине относително добре, да започвам да го анализирам, да ровя с пръчка в него, да го човърквам, докато не го изведа до тихата красота на една прозаична формула?
Представям си как си до мен, как се опитвам да ти кажа всичко, което съм си представяла, че казвам, и всичко, което спонтанно съм изпитала нуждата да изрека. Все още е празно, пушим заедно, по-скоро аз пуша и ти пушиш, но димът ни не е едно, не образува хомогенна последица от дифузията. Застанал е между двама ни като завеса, която едновременно ни разделя и обединява в самотата ни. А тя обща ли е? Вероятно не. Жалко е, че съм способна да помогна на толкова много хора, думите, съветите, които ще им дам, погледите, докосванията дори, моята слабост пред тях, моята сила пред тях - всичко това ще ги окуражи, ще бъде важно за тях, ще ги замисли, вдъхнови, а пред теб, пред теб съм въздух. Всичко, което бих искала да направя, сякаш не е конструирано да помогне на някого като теб, говоря и се опитвам - с това, което е трудно, с това, което е лесно, за което към копнеела дълго, което ме е удряло като внезапен романтичен проблясък. И не се получава. Не е ли иронично тогава, че се намираш точно до мен, че ми задаваш въпроси, че искам да ме разбереш, че може би ти също искаш да те разбера, че сме почти до нужната граница, нужната точка на пропукване откровени, а е толкова празно? Като вектори с противоположен знак, ти отиваш на изток, аз тръгвам на запад, въпреки че не мърдаме. Искам да те помоля единствено да останеш, защото знаеш, казвала съм ти, че нещо в мен се къса и умира, нещо в мен се губи, когато знам и очаквам някой да ми каже "Тръгвам си". Има моменти, в които изпитвам непрежалимата нужда някой да остане, да ми каже "Не отивам никъде, спокойно". Такива дни има, такива нощи сигурно. "Ще бъда тук, няма да чакаме, няма да бързаме". Аз вярвам, че такива дни и нощи има, такива моменти съществуват, но вярвам и, че те се наричат последен път.
Отвъд цялата тази нормална честота на звуците - нито глуха, нито пищяща и заглушаваща - вярвам, има и нещо друго. Не знам дали това е болна надежда, дори като такава не ми изглежда, не изтръпвам, не се моля, сякаш просто знам. А винаги съм смятала, че човек знае. Някак въпреки всичко, което научих, всичко, което не съвсем докрай разбирам, аз усещам, а може би дори знам, че нещата ще бъдат други. Ще бъдем други аз и ти и топлината на ръцете ти ще се прероди, ще спре да бъде научена наизуст, ще я забравя, за да я пожелая пъти повече, а ти ще пожелаеш ключицата ми, твоите очаквания и разочарования от света ще се размият и ще се слеят със същите мои. Ще има момент, преломен момент, точка на кипене, граница, тънък лед и толкова. Ще бъда беззащитна, когато трябва, за да рухна поради липсата на проклети думи - може би тогава ще ме разбереш, може би тогава ще ме разчетеш, може би объркването ще се подпали и ще издими, може би ще ни задуши, но след малко кашляне ще се оправим. Така би трябвало да бъде, нали? И ще се събудим, вгледани в себе си, татуирани - аз на твоето тяло, ти на моето.
Следобед е, тихичко и накъсано си пея, седя на терасата и пуша бяло Виктори, каква идилия, най-средностатистическите цигари от всички, които можеш да си купиш, най-пристрастявящите, казват, най-хубавите, също са ми споделяли. Седя на терасата, сива и мозаечна, отдолу от време на време минават хора, малко от които поглеждат към мен, понякога минават и коли, бавно и невълнуващо ме. Мисленето ми се отключва още повече, въображението разтваря влажни стени, лигавицата му набъбва и започвам да редя мисли по петолинието, почти като музика, само че днес е тихо. Поглеждам настрани, към празното пространство до мен, и си представям, представям си така, че почти усещам. Живея във филм, качествен и реалистичен, пренасям се пред камерите, прожекторите, гледат ме статистите и случайните наблюдатели, режисьорът седи на ниското си столче, 1..2...3 Камера! Начало! И цялата публика изчезва, аз съм в своя филм, чудя се защо хората обвиняват киното за разбитите си представи за любов, омраза и така нататък изконни човешки движещи или възпиращи сили. Защо се оплакват, че няма принцове, принцеси, близки кадри, паузи и саундтрак, завръзка, развой, кулминация, развръзка, няма толкова драматични сцени като тези, заснети някъде под големите "H", "O", "L", "L" и така нататък, няма пречистващи и отрезвяващи финални надписи, пресушаващи сълзите, съпричастни към чуждата неземна болка или радост. Не са ли чували за социален реализъм, не могат ли да прозрат, че реалността е много по-богата от мечтите, че непринудеността й извира от всички възможни пролуки и дупки, че специални думи се разнасят насам-натам почти непрекъснато, сигурно всяка трета секунда някой плаче от любов, друг върви, без да знае къде отива, ражда се дете, умира дете, ражда се възрастен, умира възрастен, друг гълта хапчета, двама се напиват, някой простира изпраното си бельо, докато мисли за всичко, от което се е отказал, втори копнее да прегризе решетките на невъзможностите си, трети реже вените си, трепери, преди да го направи, сам се блъска пред въпросите "Как стигнах до тук?", "А исках ли го?", "Господи, аз наистина ли съм аз?". Тъпата и умъртвяваща идилия на спрелите вечери, малките градчета, сивите, миришещи умопомрачително зле подлези с ниските си тавани, долнопробните си магазини и флуоресцентното студено и прашно осветление - това е толкова реално и трудно за пресъздаване, че съвършенството на действителността понякога е просто недостижимо за киноиндустрията. Драмата и любовта са толкова много, за празнотата да не говорим, празнотата е тук и там, във всички пространства, където е останало място за нея, освободи ли се нещо, тя го надушва и засяда, за да не я изпревари някое чувство или заблудена и заблуждаваща мисъл.
Седя и се оглеждам, надясно, ето. Теб те няма, или по-скоро няма никого, но това не е важно, аз дърпам от цигарата, когато пуша сама, винаги е бавно и тежко, винаги е съкровено и прераждащо. Замислям се и разбирам, че всяко всмукване е стъпка към преждевременно състарила се кожа, пожълтели зъби, лош дъх, рак тук и там, рак там и тук - не ми пука. Питам се дали един такъв момент се оказва преломен, дали това е мигът, в който нещо се пречупва и се отказваш от идеята да спреш? Дали е така, защото във всички други моменти си вършил лошата дейност (каквато и да е тя) с малко притеснение, с подсъзнателния товар на знанието, че нещата трябва да бъдат други, че промяна трябва да настъпи? Питам се и си отговарям - не. Това не е преломен момент, никакъв обрат не е настъпил, това е просто момент, в който не ти пука, не те е грижа и толкова.
Отново се обръщам надясно и се чувствам спокойна, сякаш държа ръката ти, сякаш усещам топлината й, сякаш съм я научила наизуст, сякаш е текст, който знам, сякаш тихо си казвам наум "Да знаеш ти живота как обичам!/ И колко мразя празните химери..", сякаш е мирис, който усещам и в съзнанието си. Усещам те до себе си, ще ме бъдеш прегърнал, ще пушиш, ще ти казвам някакви неща, без да съм направила нищо повече, в този момент ще съм, ще бъда с мисълта, че всичко, което съм искала да е, вече е и с ясното съзнание, че още много, ужасно много може да бъде направено. Двете противоположности ще се сливат в някаква достатъчност, а дали тази достатъчност не се нарича празнота?
Дали аз се промених, дали е механизъм на самозащита всеки път, щом нещо премине относително добре, да започвам да го анализирам, да ровя с пръчка в него, да го човърквам, докато не го изведа до тихата красота на една прозаична формула?
Представям си как си до мен, как се опитвам да ти кажа всичко, което съм си представяла, че казвам, и всичко, което спонтанно съм изпитала нуждата да изрека. Все още е празно, пушим заедно, по-скоро аз пуша и ти пушиш, но димът ни не е едно, не образува хомогенна последица от дифузията. Застанал е между двама ни като завеса, която едновременно ни разделя и обединява в самотата ни. А тя обща ли е? Вероятно не. Жалко е, че съм способна да помогна на толкова много хора, думите, съветите, които ще им дам, погледите, докосванията дори, моята слабост пред тях, моята сила пред тях - всичко това ще ги окуражи, ще бъде важно за тях, ще ги замисли, вдъхнови, а пред теб, пред теб съм въздух. Всичко, което бих искала да направя, сякаш не е конструирано да помогне на някого като теб, говоря и се опитвам - с това, което е трудно, с това, което е лесно, за което към копнеела дълго, което ме е удряло като внезапен романтичен проблясък. И не се получава. Не е ли иронично тогава, че се намираш точно до мен, че ми задаваш въпроси, че искам да ме разбереш, че може би ти също искаш да те разбера, че сме почти до нужната граница, нужната точка на пропукване откровени, а е толкова празно? Като вектори с противоположен знак, ти отиваш на изток, аз тръгвам на запад, въпреки че не мърдаме. Искам да те помоля единствено да останеш, защото знаеш, казвала съм ти, че нещо в мен се къса и умира, нещо в мен се губи, когато знам и очаквам някой да ми каже "Тръгвам си". Има моменти, в които изпитвам непрежалимата нужда някой да остане, да ми каже "Не отивам никъде, спокойно". Такива дни има, такива нощи сигурно. "Ще бъда тук, няма да чакаме, няма да бързаме". Аз вярвам, че такива дни и нощи има, такива моменти съществуват, но вярвам и, че те се наричат последен път.
