Hello, sunshine

and you never would have thought in the end
how amazing feels just to live again

Не знаех, че обичам липов чай с мед, но по-добре да разбереш нещо толкова важно късно, отколкото никога. William Makepeace Thackeray, или както се пише, е един скучен автор. Да кажем, че не мога да съм сигурна, тъй като съм чела само малка част от едно негово произведение, но не съм особено очарована. Лошото е, че имаме нещо общо в милионите изрази, изискващи да бъдат обградени със запетаи, и излишната информация.
Та, за липовия чай с една лъжичка мед и липса на сирене. Много е топъл, хубав и червен. И тази вечер ще бъда сама вкъщи. Което е също така хубаво, защото ще мога да си науча приятно-скучните уроци по география и да слушам музика, музика, музика. Много обичам да слушам музика, особено когато си мисля за измислени неща, които могат да се случат на фона й. Жалко обаче, че по-лесно уча глупостите по ЗИП география, отколкото нещо.. интересно. Явно си наложих тежката участ да бъда скучна и само аз съм способна да се овободя от нея. Засега е поносимо и дори приятно, но в бъдещето не мисля, че би било голям плюс, особено ако искаш да постигнеш нещо. Всъщност аз не съм такава, просто се случи така че реших, че ще е по-добре, ако стана скучна. Е, успях. И може би това е една от причините да пиша с онези така ненужни фрази и вече да се чудя не трябва ли да има запетая след всяка, всяка изписана дума?
Пия си чая в 18:14, слушам музика, стоя, облечена в уютно поло и сив панталон, и се чудя може ли да бъде по-обикновено?
Не ям пържени картофки, не крещя, не псувам, не се карам с никого, вече не си купувам близалки. Не че това са характеристики на някой много интересен човек, просто..
От мириса на ром ми става лошо и смешно, от една глътка мога да умра. Пиша по-подредено, с почти винаги надясно наклонен почерк.
Явно "Vanity Fair" и VanityFair внесоха някаква промяна в мен, въпреки че има още много непокътнати и прашни зони, заровени дълбоко под скучната черупка.
Вече дори ми е по-удобно да пиша на хартия. А и разбрах, че онзи тънък, изкривен и изтънчен почерк от филмите не бил чак толкова труден..

Amazing still it seems

Защо Весела, защо се опитваш да не пишеш?
Малко страшно изглежда да си задавам въпроси сама, но така вероятността да получа отговор е по-голяма. Мога да се разделя на две, три, осем части. Колкото ми трябват и колкото е уместно и удобно. Естествено, аз не използвам тази странна опция на човешкото съзнание, но може би в нея се крият решенията на много проблеми. И все пак съм различна в различните ситуации. Адски весела и усмихната, прекалено тиха и горда, мрънкаща и досадна, проницателна и почти зряла. Но не, не искам да сменям роли, декори, обстановка. Не ми се режисира живот, когато мога просто да се пусна по течението на това, което съм постигнала и имам досега. Писах много, все още пиша. В тефтери, последни страници на тетрадки, хартийки, какво ли не. Писах толкова, че започнах да се повтарям^8. Толкова, че започнах да се повтарям с това, което съм писала не преди месеци, а преди години. И се изплаших. Писах мотивационно, безсмислено, изброяващо, поетично, трагично, започнах разкази, диалози, какво ли не.
Какъв е смисълът от писането? Дали някога ще уеспея да се разбера и дали ще успея да разплета нишките на произволността? Защото все пак пиша просто ей така - без да мисля какъв да бъде уводът, без да внимавам да не пропусна тезата, без да подредя микротезите, без да изредя достатъчно аргументи, без плавен преход, без никакъв ред никъде.
Без прекрасно заключение, което, както винаги и както във всеки добър филм, отрича смисъла на изброените думи и издига нещо просто в култ. Като любовта например.
Слушам една от любимите си песни, която нямам идея защо толкова обичам, която не знам защо ме пленява със заглавието си, която мога да слушам милиони пъти, нищо че е тинейджърска и дълга.
Абсолютно наясно съм с това, че съм каша, но когато звуча като каша, която знае какво прави и иска, е някак по-лесно. И след време мога да бъда някоя, която чете всичко това и отркива смисъл в него. Нищо, че той никога не е включен в първоначалната идея. Просто обичам да губя времето си така. Вместо да чета "Vanity Fair". Но ще я прочета. И така.
Знам ли как да завърша?
Разбира се, че не.

