You can read me anytime you want, but I'm not yours, I'm not yours

Чернови

~

Не ти ли се иска понякога да захвърлиш всичко, което се намира близо до теб, и всичко, което се намира далеч, но се е впило със свирепи нокти в тъканите ти, раздиращо ги до бяс, кръв и напук широко затворени очи?
Не ти ли се иска да спреш да се чудиш как и кога и просто да отмиеш цялата история, всичките си намерения и очаквания от деня, от себе си, от хората, от някоя специална дата, от живота?
Не ти ли се иска да забравиш колко важна е градацията и нарастващото напрежение, да спреш да подреждаш мислите и действията си по низходящ и възходящ ред, да престанеш да търсиш аналогии между нещата и просто да захвърлиш онова, което те е изпълвало?
Не ти ли се иска да постоиш празен и чист, освободен от товара на съзнанието, от товара на всичко, случило се вече, което трябва тепърва да се разплита, разгадава и тълкува?

"Lilac Wine" е по-хубава в изпълнение на Нина Симон, отколкото на Джеф Бъкли. И точно когато мисля за изхвърляне, започване на чисто, пускане на ценност по течението с надеждата някога случайно да се върне, на помощ ми идва женският глас на Нина Симон. Идва от негърската й душа, от свободата в музиката й, от матовите й импровизации, от мъжествената кадифена дълбочина на думите, с които винаги открива синхрон, идва от забавения каданс, през който се процежда всяка нейна песен.

Нуждата да обясниш без преувеличения или пропускане на важни нишки. Контраст и синхрон. Подслон и хармония.
Нуждата да откриеш съществена връзка и болезнено да я предадеш чрез алени огнени пръски изригващо въображение.

- Защо никога не слушаш музика? - с ужасно мрънкащ и егоистично обвинителен глас каза тя. - Дори съседите, които надуват Ивана и разни сръбски песни в 2 часа следобед, слушат повече музика от теб..

А някои хора може би успяват да понесат тишината. Аз също мога. Но само понякога. Когато се вглъбя в това, което чета, когато пиша, когато си представям някакви неща и когато мисля с надеждата да стигна до отговор.

~

Щом се е родила идеята, значи е опасно. Вече я има, жива и дишаща, деляща и размножаваща се, събираща прах, но и винаги готова да бъде излъскана до блясък, преди да влезе в употреба.

Някой ден просто ще включа компютъра си и може би, без да запазя каквото и да било, безжалостно ще изтрия целия блог, вперила широко отворени очи в обезумелите си пръсти и в погубването на двегодишния си дневник за всичко.

~

Само красивите хора страдат.

~

Ще разберете, че има милиони хора, които заслужават да бъдат цитирани, които казват запомнящи се, верни неща. Но малко от тях прекрачват границата и поемат отговорността на цитатите си с уклончивата репутация на достатъчно живели.

~

Иронията се крие в това, че се занимаваш с нещата, в които другите смятат, че си добър. Ако някой ти каже "Стани архитект, страшно талантлив си", веднага ще решиш, че е възможно това да е твоето нещо. Може би човек понякога е всичко.

~

"Времето е твърде ценно, за да се пести." - Wladyslav

~

Има нещо в момичешките лица, които рисувам аз, и тези, нарисувани от дядо, което ги свързва. По някакъв особен и може би повърхностен начин си приличат. Без значение как точно сме го постигнали, наистина имаме допирателни точки в стиловете си.

Момичета с големи, малко тъжни и замислени очи, дълги, гъсти и извити коси, малки плътни устни и прави или чипи носове между две леко извити и средноделеби вежди. Кръгли или заоблени меки черти.
Аз включвам фикцията с нереално дългите и перести мигли, малко засилвам драмата в очите и доукрасявам с гола шия, рамене и обици.

~

Нека кажем, че някой ден ще ти се наложи да обичаш. Просто си го представи.
Не се ли подготвяш?

~

Дали ще е студена вечер? Има нещо познато у нея все пак.
Ще можеш ли да вдигнеш клепачите си? Не от логична умора, разбира се.
"Здравословно" е размито понятие. Вика ли ти се? Не, без писъци, nice and slow.

~

Непростимо е да си безразличен. Да затваряш очите си за момента и да не проумяваш, че нещо се случва, без значение какво е то. Да изхвърляш телефонни номера просто защото си решил, че ако отново наистина ти потрябват, ще ги намериш.
Как би реагирал, ако някой изхвърли листчето с твоя телефонен номер? Би се засегнал, знам. Всеки би се засегнал, ако някой изхвърли листчето с телефонния му номер. Но хората искат другите да се засягат, защото телефонните им номера са били изхвърлени от тях. А онези, смачканите и изхвърлени в някое кошче, искат другите да копнеят за тяхното страдание. Какъв отвратителен сблъсък на изконния ни егоизъм.

~

Не стъпваш смело, не стъпваш с увереност, не стъпваш, готов да си проправяш път през неподозирани препятствия, не стъпваш с любов към живота, към листа, към дейността въобще, когато нямаш история за разказване. Когато не си издраскал черната дъска с разкъсани и разпиляни щрихи от едно цяло, омотано и разпръснато из сутрините, обедите и вечерите, из разговорите, заглушени от силната музика, из тихите взирания в прозрачността на чашата, из глътките на екс и неусетните крушения във виното и пороците.
Не си достатъчен за поглъщане и попиване, за изсмукване и вдишване, за смъркане и инжектиране, когато не гориш отвътре, когато си просто крещящ и колабиращ, а нямаш сила да се събереш в кратък разказ, в малка история, която, дори да включва само теб, е приказка. Черна или розова, изгнила или едва разгаряща се, щастлива или тъжна, пришита към някоя стара история, към някой отклонил се план - тя е твоя и си длъжен да й вдъхнеш живот, за да стане достатъчна, узряла за поглъщане, вдишване, смъркане, инжектиране..

Защото понякога думите не могат да бъдат просто съответствия в моите и нечии други мисли, моите и нечии други чувства. Понякога това им сладостно освобождаващо свойство, тази, откриваща и създаваща случайности характеристика се изтрива, протърква се, разпилява се из всички, подобни на нея, съвсем избледнява, увяхва, губи блясъка и пластичността си. Спира да се поддава на обработка, дните не я насищат колкото трябва, без значение, че самите те преливат от думи и хора, и жестове, и бедствия, и залези, и изгреви, и падения, и мънички възкресения.
Не винаги те спасяват, когато просто ги захвърлиш в някакво уж небрежнокрасиво безредие. Не винаги са достатъчни в момента, когато ги пожелаеш. Превръщат се в антибиотик, към който прибягваш твърде често и който постепенно започва да намалява въздействието си върху организма ти, върху психичното ти задоволение и здраве.
Превръщат се в малка дрога и колкото по-непоносима става абстиненцията, толкова по-еднакви се раждат всички изречения, спуснати като спасителна лодка в бушуващ, разярен океан.

~

Дрезгав и грапав, гласът на Джак Никълсън.
Някой ще ми обясни ли защо след около две години и половина се сещам за играта му в "Полет над кукувиче гнездо" и защо след около година и половина се сещам за книгата, малките й неприветливи жълтеникави страници, описанията на хора, използващи катетри, и ужаса на престоя ми вкъщи, докато всички ходеха на училище..

Не изхвърлям спомените си, нито пък им лепя окончателни етикети, макар някои да клонят към положителния или отрицателния полюс. Никога не знаеш кога ще възкръсне някоя сцена, някое изречение, някой ден, някоя вечер, някое усещане..

Малко се уморих от музика и лирики за просмукващата се гротеска на обикновеното ежедневие, за звяра и страха в човека, за злокобните сенки, които се гърчат из нечие мътно съзнание, когато падне мрак и щорите се спуснат.

И ми е удобно, уютно ми е само да слушам "As good as it gets", да си го припомням звуково, да се топля с най-любимия ми егоцентризъм на Джак Никълсън, да попивам ритмичното писателско щракане, топлите отзвуци от диалозите и движенията, чистотата на говора и сцените.. Куба Гудинг, контраст, тишина, спокойствие, шепоти и изнервени викове.. И какво да не обичаш в Хелън Хънт? Колко хармоничен и непретенциозен филм. Real love.

~

Живея в къща на два етажа.
Третият се състои от една стая и това е таванът.

Понякога сънувам, че съм на третия или четвъртия етаж и те представляват празни стаи, но не тавански.
В по-старите ми сънища не помня да е имало прозорци в стаята, но светлината беше някак мрачно-коктейлна (която, разбира се, изглежда абсолютно различно, когато се разлива из бяло празно пространство), а стълбището много стръмно и дълго и сякаш се увиваше около една колона, пробиваща мястото в средата на пода. И така продължаваше към следващите етажи. Аз не спирах и не спирах да се изкачвам. Накрая стигах толкова далеч, сякаш не съм почивала с часове по мрачната спирала, прорязваща празните стаи на собствената ми къща. И бях в нищото. Страхувах се от височината. Може би се намирах на 17-ти, 18-ти.. или някой хиляден етаж, не знам. Усещах ужаса от факта, че никога не съм подозирала колко безкраен е собственият ми дом, който винаги съм мислила, че познавам. И знаех, че няма да успея да стигна обратно долу.
Мразех този сън.