Отвъд цялата тази нормална честота на звуците - нито глуха, нито пищяща и заглушаваща - вярвам, има и нещо друго. Не знам дали това е болна надежда, дори като такава не ми изглежда, не изтръпвам, не се моля, сякаш просто знам. А винаги съм смятала, че човек знае. Някак въпреки всичко, което научих, всичко, което не съвсем докрай разбирам, аз усещам, а може би дори знам, че нещата ще бъдат други. Ще бъдем други аз и ти и топлината на ръцете ти ще се прероди, ще спре да бъде научена наизуст, ще я забравя, за да я пожелая пъти повече, а ти ще пожелаеш ключицата ми, твоите очаквания и разочарования от света ще се размият и ще се слеят със същите мои. Ще има момент, преломен момент, точка на кипене, граница, тънък лед и толкова. Ще бъда беззащитна, когато трябва, за да рухна поради липсата на проклети думи - може би тогава ще ме разбереш, може би тогава ще ме разчетеш, може би объркването ще се подпали и ще издими, може би ще ни задуши, но след малко кашляне ще се оправим. Така би трябвало да бъде, нали? И ще се събудим, вгледани в себе си, татуирани - аз на твоето тяло, ти на моето.
3/22/2010
just as they play my favourite song
Слуша ми се нещо познато, чете ми се нещо топло, прозаично и издигащо, спи ми се, без да съм капнала от умора, ляга ми се рано, но без да имам непристойна причина за това, усмихва ми се на някого, прокарват ми се пръсти през косата ми, но най-вече ми се открива - всеки ден, всеки час, всяка минута. През секундите ще си почивам.
Не слушам Nine Inch Nails, а Radiohead, гледах "България търси талант", което ме наведе към мисли за халюциниращите хора, вечните мечтатели, с кого се разминаваме, с кого се разминавате вие, ние, те, докъде можеш да стигнеш, тъжно ли е, нормално ли е, обикновено ли е, а брои ли се за талант да преразказваш мислите си, които си определил като интересни, да спускаш някакви тънки нишки между предметите и да навързваш нещата, да покриваш всичко с крехка паяжина, да омотаваш думите и от време на време да обясняваш до каква гибелна участ водят?
На бюрото ми (което е черно и страхотно претрупано) съм оставила, освен няколко трупа на дървета, лакочистител, зле разреден лак и така нататък полезни и безполезни вещи, и два балсама за устни "Leocrema", син и червен. През някакви минути - вариращи в завимост от това, което правя - махам капачките и включвам обонянието си - имам нужда, незнайно защо, имам нужда да ги мириша, да са близо до мен, вместо през петнайсет минути да се разхождам до другия край на стаята (въпреки че движението винаги е добра алтернатива). Те трябва да са до мен, успокояват. Може ли балсамите за устни да бъдат фетиш? А думите? А черновите? А ръцете? А хората? А репликите, които някога някъде ще бъдат казани? А може ли точно в този момент да не понасям Рейдиохед поради необясними причини? А няколко секунди по-късно да се хвана в капана на моментните настроения и да разбера, че всъщност са ми скъпи и "Exit Music" още важи, а "your skin makes me cry" е един тъжен фрагмент от втората най-тийн песен, която съм чувала.
Сякаш се нуждая от простота, от голи и непретенциозни изречения, от хора, които не звучат като мен, от думи, които не се открояват насред мрака на тривиалното. Имам нужда от ненаписан сценарий, неразгигравана във въображението сцена, имам нужда да произнеса мисли на глас, думи, които не съм искала да възпроизвеждам, защото и те са хубави, хубави са, и те вършат работа.
Имам нужда от крем или лосион, искам това да е всичко, целият свят да е нежна кожа, защото само "нежната кожа на една истинска принцеса може да усети нещо толкова малко като грахово зърно".
Приказките са в шкафа ми - почти всички, които търсех, без тази, за която все още съм решена да обърна света, разбира се. Тя се казва "Гъливер и други приказки" от поредицата "Енциклопедия на златните приказки" на издателство "Гема". Всички тези книжки са някаква тъмна и отровна перла от детството ми, притъпена неяснота, сън, към който се връщам, една и съща конструкция, различни герои, блед спомен, удавен мираж, мистерия и зловеща тръпка, обич и капитулация. Като разгръщам страниците им и развълнувано осъзнавам, че "Дааа, тази я помня", "Боже, и тази картинка помня. Когато бях малка много я харесвах и прерисувах лебедите във втори или трети клас, не знам!..." , ме боли, нещо в мен сигурно и необратимо се къса или пък се ражда - не знам, но е такава болка и търсенето, и чакането.. И да гледам Василиса Прекрасна, да се връщам в мъгливите си спомени, където тати ми чете "Храбрият оловен войник", които най-вероятно съм довършила във фантазията си - това е по някакъв необясним и незаменим начин болезнено. Това ме кара да си представям каква е Алиса, сътворена от букви и хартия, да разбирам защо всчики, чели книгата, са недоволни от филма, макар също да не съм я чела. Тази носталгия ще е една от причините, заради които ще се обвинявам в неконкретност, но е така неизбежно да не я спомена.
Настройвам алармата си за 4:16, за да може, когато ме събуди, да се зарадвам, че не трябва да изоставя съня окончателно и че разполагам с още два часа и някакви си минути. Търся си жълта книжка с приказки, която се казва "Гъливер и други приказки". Последната история в нея се казва "Старата обувка". Не помня какво всъщност се случва в нея, но знам, че илюстрацията на старата обувка е на Тони Улф и представлява един огромен ботуш, в който някакви животинчета живеят, някакъв ботуш, за който се сещам периодично от няколко години насам, а като малка, подозирам, съм обожавала и ми е все едно как ще изглежда в очите ми сега, когато е минало достатъчно време, за да е изветряло въздействието му или за да съм изгубила нещо ценно и "шантаво" от себе си - просто ми трябва.
Редя балсамите си за устни по цвят и големина, броя ги и се отвращавам от вещоманията си. Принтирам разни текстове, когато ми харесат, подреждам нещата си, наричам ги неща, радвам им се, а когато се почувствам задушена, изхвърлям безпощадно и наред, нуждая се от кислород и пространство, извинете, може ли да мина?
Забравям и си припомням, сякаш губя съзнание през пет минути и за да се свестя, си вкарвам нова доза. Забивам игли във вените си, кървя и се усмихвам подновена.
Сега не е момент, подходящ за Nine Inch Nails, не съм готова за нещо ново, ще се опра на старото, а през това време ще мисля колко ясно е всичко, как разбирам, че гласът ми ще звучи съвсем малко накърнително, защото ще издава покровителство, когато представя някого пред някого. И винаги съм мислила, че хората усещат какво се случва в самия момент, усещат го дълбоко и го знаят, и го разбират.
Не съм готова за Nine Inch Nails, но за промяна най-вероятно съм. Винаги съм я обичала, а когато не ми е до нея, си припомням, че никога нищо не свършва, когато си планирал да свърши. Започва друго или предното се оказва по-обвързващо и сложно, а понякога краят идва съвсем нежелан. Нямаш време да искаш време, искаш ли време, искаш да кажеш "Не". Срамота е да си уморен.
Какво ли не бих дала да пътувам сега, "Докато пътувахме, си представях как ние стоим неподвижно, а светът идва към нас" и ми се прииска да съм в кола, а сънят все повече и повече надвисва над мен съвсем основателно.
Мисълта ми беше (или по-скоро ще излъжа, че беше такава), че аз няма да плюя "Алиса..", че мога да бъда и ужасна, и добра в един и същ удължен миг, не вдявайки механизма на просеца, че моделирам света, а сега съм до "We hope that you choke, that you choke", но не искам никой да се задушава, и отново не знам какво искам в настоящия момент, само сега, само за миг, без заигравки, без планове, без дългосрочност, репетиции и декорации. Но имам чувството, че нещо се случва. Нещо става тази вечер, едно повече от очарователно момиченце с големи очи и сладък глас ме натъжи, завърших книгата, която криех, тя пък ме вдъхновни да бъда малко искрена, да си прав, понякога ти струва скъпо, но знае ли човек, предполагам, бих могла да съм и смела.
Не слушам Nine Inch Nails, а Radiohead, гледах "България търси талант", което ме наведе към мисли за халюциниращите хора, вечните мечтатели, с кого се разминаваме, с кого се разминавате вие, ние, те, докъде можеш да стигнеш, тъжно ли е, нормално ли е, обикновено ли е, а брои ли се за талант да преразказваш мислите си, които си определил като интересни, да спускаш някакви тънки нишки между предметите и да навързваш нещата, да покриваш всичко с крехка паяжина, да омотаваш думите и от време на време да обясняваш до каква гибелна участ водят?