pulp fiction

Чернова след чернова и безсмислица след опит за запълване на време. А понякога просто трябва да изчакаш. Голям урок и продължава да спъва всички. Жалко. Трудно се проумяват простите неща и трудно се избягват най-простите грешки. Но това, което ми изглежда още по-странно, е фактът, че не мога да си обясня защо почвам да пиша в дъждовни вечери на слаба светлина. Тъжните мисли не се пробуждат само тогава, но сякаш само тогава отркиват своето убежище, своя дом. А когато открият и дъждовна музика няма нищо, което да спре потока от тъга. Освен нещо много хубаво. Но, естествено, има и тъжно-хубави неща, които често са много по-хубави от обикновените хубави неща. Дори мисля, че истински хубави са само тъжно-хубавите. Защото, когато някое просто желание се сбъдне, няма как да не се натъжиш. Хубаво е да си тъжен.
На входното по литература писах глупости. Опитах да не стане така, но както винаги засегнах нещата от много и само повърхнстни страни. Украсено с малко думи, апел, призив, цитати и сложни изречения. Жалко, че това съм аз. Чета как разни хора описват конкретни случки и дори използват жаргон - и е толкова добре. Трябва да се замисля за простотата на изказа и нуждата да си искрен. Може би някой мой супер обикновен ден ще успее да докосне някого някога.
А може би все още имам нужда да изброявам всички неща, характерни за мен, за да се почувствам като една много интересна и донякъде уникална макроскопична система.
Докато чакам.
Аз съм Весела.
И обичам да ям по странен начин хрупкави неща
Започвам от кората, въртя в кръг каквото е там
и така навътре
обичам да използвам един куп изтъркани изрази
и да не си довършвам мисълта
да пиша в скайп всевъзможни неща и цитати, просто защото ми харесват и някак изпъкват
обичам да украсявам нещата
затова и може би много спомени ми изглеждат по-приказни и специални в обикновеността си
но това не е толкова лошо
пренесло се е дори в телефона ми
търся някаква хармония и композиция
ценя красотата
обичам да слушам музика и да мечтая
от онези ridiculous moments, в които си представяш още по-абсурдни, почти невъзможни ситуации
но е забавно
и всяка песен е саундтрак
обичам да правя физиономии и да се гледам
обичам да мълча
или да говоря
да казвам неща, които си мисля, че биха прозвучали адски мило
но рядко става
обичам да говоря мило на хората, ако не ми пука дали им пука
мога да слушам една песен 1000 пъти
и трудно започвам нови неща
но понякога съм много упорита
естествено, има моменти, в които не трябва да съм
понякога бъркам ситуациите
а понякога ги обърквам
обичам да чета разни просто-хубави неща
и сега Иво Сиромахов ме вдъхнови
много обичам да задавам въпроси
и винаги пропускам най-същественото
а след това не виждам смисъл да го споменавам
защото моментът е минал
страх ме е
но донякъде обичам мистерията и това да ме е страх
не винаги давам всичко от себе си, защото ме е страх, че ще приема по-трудно провала след това
вярвам в разни "съдбовни" глупости
вярвам, че ако искаш нещо да се случи много, то се случва
вярвам във вярването
и вярвам във вярването във вярването
но не вярвам, че ако се мъчиш да вярваш и да вярваш във вярването всичко би станало
трябва да имаш добри причини
не вярвам в обещанията
сега го разбрах
наистина са за страхливци
обичам безсмислено-мили неща
като смс-и по средата на нощта
като да кажеш нещо, което никога не казваш
обичам безсънието
и креативността
и след това да видя какво съм направила
обичам правописа
обичам да си измислям възможни уводи за възможни разкази или каквото и да е преди да си измия зъбите
и мразя някой да ме раздразни и да се наложи да спра всичко!