Днес сънувах, че съм на третия етаж, който представляваше празна бяла стая с четири симетрично разположени колони и квадратни дупки за прозорци. През тях влизаше дневна светлина, готвеща се да си отиде, ухаеща на здрач. Стените и колоните бяха варосани, а подът - тухлен, посипан с прах от варта.
Гледах през прозореца към къщата на съседите. Перспективата беше толкова различна. Пипах рамката му, знаех, че няма да мога да се слезна долу. И се побърквах. И ме беше страх. И си спомнях за старите си кошмари.

~

Откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.

Човешкото поведение и психика имат толкова много нюанси, че хората губят над 2/3 от живота си, за да ги обяснят, не съзнавайки колко малко им остава, за да ги разрешат.

~

Сгъвам станиола, въртя и усуквам, усуквам и въртя.

~

"Умерената благодарност е признак на посредственост."
~ Benigni

Днес цитирам. Режисьори и актьори, близки приятели.

Днес сме само двамата - аз и моят ден. Харесва ми да се разбираме. Приятна симбиоза.
Това, което не ми харесва, е да си угаждам винаги, но има един очарователен момент, в който онова, което трябва, се откъсва от останалите, тичащи из виещите се коридори до видимо болезнено изпъване на жилите задачи, и заема челна позиция. Тогава пак си угаждам. Аз върша нещата, а съвестта ми ми се отплаща, като след това спокойно заспива.

Из хаоса, из леглото, изтормозено от скачане (скачане, за което се чудя дали ще пиша и докъде ще стигне историята, за да го преситя с намеци за детайли и еднотипни епитети), из музиката, блъскаща се във вратата и стените, провираща се между крехките романтични гънки на пердетата и подлудяваща ме до фантазиране, из шишето с минерална вода и розова капачка, из постоянното усещане, че телефонът ми звъни, а това е просто внезапно включване от тишината - се прокрадва някакво отвратително удовлетворение въпреки всичко, някаква мудна и хедонистична динамика и натоварване, които постоянно гоня и които почти всеки път ме улавят.

~

Тя достигаше лимита на идеала му за достатъчност. Достатъчност - не като "става", а като "поносимо". Поносимо - не като "става", а като "ако вдишам още малко от кожата й, ще се пръсна."

- От двадесет минути не съм спирал да говоря за себе си. Искам да слушам теб. Кажи ми нещо, нещо, свързано с теб.
- Хм.. Добре - каза тя. - Ще говоря.
Помисли секунда-две, пое си дъх и започна.
- Някога случвало ли ти се е да изтръпнеш от щастие, когато минеш покрай къщата на някого, за когото внезапно е започнало да ти пука по различен от предишния начин?
- Не, не, не ми задавай въпроси. Искам да говориш за себе си, а не да ме питаш дали нещо ми се е случвало.
- Ако беше помислил поне секунда, след като ти зададох въпроса, щеше да разбереш. че говоря за себе си. Повече от всякога.

Има нещо ужасно притеснително в неискрените хора и нещо винаги смущаващо останалите в искрените.

Тя рисуваше света върху себе си във всички възможни цветове, в които го откриваше, защото й беше интересен, а светът рисуваше себе си върху нея с всичките си възможни цветове, защото тя му беше още по-интересна.

~

Сега разбираш ли защо е важно някой да те накара да искаш да бъдеш по-добър човек?

~

...След това всичко става по-трудно и далечно, затваря се херметически в отделна своя Вселена, а понякога се пропуква и с шумове и навявания за същността на нормалните разговори между хората връща спокойствието и увереността, че нищо чак толкова специално не се е случило.

Въпреки това имаш усещането, че нещо не особено обичайно е станало. И изведнъж изпитваш неутолимата нужда да затвориш очи, да сведеш глава и да оставиш цялата тежест на света и състоянието ти да излети с крилете на снежнобели гълъби...

~

I can feel it coming in the air tonight

животът ми пак до един миг се свежда..

Обожавам, обожавам!

и винаги грешен съм, винаги смешен съм,
винаги на някой за нещо съм крив,
не искам на никой, на никой да преча..
аз искам просто да бъда щастлив

Колко много ме трогна, когато за първи път го прочетох. И тогава сякаш разбрах и преглътнах глупавите си разбирания за човешките отношения.

Слушах я преди две години, когато още имахме информационни на втория етаж в адските жеги, господинът ни беше изключително колоритен, удряше ни зад врата, а пък Влади мрънкаше за една пържола.
Слушах я и тази нощ след около четири текили, може би цяла бира и няколко ужасни глътки уиски и водка. И не, алкохолът няма нищо общо, защото съвсем се изпари от студа и опитите да си намеря най-подходящо място.
Да, разбрах, че помня доста от текста на песента, че все така я обичам .. обичам, обичам, обичам. И я свързвам с моменти, хора, мечти, спомени, състояния и някаква ужасно красива и младежка меланхолия.

в този момент - 5:15АМ, не ми се спи.
Не ми се спи достатъчно, за да скоча направо в леглото, да си наглася щорите, да пусна музика на слийп режим двайсет минути и да заспя, след като са минали пет.

ужасно много я обичам тази песен, наистина

(имаше няколко неща, които държах да напиша, понеже, докато мислех как ще го направя, си представях, че след време няма да разбера колко важни са, въпреки че биха изглеждали съвсем хаотично и безразборно проляли се от някаква си вечер)

но забравих за повечето от тях и сега е.. хубаво
дали някой ден ще разбера, че това е важно?

От миглите ти капят перли. Може би се разболяваш?

Разбирам, че може би всеки живее с мисълта, че трябва някой да бележи живота му, че целият кръговрат от мисли, думи и действия трябва да се върти около една най-значителна личност. Толкова опора откриват хората у идеята, у магичната връзка между събитията, която им вдъхва надежда за приказност и пълно удовлетворение от всичко, хубаво или лошо, случило се, че не смеят да пуснат ръката на тази мисъл. Ръката, за която са се хванали, а под тях зеи пропаст, от дълбините си боботеща "Ами ако не е така?".
Ако не всичко е един човек, ако това е огромна плетеница от илюзии, с които просто намираме причини да не спираме.

Гледам го и се страхувам да си тръгна. Това ли е?
Знам, че той е повече от важен за мен. Той е пробуждал всичките живи хормони у мен - на щастието, на адреналина, на привързаността.. Усещам, че моментът е важен. Но наистина ли, ако сега си тръгна, цял живот ще мисля, че това е била точката, в която съм изгубила шансовете си за щастие и съм пропиляла всичко? Как би било възможно да си го помисля, след като сега нищо на света не може да ме убеди, че трябва да остана?

Горчиво съжаление се изкачва по хранопровода ми и достига гърлото. Съжаление, задето не мога да открия друг изход. Не мога да погледна отвъд ситуацията. Може би, ако имаше зрители, някаква публика, щеше да е прозрачно ясно какво трябва да се случи. Може би всичко би се изкристализирало и за мен, след като минат няколко дни.. седмица. Но сега не мога да открия друго решение.
Искам само да го обичам. Само да го обичам, без постоянно да се срещаме на шахматната дъска, унищожавайки се в безкрайната си себична партия.

Не издържах и затворих вратата. Започнах отначало. Поне така ми се струваше.
Открих толкова непознати места, чувства и хора. Изрових прашната си воля, смелата си решителност, твърдата находчивост и обиграната спонтанност. Позволих на кожата си да попие безброй много моменти, да се насити на студен, топъл, сух, влажен, парещ, тежък, ефирен, прозрачен, леден и накъдрен от пустинните изпепеляващи лъчи въздух.
Минах по отъпкани и току потънали в кал пътеки. През разкопки и фосили, кости на същества, били някога хора, превърнали се в стриктно функциониращи системи. И когато спирах, за да се огледам и да си поема дъх, разбирах, че няма нещо от цялото това "след като те задрасках от всички сценарии" пътуване, което да не ме прави щастлива.

През кофеиновия вкус, в един ранен октомврийски следобед, се процеди мисълта, която ме събуди. Докато разглеждах траекториите между резките на стената, семплата стена в семплата ми просторна кухня, се събудих. Всичко, цялата феерия от забрава и нови преживявания и хора, на които се отдадох безпределно, за да продължа, са били подсъзнателно преследвани, за да не го изтрия, за да не се прекъсне пътят ми към него.