На бюрото ми (което е черно и страхотно претрупано) съм оставила, освен няколко трупа на дървета, лакочистител, зле разреден лак и така нататък полезни и безполезни вещи, и два балсама за устни "Leocrema", син и червен. През някакви минути - вариращи в завимост от това, което правя - махам капачките и включвам обонянието си - имам нужда, незнайно защо, имам нужда да ги мириша, да са близо до мен, вместо през петнайсет минути да се разхождам до другия край на стаята (въпреки че движението винаги е добра алтернатива). Те трябва да са до мен, успокояват. Може ли балсамите за устни да бъдат фетиш? А думите? А черновите? А ръцете? А хората? А репликите, които някога някъде ще бъдат казани? А може ли точно в този момент да не понасям Рейдиохед поради необясними причини? А няколко секунди по-късно да се хвана в капана на моментните настроения и да разбера, че всъщност са ми скъпи и "Exit Music" още важи, а "your skin makes me cry" е един тъжен фрагмент от втората най-тийн песен, която съм чувала.
Сякаш се нуждая от простота, от голи и непретенциозни изречения, от хора, които не звучат като мен, от думи, които не се открояват насред мрака на тривиалното. Имам нужда от ненаписан сценарий, неразгигравана във въображението сцена, имам нужда да произнеса мисли на глас, думи, които не съм искала да възпроизвеждам, защото и те са хубави, хубави са, и те вършат работа.
Имам нужда от крем или лосион, искам това да е всичко, целият свят да е нежна кожа, защото само "нежната кожа на една истинска принцеса може да усети нещо толкова малко като грахово зърно".
Приказките са в шкафа ми - почти всички, които търсех, без тази, за която все още съм решена да обърна света, разбира се. Тя се казва "Гъливер и други приказки" от поредицата "Енциклопедия на златните приказки" на издателство "Гема". Всички тези книжки са някаква тъмна и отровна перла от детството ми, притъпена неяснота, сън, към който се връщам, една и съща конструкция, различни герои, блед спомен, удавен мираж, мистерия и зловеща тръпка, обич и капитулация. Като разгръщам страниците им и развълнувано осъзнавам, че "Дааа, тази я помня", "Боже, и тази картинка помня. Когато бях малка много я харесвах и прерисувах лебедите във втори или трети клас, не знам!..." , ме боли, нещо в мен сигурно и необратимо се къса или пък се ражда - не знам, но е такава болка и търсенето, и чакането.. И да гледам Василиса Прекрасна, да се връщам в мъгливите си спомени, където тати ми чете "Храбрият оловен войник", които най-вероятно съм довършила във фантазията си - това е по някакъв необясним и незаменим начин болезнено. Това ме кара да си представям каква е Алиса, сътворена от букви и хартия, да разбирам защо всчики, чели книгата, са недоволни от филма, макар също да не съм я чела. Тази носталгия ще е една от причините, заради които ще се обвинявам в неконкретност, но е така неизбежно да не я спомена.
Настройвам алармата си за 4:16, за да може, когато ме събуди, да се зарадвам, че не трябва да изоставя съня окончателно и че разполагам с още два часа и някакви си минути. Търся си жълта книжка с приказки, която се казва "Гъливер и други приказки". Последната история в нея се казва "Старата обувка". Не помня какво всъщност се случва в нея, но знам, че илюстрацията на старата обувка е на Тони Улф и представлява един огромен ботуш, в който някакви животинчета живеят, някакъв ботуш, за който се сещам периодично от няколко години насам, а като малка, подозирам, съм обожавала и ми е все едно как ще изглежда в очите ми сега, когато е минало достатъчно време, за да е изветряло въздействието му или за да съм изгубила нещо ценно и "шантаво" от себе си - просто ми трябва.
Редя балсамите си за устни по цвят и големина, броя ги и се отвращавам от вещоманията си. Принтирам разни текстове, когато ми харесат, подреждам нещата си, наричам ги неща, радвам им се, а когато се почувствам задушена, изхвърлям безпощадно и наред, нуждая се от кислород и пространство, извинете, може ли да мина?
Забравям и си припомням, сякаш губя съзнание през пет минути и за да се свестя, си вкарвам нова доза. Забивам игли във вените си, кървя и се усмихвам подновена.
Сега не е момент, подходящ за Nine Inch Nails, не съм готова за нещо ново, ще се опра на старото, а през това време ще мисля колко ясно е всичко, как разбирам, че гласът ми ще звучи съвсем малко накърнително, защото ще издава покровителство, когато представя някого пред някого. И винаги съм мислила, че хората усещат какво се случва в самия момент, усещат го дълбоко и го знаят, и го разбират.
Не съм готова за Nine Inch Nails, но за промяна най-вероятно съм. Винаги съм я обичала, а когато не ми е до нея, си припомням, че никога нищо не свършва, когато си планирал да свърши. Започва друго или предното се оказва по-обвързващо и сложно, а понякога краят идва съвсем нежелан. Нямаш време да искаш време, искаш ли време, искаш да кажеш "Не". Срамота е да си уморен.
Какво ли не бих дала да пътувам сега, "Докато пътувахме, си представях как ние стоим неподвижно, а светът идва към нас" и ми се прииска да съм в кола, а сънят все повече и повече надвисва над мен съвсем основателно.
Мисълта ми беше (или по-скоро ще излъжа, че беше такава), че аз няма да плюя "Алиса..", че мога да бъда и ужасна, и добра в един и същ удължен миг, не вдявайки механизма на просеца, че моделирам света, а сега съм до "We hope that you choke, that you choke", но не искам никой да се задушава, и отново не знам какво искам в настоящия момент, само сега, само за миг, без заигравки, без планове, без дългосрочност, репетиции и декорации. Но имам чувството, че нещо се случва. Нещо става тази вечер, едно повече от очарователно момиченце с големи очи и сладък глас ме натъжи, завърших книгата, която криех, тя пък ме вдъхновни да бъда малко искрена, да си прав, понякога ти струва скъпо, но знае ли човек, предполагам, бих могла да съм и смела.
3/20/2010
I don't, I don't believe it's bad
Аз, ти и Red Hot. А може би само аз и Red Hot? Само аз и Red Hot.
Red Hot до изтезание.
Което е странно и на пръв поглед наочаквано. Не съм вярвала, че някога ще пресека границата и ще надвиша лимита си, че ще прескоча тези 5-7 песни, които много харесвам, и ще открия още толкова и после още толкова, а след това още..
Винаги съм мислила, че Red Hot не са за мен, въпреки че Антъни е очарователен, въпреки че събират спомени в себе си, а в друга част от себе си носят потенциала да съберат половин живот.
Всичко започна много отдавна, но не помня с коя песен. Предполагам "Otherside". Разбира се, трябва да благодаря и на един приятел. И на още един след това.
"I could have lied" беше вклинена у мен манипулативно, докато не дойде време, когато и попивателно, и изсмукващо да разбера, че е една повече от достатъчна песен (а това е много).
"Under the Bridge" успя, придружена с разчувствени викове, да отключи и да ми припомни любовта ми към епохите и музиката, младостта и грешките, и мостовете, и кръвта, и болките, и лекомислието, и нелепата сладост на безсмислието и безумието, и полетите, и потъването в безсъзнание, и търсенето, търсенето..
"Влюбих се в Антъни когато го видях да тича гол до кръста с развята дълга кестенява коса в клипа на "Under the Bridge",а 1999-та е годината "Буум" за мен-началото на тийнейджърството ми и релийза на Californication."
(от тук)
Не съм вярвала, че някой ден ще предозирам с Red Hot и ще си пусна точно тях, когато не ми се мисли какво друго мога да избера. Не съм вярвала, че когато си пусна Red Hot, ще мога да слушам почти всяка песен пак и пак, а за тези, които съм пропуснала, ще бъда сигурна, че редът им ще дойде просто малко по-късно.
Може би е съвсем нормално. Винаги съм харесвала спряла музика.
А останалото, за което мога да пиша и да разкажа, оставям на произвола на съдбата. Ако стане така дращещо и дерящо ме отвътре, ако започне да се просмуква във въртенето ми в леглото през нощта, ако ми причини инсомния, която пробива мозъка и изнурява всяка жива клетка, ако изтече под ноктите ми, когато нямам време и пространство за него - тогава може и да го спомена.
Red Hot до изтезание.
Което е странно и на пръв поглед наочаквано. Не съм вярвала, че някога ще пресека границата и ще надвиша лимита си, че ще прескоча тези 5-7 песни, които много харесвам, и ще открия още толкова и после още толкова, а след това още..
Винаги съм мислила, че Red Hot не са за мен, въпреки че Антъни е очарователен, въпреки че събират спомени в себе си, а в друга част от себе си носят потенциала да съберат половин живот.
Всичко започна много отдавна, но не помня с коя песен. Предполагам "Otherside". Разбира се, трябва да благодаря и на един приятел. И на още един след това.