Стърготини с аромат

Освен да напиша СМС, да звънна по средата на нощта, да измисля поема или да плача, няма какво друго да направя. Какъв избор ти остава в понеделник следобед, на прага на поезията, сбогуващ се с илюзиите?
Навлизам в страшното пространство на чувствата, навлизам в бездна на съмнения, където всичко е относително, а аз съм способна единствено на думи. Способна съм да съм щастлива и да слушам музика, каквато никой друг не е чувал. Способна съм да бягам в облаци от звезден прах и да танцувам на капака на свободата. Ах, колко сладко е да си слаб и безразсъден, самотен и чакащ ?
Dream on.
ХУбаво е да мечтаеш, докато пишеш домашното по математика, да се разсейваш и да се въртиш от щастие. Да се усмихваш без причина и да отлагаш бъдещето за време, в което си готов да се изправиш срещу него. Но в света, в който би трябвало да се намирам, няма място за отлагане и отказ от поемане на отговорност и затова сега ще изразходя цялата енергия на своята слабост. Ще пиша, ще пиша, ще счупя пръстите си от думи - верни и неверни, смешни и трагични, мрачни или пък епични. Ще пиша смислени и безсмислени неша, трогващи и скучни, обикновени и чудати. Ще бъда аз каквато трябва да съм - с вкус на шоколад. Черен шоколад. Сладка и горчива, подтикваща хората към извършване на най-неправилните действия. Онова, което те кара да съжаляваш. Онова, което променя. И, ах, колко сладки са грешките, когато вятърът брули клоните, когато улиците са празни, когато тетрадките чакат разтворени, а очите още не са разтъркани. Когато студът пробужда спомени, а ръкавите се дърпат и разтеглят, за да стоплят самотните ръце в тази гола, гола есен. Без златните листа, без топлото слънце, без уюта на лилавите пердета и без кошмарите, от които да бягаш в нечия топлина. Накъде ме отвежда изреждането на метафори, накъде поемат те, след като бъдат изписани ? Коя е следващата спирка и къде да напиша колко важно може да е едно нещо в един ден, просто защото го няма?
Няма нищо по-хубаво от това да не може да спреш да говориш така, на пръв поглед празно и жадуващо за малко внимание, но, от друга страна, толкова вътрешно и описващо всяко едно чувство, което е не само по-сладко от шоколад. По-сладко е от най-чистия шоколад в петък вечер. Да, в петък вечер. По-сладко от всяка жертва, извършена на светлината на нощна лампа, по-сладко от всяка мечта, докато числата се нареждат едно до друго. Кой не може да лети, кое е невъзможно? Невъзможно ли е да изпаднеш в дупка на бохемско губене на време и писане тук, там, някъде там.. И невъзможно ли е след това да се завърнеш в реалността с изкрящи очи, грейнали от стабилността на избора? Не, защото нищо не е невъзможно. Не е невъзможно да си позволиш малката доза слабост и след това отново да държиш нещата под контрол. Не е нвеъзможно да отключваш врати, без да си отброявал секундите и лишенията. Не е невъзможно, защото хубавите неща не се случват само когато не очакваме. Аз съм слаба и самотна и мога да ги накарам да се случат точно когато те не очакват.
А сега - усмивка..

Khhhhhhhhhhh

Не искам да живея, опитвайки се да се бунтувам. А тогава защо изобщо ще живея? С всеки изминал ден познатите идеи и представи се превръщат в непознати, а непознатите - в заплаха.
Как може цял ден да губя време и да чакам за вдъхновение и накрая да го получа не от нещо хубаво, което се е случило, а точно обратното? Дали писателите са нещастници и само болката или дори всяка малка форма на някакво вътрешно мъчение може да роди муза?
Известен факт е, не мога да пиша на фона на музика. Не мога да пиша и да говоря с някого. Не мога да пиша и да мисля. Не обичам да пиша на лист, защото не виждам как върви, не обичам и да изреждам така, защото пропускам най-важните неша. Страдам от синдрома "недостатъчно" и никога не достигам до края. Сега, преписвайки глупави планове за абсурдни числови редици, ядосваща се, че винаги успявам да проваля нещата или те просто винаги се провалят, когато се докоснат до мен, осъзнах, че това не трябва да е така. Кой е избягал от правилото, че винаго оценяваш важните неша, когато ги загубиш? Или че винаги се появяват отново, когато най-малко очакваш? И е по-лесно да направиш нещо добре без да си се потил и трудил за него неспирно?
Е, трябва ли да се радвам, че все пак има положителна страна, защото тя в момента хич, ама изобщо не ме радва. Мечтаеш, мечтаеш, мечтаеш, мечтаеш. Накрая някакво чудо става и когато най-малко очакваш те изненадва. И след това започваш да виждаш как пак си отива? Не е ли това нещастие и как може да го променим? Може ли?
Щеше да бъде прекрасно, ако не пишех под влияние на емоция, ако можех да систематизирам информация, ако можех да систематизирам себе си, ако можех да се организирам и ако не всичко важно се криеше в глупавата организация и измислените списъци. И без тях човек би могъл, просто ако е достатъчен. Бясна съм на света и моментното щастие. Бясна съм на хора като себе си, неспособни да го задържат. И на всички, всички мечтатели, които летят сред тъмни облаци, слепи, глухи, заблудени.
Какво ми остава да направя?
Наистина, какво..