Сега вече можехме да говорим. В голямата почти празна стая, подобна на ателие. Той - срещу мен, аз - срещу него. Шум от тишина.

Когато бяхме двама, никога едно цяло, но все пак двама, се чувствах смазана. Заради неговото неволно отдалечение и хладна изолация и заради моя потресаващо трагичен егоцентризъм. Спомних си как нямах силите да говоря за нещата такива, каквито са, с близките си, защото не вярвах, че някой би ме разбрал. Смазваше ме идеята, че съм такава. Виновно се усмихвах, виновно и безсилно. Защото разбирах, че може би не съм специална, може би съм нищо и никаква, но бях повече от сигурна, че никой не би ме разбрал. Усмихвах се на хората снизходително наум, а после се проклинах, задето съм такава.

Така ме гледаше и той тогава. Но не беше прав. Двамата с него никога не сме били оксиморон. Поне вече не сме. Не се намирам по-високо от него, нито пък по-ниско. Намирам се в коренна различна посока, някъде на същото ниво. Знам, че мога да говоря с него, да го разбера, да потуша желанието му да е специален само с думи. Но не искам да го правя. Защото се научих да го разбирам.

И изведнъж, докато го гледах, ужасно тъжна, наблюдавайки как нишките на егоизма ни се разплитаха, ме осени мисълта, че, когато аз съм живеела безмерно щастливо и хаотично, скривайки от себе си, че съм оставяла следи, по които по-късно пак да го открия, той е живеел понякога празно, понякога щастливо, но отчаяно, с надеждата отново да ме открие.

Усмихвам се всичко това. Колко сме малки. Искам просто да спрем. Не съм способна да продължавам да предсказвам следващите му ходове, бродещите мисли и тръпки из съществуването му. Не мога дори да опитам да предрека какво очаква, че ще направя, някъде смята, че ще поема.

Трябва просто да спрем да се гоним и настигаме, да се оплитаме. Да спрем да чертаем схеми за съжителството ни заедно на този свят. Да седнем, пречистени, и да се оставим един на друг без прехапани писъци, без жажда за победа.

За жалост, разбирам, че едва ли някога ще се освободим от тези черни сили, от страстта си към надмощие, от проклетото доминиране над чувствата на другия. Преди се страхувах от него. И това му харесваше. Харесваше му дистанцията и сладкото обожание, което усещаше в този здравословен за него страх, страх от различията. Сега се плаша от себе си и от него. Защото май сме станали жалки. Сега може би той ще се страхува от мен. Но не това е, което искам. Поглеждам го и го виждам. Аз съм друга. Отразявам се различно в зелените му, студени очи. По-остро. Променила съм се.

Гледам го втренчено и настойчиво, дълбоко и някак примирено, за да му кажа "Не искам да се страхуваш от мен. Хайде най-накрая да оставим всичко това". Поглеждам го отново, той усеща какво имам предвид. Но му го казвам на глас.
- Ако искаш да победиш, няма проблеми. Ти спечели.

Той мълчи, някаква частичка от студенината се пропуква.

Сядам на стола до малката ръбеста, хладна метална маса.
Не. Това не е облекчение. Не сме изтрили позора от челата си, от всичко, което направихме, за да създадем драма, за да измъчим себе си и другия, за да допълним животите си, понеже това е единственото занимание, което ни се удава и ни пали, а интересът към него не се изпарява почти мигновено, след като сме станали част от играта.

Не сме пречистени. А просто уморени. И празни.
Замъглено от изтощение, съзнанието жадно опипва с пръсти почвата, надявайки се да открие топлина - топлина в нечие чуждо тяло, нечий поглед, някаква стряха да надвисне над нас, пулсираща с чуждо сърце.

Затварям очи и се питам: Щях ли да обикна някой от онези, които мислех, че не биха ме разбрали никога? Щях, нали?
Защото никой няма нужда от пълна съвместимост, а от клечка кибрит, малка алергия, силна дръпка.

И го забелязвам. Гледа ме. Без да се разкайва.
- Нали не си ме обичал, за да се отречеш? За да избягаш от себе си? За да изстържеш този нарцистичен и противен обрив от кожата, маниерите, поведението си? За да си докажеш, че не е нужно да съм каквато си смятал, че ме искаш, за да си влюбен?
- Не.
- Значи си ме обичал, защото съм различна. И сме заедно в объркването, в неразбирането.

Дълбок, топъл поглед. Не издава съжаление. Дишам успокоена.

За какво ми е било да търся някого, с когото да се допълваме в изкривените си виждания, благославяните безсъния, жаждата и поривите към определени честоти на трептене? За какво ми е било да търся еднакво високи на думи хора?

Всичко е миг. Миг, по-кратък от най-краткия миг. По-кратък от себе си. Проблясва като озаряваща и разкъсваща небето светкавица, а после изчезва завинаги. Няма да спрем да играем. Но една бариера рухна. Може би на пътя ни ще се появи друга. Ако има такъв.
Не мога повече да търся отговор. Казвам това, в което ми се иска да вярвам въпреки него и въпреки себе си, въпреки везните, отмерващи равни всички тежести и противоположности в мненията. Защото хората нарочно натоварват някого със смисъла на живота си. Защото се нуждаят от добра интрига в сюжета.
- Обичал си ме, защото си ме обичал. И винаги ще ме обичаш.

Приближи се. Страхът напълно изчезна от очите му. Страхът да бъде друг, когато и аз съм друга. Страхът от непознатото в това, което е мислил, че му принадлежи.
Докосва ръката ми, за да ми каже "Плуваме на една и съща дълбочина. Но се намираме ужасно далеч един от друг. Обичаме се, защото се нуждаем от това. И трябва".

Затварям очи. Уморена съм. Едва ли някога ще бъдем чисти. Не, ще бъдем празни или капнали от опити да се открием, без да се изгубим.

Той стои прав, а аз съм седнала на неудобния стол.
Главата ми клюмва върху гърдите му. Ръцете му ме притискат към себе си. Сякаш отнякъде е нахлула топлина. Не знам какво ще чувствам, когато отворя очи, ще мога ли да бъда публика.
Сега не искам да си тръгвам.

Dance you fucker, dance you fucker

Don't you dare
Don't you dare

Investments and dealers, investments and dealers.
Cold wives and mistresses.
Cold wives and sunday papers.
City boys in first class
Don't know we're born little.
Someone else is gonna come and clean it up
Born and raised for the job.
Someone else always does always pick it up.
Get over, get up, get over
Turn the tape off.

I am the key to the lock in your house

that keeps your toys in the basement.

Чакам лака си за нокти да изсъхне. Част от вроговените ми плочки са загубили забележителната си твърдост и са започнали да се раздвояват.
Слушам Рейдиохед. По-скоро слушам "Climbing up the walls" на Рейдиохед и си мисля.

На тази песен ужасно много й отива да бъде саундтрак (ако вече не е, разбира се).
Саундтрак на еротична сцена в смазващо меланхоличен филм за младежи. Саундтрак на еротична сцена по време на купон. Алкохол, цигари, коз, наркотици, никакви табута.
Да. Представям си го.


Вратата се отваря рязко от две сплитащи се и разделящи се тела. Изпити, анемични, ухаещи на младежки конвулсии тела. Интимен смях, шепоти, загубени в пространството опити за думи.
Леглото е обикновено, но голямо. Плакати на Доорс, Туул и Нирвана на стената, старо малко бюро, стол. Слаба светлина, дрехи на пода. Стаята е адски тясна, но достатъчна за две, сами обрекли се на самота души.

Тя е с ярък или тъмен лак за нокти. Черна извита линия върху клепачите. Дълги перести мигли. Светли акварелни, но наситени ириси. Дълбоки разширени зеници.
Тя се смее със зачервени, полуадекватни очи и изпепеляващото желание да съгреши. Придърпва го жадно за ризата без заобикалки, мъчеща се да не изгуби относителното равновесие, което пази. Тялото й се извива назад като пречупена арка, давещо се в плавно отдалечаващата се и рязко нахлуваща в замърсената кипяща кръв тръпка. Иска го.

Той затваря вратата, гледайки към нея, безжизнена и усмихваща се на леглото. Заключва сякаш иска да се отдели от всичко останало не за час, а за една безтегловна и свободна вечност.
Приближава се. Сваля колана си, разкопчава дънките. Гледа с едва загатната усмивка на провокация и предусещане за пълно задоволство, миг от вдишване на ледена утопия, сякаш е чакал точно това цяла нощ. Сякаш точно два погледа, упорити в мъчното си усилие да не бъдат замъглени и да изразят чувството, скрито зад всичко, попило в телата им, са ги събрали. Два погледа, очаквани като спускане на бял флаг, като отчаяна, но бленувана крайна мярка. Насочени един към друг в правилния момент, довели ситуацията до тази точка.