"I could have lied" беше вклинена у мен манипулативно, докато не дойде време, когато и попивателно, и изсмукващо да разбера, че е една повече от достатъчна песен (а това е много).
"Under the Bridge" успя, придружена с разчувствени викове, да отключи и да ми припомни любовта ми към епохите и музиката, младостта и грешките, и мостовете, и кръвта, и болките, и лекомислието, и нелепата сладост на безсмислието и безумието, и полетите, и потъването в безсъзнание, и търсенето, търсенето..
"Влюбих се в Антъни когато го видях да тича гол до кръста с развята дълга кестенява коса в клипа на "Under the Bridge",а 1999-та е годината "Буум" за мен-началото на тийнейджърството ми и релийза на Californication."
(от тук)
Не съм вярвала, че някой ден ще предозирам с Red Hot и ще си пусна точно тях, когато не ми се мисли какво друго мога да избера. Не съм вярвала, че когато си пусна Red Hot, ще мога да слушам почти всяка песен пак и пак, а за тези, които съм пропуснала, ще бъда сигурна, че редът им ще дойде просто малко по-късно.
Може би е съвсем нормално. Винаги съм харесвала спряла музика.
А останалото, за което мога да пиша и да разкажа, оставям на произвола на съдбата. Ако стане така дращещо и дерящо ме отвътре, ако започне да се просмуква във въртенето ми в леглото през нощта, ако ми причини инсомния, която пробива мозъка и изнурява всяка жива клетка, ако изтече под ноктите ми, когато нямам време и пространство за него - тогава може и да го спомена.
3/12/2010
speak my language
Нито времето, нито вечерта, нито моментът опира до това, че може да се обърнеш към мен със "Здравей, студена", защото може би дори това обръщение няма да е достатъчно коректно и подходящо за другото време, другата ситуация и другия момент.
Не искам и да ме попитат "Какво ти е?", на което дежурно да отговоря с "Нищо", защото това всъщност е истината.
Не очаквам, но и не бих предпочела някой да ми каже, че го обезпокояват мътните от неосъзнато напрежение, генерирало в болка, погледи, които рисувам. Защото те са просто развити тесни и голи очи, смесени с хвърчащи кичури.
Не искам да казвам нищо на никого, като ясно подчертавам, че нямам нищо против никого.
При толкова много думи и ужасно дебели тълковни речници се чудя правилните съчетания от букви ли избирам и ще науча ли други, по-точни, а имат ли интелектът и богатият речник нещо общо с точните неща изобщо, когато трябва да кажа нещо, нещо на някого. И когато не трябва, но си мисля за тези работи.
Тези, които ме познават добре, ако се досетят, биха могли да интерпретират емблематичната за мен фраза "Ще те обичам само ако слушаш музика" и да ми се смеят, докато междувременно понякога са прави.
Търся си някаква бавна, спряла, поглъщаща и завладяваща онази моя нуждаеща се страна песен, в която да се влюбя.
Нещо ме наведжа на мисълта, че хората на лаконизма са или твърде преливащи от всичко, или точно обратното. Това не означава, че нещата, които казват или правят, не означават много. Поне повечето.
И това всъщност е всичко, нужно в момента, а на един лист написах "Ако аз съм дъга, ти си белият цвят". Неприложено навън все още. Ако аз не знам, някой знае ли? Ако аз не знам, някой ще ми каже?
Тиха нощ.
(ми пожелаха)
Не искам и да ме попитат "Какво ти е?", на което дежурно да отговоря с "Нищо", защото това всъщност е истината.
Не очаквам, но и не бих предпочела някой да ми каже, че го обезпокояват мътните от неосъзнато напрежение, генерирало в болка, погледи, които рисувам. Защото те са просто развити тесни и голи очи, смесени с хвърчащи кичури.
Не искам да казвам нищо на никого, като ясно подчертавам, че нямам нищо против никого.
При толкова много думи и ужасно дебели тълковни речници се чудя правилните съчетания от букви ли избирам и ще науча ли други, по-точни, а имат ли интелектът и богатият речник нещо общо с точните неща изобщо, когато трябва да кажа нещо, нещо на някого. И когато не трябва, но си мисля за тези работи.
Тези, които ме познават добре, ако се досетят, биха могли да интерпретират емблематичната за мен фраза "Ще те обичам само ако слушаш музика" и да ми се смеят, докато междувременно понякога са прави.
Търся си някаква бавна, спряла, поглъщаща и завладяваща онази моя нуждаеща се страна песен, в която да се влюбя.
Нещо ме наведжа на мисълта, че хората на лаконизма са или твърде преливащи от всичко, или точно обратното. Това не означава, че нещата, които казват или правят, не означават много. Поне повечето.
И това всъщност е всичко, нужно в момента, а на един лист написах "Ако аз съм дъга, ти си белият цвят". Неприложено навън все още. Ако аз не знам, някой знае ли? Ако аз не знам, някой ще ми каже?
Тиха нощ.
(ми пожелаха)
A mountain never seems to have the need to speak
- Недей. Трябва да спиш. Ще ставаш рано. А и това е първата ми нощ, в която съм с теб, без да бързам. Май че стана късно и може би трябва да си ходя.
- А защо не останеш да преспиш тук?
- При теб?
- Да. Ще те прегърна и ще спим заедно.
- Много е горещо, за да ме прегърнеш - отговорих малко притеснена, както правех всеки път, когато той казваше какво всъщност иска да направи с мен, как иска да ме докосне..
- Не, не е.
- Ще се съблека, за да не се задушим. Но ще спим, само ще спим.
- Добре - усмихна ми се той.
Съблече тениската си, захвърли я някъде на стола, намиращ се до вратата, и се изпъна на леглото, вглеждайки се в мен с очакване.
Постоях почти минута седнала, без да правя нищо, когато той ме попита няма ли да отида при него.
- Да, ей сега - казах аз.
А после легнах до него, пазейки известна дистанция, като започнах леко неспокойно да гледам ту към него, тук към разните ъгли на стаята, тук към небето, разливащо се през прозореца, ту към тавана.
- Няма ли да се приближиш?
Прехапах устни.
Не знаех дали да му отговоря, не знаех дали имам право да обмислям нещо такова като това дали трябва да му отговарям. Погледах тавана още няколко секунди, след това небето, осъзнавайки, че в този момент за мен не се крие никакъв отговор в нито едно от двете. А после го погледнах в очите. Продължително. Затворих своите, приближих се към тялото му и положих глава на голите му гърди, опитвайки се някак да заглуша тишината, да заглуша тихото си приближаване, тихата си резигнация от абонамента за вечна гордост и предпазливост. Няколко секунди по-късно разбрах, че моментът е безценен и че да се опитвам да го заглуша, е изключително глупава постъпка. Затова се разтворих цялата, вложих себе си в тези няколко секунди, в топлообмена, едва настъпващ между двама ни, оставих се колкото мога - плът, кръв и мисъл, за да го разбере и той, за да го усетя и изживея напълно.
- Чуй колко е тихо - прошепнах от височината на планината на сърцебиенето му.
- Колко е тихо? - усмихна ми се той в тъмното.
- Толкова, че виждам само лунната светлина по лицето ти.
Усмихна се отново.
- Веднъж тази година, беше март и беше завалял сняг, който пък беше почнал да се топи..
- Да, помня. Когато заваля, а всички се радваха, че пролетта е дошла..
- Да, тогава - продължих аз, гледайки в произволни предмети от тъмната стая и едновременно взирайки се в нищото. - Бяхме застанали при входа на училище, май беше сряда... при входа, при голямата врата, само аз, Надя и Пламена. Някакви други хора минаваха от време на време, най-вече стари и изсъхнали циганки, а аз и Пламена пушехме. Гледах снега, който се топеше и беше много по-бял от грозната цигара в ръката ми, бяло-сива на линийки, нищожна. Гледах цигарата и ми се доспиваше, щом дръпнех от нея - тогава реших, че светът съвсем е спрял и изчезнал, и загубен, и препариран, и задушен, и нищожен, и несъществуващ, и празен, и невидим, и никакъв, и безтегловен. Че нямам усещания, нямам желания, че ми се спи, но дори не ми се спи, не мечтаех да се наспя и после да дойде друго нещо. Исках да говоря и да кажа нещо интересно или някой друг да говори и да каже нещо интересно, но дори когато говорех, ми се струваше празно и глухо, и умряло, а когато другите говореха, дори когато говореха за неща, които бяха актуални или вълнуващи, или интересни, или за неща, които се очакваше да ми бъдат интересни - аз просто се уморявах и нямах сили да бъда там, в шума на нищото, на безсмилените думи на хората, за които ме беше и все още ме е грижа. Но като се замислях предпочитам ли да съм вкъщи на тихо, не знаех дали го искам. Не че бях тъжна или отчаяна, дори настроението ми не беше лошо, но всичко ми се стори толкова.. безцветно и никакво, и несъществуващо.. и да.
А той ме погледна, сякаш очакваше да продължа, не беше развълнуван, но и не беше отегчен. Не беше разсеян, но може би мислеше и за нещо друго.