Ето как думите не помагат, но поне губят време

Слабост ли е да пишеш, когато имаш нужда и какво се оказва не-слабост? Защото започнах да живея с чувството, че всичко, което ти прави удоволствие, е вид малодушие, слабост.
Изкривена и прекалена критичност или някаква истина е това? Защото каквото и да е, идва момент, в който въпросите ти идват до гуша и няма значение какви са отговорите.
Много мигове, вечери, дни, периоди са запечатани в съзнанието ми като хубави. До някой идиличен момент, в който решаваш да разровиш из ситуацията, из запаметените картини, реплики, мимики - да я погледнеш отстрани - тогава идеята и споменът се разбиват като айсберг в моя Титаник на илюзиите. И другото лошо нещо е това, че всеки път когато усетиш нещо отрицателно за дадено събитие/човек/очакване се оказва, че е било напълно правилно. Затова се опитвам да видя всички възможни начини, по които мога да бъда разочарована, но след време, ако се появи нова идея, вече знам - права съм, ще бъда разочарована. Защо никога това не се случва с хубавите мисли и защо те никога не са възможен вариант?
А може би са, но никога не забелязвам/е.
Та, както и да е. Не искам да заклеймявам този петнадесети септември като хубав. Не защото не е или нещо подобно, просто защото мога след време да осъзная колко ужасна съм била точно днес или просто да открия някоя пукнатина. Не че няма една, огромна, но, какво пък - свиквам с идеята, че пукнатините в тази възраст не са чак толкова лоши, а и разнообразяват доста.
Но би било жалко, ако всичко стане твърде празно.
Преходът към есен беше мигновен. Ужасно студено е, а аз не се радвам на топлите дрехи и приятния мрак. Искам да е 6:40 и да ставам за училище. Но след това няма да искам. Не знам какво искам. Това проблем ли е или.. ?

Вселена, физика, дали?

това, което остава да направя пак, е да бягам
никога когато слушам тази песен не съм способна да правя нещо друго освен да "пея" с нея по клавиатурата
просто те кара да я следваш
много е хубава
една такава дъждовна, капка
"една такава" е един такъв мил израз, когато започнеш с правилната интонация
и продължиш, разбира се
защо избягах, защо повярвах?
малко боли да знаеш, че всичко, което правиш, е dust in the wind, но все пак прашинките понякога те радват
а и да бъдеш поетичен е не просто утешение, а една голяма доза кислород за всяка закърняла клетка, забравила да вярва във феи, чудеса, любов
и в това, че кускусът е сладък и трябва да е сладък
въпреки че соленият е толкова вкусен
на някои неща просто ни учат
с други свикваме
за трети не искаме да чуем, но накрая успяваме да се адаптираме
хората се адаптират към почти всичко
променят се така както трябва за да оцелеят
но има нещо, към което е трудно да се адаптираш, ако наистина не искаш
Хора.
да, вярвам в това
точно както вярвам във феи
в приказни смс-и
в това, че някои неща наистина имат значение
и в един човек
не защото е той
а защото една положителна идея ми нашепна, че знам нещо
да, вярвам
отново.

А може би не?

Каквото и да слушам сега, наистина не би имало значение, защото цялата тази нощна атмосфера, идващият 15-и септемви и настолната ми лампа, която започвам наистина да обичам, карат нещата да изглеждат като в един малък, нощен, Кинг'с уърлд.
В съзнанието всичко придобива криви, прави, цветни, нежни, груби, невероятни форми. И какво мога да направя аз, освен да се насладя на това чудно свойство?
Бягаме от самовнушението и търсим реализма, а не разбираме, че понятие като реалност няма и винаги сме там, където трябва да сме. Освен когато не търсим.