Целува бялата кожа на разголената й шия. Тя се отпуска бавно назад, не смее да мисли. Ръцете му са артистично докосващи, бунтарски предизвикателни, по мъжки нежни и момчешки копнеещи. Той затваря очи и усеща как земята съвсем леко се поклаща и потръпва през тялото му.

От другите стаи музиката гърми. Но в този момент звучи само "Climbing up the walls". Нищо друго не съществува, няма ги останалите, изчезнали са. И песента, с всяка мелодия, с текста си подчертава абстиненцията, предизвикана от наркотика и от самотата. Желанието, подбудено от изкусителната представа за прекрачването на границата, проявяването на смелост, пълното удоволствие по сладките правила. Отърсването от реалността, разчупването, разкъсването на малките системи, които те поддържат всеки ден, и копнежът светът да бъде твой поне за миг.
Движенията им изпъкват, фокусът пада върху тях - бавни, плавни, леко отклоняващи се, леко некоординирани, но все пак накрая успяват да открият онова, от което се нуждаят.
Нейното безсилие, способно единствено да го потърси, и неговата жажда, способна единствено да я намери. Всеки един момент изглежда абсолютно нереален.

И все пак се усеща някаква ужасна тъга в докосването им.
А Том Йорк достига кулминацията си.

Отново се преплитат. На леглото. Приглушени стонове. А с тях потъва и песента.

Следва друга сцена.



Мисля, че обичам Рейдиохед. Обичам да заспивам с тях. Колко пъти съм ги вакуумирала в моментите, преди да заспя, и съм мислила и мислила, и заспивала, и не заспивала. И слушала, и сцени, и сценарии, и просто Рейдиохед. И то толкова малко от тях.

Май гледам много филми. Или имам много идеи? Или ужасно много напирам да направя 1001 неща? Много често ми се случва да не искам да стоя вкъщи? Прибирам се късно? Или давам прекалено много огънчета? Може би.

I've got the smell of a local man
Who's got the loneliest feeling.

Who doesn't want to have some drama in his life?

Не знам дали догледах филма си ей така, изведнъж, защото въобще не ми се спеше, защото не ми се четеше или просто ми се искаше да догледам филма си и да пиша за него.

Не мисля, че мога с точност да заявя, че разбирам кога едно изпълнение е добро, и кога - не.
Драматичното повишаване на тон или нервното, стигащо до бяс крещене не влизаха в главните ми критерии, но може би понякога и шумните изпълнения могат да бъдат мерило.
В повечето случаи търся нещо повече, нещо, което трудно си представям, че бих направила - пълна адекватност през цялото време, попиване и отразяване на чуждото поведение с всяка фибра на тялото, изразителни очи, глас, интонация, ефирност, гъвкавост, хармония със ситуацията плюс готовност да дадеш най-неочакваното и нестандартно от себе си.

И пак, пак, пак ми е адски трудно да съдя актьори за играта им, особено актьори, които мога да гледам как получават наградите си в youtube, докато ми става ужасно мило, влажно и сантиментално на очите. Просто обожавам.

Не това е въпросът обаче.



Така изгледах "Мостовете на Медисън". Пуснах го, за да видя по какво точно от филма мама се прехласваше, когато бях малка (Клинт Ийстууд :>), но вместо да гледам пет-десет минути, аз не мръднах от стола и, застанала на 30-40 cm от монитора, не свалих поглед до края (Прекрасен!).

Това ми се случи и с първите 43 минути от "Да бъдеш Джулия". Ей така, на шега, преди да заспя, реших да го видя и просто се омотах, докато сцените не спряха от самосебеси.
От доста време не бях гледала толкова заразително магнетичен филм. От момиче, което окончателно е решило, че не иска да се превръща в жена, и минава през непоносими физически и психически болки, до жена, която с всеки жест, сила или слабост казва: Аз съм жена и това е повече от невероятно. Освен това съм и актриса.
За Анет Бенинг нямах особени впечатления, но ясно помня колко много не харесвах героинята й през поне 2/3 от "Американски прелести".
Жизнена, горда, уникална в израза на лицето си, неопитомена, подвластна единствено на собствената си суета, достойнство и порив за свобода, въздух и живот я харесвам повече. Много повече.
Когато още от първата минута прозвучи симфонична музика, нещо изключително живо и енергично се разнесе из застоя във въображението и наивността, гаранцията, че няма да съжаляваш, че си изгубил около два часа от живота си с такъв филм, е почти стопроцентова.
Аз въобще, изобщо не съжалявам, че гледах как Анет Бенинг покорява Лондон, а след това се оставя на замъглената си от изчерпване преценка и бива измамена. Не съжалявам, че я видях да възкръсва, да се учи кога да играе и кога да е себе си, кога да се връща назад и кога да продължава напред без следи от самообвинения и вътрешни синини.
Може би атмосферата на филма е малко приповдигната през цялото време - заради епохата, Лондон или самата магия на театъра и любовта - кой знае.
А и има нещо очарователно и одухотворяващо в това да видиш как една жена маже лицето си с крем и спокойна потъва в сън, след като е плакала, вместо да се унищожава.
Основата на сценария е повестта на Съмърсет Моъм - "Театър" (за която четох в един блог, който вече не съществува, но се сетих за момичето и ако все пак прочете този пост, й препоръчвам да гледа "Being Julia" - много вдъхновяващ е)..., Моъм, чийто роман "Цветният воал" е някъде из едната колона на купчината ми с книги и изглежда страшно симпатично с резедавотоплата си корица, на която ясно се виждат Наоми Уотс и Едуард Нортън.
Струва си и да се видят красивите момчешки лица (особено едното) и ужасно крехката мъжка нежност на Джеръми Айрънс, който дори да нямаше една реплика от началото до самия край, пак щях да съзерцавам със замечтана усмивка.
И като казвам усмивка, тя е постоянна през целия филм, адски искрена е и говори толкова много, колкото бурният, непринуден смях на въпросната Джулия.


Понякога прекалено сериозно се оплитам в тези изкуства и ми изглежда ужасно, безумно, безкрайно сложно да пишеш, режисираш, играеш.
Но е някак прелъстително и изкусително да си представиш как в най-извиващите и разтърсващите те моменти няма да забравиш сценария, а напротив, ще го знаеш, но ще импровизираш пъти по-добре (а някой невидим учител ще ти намигне одобрително, за да успееш да си кажеш заслуженото "Браво!").

The bluest eyes in Texas

Момчетата не плачат.. знаете ли?

Първо. Моля ви, не правете грешката да гледате филма с родителите си (освен ако не са освободени от всякакви задръжки, предразсъдъци и тесногръдие хора или пък свободни по дух хипари или нещо такова).

Ужасно тъжна или ужасно щастлива история? Не съм съвсем сигурна. Но ако има нещо, което ти идва наум при споменаването на филма, нещо, което просто можеш да изкрещиш - това е ХИЛАРИ СУОНК!
Хилари Суонк е удивителна и не оставя зрителя в лошите ръце на съмнението дори за секунда. Хилари Суонк е удивително добра в актьорската си игра и това може да бъде разбрано веднага, без значение дали имаш някакво понятие от пресъздаване на образ, емоции и чувства, или досега не си се сблъсквал с този вид изкуство.
Хилари Суонк, чийто Оскар е повече от напълно заслужен, Хилари Суонк, която чудесно се превъплъщава в Брендън Тийна и, убедена съм, прави го по най-точния и достоверен начин.
Като изключим нейния талант и актьорска саможертва, тежките сцени, от които не се отказва, и отдадеността й отначало-докрай, другите от актьорския състав също правят голямо впечатление (Клои Севини например.. всъщност всички).
Историята е малко тежка, малко отблъскваща хора със закостенели представи за добро и лошо, правилно и неправилно. Филмът не е за сноби, за лесно отегчаващи се, лесно отвращаващи се, невникващи в корените и същността на проблема и труднопроявяващи състрадание лица.

Кимбърли Пиърс е избрала американския начин на режисиране (това е, което не харесвам, и сега го осъзнавам), но изборът й не влияе толкова силно на въздействието.
Атмосферата, която витае около героите и съдбите им, е доловимо пропаднала, гниеща, с дъх на цигари, алкохол и никакви перспективи за бъдещето. И просто ти идва наум, че такива неща се случват там, където майките работят нощна смяна в някой гнусен бар, пълен с търсещи мъже и отчаяни жени, с разни минаващи пътници и изродите с техните болки. Там, където хората живеят в каравани, а ако имат къща, тя ще се разпадне, стига да духне по-силен вятър. Където до дивана остават тенекиени кутийки бира и шумолящи опаковки от чипс, а някой пиян е заспал пред телевизора, след като е препълнил пепелника с фасове.
И едва ли е лесно в такава обстановка да си различен. И то не по ясно определен начин различен, а така, че сам да не можеш да го приемеш и да го разбереш. Едва ли е лесно да превърнеш живота си в такава трагична пиеса и всяка сутрин да продължаваш да слагаш декорите и грима, а преди да заспиш, да спускаш завесите, понеже те чака поредната екзекуция на волята и мечтите ти.
И все пак е някак смело да запазиш надеждата през всичко това.