- И си мисля - а през това време галех гърдите му и нежно ги драсках с нокти - че светът и сега е спрял. Не съм тъжна, но и не се пръскам от щастие. Не ми се плаче, но и не искам да се превивам от смях. Разглеждам предметите и имам чувството, че живеят под дебел слой прах, че цялата стая е скрита от всичко и всички, но и че всичко и всички са се скрили от нас. Само светлината и небето през отворения прозорец ми изглеждат съществуващи.
- Не ти ли е приятно да сме заедно сега, по този начин?
Отговорих му след няколко секунди, напълно убедена.
- Повече от всичко. Сигурна съм, че ще си мисля за тази вечер, че ще я прибера при останалите си примери за романтика. Но сега.. Знаеш ли?
- Какво?
- Не ме е страх. И не се притеснявам. Мога да ти кажа всичко. И не трябва да обърна поглед настрани, не трябва да сдържам думите си, не трябва да сдържам действията си. Мога да те целуна, ако поискам. Мога всичко. И въпреки това ми е хубаво. Без правила и задръжки. Възможно ли е?
Той се обърна към мен и целуна челото ми. Усмихнах му се в тъмното и хванах ръката му. Започнах да целувам върховете на пръстите му един по един, бавно. Целувах ги, като във всеки пръст, във всеки връх, във всяка целувка опитвах да напиша на някакъв невидим интимен език колко много е това, което правя, колко много значи и колко важно е да го знае. Целувах топлата му ръка и гледах в очите му. После я пуснах, приближих се, легнах върху него, допрях гърдите си до неговите и го погледнах от още по-близо, а косата ми падаше в устата му.
- Извинявай - усмихнах се. - Какво ще стане, ако ме целунеш?
- Нещо много страшно.
- И опасно.
- Мхм.
- И нередно.
- Да, така е. Ако те целуна, ще трябва да мисля за теб още поне седмица.
- Всяка целувка е равна на седмица мисли за мен, така ли?
- Приблизително.
- Ще жертваш ли натовареното си съзнание заради мен?
Познах онзи негов поглед, който бих определила като влюбен, след него последва моето преобръщане и възможността за никаква съпротива, която ми остави той.
- Щом ще мисля за теб седмица, може би трябва да си освободя още една, а после още една..
- И после още една, нали?
И ме целуна. И после пак и пак, и пак. И така. Месеци. А аз го спрях и отново седнах в леглото.
- Защо пак избяга? - попита ме той, малко смутен.
- Защото мисля.
"За какво и защо точно сега" погледът се заби в мен. А дали той се питаше, дали си задаваше въпроси, дали знаеше каква съм, когато нещо се е случило, а каква съм, когато нищо специално не се е случило, но аз сама съм повярвала в нещо неслучило се. А дали забелязваше всичко това? А дали щеше да разбере и да преживява учудванията ми, когато наглед съвсем дребни случайности се заплитаха в дните ми?
- Нужна ли съм ти - попитах и обърнах глава към него, докато седях, а той ме наблюдаваше легнал.
Чаках. Секунда, още една, половин секунда.
- Да. Нужна си ми. От известно време. И го осъзнах скоро. А сега наистина го чувам на глас от себе си и разбирам. Ще ми повярваш ли?
- Може би.
Усмихнах се малко тъжно, защото отдавна знаех, че някога ще му задам този въпрос. Някога, някоя вечер. И винаги рисувах представата си за тази вечер по различен начин, винаги обърквах възможни и вече действащи и опустошаващи чувства в начален и напреднал стадий, с които покосявах сюжета, и всичко умираше в недостатъчно търпение и недовършено съвършенство.
- Това е хубаво. Макар че нещата се превръщат в зависимост.
- Ще си моята дрога. Ще те свивам и ще те пуша.
- И ще ме издишаш.
- Да. С огромно удоволствие. Ще правя кръгчета и сърчица от твоя дим, ако пожелаеш. Но не стой така. Ела при мен.
Отидох при него и пак легнах от лявата му страна, за да мога да слушам сърцето му.
- А аз нужен ли съм ти? - гласът му разби ритъма от "туп-тудуп-туп-тудуп", в който се бях заслушала.
- Да - отговорих съвсем естествено и детски, без да го поглеждам, вглъбена в цвета на кожата му и в контраста между нея и моята бяла ръка.
- Да?
- Мхм. Да.
Кратка пауза.
- Радваш ли се, че си ми нужен?
- Да. Много.
- Каква прекрасна симбиоза. Сега мога да напиша нещо за теб.
- Ще ми го покажеш ли?
- Не.
- Защо?
- Защото ще е за теб. Не трябва да го виждаш. Ще се изчервя от срам - казах аз и вдигнах разкриващи уязвимостта си очи. Исках да му кажа единствено с поглед, че се предавам пред него и много, много ще го мразя, ако злоупотреби с това. Но все още се надявах, че някой ден няма да се налага да превеждам погледите си.
- Ще ми го прочетеш, обещай ми.
- Не мога. Ще се притесня. Ще треперя.
- Но ще трепериш пред мен.
- Колко е хубаво, като се замислиш - заговорих бавно и замислено, лежейки. - Хората се притесняват и изчервяват, треперят, изпотяват се и така искат да променят всичко това у себе си. Дори се опитват. Но има моменти, моменти с един определен тип хора, в които да се притесняват и да треперят, и да се изчервяват, та дори и да се потят, е нещо толкова безкрайно лично и съкровено. Не е ли прекрасно?
- Прекрасно е - съгласи се той и ме целуна.
- А знаеш ли кое е тъжното? - продължих аз.
- Кое?
- Че хората понякога се отдалечават и забравят, че са преодолявали страховете си благодарение на някого, че са треперили пред него, че са захвърляли задръжките си, че са спирали да извръщат главите си, че са спирали да говорят с недомлъвки, че са целували тогава, когато са искали - забравят и си изграждат съвсем ново поведение, което изключва тези спомени. Изключва ги, за да оцелеят, защото се страхуват, че другият може да не ги помни и не знам още защо - но сякаш никога нищо не е било.
- Аз няма да те забравя.
- Не те моля да не ме забравяш.
- Но аз няма да те забравя.
- А аз помня всичко.
- Аз също.
- Мхм. Но сега моментът не е такъв.
- Не е ли?
- Не. Рано е за забравяне. Сега те вграждам трайно в паметта си.
- Трябва ли да внимавам, щом вграждам и теб в своята? - погледна ме той настойчиво, както правеше, когато изискваше от мен да не се измъквам и да му отговоря.
- Да. Мисли си, че трябва да внимаваш. Не знам все още.
Никаква музика, никакви коли, никакви кучета, котки, петли.
- Знаеш ли колко други като нас са се намирали в подобна ситуация, на тъмно, на нощна, полусиня, полулунна светлина и са си говорили такива неща, мислейки, че пишат някаква история и че са поети, и романтици, и че са единствени..
- Не мисли за другите хора, другите хора не са важни. Мислиш прекалено много за тях.
- И това обърква всичките ми очаквания и представи, и усещания понякога - да, знам.
Стиснах ръката му.
- Може би казах прекалено много. Има ли начин да върна думите си назад?
- Само ако си ме изглъгала за нещо. Но аз те познавам. И знам, че не си.
- И какво знаеш сега?
- Че не искаш да си тръгваш. И че искаш да си точно тук и никъде другаде.
- Уверен ли си в това?
- Да.
- Напълно?
- Мхм.
- Не искам да знам дали аз съм по-нужна на теб или пък ти на мен. Искам просто да заспя до теб.
А той стисна мен.
- Счупи ме, моля ти се.
- Не искам. После ще трябва да те лепя.
И съм сигурна, че се усмихна, докато го казваше.
- Стисни ме по-силно.
Стисна ме по-силно.
- Добре-е-е, не ме стискай повече.
Пусна ме и легна на гърдите ми.
- Слушай сърцето ми - наредих, докато прокарвах пръсти през косата му и го гледах.
- Слушам го.
- И какво?
- Бие.
- Как?
- Нормално. Не много учестено, нито пък бавно.
- Не му се обиждай. То не иска да каже това.
Той вдигна глава от гърдите ми и се усмихна.
- А какво иска да каже?
- Иска да каже, че се изморява, когато съм с теб. Но това е здравословно.
После разкопча няколко копчета на роклята, с която бях, отмести плата и целуна кожата над сърцето ми.
Измъкнах се от него, съблякох роклята и се пъхнах под чаршафа. Той дойде при мен, а аз се притиснах о него и с мигли галех брадичката му, когато вдигах глава и го поглеждах.
- Хайде, говори ми нещо, говори ми, преди да заспим.
- Обичам да съм с теб.
- Дори когато ти казвам хубави неща?
- Дори тогава.
- Харесваш ли ме, когато те харесвам?
- ..Да. Защо мислиш, че не е така?
- Защото знаеш какви са хората - мазохисти - бавно изричах, унасяйки се на гърдите му спокойно. В този момент бях сигурна, че не трябва да ме е страх, че не трябва да се пазя.
- Толкова се радвам, че ти е хубаво с мен и че искаш да си с мен, наистина. Помниш ли, когато те попитах какво мислиш за мен и все още не знаех, че всъщност мислиш за мен?