Някой те вика

ето малка болка през парче горчив шоколад, накъдрена коса и много, много празни надежди. празни като изхвърлена бутилка и като душата на пияница, като изоставена къща и мечти на наркоман.
заспал върху пропадналия си ден, върху прашната маса, върху остарелите стремежи и забравените пориви - животът се събужда. събужда идеите, рецепторите, всеки белтък в това човешко, жадуващо тяло.
и накрая те кара да страдаш.
на някоя пейка, в някой град, пред някое заведение, където кафето е безсилно, а музиката - хубава.
ех.
как се случи така, че 500 калории изчезнаха за пет минути, а 500 убеждения дори за по-малко. и как стана така, че всичко, в което човек вярва или се опитва да вярва, изчезва със скоростта на светлината и най-често оставя дупка след себе си.
а защо ли пиша само когато вали и когато няма никакво друго спасение освен отчайваща музика, шоколад и "Антураж"?
А къде е моят антураж?
поне се радвам, че съм емпатична, че наистина искам да пиша
няма да бъда една от хиляда или една от хиляда и четиристотин
няма да срещна за втори път някой специален човек
но нека не проклинам есента и остатъка от 2008-а, защото наистина имам надежди за тях и не искам да спирам потока от събития
понякога малко тъжни и мокри, но все пак ... толкова живи
любов :>

Накъде духа вятърът на промяната?

Ако не започна със "Здравейте", тогава с какво?
Така започва всяка публикация, която има шанс да бъде написана от сърце. Така започва всяка вечер, която не само има шанс, а вече се пропилява с пълна сила. Но какво от това. Пилеем вечерите, а след това обираме сладки спомени от изписаните думи. Ех, как обичам да пиша и колко обичам да го правя без да мисля. Немислейки, просто натискаща някакви клавиши, гледаща далеч отвъд кибер пространството. А само как звучи. Но това да напишеш нещо от сърце след дълги, дълги мъки не те прави Достоевски. Не те прави и Кинг. Дори Вазов. Прави те поредният пишещ човек - поредното пишещо момиче. Дори още по-конкретно. Поредното 16-годишно, пишещо момиче, което все още има проблем със запетаите. Поне си признавам тази слабост, което, разбира се, не трябва да ме кара да се чувствам горда, защото това е Поредната пукнатина.
Преди измислях подходящо заглавие преди да започна да пиша или пък се сещах веднага след като свърша. Сега нямам идея как да озаглавя този скъп момент, в който може би изглеждам екзалтирана, но истината е, че стоя толкова нормална и дори не разбирам откъде вадя тези думи, които ми изглеждат поне малко щастливи. Защото сега пиша заради самото писане, за удоволствието от него, за изливането на душа чрез клавиатура, страдаща от неспирния натиск на десет уморени пръста.
Как може да пропускам същественото или изведнъж забравих за него?
Ах, скъпи, любими мои, трима читатели /?/, аз съм на прага на нещо, с което се захващам за хиляден път и може би този праг е отегчен и разочарован от мен. Но все пак продължавам да си мисля, че всяко малко изменение води до друго малко изменение и понякога малките промени в плановете наистина могат да променят крайния резултат. Но не е като някоя генерална, радикална промяна, която да промени нещо и генерално, и радикално. Другите промени настъпват след появата на някаква мания, когато станат фикс идеи. И колкото и да грешиш това измъчващо те желание започва да измъчва и висшите сили. Явно се предават пред фанатизирания дух и те оставят да се оправяш с последствията, щом си толкова готов за нещо. А третите, те май са крайния продукт от събитие с голям, но и случаен характер. В биологията май е дрейф, но мисля, че се лъжа. Каквото и да е, оставяше голяма следа и е доста ценено от еволюцията. Та, ако нещо такова се случи, ако дойде човек /да, хората променят хора!/, ако мутирам вследствие от болна амбиция ще стана друга. Но ако пиша в 2:34АМ какво мога да променя, какво мога да направя? Логичен е въпросът защо промяната за мен е толкова важна. И аз се чудя. Но се спирам. Започвам да слушам вътрешния си глас. Не онзи, който ти помага, когато не знаеш как да се справиш в оплетена ситуация, а просто истинският ми вътрешен глас. Слушам как мисля, интонацията си… всичко. И разбирам, че съм такава заради няколко гена, едно възпитание, милиони неща, които съм виждала и чувала и са останали в съзнанието ми, обществото и какви ли не други фактори. Да, аз съм резултат от всичко това, но колкото повече мисля, толкова по-недобра изглеждам пред себе си. И ми е интересно как ще променя влиянието на толкова много фактори, които дори не знам и няма как да знам какви са? Как мога да променя това?
Е, как да стане нещо е винаги сложната част, но толкова много човешки същества вярват, че ако вярваш и искаш, и, естествено, ако се бориш няКАК, нещото ставало. Ами, ако има специално "някак" за всяко желание. По една златна рибка за всеки рибар.
Да, хубаво е да пишеш. Но аз не съм Достоевски. Не съм Кинг. Дори Дъглас Адамс не съм.
Аз съм тук, в моята плашеща стая, разкъсваща се, тъжна донякъде.
И това е най-важното. Че чувствам. Моята огромна липса, която понякога е прекалено голяма за всички рамки, в които може да я излееш.
Загубих една малка, тъжна падаща звезда. Тя падна някъде и аз не разбрах трябваше ли да си пожелая нещо или просто да не вярвам в чудеса.