Изненадващото (и може би светлият филтър на филма) е, че освен очакваните реакции хората могат да предложат и друго. По-хубаво и още по-лошо.

Може би целта на лентата е да интерпретира вълнуваща и необичайна история, да разтвори човешките рани към света и да изкрещи "Погледнете ги! Всеки си има такива и не трябва да се страхува!" или просто да събуди чувствителността и някак да промени нещо у някого - както всяко друго произведение на изкуството.

У мен се таи и едно хубаво предчувствие към саундтрака, но все още го нямам, за да потвърдя.

Всичко, което ще видите, ако се решите да гледате, се е случило наистина.
Още една причина да отделите време за "Boys don't cry"? Ще станете свидетели на най-красивата усмивка (сами ще разберете в кой момент).

...before you slip into unconsciousness...

Шамари и конци! Защо слушам Doors? Знам, естествено, че знам защо слушам Doors.
Но все още не съм започнала да харесвам Джим Морисън. Не.
Слушат ми се Флойд и Доорс, гледат ми се "The wall" и "The Doors". И съм бясна. На Джим Морисън и на факта, че някои неща, колкото и да носиш потенциала да ги обичаш с цялото си сърце, никога не изплуват толкова ясни, ярки и красиви на хоризонта, докато не преминеш една определена точка. Определена точка, която може би е повратна във всяко едно начинание, но някои се опитват, без дори да подозират за съществуването й, да си докажат, че нещо им принадлежи, преди да е дошъл правилният момент.
(Пример, за да сме конкретни поне веднъж: Doors.. А може би и Portishead.. Музика за болки, пушене и полети. Джаз. Определен тип мисли, които са ясни на теория, но не и на усещане.)

На бюрото ми са разхвърляни антибиотици, лейкопласт, ножици, ксерокопирани теми, поезията на Смирненки, "Тютюн", станиолови сърца (станиолово сърце), кремове, химикали, моливи и маркери, списания, дискове, картички.. всичко.
А под него празни бутилки от минерална вода, сякаш това е моята дрога.
Докато наблюдавам всичко това, продължавам да слушам Доорс, без да ми пречат, без да ме дразнят, с желанието да си пусна нещо друго - нещо друго, отново тяхно.
Избирам "The crystal ship", защото я харесвам и мога да я слушам няколко пъти подред. Сещам се за изгореното портмоне и седалка, за малките уличителни и изстрадали по дължината си кръгчета - осъзнавам, че това, което правя в момента, не е дори убиване на времето, а някакво изтегляне на нишките съзнателност, останали ми въпреки температурата, треската и болките, неудобното спане и благославянето на студа в банята в три без петнайсет през нощта.
Всичко, съвсем обичайно и ежедневно, преминало през мен напоследък, ми изглежда някак грешно.
А за няколкото минути, преди да потъна в пред-6:20-алармен сън, съм още по-разколебана и несигурна.
Питам се, моментите, към които се обръщаме с леко разкривена физиономия, с безсилни нотки на съжаление, с тягостния въпрос "Как съм могла/могъл да направя това?", не са ли изначално моменти, за които някога ще съжаляваме, или никога няма да спрем да опитваме да върнем обратно?
Питам се, ако направиш нещо, от което ще се срамуваш или с което просто няма да се гордееш, не го ли разбираш, докато го правиш? Може би не се променят чак толкова хората и погледът и преценката им към миналото заедно с тях, а просто не позволяват на истинското усещане да навлезе в построената им действителност. Може би не се изкривяват спомените, а остават такива, каквито са били в предишното сега - хубави, лоши, мрачни, странни, някакви..
(Гладен си. Яде ти се нещо сладко. Преровяш шкафовете в кухнята. Единственото, което откриваш, е локумена вафла. Не обичаш локумени вафли. Минава час. Отново те пробожда гладът за нещо сладко. Локумена вафла и нищо друго. Затваряш шкафа с разочарование. След пореден час се примиряваш и изяждаш вафлата. Харесва ти. Дали защото си бил твърде гладен, или защото всъщност през цялото време си обичал локумени вафли, но просто не си го знаел? Случва ли се това с хората? Примирение, безизборност или винаги е имало нещо? Ах..)

Не ми е до текили, мохито или нещо подобно. Искам просто да стоя на уютна маса в средномалко помещение, да виждам красивото дървено слънце на топложълтата стена, да чувам гласовете на разни мили хора и да се усмихвам. По-нататък ми е трудно да доразвия историята, понеже сега я виждам от един леко отпаднал, отчаян ъгъл.
Добре, че е Димитър Димов и литературата в дванайсети клас, добре, че го разбрах и го харесах.
Добре, че са Доорс, колкото и да не ги харесвам, добре, че е Джим Морисъм, въпреки че още не си позволявам да си призная, че мисля да му дам шанс. Добре, че е желанието да си направя гривна от конците, които получих от една жена, за която съм слушала, но никога не съм виждала (Една кутия, може би от 60те или пък от още по-ранна епоха - не знам - е поставена на бюрото ми. Върху стария протрит капак пише "Чисто бебе", а едно нарисувано бяло-жълтеникаво дете суши косата си с хавлия. Толкова прах и старост излъчва паралелепипеда, че не издържах и кихнах.
Вътре е пълна с конци, адски много конци. За бродиране. И са толкова, толкова красиви. Оцветени във всякакви цветове. Маслено зелено, светлозелено, насително зелено, индигово, цикламено, бяло, сиво, сиво-синьо, синьо-бяло, алено, ярко жълто, лилаво, керемидено, слонова кост, охра, турско синьо, тюркоазено, праскова, добре изсъхнал тютюн, кафяв есенен лист, резедаво, бордо, пепел от рози.. и така нататък.).
Добре, че са старите поети и бивши учители по руски, които ми пращат неочаквани писма - толкова въодушевени, мили и искрени - "Удивителна и точка, точка, точка!". Ах, добре, че има хора, които намират щастие, без да лъжат себе си.
Хубаво е, че има кога да опознаеш някаква минимална част от някого, когото не си разбирал съвсем. И че не се притесняваш от смирените си приятели, а просто ги караш да разберат, че "правилно" и "неправилно" са две ужасно неясни понятия.
И добре, че са 7едем, за да ме спасят от липсата на мелодия.


Не се научих, че не е хубаво да пиша за всичко, което ми дойде наум, без да го събера на едно място, да го боядисам в един цвят, да го поставя в рамка.
Но научих как да украсявам текстовете си с около десетина запетайки в повече.
Научих, че понякога е безсмислено да викаш, и, както от много отдавна усещам, мълчанието е златно средство за мъчения. Не знам дали всичко се връща обаче.
Научих се да оценавям хората, колкото се може по-обективно, макар да е невъзможно да се получи подобно нещо докрай.
Научих да преодолявам дребнавостите, които понякога оказват голямо влияние върху мнението ми, когато се отнася до друг човек, но и научих да съдя себе си все по-сурово, когато пропусна да им обърна внимание.
Научих, че никога не можеш да кажеш всичко или поне досега не ми се е случвало, но понякога и много малко е достатъчно.
Научих, че когато ти се отдава възможност и време, без значение дали са пет минути или минамален шанс, трябва да опиташ да направиш това, което трябва да направиш, или това, което искаш да направиш.
Разбрах, че да си кажеш "Те се притесняват от мен", е доста добро оправдание. Но невинаги трябва да се прибягва до него.
И че понякога хората създават толкова много прекрасни късчета изкуство и любов в безуспешните си опити да обяснят живота - толкова, че другите забравят да си задават въпроси, за да обяснят живота, отдавайки се на безбройните късчета изкуство и любов.

Не се научих да пиша с търпение и спокойствие, да влагам нужната доза отдаденост и любов (но не и разточителство на време) във всяко едно нещо, което започвам да разказвам. Но започнах да опитвам и броя факта за голям напредък.
Научих, че е много важно да запишеш идеите, които звучат страшно добре наум, че е важно да намериш лист, химикал, молив, телефон или просто нещо и да ги запишеш.

Имам си още много, свързани с писане, понеже обичам писането, без значение защо и как го експлоатирам.
Научих и други неща, несвързани с думи и букви, а с действия, но смятам да постъпя егоистично (а и наистина не е сега времето) и да споделя за тях някой друг път.

По дяволите Джим Морисън и писането посред бял ден, когато съм на антибиотик, минерална вода и въпроси без отговор.