- Мхм..
- А когато ми каза, че нямаш право да искаш нещо от мен?
- Все още нямам.
- Имаш.
- Не.
- Поискай нещо.
- Страх ме е, че може да поискам нещо грешно.
- Рискувай.
- Хайде да спим. Трябва да ставаш рано.
- Поискай нещо.
Помислих и тихо му прошепнах:
- Бъди тук, когато се събудя.
- Добре. Ще бъда - обеща той и ме целуна.
Минаха още час или два - люлякови, а аз не желаех да ги пусна, но за да бъда част от тях, трябваше да се слея с тях и да ги остава да летят. В някой от всички часове на нощта, в някоя от минутите на тези часове, в някоя от секундите на тези минути започнах да чувам думите му далечни или по-скоро започнах да ги сънувам.
- Ще бъда тук, когато се събудиш.
- Настрой алармата си за 6 - напомних му, заспивайки.
- Ще бъда тук, когато се събудиш, чу ли?
Но аз вече спях.
Той ме целуна по челото и се приближи съвсем плътно до мен, а после затвори очи и си помисли, че помни прекалено много, че вгражда прекалено дълбоко в паметта си, че го показва прекалено малко, за да разчита на нечия утеха и разбиране по-късно, че нищо не е безкрайно.
Няколко часа по-късно, когато се събудих, открих едно спазено обещание. И си помислих, че може би ще променя мнението на някого за безкрайните неща.
- А защо не останеш да преспиш тук?
- При теб?
- Да. Ще те прегърна и ще спим заедно.
- Много е горещо, за да ме прегърнеш - отговорих малко притеснена, както правех всеки път, когато той казваше какво всъщност иска да направи с мен, как иска да ме докосне..
- Не, не е.
- Ще се съблека, за да не се задушим. Но ще спим, само ще спим.
- Добре - усмихна ми се той.
Съблече тениската си, захвърли я някъде на стола, намиращ се до вратата, и се изпъна на леглото, вглеждайки се в мен с очакване.
Постоях почти минута седнала, без да правя нищо, когато той ме попита няма ли да отида при него.
- Да, ей сега - казах аз.
А после легнах до него, пазейки известна дистанция, като започнах леко неспокойно да гледам ту към него, тук към разните ъгли на стаята, тук към небето, разливащо се през прозореца, ту към тавана.
- Няма ли да се приближиш?
Прехапах устни.
Не знаех дали да му отговоря, не знаех дали имам право да обмислям нещо такова като това дали трябва да му отговарям. Погледах тавана още няколко секунди, след това небето, осъзнавайки, че в този момент за мен не се крие никакъв отговор в нито едно от двете. А после го погледнах в очите. Продължително. Затворих своите, приближих се към тялото му и положих глава на голите му гърди, опитвайки се някак да заглуша тишината, да заглуша тихото си приближаване, тихата си резигнация от абонамента за вечна гордост и предпазливост. Няколко секунди по-късно разбрах, че моментът е безценен и че да се опитвам да го заглуша, е изключително глупава постъпка. Затова се разтворих цялата, вложих себе си в тези няколко секунди, в топлообмена, едва настъпващ между двама ни, оставих се колкото мога - плът, кръв и мисъл, за да го разбере и той, за да го усетя и изживея напълно.
- Чуй колко е тихо - прошепнах от височината на планината на сърцебиенето му.
- Колко е тихо? - усмихна ми се той в тъмното.
- Толкова, че виждам само лунната светлина по лицето ти.
Усмихна се отново.
- Веднъж тази година, беше март и беше завалял сняг, който пък беше почнал да се топи..
- Да, помня. Когато заваля, а всички се радваха, че пролетта е дошла..
- Да, тогава - продължих аз, гледайки в произволни предмети от тъмната стая и едновременно взирайки се в нищото. - Бяхме застанали при входа на училище, май беше сряда... при входа, при голямата врата, само аз, Надя и Пламена. Някакви други хора минаваха от време на време, най-вече стари и изсъхнали циганки, а аз и Пламена пушехме. Гледах снега, който се топеше и беше много по-бял от грозната цигара в ръката ми, бяло-сива на линийки, нищожна. Гледах цигарата и ми се доспиваше, щом дръпнех от нея - тогава реших, че светът съвсем е спрял и изчезнал, и загубен, и препариран, и задушен, и нищожен, и несъществуващ, и празен, и невидим, и никакъв, и безтегловен. Че нямам усещания, нямам желания, че ми се спи, но дори не ми се спи, не мечтаех да се наспя и после да дойде друго нещо. Исках да говоря и да кажа нещо интересно или някой друг да говори и да каже нещо интересно, но дори когато говорех, ми се струваше празно и глухо, и умряло, а когато другите говореха, дори когато говореха за неща, които бяха актуални или вълнуващи, или интересни, или за неща, които се очакваше да ми бъдат интересни - аз просто се уморявах и нямах сили да бъда там, в шума на нищото, на безсмилените думи на хората, за които ме беше и все още ме е грижа. Но като се замислях предпочитам ли да съм вкъщи на тихо, не знаех дали го искам. Не че бях тъжна или отчаяна, дори настроението ми не беше лошо, но всичко ми се стори толкова.. безцветно и никакво, и несъществуващо.. и да.
А той ме погледна, сякаш очакваше да продължа, не беше развълнуван, но и не беше отегчен. Не беше разсеян, но може би мислеше и за нещо друго.
- И си мисля - а през това време галех гърдите му и нежно ги драсках с нокти - че светът и сега е спрял. Не съм тъжна, но и не се пръскам от щастие. Не ми се плаче, но и не искам да се превивам от смях. Разглеждам предметите и имам чувството, че живеят под дебел слой прах, че цялата стая е скрита от всичко и всички, но и че всичко и всички са се скрили от нас. Само светлината и небето през отворения прозорец ми изглеждат съществуващи.
- Не ти ли е приятно да сме заедно сега, по този начин?
Отговорих му след няколко секунди, напълно убедена.
- Повече от всичко. Сигурна съм, че ще си мисля за тази вечер, че ще я прибера при останалите си примери за романтика. Но сега.. Знаеш ли?
- Какво?
- Не ме е страх. И не се притеснявам. Мога да ти кажа всичко. И не трябва да обърна поглед настрани, не трябва да сдържам думите си, не трябва да сдържам действията си. Мога да те целуна, ако поискам. Мога всичко. И въпреки това ми е хубаво. Без правила и задръжки. Възможно ли е?
Той се обърна към мен и целуна челото ми. Усмихнах му се в тъмното и хванах ръката му. Започнах да целувам върховете на пръстите му един по един, бавно. Целувах ги, като във всеки пръст, във всеки връх, във всяка целувка опитвах да напиша на някакъв невидим интимен език колко много е това, което правя, колко много значи и колко важно е да го знае. Целувах топлата му ръка и гледах в очите му. После я пуснах, приближих се, легнах върху него, допрях гърдите си до неговите и го погледнах от още по-близо, а косата ми падаше в устата му.
- Извинявай - усмихнах се. - Какво ще стане, ако ме целунеш?
- Нещо много страшно.
- И опасно.
- Мхм.
- И нередно.
- Да, така е. Ако те целуна, ще трябва да мисля за теб още поне седмица.
- Всяка целувка е равна на седмица мисли за мен, така ли?
- Приблизително.
- Ще жертваш ли натовареното си съзнание заради мен?
Познах онзи негов поглед, който бих определила като влюбен, след него последва моето преобръщане и възможността за никаква съпротива, която ми остави той.
- Щом ще мисля за теб седмица, може би трябва да си освободя още една, а после още една..
- И после още една, нали?
И ме целуна. И после пак и пак, и пак. И така. Месеци. А аз го спрях и отново седнах в леглото.
- Защо пак избяга? - попита ме той, малко смутен.
- Защото мисля.
"За какво и защо точно сега" погледът се заби в мен. А дали той се питаше, дали си задаваше въпроси, дали знаеше каква съм, когато нещо се е случило, а каква съм, когато нищо специално не се е случило, но аз сама съм повярвала в нещо неслучило се. А дали забелязваше всичко това? А дали щеше да разбере и да преживява учудванията ми, когато наглед съвсем дребни случайности се заплитаха в дните ми?
- Нужна ли съм ти - попитах и обърнах глава към него, докато седях, а той ме наблюдаваше легнал.
Чаках. Секунда, още една, половин секунда.
- Да. Нужна си ми. От известно време. И го осъзнах скоро. А сега наистина го чувам на глас от себе си и разбирам. Ще ми повярваш ли?
- Може би.
Усмихнах се малко тъжно, защото отдавна знаех, че някога ще му задам този въпрос. Някога, някоя вечер. И винаги рисувах представата си за тази вечер по различен начин, винаги обърквах възможни и вече действащи и опустошаващи чувства в начален и напреднал стадий, с които покосявах сюжета, и всичко умираше в недостатъчно търпение и недовършено съвършенство.
- Това е хубаво. Макар че нещата се превръщат в зависимост.
- Ще си моята дрога. Ще те свивам и ще те пуша.
- И ще ме издишаш.