Oh, sixteen

Мечтаейки нещо да се случи, пропускаш това, което се случва. И когато забравиш, нещо се случва. Но не разбираш, че е станало. То продължава да се случва, ти задълбаваш в него. И усещаш как става важно. Продължава да е важно. Превръща се в част от ежедневието ти, мислите ти. И вече знаеш - нещо се е случило. Какво може да стане след това?
Да го изгубиш.
Художниците не изразяват чувствата си чрез думи, защото ако го правеха щяха да са писатели. Не мога да рисувам, определено не става с писането, от ден на ден съм все по-малко вдъхновена, а хвана ли музата, тя веднага открива начин да се измъкне. И се чудя как да изразя всичките си емоции и чувства? Не ми останаха много опции. Може би музика, някаква креативност?
Започва да ме боли да гледам как винаги спирам някъде и не мога, не мога да продължа. Толкова неща прелитат над главата ми като птици, които не мога да уловя, както беше писал Маркес. Точно така става - усещам го, усещам как съм на косъм да разбера цялата каша, а след това всичко се изпарява. Мираж, няма го.
Аз пък вярвам в някого точно защото е Той. Или съм заблудена. Но как вярваш в някого не защото е Той?
Не разбирам. Наистина съм малка.
Малка, уплашена и объркана. С толкова идеи и мечти на прага на огромен крах. Може би нямам място при хората, които постигат това, което искат. Може би наистина има "average" people и както и да украсяваш и дегизираш факта, той си остава факт.

Нова публикация

Доста плашещ бутон. Честит ден на красотата. Честит пореден септемврийски ден, който ще донесе безценно златно, есенно щастие.
Разглеждах си черновите и мислих за това как обичам всичките неща, които съм писала просто ей така, прости и зле структурирани, писани под влияние на някаква емоция или обикновено желание, породено от скука и подходяща светлина. А всички онези, които целят да стигнат до крайна точка и да научат на нещо, са може би много по-отклоняващи се и ограничени в това, което трябва да кажат.
Както и да е, отдавна не бях писала така и не съм сигурна дали музата ме откри или аз я забелязах под един зелен чадър, заобиколена от прекрасни хора, в тих момент, на приятна светлина, наблюдаваща как една цигара пламва.
Това ще е ключовият ми спомен от осми септември, който оцених като добър заради някои глупави, но и някои не-чак-толкова-глупави и себични причини. И, разбира се, най-хубавата беше тази, че нещо ме опроверга. А това беше изненада.
Доматен сок със сол - прекрасно. Но водката определено няма място в тази комбинация, въпреки че е изкушаващо нещо да те зачерви и да промени всичко в много, много смешна насока.
Това няма значение, когато си тих. Но тишината не винаги е вродена, понякога чака да я разбият. Да усети удар под кръста, който засяга и убежденията и предразсъдъците, а накрая те кара да се усмихваш.
Е, както и да е наистина. Колдплей вече не са най-подходящата музика за писане, но R.E.M - те стават.
Да спомена ли липсата? А да спомена ли как сама се дразня от сериозния си важен тон? Да кажа ли, че просто имах една много, много хубава вечер, която може би не изглежда толкова сепциална, но най-специалните неща са специални в някой малък, мъничък момент или в простата атмосфера .. което се оказва всичко.
Още ми е мъчно, но този път се страхувам. Не за липсата си, страхувам се от паранормални неща. Което не е важно. Наближава краят на месеца, а с него вероятно и едно разочарование, което ще може не само да ме натъжи и принизи, ами да усили липсата още, още, още повече.
Ах, къде си...