затвори ме в бял стих, за друго нямам четки и бои

в една стая, цялата наобратно
се лееха соковете от тавана, падаха паяжини и се удряха в паркета,
като пороен дъжд, сипеха прах и се откъсваха от дома си като ракета
а аз слушах том йорк с идея да убия времето
да издълбая дупка в челото му с бавен поток от капки вода
да изгриза стомаха му, да го накарам да скочи от мост
под който няма вода, а само твърда повърхност
няма риби, а просто угарки от цигари
няма текила, а само остатък от сол, кора на лимони
понеже цяла нощ сънувам негърки, гъби, чаровни усмивки
младежки тип творчество
и пак гъби и гъби
които малко приличат на рапани

но аз не съм бял стих. аз съм и поезия, и проза.
И това, незнайно защо, ми изглежда приемливо в този момент.

(Критериите са измислени, за да се оправдаеш някак, че нямаш време да отделиш вниамание на всички скъпоценности и съкровища, които си струва да се открият някъде по земята.

Той жадуваше да бъде запомнен и цитиран с нещо ужасно драматично, което е казал или написал. Нещо, включващо думите "винаги" или "никога". Но един ден откри, че нито една от тези мисли не може да бъде приета като истина, реликва, пътеводител в живота. Нищо не е "винаги" или "никога". И това до болка пречупва хората.)

Like a father to impress, like a mother's mourning dress

Земята се въртеше, но този път и аз го усещах. Цялата стая преливаше в ярки и заглушени светлини. Гласовете на всички останали отекваха от другата стая, от храма на алкохола, музиката и хашиша като размазани, провлачени или изведнъж рязко усилени мелодии. Седях, свита на кълбо на дивана, сякаш бях останала сама в помещението. Опитвах се да мисля по някакъв начин, исках да мисля. Гледах напред, все едно не забелязвах, че той се е подпрял на облегалката и не откъсва очи от мен. Защо искаше да останем само двамата, а сега не казваше и дума? Миговете, докато чаках да изпуши цигарата си, бяха вечни. Безкрайни. Мъчителни. Не знаех дали и неговият свят така агонично е спрял и се е откъснал от момента, или е останал адекватен и му е интересно да види каква ще е реакцията ми.
Очите ми се пълнеха. Нямаше какво повече да изскубя от волята си. Исках да избягам от пустотата, затова очите ми се пълнеха. Обърнах се и го погледнах. Горделиво, обвинително и уморено.
В обгърналото ме непоносимо бучене на тишината осъзнах, че той продължава да ме гледа. По-втренчено, по-съсредоточено, с някаква привързаност, без да се влияе от това, което опитвах безгласно да предам. Очаквах да каже нещо нескопосано, да ме попита защо плача, а после, неуспял да стигне до друго решение, да ме прегърне с една ръка, докато с другата всмуква отрова в дробовете си. Той не го направи. Помислих, че ако не стори това, трябва просто да дойде и да ме прегърне, защото и преди се е случвало, защото познава и други като мен, защото не се страхува, че ще сбърка. Да ме прегърне в тишината, в безтегловността на предметите, в разклатената полуреална обстановка, за да мога някога да я събирам в очертанията й, да й придам значение, въпреки че никога няма да мога да си спомня момента ясно. Но не направи и това.
Не усещах колко стремглаво се стичаха сълзи по бузите ми, леко потрепваха, прецедени през долните мигли и разбъркани като есенни листа от вила, когато се престрашавах да мигна. Просто се лееха - бързи, гонещи се, мокри.
А той ми каза, напълно спокойно, докато издишаше разтеглени къдрици дим:
- В момента всичко, което искам да направя, е да докосна лицето ти. Да избърша следите. Но знам, че никога не би ми позволила.
Погледнах го с цинично недоверие и тъга, сякаш казвах "Толкова се нуждая да ми подадеш ръка сега, просто не знам дали ще го усетя". Плачех все повече и повече, без да издавам звук, без да опитвам да създам усещане за драма. Него вече го имаше - изчистено и ненатрапчиво. Като филмов шедьовър. Погледнах надолу, а след това отново вдигнах умоляващ, но неразбиращ за какво поглед. Понечих да срутя влажните траектории с пръстите си, но осъзнах, че ще се размажа.
- Бих ти позволила - с усилие отроних. - Просто не ме познаваш.
Последна жадна дръпка, изгаси цигарата в пепелника и го остави на масата зад дивана. Отиде до вратата и пусна райбера. Намали осветлението, огледа се, разбра, че всичко вече е както трябва, и ме погледна за секунда, застанал по средата на стаята с ръце в джобовете. Приближи се бавно и седна на дивана до мен. Обърна се надясно и ме погледна, без да прави каквото и да било друго нещо.
Сложих краката си върху неговите и се облегнах на рамото му, изплашена от възможността да чакам, отвратена от силата на тази си горделива упоритост. Опитах се да избягам от подобни мисли и с бавен, шепотен глас казах:
- Моля ти се, говори ми. Моля те.. Не искам да е тихо.
- Защо? - попита той, без да променя по никакъв начин позата, която беше заел.
- Защото, когато стане тихо, всичко изчезва. И е толкова, толкова празно.
Погледна ме по начин, който не изразяваше никакво отношение към това, което му казвах, към тези толкова важни нишки от живота ми, за които му споделих. Изглеждаше щастлив, безмълвно тържестуващ, сякаш бе готов да ме поведе там, където отдавна е искал.
- Винаги съм знаел.. Винаги съм знаел, че някой ден ще ми позволиш да се приближа достатъчно близо.
Тогава ме прегърна. И усетих топлината му.

малка нощна музика, поне така си мисля

Не, не, не, определено нещо не се получава.
Пускам си музика - не издържам. Спирам музиката - непоносимо.

И сега какво?

Сега е студено. Сковавам се и ми е трудно да разбера как въобще пилея енергия чрез писане, вместо по някакъв начин да я концентрирам в затоплянето си.
Може би е защото напоследък дните, макар и страшно приятни, взеха да се повтарят, но вместо да свиквам с тях и да ги приемам за даденост, аз се мъча по всевъзможни начини да се дообъркам и дозагубя из отдавна построения лабиринт.

Връхна дреха и шоуто продължава.
В диалози - неписани.
Малко грубо, не ти ли се струва? Малко повърхностно, не ти ли изглежда, да замажеш липсата на съсредоточение в хаотични изповеди?

Кой ме смути със странен глас?
Кой ме гори в сън студен?
Един монах, една жена..

Това е. Това е нещото, което ме гореше, докато четях, докато се откривах в мислените, малко истерични, малко болезнени, малко егоистични и до краен предел отчайващи монолози на Фани.
Как да не те боли? Как да не избереш да те боли? Какво ще избереш тогава? Да се втренчиш в колоната, докато усещаш единствено студа, а вътре в теб няма място за нищо друго, нищо освен празнота..

Знам, че не биха се зарадвали, че вместо да записвам исторически факти, аз драскам с молива - който си купих от града, където отново открих връзката с близките си - "жалък и ненужен отломък от старото", "неизкоренимия навик на егоизма" и "страшна, ледена пустота".

"Тя послуша съвета на мъртвеца и отново запали цигарата, а после й дойде наум да затвори очите му."

Опитвам се да мисля трезво, да открия някакъв подслон сред ураганите, да усетя, че мъглата много скоро ще се вдигне, и да почувствам действителността, земята - стабилна, твърда и неизменна. Опитвам се да намеря отговори на всичките си въпроси, да намеря смисъла на този ден, който вече е минал просто защото 00:00 беше.

Тъгувам, тъгувам.. по Испания. Мисля, че харесвам Димитър Димов. Още с първото изречение го осъзнах.

"Когато Луис Ромеро мина Бидасоа и видя отново родината си, не изпита угризение, задето тъй малко си бе спомнял за нея, а само горчива насмешливост към вълнението, което очакваше да го обземе."

Дисекция на чувствата, обожавам.
Лили Иванова и Митко Щерев пък те разкъсват, както разкъсват смелите испанци в трагизма на вярата им. Дисекция на чувствата. Обожавам.

Неадекватно? Къде си тръгнал и ще ме изчакаш ли? Хайде да споделяме и да се изтрием от говорене. Да се изличим от разтрисащата ни нужда да бъдем пред някого. Да разкрием себе си зад декорите, да отмием грима, да застанем пред голямото, осветено с десетки кръгли лампи, поставени по рамките огледало, и да се самосъжаляваме, мислейки за изгубени време и шансове.

Затова може би не мога да слушам музика в този момент - защото няма да ме боли. Нямам търпението, нито жизнеността да се раздера бясно и истерично, докато не отркия извора от топла, лепкава кръв.
Ще заспят ли всички тази нощ, за да остана с тишината си? С тишината на малките букви, на познатия шрифт, прелистените навици, спомените за дните с много вина.