- Да. С огромно удоволствие. Ще правя кръгчета и сърчица от твоя дим, ако пожелаеш. Но не стой така. Ела при мен.
Отидох при него и пак легнах от лявата му страна, за да мога да слушам сърцето му.
- А аз нужен ли съм ти? - гласът му разби ритъма от "туп-тудуп-туп-тудуп", в който се бях заслушала.
- Да - отговорих съвсем естествено и детски, без да го поглеждам, вглъбена в цвета на кожата му и в контраста между нея и моята бяла ръка.
- Да?
- Мхм. Да.
Кратка пауза.
- Радваш ли се, че си ми нужен?
- Да. Много.
- Каква прекрасна симбиоза. Сега мога да напиша нещо за теб.
- Ще ми го покажеш ли?
- Не.
- Защо?
- Защото ще е за теб. Не трябва да го виждаш. Ще се изчервя от срам - казах аз и вдигнах разкриващи уязвимостта си очи. Исках да му кажа единствено с поглед, че се предавам пред него и много, много ще го мразя, ако злоупотреби с това. Но все още се надявах, че някой ден няма да се налага да превеждам погледите си.
- Ще ми го прочетеш, обещай ми.
- Не мога. Ще се притесня. Ще треперя.
- Но ще трепериш пред мен.
- Колко е хубаво, като се замислиш - заговорих бавно и замислено, лежейки. - Хората се притесняват и изчервяват, треперят, изпотяват се и така искат да променят всичко това у себе си. Дори се опитват. Но има моменти, моменти с един определен тип хора, в които да се притесняват и да треперят, и да се изчервяват, та дори и да се потят, е нещо толкова безкрайно лично и съкровено. Не е ли прекрасно?
- Прекрасно е - съгласи се той и ме целуна.
- А знаеш ли кое е тъжното? - продължих аз.
- Кое?
- Че хората понякога се отдалечават и забравят, че са преодолявали страховете си благодарение на някого, че са треперили пред него, че са захвърляли задръжките си, че са спирали да извръщат главите си, че са спирали да говорят с недомлъвки, че са целували тогава, когато са искали - забравят и си изграждат съвсем ново поведение, което изключва тези спомени. Изключва ги, за да оцелеят, защото се страхуват, че другият може да не ги помни и не знам още защо - но сякаш никога нищо не е било.
- Аз няма да те забравя.
- Не те моля да не ме забравяш.
- Но аз няма да те забравя.
- А аз помня всичко.
- Аз също.
- Мхм. Но сега моментът не е такъв.
- Не е ли?
- Не. Рано е за забравяне. Сега те вграждам трайно в паметта си.
- Трябва ли да внимавам, щом вграждам и теб в своята? - погледна ме той настойчиво, както правеше, когато изискваше от мен да не се измъквам и да му отговоря.
- Да. Мисли си, че трябва да внимаваш. Не знам все още.
Никаква музика, никакви коли, никакви кучета, котки, петли.
- Знаеш ли колко други като нас са се намирали в подобна ситуация, на тъмно, на нощна, полусиня, полулунна светлина и са си говорили такива неща, мислейки, че пишат някаква история и че са поети, и романтици, и че са единствени..
- Не мисли за другите хора, другите хора не са важни. Мислиш прекалено много за тях.
- И това обърква всичките ми очаквания и представи, и усещания понякога - да, знам.
Стиснах ръката му.
- Може би казах прекалено много. Има ли начин да върна думите си назад?
- Само ако си ме изглъгала за нещо. Но аз те познавам. И знам, че не си.
- И какво знаеш сега?
- Че не искаш да си тръгваш. И че искаш да си точно тук и никъде другаде.
- Уверен ли си в това?
- Да.
- Напълно?
- Мхм.
- Не искам да знам дали аз съм по-нужна на теб или пък ти на мен. Искам просто да заспя до теб.
А той стисна мен.
- Счупи ме, моля ти се.
- Не искам. После ще трябва да те лепя.
И съм сигурна, че се усмихна, докато го казваше.
- Стисни ме по-силно.
Стисна ме по-силно.
- Добре-е-е, не ме стискай повече.
Пусна ме и легна на гърдите ми.
- Слушай сърцето ми - наредих, докато прокарвах пръсти през косата му и го гледах.
- Слушам го.
- И какво?
- Бие.
- Как?
- Нормално. Не много учестено, нито пък бавно.
- Не му се обиждай. То не иска да каже това.
Той вдигна глава от гърдите ми и се усмихна.
- А какво иска да каже?
- Иска да каже, че се изморява, когато съм с теб. Но това е здравословно.
После разкопча няколко копчета на роклята, с която бях, отмести плата и целуна кожата над сърцето ми.
Измъкнах се от него, съблякох роклята и се пъхнах под чаршафа. Той дойде при мен, а аз се притиснах о него и с мигли галех брадичката му, когато вдигах глава и го поглеждах.
- Хайде, говори ми нещо, говори ми, преди да заспим.
- Обичам да съм с теб.
- Дори когато ти казвам хубави неща?
- Дори тогава.
- Харесваш ли ме, когато те харесвам?
- ..Да. Защо мислиш, че не е така?
- Защото знаеш какви са хората - мазохисти - бавно изричах, унасяйки се на гърдите му спокойно. В този момент бях сигурна, че не трябва да ме е страх, че не трябва да се пазя.
- Толкова се радвам, че ти е хубаво с мен и че искаш да си с мен, наистина. Помниш ли, когато те попитах какво мислиш за мен и все още не знаех, че всъщност мислиш за мен?
- Мхм..
- А когато ми каза, че нямаш право да искаш нещо от мен?
- Все още нямам.
- Имаш.
- Не.
- Поискай нещо.
- Страх ме е, че може да поискам нещо грешно.
- Рискувай.
- Хайде да спим. Трябва да ставаш рано.
- Поискай нещо.
Помислих и тихо му прошепнах:
- Бъди тук, когато се събудя.
- Добре. Ще бъда - обеща той и ме целуна.
Минаха още час или два - люлякови, а аз не желаех да ги пусна, но за да бъда част от тях, трябваше да се слея с тях и да ги остава да летят. В някой от всички часове на нощта, в някоя от минутите на тези часове, в някоя от секундите на тези минути започнах да чувам думите му далечни или по-скоро започнах да ги сънувам.
- Ще бъда тук, когато се събудиш.
- Настрой алармата си за 6 - напомних му, заспивайки.
- Ще бъда тук, когато се събудиш, чу ли?
Но аз вече спях.
Той ме целуна по челото и се приближи съвсем плътно до мен, а после затвори очи и си помисли, че помни прекалено много, че вгражда прекалено дълбоко в паметта си, че го показва прекалено малко, за да разчита на нечия утеха и разбиране по-късно, че нищо не е безкрайно.
Няколко часа по-късно, когато се събудих, открих едно спазено обещание. И си помислих, че може би ще променя мнението на някого за безкрайните неща.
3/09/2010
"Нали се сещате - Просветлен."
- Вземете която и да е книга, отворете я в началото на която и да е глава и започнете да четете. Аз ще стоя със затворени очи и ще ви кажа коя книга четете и кой е авторът.
И Джим посочва с ръка стотиците книги из цялата стая, натрупани на купчини върху мебелите или покрай стените.
Винаги познава!
(долното ъгълче на корицата й вече е пострадало, но цитатът е от "От другата страна", да.)
Не съм сигурна, че това е голямо интелектуално постижение, но съм почти сигурна, че някой ден ще правя същото и ще познавам.
Едва ли съм пример за човек, ясен, точен и конкретен, но сега е време да бъда. Поне няколко такива изречения се изискват от мен. Изисквам аз от себе си, за да подредя тихата еуфория.
Порите на бюрото ми са запълнени с книги, от които не могат да дишат, а аз ги гледам, гледам, разлиствам, гледам. Утопия и невъзможност трябва да бъдат те. Не бива да ги докосвам, далеч от мен, далеч, далеч, далеч!
А умъртвените дървета или този натюр морт в името на изкуството са всъщност умело сплетените в композиции или пък алогизми букви, подбрани от няколко знайни и малко по-малко знайни автори, които много, ама много направиха деня ми.
"Картини от три Българии" на Петко Бочаров. Какво знам за тази книга? Общо взето недостатъчно, освен че е за мама.
"Българска енциклопедия на народната медицина" на професор Христо Мермерски. Същото.
Другите подредих по големина и цвят, като най-отгоре оставих Кинг, въпреки че като малка трудно се ориентирах между идентичностите на Стивън Кинг, Стивън Спилбърг и Стивън Сегал.
Оставих Кинг и "За писането. Мемоари на занаята", понеже беше време и поради причината, че изглежда приветливо, светло и уютно. А и в заглавието фигурира думата "писане" (екзистенциална за момента).
Под нея лежи поетичната "Списъци" на Стефан Иванов, когото мога да чета и в интернет, но така ми се стори много по-правилно и много по-Аз.
Гледала съм "Fight Club" цели два пъти - един разбиващ и потрошаващ мислите и спокойствието шедьовър, чела съм малко Паланюк с неприкрита страст към текстове, които, когато бъдат преразказани, произвеждат смаяни, че и възмутени изражения. Тъй че, да, "Боен клуб" с неестетичната си корица е номер три.