и се мъча да пиша, но не става

Ето сега разбирам, че не трябва да пишеш за нещо разнищващо, просто трябва да искаш да пишеш, когато чувстваш. И когато слушаш напомняща песен.
Но когато тази муза избяга се чувстваш изоставен от всичко. Моята е някъде много, много далече. Съжалявам, ако четете и очаквате нещо от мен, но истината е, че не мога да науча никого на нищо.

Защо, защо, защо, защо съм тук?
Трябва да отбележа колко ми е мъчно за някого. Много.

"It's a comedy of errancy.."

Все нещо ме спира да напиша дълъг пост. Може би това, че просто никога не започвам и си намирам причина или нещо, което да ми създава дискомфорт и да спра. В унисон със събитията нямаше как да не видя, че съм пропуснала нещо важно. Винаги нещата, които се оказват ключът към разрешаване на пролема, са видими много след като проблемът е бил ядрото на всичко. "Закономерностите на живота са толкова нечестни". А дали наистина са нечестни и дали наистина са такива или просто ние не се учим от грешките си и не ставаме по-проницателни, когато трябва ?
Ако стоиш и чакаш нещо да се случи и то се случи без никакво твое усилие, това значи ли, че ако се бориш за него и го получиш то ще е по-малко твое ? Щом се бориш за нещо значи ли, че си недостоен да го имаш без усилия ? Това не е ли глупаво ? Защото мечтите трябва да са преследват и дори да става въпрос за нещо различно от мечти, толкова ли е жалко да се бориш? Може би много по-малко жалко от това да гледаш с гордо вдигната глава как се изплъзва или някой друг ти го взима. Защото не винаги става въпрос за привързаност, понякога всичко е въпрос на преднина и внимание. Хората градят крепости, за да видят кой ще ги премине. Не е ли това един фарс, напразно чакане и просто липса на смелост? Някой ще бъде така упорит и ще ги премине, но зад тези стени не стои най-специалният човек на света, а просто някой, който крие страха си с гордост и студенина. Затова, ако някой все пак се чувства ощетен, аз ще споделя как разбрах нещо важно дни след като мислех, че съм разбрала много други неща. Колкото и да си отдаден на нещо, не може цял живот да гадаеш дали и то е отдадено на теб. И появи ли се друго нещо, показващо внимание, човешкото его е привлечено.
Колко странно е да се говори за хора в среден род.
Та, това е за крепостите..

/http://nexxxxxx.deviantart.com/

Усмивка ?

Не бях спирала на любимото си място, където се вижда огромна част от небето. През лятото /което все още витае наблизо/ се научих да гледам звездите. Да мисля и да ги гледам. Да не мисля и да ги гледам. Да гледам как падат и да си пожелавам нещо. Да гледам как падат и да не си пожелавам нищо. Да ги гледам и да мечтая. И да се надявам. И да слушам Depeche Mode. И да говоря по телефона :) Когато решиш да направиш нещо ново, дори толкова малко, след като мине време виждаш, че това нещо се е превърнало в някаква нова част от теб. Така и с моите звезди. И моите надежди. И вярата във феи.
Лятото мина много бързо и не успях да направя почти нищо от полезните неща. Отмина така сякаш беше пет минути, а всъщност почти всеки ден беше важен. Дори безцелното пиене на фрапе и многото ми безсънни нощи. Обичайните хора, необичайните хора, обичайните притеснения, обичайните радости. И едно събитие, което да пробуди нови идеи, перспективи, мисли ... и голяма липса. Двупосочна. След което нещо хубаво, което да направи падането на земята малко по-меко. И, естествено, нещо, което да развали всичко. + сравнения, критика, себеизмъчване и толкова мисли - добри, лоши, плоски, банални, летални..
И най-странното е, че в края на всичко това ми липсва едно нещо. Може би имам нужда от исински, момичешки дневник, в който обикновените неща си остават обикновени, но все пак споделени.