Искам да я преценя без предразсъдъци, да напрая напречен разрез и да открия вътрешностите й такива, каквито са. Какво очаквам от книгите? Чета, за да разбера какво ще стане по-нататък, защото се чувствам вплетена в историята?
Не, чакам промяната. Книгите трябва да променят. Хората трябва да променят. Всичко, създадено и появило се на пътя ти, трябва да те промени.
Да те усуче и извие до неузнаваемост. Тогава ще видиш приятелите си и онези, които винаги са те свързвали с определена усмивка, определена интонация, определен начин на мислене.. Ако не те познаят, значи си отишъл някъде, някъде далеч. И сега се връщаш като непознат.
Луташ се из цигарите с опиум, луташ се из неспирното си желание за още, из нощната глъч на опитите, из сладките решения на загадките, из тайните на сънищата, някъде там из радостта и огорчението, из преодолените гордост и страхове, из пещерата, в която вечно ще бъдеш затворен. О, да, простете ми.

Върни се към нещо, което обичаш, то винаги ще ти е нужно. Щом някога е отнемало времето ти, отклонявало е вниманието ти от останалото, значи никога няма да го забравиш. В природата няма празни пространства. И съжалявам, че не мога да ти отговоря точно сега.
Много е просто, разбира се. Защото исках да открия някъде връзката, някъде ритъма, някъде порива, а понякога ми трябват само думите, за да си кажа "Ето нещо завършено, дишай".

Ти си моето малко нощно закъснение, което ще прерасне в остри погледи сутринта и бъдещи съмнения през другите нощи.
Ти си топлата вода, която благославя ръцете, когато навън студът чупи мечти и надежди, топлата вода, която донася забравата. Ти си усмивката в най-тежките моменти. Усмивката, която пристига секудни преди края, като финал на абсурдно драматичен филм. Такъв трябва да бъдеш, никой не бяга от драмата.
Ти си димът от цигара - този, който не понасям, и този, в който се влюбвам. Който ме изпеплява на части и погубва във времето. А после ме връща, разклатена, упоена, вглъбена и донякъде спряла.
Ти си всичко, което жадувах да напиша, но заради неустойчивост, леност или проклетата вяра в "след малко" никога не записах.
Ти си удоволствието от проливащите се близки спомени, докато не дойде момент за вмъкване на още, за попправки и попарване на емоцията.
Ти си черновите, за които отделих минути и действие, за които никога не бих съжалявала. Небето, което те изпива в хладния летен мрак. Под което откриваш, че нямаш думи, нямаш нищо, черупка ли ще бъдеш? Не, не завинаги.
Ти си и думите, които умоляваха да бъдат освободени, но точно тогава им остана само килията, а целият друг свят се стопи като мираж в изсушаващия зной на една неочаквана и изпросена липса.
Проклетото стечение на обстоятелствата, което е виновно за цялата болка и цялото щастие на света.
Ти си всяка малка спънка, всяко гаснещо и разгрящо се противоречие, което води волята ми до самоубийствени мъки, което я калява и което не й подава ръка, когато вижда, че едва се крепи на ръба на пропастта.
Ти си митът, че за да бъдеш писател, трябва да пропаднеш. Сенките под очите и огромните количества кафе. Ти си моят отроводетектор - търсиш в сушата капка вода, а откриваш вино, изпито на екс. За какво ти е?

Прочети ме, разбери ме. Ако го сториш, ще си топлата вода, твърде дълго стичаща се, стигнала тъжната точка на свикването. Пуснеш ли студената, горещината ще ти липсва. Какво, по дяволите, искаш? Не казвай "Нищо", ще е ужасно лицемерно. Не ми казвай и нещо конкретно, ще ме излъжеш, без сам да го разбереш.

Спри времето, спри тази нощ, но само за няколко секунди, за да мога да прочета написаното.
Чуй вибрациите във въздуха, мисля, че някой те търси. Малка илюзия, вече тишината звучи като мелодията на телефона ти.

една жена, отрекла себе си

Те бяха еднакво проядени от миналото си или от начина, по който живееха, еднакво пропаднали, еднакво безполезни за себе си и за другите. Единственото, което им оставаше, бе да извървят пътя, по който бяха тръгнали. Не можеха да се върнат назад, не знаеха защо живеят. У тях нямаше нито следа от някаква вяра, от някакъв мироглед, който да подкрепи или утвърди живота им. Те съзнаваха само, че бяха пропуснали нещо в съществуването си, нещо, което трябваше да бъде неговата цел, неговото оправдание, и това ги правеше пусти, мрачни, жестоки. Да, нямаше никаква разлика между двамата.

- Това е голяма добродетел - да слушате покрай гласа на бога и гласа на разума си. Може би оскърбявам вярата ви.

Ти пушиш сега не от липса на предразсъдъци, не от ексцентричност, не за това, че Мюрие не би се оскърбил от постъпката ти, а просто защото в тоя момент ти се пуши, защото нямаш воля да си наложиш да не пушиш и да проявиш почитта, която от незапомнени времена сме свикнали да дължим на мъртвите... Да, ти виждаш всичко това, съзнаваш го, но нямаш сила да се промениш.

Не е хубаво да четеш думите на някого само защото не ти харесват и искаш да се убедиш, че до самия край положението няма да се подобри. Ако не го правиш, за да разбереш как не трябва, а с простата цел да погалиш собственото си его, значи си жалък.
Не, не обичам да се връщам назад.

Филмът ми започна. Музиката. Дисекция на чувствата. Обожавам.

Никога не сме обичали чадъри

Изпитвам някаква полуизмислена страст към джаза. Но тъй като може да си измислиш дори любов и да потънеш горящ в нея, не я подценявам.
Изпитвам и някаква полуразгоряла се страст към музиката на Нина Симон.
Понякога просто си пускам нейни песни или пиша част от текстовете им, когато не знам какво да правя.
Заспивам под съпровода на прекрасния й женско-мъжки плътен, невземащ се на сериозно и флиртуващ глас и я чувствам по-своя отвсякога.

А и джазът е толкова очарователно поглъщащ точно защото е труден за слушане. Обожавам да открия трудна за слушане музика и да я обикна.

Какво друго е очарователно? Поток от думи, които не те задължават, а просто се подчиняват.

(Ако попитате някой зноен бразилски младеж какво е по-хубаво да чуеш - "Искам те" или "Имам нужда от теб" - той положително ще каже: искам те.)

Очарователни са ветровитите хедонстични вечери, в които, минути преди да излезеш, всички мрачни нотки на лошото настроение вият и се гърчат из действията и ужасната ти изнервеност. Но усетиш ли прилива на въздух и възможности, разбираш, че всичко би могло да се погледне от съвършено друг ъгъл.
Кратка дефиниция: непредвиден студ и навалица от хора, шум, музика и приятни светлини, които са толкова много и толкова накуп, контрастиращи на външната дълбока тишина, че не те преимат под крилото си. Озоваваш се в романтична, но непредразполагаща те да я усетиш атмосфера с текила сънрайз пред себе си и някакво кухо удовлетворение въпреки всичко.
По-късно се излива мерло там, където липсата на някой събужда усещането за празнота, дори да е единствено пространствена такава. Предфинална глътка от тъмното нещо в малката чаша и три минути свобода, която за всички е признак на лошо начало.
Завършваме с порой - тежък, есенен, на косъм да ни се размине, измиващ, изцеждащ, запомнящ се.
В целия студ, който се е пропил във всяка една тъкан на дрехите ми, в начупената коса и размазаните усилия, в смеха, който не мога да разбера защо е толкова логичен, и в забързаното ни размиване с облачната вода се чувствам просто щастлива. Поглеждам към пътя пред себе си и виждам как водата се лее толкова еднотипно - черна и бърза, повтаряща се в странни движения и очертания, като някаква компютърна графика, която се включва като скрийнсейвър.
Отлепяш мократа риза от себе си и за свое облекчение откриваш, че ще има топла вода, която да изстуди горещата стомана на изминалите няколко часа, за да я кали и запази цяла в съзнанието. Екологично кощунство и прекомерно разточение, докато си мисля колко е прекрасно да стоиш под душа с часове, да не бързаш, да не закъсняваш.. Да измиеш есенния воден студ, приемайки, че времето наистина ще се промени. Водата се излива гореща върху кожата, унася, приспива, успокоява, убива всичко черно - надежда и мир, топлина и въздишка.
След това откривам, че ми е останал още малко късмет и разни филми не са избягали от мястото, където ги бях оставила, за да ги възкреса в посветено време някога.
А като чуеш "европейско кино", нещо, донякъде от снобизъм, донякъде от любов към романтиката и меланхолията на непопулярното и отминалото, се пробужда в гърдите и нежно се пали, обаче всичко изминало се е насложило и нентрапчиво ти посочва съвсем различна дестинация.
Пускам си Фокс Лайф - "Клъцни/Срежи" - прекрасно. Преобличам се, гася светлината. Тази нощ няма да суша косата си, но и няма да заспя с дрехите. Оправям леглото, завивам се, топло и приятно, а и епизодът е заинтригуващ - мисля, че и целият сериал (рядко се лъжа за такива неща), но все пак сънят е по-силно притегателен. Заспивам в размити картини, които бавно и старателно рисувам, а на сутринта ми се гади от тях и не, не мога да ги взема, нямат чар, не струват в този проектиран вид.

