Мечтаейки нещо да се случи, пропускаш това, което се случва. И когато забравиш, нещо се случва. Но не разбираш, че е станало. То продължава да се случва, ти задълбаваш в него. И усещаш как става важно. Продължава да е важно. Превръща се в част от ежедневието ти, мислите ти. И вече знаеш - нещо се е случило. Какво може да стане след това?
Да го изгубиш.
Художниците не изразяват чувствата си чрез думи, защото ако го правеха щяха да са писатели. Не мога да рисувам, определено не става с писането, от ден на ден съм все по-малко вдъхновена, а хвана ли музата, тя веднага открива начин да се измъкне. И се чудя как да изразя всичките си емоции и чувства? Не ми останаха много опции. Може би музика, някаква креативност?
Започва да ме боли да гледам как винаги спирам някъде и не мога, не мога да продължа. Толкова неща прелитат над главата ми като птици, които не мога да уловя, както беше писал Маркес. Точно така става - усещам го, усещам как съм на косъм да разбера цялата каша, а след това всичко се изпарява. Мираж, няма го.
Аз пък вярвам в някого точно защото е Той. Или съм заблудена. Но как вярваш в някого не защото е Той?
Не разбирам. Наистина съм малка.
Малка, уплашена и объркана. С толкова идеи и мечти на прага на огромен крах. Може би нямам място при хората, които постигат това, което искат. Може би наистина има "average" people и както и да украсяваш и дегизираш факта, той си остава факт.
No comments:
Post a Comment