Reminder

Листчета, залепени навсякъде, неща, които да те карат да мислиш за нещо, доводи, аргументи и какви ли не стратегии само и само да направиш нещо и да не се отклоняваш в грешна посока. И пак нищо. Лично на мен ми омръзна да се боря със слабостта си, без значение дали се отнася за нещо важно или маловажно. И тъй като всеки божи ден влизам тук, ако не за да напиша нещо, то просто по инерция, мисля да използвам мястото и да постигна нещо благодарение на него най-накрая.
И така.
Абсолютно заявявам на себе си в този момент /05.09.2008 г, 14:51 ч/, че няма да търпя повече разочарования и то в точно тези области, в които съм търпяла досега. И ще бъда сериозна. И понеже това е сериозно обещание, което възнамерявам да чета по 100 пъти всеки ден, се надявам никаква умора, тъга, яд или глад да успеят да ме отклонят от това self-destruction. И се надявам винаги да мисля преди да правя нещо. И да си мисля колко много ще съжалявам и как ще пиша точно такива неща по точно такива места. А и не би трябвало да е толкова трудно да свикнеш да правиш нещо правилно. Знам, че еднакви причини водят до еднакви следствия и не съм сигурна, че аз имам по-различни причини да не искам да съжалявам за глупости, но може би просто не съм разбрала, че имам. Идва септември, след това октомври, ноември, декември. Някакви хубави и уютни месеци с, надявам се, хубави и уютни случки, които нямам намерение да пропускам или да прекарвам в съжаление заради една глупава... глупост. А и времето минава, а понякога не е чак толкова достатъчно и безкрайно. Думите са едно, действията - много, много повече. Много съм си ядосана и планирам винаги, когато усетя, че започвам да ставам глупава отново, да го чета. Не, наистина.
!

My September

Откриваме септември с една хубава песен, която навява есен и нови пътища. Точно това трябва да е септември - пожълтелите паднали листа, останалата топлина от летните страсти, но и малко златна светлина в дебрите на сутрините и залезите, която да ни покаже, че много неща ще се скрият зад хоризонта, проправяйки път на другите, есенните. Затова и има нещо адски красиво в цялата идилия на идващия нов сезон. Сезон, който не носи сковаващ студ и коренна промяна, а преход и едно дори по-добро време - за влюбване. Време, в което започваш да сънуваш кошмари по средта на нощта, знаейки, че трябва да ставаш много скоро, надявайки се да получиш нещо. Време, в което трябва да правиш толкова неща, но все пак имаш отделените минути, през които да се насладиш на цялата пастелно-шарена динамика. Така изглежда септември в моите очи, но в дейстителността на всеки един град, особено ако е малък, нещата са малко по-различни. И все пак това не означава, че не може да бъде точно толкова прекрасен, носещ промяна, топли чувства и малко липса. Не знам. Имам очаквания, може би големи, и от мен зависи дали ще се превърнат в реални спомени някой ден.. Но аз не спирам да се надявам на есента. Защото след едно различно, безсънно и изпълнено с падащи звезди лято, трябва да следва една прекрасна есен.
Така е, нали..?

There's always tomorrow. Just wait.

Ако се огледате ще видите, че и най-безнадеждните случаи не са чак толкова безнадеждни. И колкото повече се оглеждате в разнообразието /стига да го има/, тази надежда огрява и вас. А има друг тип хора, които не би трябвало да са толкова безнадеждни, дори изобщо, но по някакъв начин правят всичко възможно, за да станат такива. Защото дори да си супер зле /страхотен израз/, ако спреш отчаян някъде, нещо хубаво просто ще стане. Но ако мислиш, че знаеш много и се опитваш да познаеш всичко, което става наоколо, автоматично убиваш прекрасните изненади на живота. С критика подкопаваш всичко, а с мислене направо го довършваш.

най-лесно се пише, когато си тъжен и ти е мъчно за някого, защото може да повтаряш фразата 120 000 пъти и пак ще е важна. защото е много важно някой да ти липсва.