Сега следват благодарности. Книгата, която едва се сдържам да не започна да чета сериозно, но знам, че моментът не е подходящ. А дори да можех, едва ли щях да започна с нея. Изглежда ми наистина специална. "Ужасно силно и адски близо" (Джонатан Сафран Фоер) - а как обичам, когато не всичко е текст, а и картини, когато посвещението е красиво, когато оформлението е стилно и вдъхва надежда за изкупление пред уморените очи.
Мартин Колев - "Кучето на терасата". Не мисля да обяснявам откъде знам за нея. Имам очаквания, скоро ще разбера. :>
"Аутопсия на една любов" - Пасков плюс благодарности номер две. Усмивка номер две.
И завършвам с една ухаеща на Паолу Коелю, но живописно и категорично напомняща ми за Маркес книга - "Малката светица и портокалите", Александър Секулов. Мога да я разгръщам и разглжедам, да я чета на порции, да я обичам, да я вдишвам по цял ден. Така ми се струва. Дано след време да съм сигурна.
А се оказа, че май обичам да чета на части - малки, средни и големи - художествената литература, че така по-лесно я приемам, по-лесно водя социалния си живот и не се трансформирам в ужасно непоносим елемент от чуждата обграждаща среда.
И като заключение на нетипичния за мен конкретен изказ добавям, че бюрото ми се задушава и от кичозното оранжево-зелено тяло на "Модни битки" (Карин Ямполски), която не искам да омаловажавам, но точно сега ми се струва почти неизбежно. Ако я желаете, купете си "Журнал".
А аз съм добре. Поне засега. Стискам си палци.
И Джим посочва с ръка стотиците книги из цялата стая, натрупани на купчини върху мебелите или покрай стените.
Винаги познава!
(долното ъгълче на корицата й вече е пострадало, но цитатът е от "От другата страна", да.)
Не съм сигурна, че това е голямо интелектуално постижение, но съм почти сигурна, че някой ден ще правя същото и ще познавам.
Едва ли съм пример за човек, ясен, точен и конкретен, но сега е време да бъда. Поне няколко такива изречения се изискват от мен. Изисквам аз от себе си, за да подредя тихата еуфория.
Порите на бюрото ми са запълнени с книги, от които не могат да дишат, а аз ги гледам, гледам, разлиствам, гледам. Утопия и невъзможност трябва да бъдат те. Не бива да ги докосвам, далеч от мен, далеч, далеч, далеч!
А умъртвените дървета или този натюр морт в името на изкуството са всъщност умело сплетените в композиции или пък алогизми букви, подбрани от няколко знайни и малко по-малко знайни автори, които много, ама много направиха деня ми.
"Картини от три Българии" на Петко Бочаров. Какво знам за тази книга? Общо взето недостатъчно, освен че е за мама.
"Българска енциклопедия на народната медицина" на професор Христо Мермерски. Същото.
Другите подредих по големина и цвят, като най-отгоре оставих Кинг, въпреки че като малка трудно се ориентирах между идентичностите на Стивън Кинг, Стивън Спилбърг и Стивън Сегал.
Оставих Кинг и "За писането. Мемоари на занаята", понеже беше време и поради причината, че изглежда приветливо, светло и уютно. А и в заглавието фигурира думата "писане" (екзистенциална за момента).
Под нея лежи поетичната "Списъци" на Стефан Иванов, когото мога да чета и в интернет, но така ми се стори много по-правилно и много по-Аз.
Гледала съм "Fight Club" цели два пъти - един разбиващ и потрошаващ мислите и спокойствието шедьовър, чела съм малко Паланюк с неприкрита страст към текстове, които, когато бъдат преразказани, произвеждат смаяни, че и възмутени изражения. Тъй че, да, "Боен клуб" с неестетичната си корица е номер три.
Сега следват благодарности. Книгата, която едва се сдържам да не започна да чета сериозно, но знам, че моментът не е подходящ. А дори да можех, едва ли щях да започна с нея. Изглежда ми наистина специална. "Ужасно силно и адски близо" (Джонатан Сафран Фоер) - а как обичам, когато не всичко е текст, а и картини, когато посвещението е красиво, когато оформлението е стилно и вдъхва надежда за изкупление пред уморените очи.
Мартин Колев - "Кучето на терасата". Не мисля да обяснявам откъде знам за нея. Имам очаквания, скоро ще разбера. :>
"Аутопсия на една любов" - Пасков плюс благодарности номер две. Усмивка номер две.
И завършвам с една ухаеща на Паолу Коелю, но живописно и категорично напомняща ми за Маркес книга - "Малката светица и портокалите", Александър Секулов. Мога да я разгръщам и разглжедам, да я чета на порции, да я обичам, да я вдишвам по цял ден. Така ми се струва. Дано след време да съм сигурна.
А се оказа, че май обичам да чета на части - малки, средни и големи - художествената литература, че така по-лесно я приемам, по-лесно водя социалния си живот и не се трансформирам в ужасно непоносим елемент от чуждата обграждаща среда.
И като заключение на нетипичния за мен конкретен изказ добавям, че бюрото ми се задушава и от кичозното оранжево-зелено тяло на "Модни битки" (Карин Ямполски), която не искам да омаловажавам, но точно сега ми се струва почти неизбежно. Ако я желаете, купете си "Журнал".
А аз съм добре. Поне засега. Стискам си палци.
3/01/2010
"...възпламенява нощта веднъж и завинаги."
Ако някой ден си нарисувам тематична музикална рокля, знам кои двама творци със сигурност ще присъстват на нея и кой ще обхване почетното място над сърцето ми.
Знам, че ако в лятна нощ ме накарат да си спомня за някого, ще погледна към небето и ще се почувствам някак тъжна. А някой ще се засмее.
Знам и, че loved track номер сто съвсем естествено и логично ще бъде подпечатан като такъв.
Вчера един непознат ми купи "От другата страна. The Doors". Толкова се радвах, че съм я открила, и то след почти доловимото примирение с факта, че няма да я намеря, съвсем случайно забила се в погледа ми. Гледах я, усмихвах се, разгръщах нежно прекрасно ухаещите страници, обсипани с приказен едър шрифт, възхищавах се на оформлението и снимките, а три минути по-късно ми я купи непознат.
Освен това започнах да прилагам умението си да виждам пространствено не само из пирамиди, но и насред улици и обширна градска среда.
Времето не спира да е меко и топло, а днес връзвах мартеници на китки. Всички мартеници ми се струват хубави. Остана само една, която не искам да вържа просто на някого, когото срещна. Мисля да я запазя някъде близо до себе си.
Представям си някакво уединение, но го саботирам още в зараждането му, срязвам крилата му и установявам, че "Не искам нищо. Нищичко." Никакъв джаз, никаква приглушена светлина, никакво време, нищо, нищичко.
Може би само една китара и възможност да пея.
.., Но..
Както винаги Но.
Ако някой умъртви една от най-мъгливите и упояващи меланхолии в живота ми, не знам какво ще я замести.
Междувременно привидно спокойно, дори пред себе си, аз пускам клепачите си и с някаква невъзможна да бъде определена като равнодушна усмивка забравям.
waiting for the sun, waiting for the sun, waiting for the sun
(...)
waiting for you to come along
waiting for you to tell me what went wrong
Знам, че ако в лятна нощ ме накарат да си спомня за някого, ще погледна към небето и ще се почувствам някак тъжна. А някой ще се засмее.
Знам и, че loved track номер сто съвсем естествено и логично ще бъде подпечатан като такъв.
Вчера един непознат ми купи "От другата страна. The Doors". Толкова се радвах, че съм я открила, и то след почти доловимото примирение с факта, че няма да я намеря, съвсем случайно забила се в погледа ми. Гледах я, усмихвах се, разгръщах нежно прекрасно ухаещите страници, обсипани с приказен едър шрифт, възхищавах се на оформлението и снимките, а три минути по-късно ми я купи непознат.
Освен това започнах да прилагам умението си да виждам пространствено не само из пирамиди, но и насред улици и обширна градска среда.
Времето не спира да е меко и топло, а днес връзвах мартеници на китки. Всички мартеници ми се струват хубави. Остана само една, която не искам да вържа просто на някого, когото срещна. Мисля да я запазя някъде близо до себе си.
Представям си някакво уединение, но го саботирам още в зараждането му, срязвам крилата му и установявам, че "Не искам нищо. Нищичко." Никакъв джаз, никаква приглушена светлина, никакво време, нищо, нищичко.
Може би само една китара и възможност да пея.
.., Но..
Както винаги Но.
Ако някой умъртви една от най-мъгливите и упояващи меланхолии в живота ми, не знам какво ще я замести.
Междувременно привидно спокойно, дори пред себе си, аз пускам клепачите си и с някаква невъзможна да бъде определена като равнодушна усмивка забравям.
waiting for the sun, waiting for the sun, waiting for the sun
(...)
waiting for you to come along
waiting for you to tell me what went wrong
Subscribe to:
Posts (Atom)