И колелото се завъртя.

Днес мама откри пръстен, който мислих, че съм загубила преди малко повече от година, и то в чужбина. Не обичам да се случват подобни неща, защото съм някак глуповато-наивно устроена да им обръщам страшно внимание и да им отдавам незаслужено значение.
Чудя се дали всичко хубаво, което някога е било загубено, ще изплува по подобен начин, а след това спирам да мисля така, защото не ми изглежда градивно и пълноценно да се тровя с безсмислен оптимизъм от този род.
Откривам някои от старите си чернови и чета интересни неща. Препрочитам и последната, запаметана в бяло-червения телефон. Времето е сиво-есенно, от онова, на което почти винаги съм смятала, че принадлежа.
След малко ми се иска да се откъсна от оковите на четирите стени.
Не знам да се радвам ли, че утре е понеделник, но знам, че тези дни трябва усилено да вкарам в ред много свои планове и навици, защото едва ли другият вариант ще се отрази по-добре на всичко.
А и ужасно много ми се иска да седя щастливо на високите столове в подсигурено очакване, бегло усмихваща се на сладките тръпки в стомаха си и спазмите в щастливите мимики.
Рядко казвам какво искам, защото знам колко много допълнителни обстоятелства обособяват една ситуация и колко грешно може да бъде преценена, ако на линията на времето си стъпил по средата, на чертичката "Сега", но в мен се е родил поривът да искам повече от всичко и повече от всеки друг път да си търся накакво занимание, защото трудно понасям тишината. А настъпилата липса на усещане за бързане, задължетелна емоция и интензивност се опитва бавно да ме убие, докато галопирам измежду нов вид мисли, нов вид обърквания, нов вид въпроси.

Чета я бавно и този следобед заспах с нея буквално. Лили Иванова ме разплаква и много искам книгата също да успее.
Звучи наивно и повтаряно многократно, но страшно много се нуждая до десетина дни нещата да се подредят така, че да се уверя, че всичко е възможно, и да не ми се налага да обвинявам собствената си стресираност за фаловете и тъчовете в играта.
Просто нямам нужда, наистина нямам, да започвам каквото и да било с буца нерви в гърлото. По-добре бих се чувствала, ако мога да утоля дневната умора в заслужена почивка насред музика, хора, дим и светлина. А може би и някъде другаде.

Никой не ми липсва достатъчно осезаемо в момента, но открих нов силует, който ще ми е забавно да опитам да изуча.

Това беше кратка информация за случващото се, подредена във възможно най-отчетлив и разбираем вид, заобикаляща цялата неяснота, която ме обзема в смътните моменти, преди да заспя, и в други кухненски мигове, през които гледам невиждащо през прозореца или просто така виждам композицията в спомените си.
А също така днес е роден най-големият от близките ми братовчеди, за когото тайно се надявам, че след година ще се е превърнал в нова моя гордост, но дотогава ще си мълча.

И приключвам с нещо в съвсем мой стил, понеже невинаги съм фенка на бавните изречения - има дни, в които не съм способна да ги издържа.

Просто изпий две чаши студена вода и се върни към живота, защото ако не ти помогнат две чаши студена вода, аз едва ли ще мога.

birds flyin' high.. you know how i feel

fish in teh seaa.. you know how i feel

боли ме. съвсем физически. очите ми са малко уморени, не съм изтрила размазаната от топлата вода спирала, все още не спира да ме боли. оставих "осъдени души" отворена на паркета, тък като я четях, докато изсушавах косата си със сешоара и за пореден път закъснявах. междувременно продължавах да имам най-прекрасните приятели на света, за които е трудно да се говори конкретно, просто ни елате на гости.

луната приличаше на човек, на човек с размазана спирала, а пък облаците бяха напръскани със спрей по небето и ако знаете колко прекрасни изглеждаха, погледнати отдолу, там при стъпалата на онази бивша дискотека и билярдна зала, от която са останали само спомени за хора, които не съм виждала от около две години, и разните ексхибиционистични излияния на моите супер-много-на-сърце същества.

"супер" навлиза с пълна сила, особено при такава обстановка, а днес видях и най-вечнопияния и неадекватен човек на света (първия човек!) с кадифената си кожа, осветена от паркова светлина

не знам дали по някакъв начин преодолявам физическата си болка с думи, или просто реших да опиша хубавите неща съвсем частично и едва ли достатъчно.

нямам търпение да се събудя, да отида при нашите в кухнята, да си взема "Активиа"-та с ягоди и мюсли, да звънна на Ралица с (ударение на И) и да излезна

уморена съм и до някаква степен ми се спи
не се надскачам, не се надминавам, но и не се подминавам
регресия или прогресия е това, не мога да определя.
в крайна сметка септември не промени толкова нещата, but who knows

бих се обадила, но защо? желанието постепенно утихва, а и хората сигурно не са в състояние за "просто се сетих за теб"

напоследък изписвам всичко, което успея да уловя, но сега ме боли. физически

лека нощ и не забравяйте да си измиете зъбите. точка :)

("...povqrvai, nqma da me ima, kogato doidesh utre ti..")!

Whatever they tell you, you're bigger than words

чувствам ли се предала самата себе си, или просто имам нужда да отприщя всичко, затворено в правила и норми; всичко, скрито в спокоен тон и интонация..?

бясна съм. тихо бясна. незнайно защо бясна, искащо бясна. копнеещо бясна, мислейки бясна.

точно това е. вбесяват ме толкова много неща. едно от тях ми харесва, харесва ми фактът, че нещо подобно ме вбесява, но разбирайки колко много и колко неприятно може да се почувстваш, когато погледнеш ситуацията от различен ъгъл или напреднеш в нея до точка разочарование, започвам да се плаша.

все още не знам дали за добро, или зло, нещата никога не остават еднакви - цял живот се изменят и си противоречат в спомените и представите ни за тях, оставяйки ни без дъх и без онзи хъс, благодарение на който сме вярвали, че всичко би могло да бъде друго.
как би могло да бъде друго, като целта коренно се видоизменя с приближаващите те към нея стъпки? и колко много тежат понякога хората с погледите, мъдростта, мислите и опита си? така плътно увиващи се около уж твърдата ти, непречупваема устременост, че забравяш всичко, което някога е било на теория и на ум, започваш да разбираш всички с причините им, болките им, раните им, любовите им.. И ги оставяш да те погазят с човешкия си чар.

толкова бездушни, безлични, студени и отдалечени понякога изглеждат мечтите, когато започнеш да вървиш към тях, следвайки онзи план, който винаги е изглеждал утопично, когато си го скицирал с въображаеми моливи.
и как все пак, въпреки известните разсъждения по вечното незадоволение и копнежа за най-труднопостижимите неща, важи и надеждното: а може би е трябвало да издържиш още съвсем малко, за да покориш Еверест.

това са едно и две.
третото нещо не знам как да тълкувам и трябва ли да го тълкувам, след като то напълно отсъства.
явно в кръвта ми текат подобен тип изречения, явно не мога да пиша спокойно и прибрано. явно, когато имам нужда да изкрещя всичко пред света, нямам време за украса. не мога да уплътня смисъла, който влагам с тонове епитети и метафори, не мога да шлифовам думите си. мога просто да пиша разхвърляно и хаотично, а накрая отчаяно да се примиря, че това съм аз, такава.

тежко е да знаеш, че се бориш с повторенията, както и с жаждата да започнеш следващото изречение с "истината е, че..", а през това време, някъде из цялата тази каша, се вмъква и мисълта, че някога сериозно ще ти се налага да пишеш, vesela, you know that?

и така, тихомълком блъскайки се в себе си, дори не смея да мисля какво ще правя утре, но ме гони някакво усещане, че нещо трябва да се случи. и аз си мисля и се надявам за нещо хубаво.

наистина, толкова ядосана съм, че започнах да гледам хората в колите с надеждата да разпозная някого. толкова бясна съм, че се плаша, когато объркам нечия усмивка с друга, която ми се иска да видя.

И полудвам.
Полудявам заради всичко.

заради целия този хаос и заради страха от това, че ако подредя, няма да се почувствам готова да кажа "стоп".
мисля, че ми се слуша музика повече от всичко. слуша, слуша, слуша.
както слушах онзи път, когато разглеждах със смирено, наивно и донякъде детско възхищение една цигара в ръката си и разбрах какво е да не се мръщиш, когато се докосваш до подобни покваряващи човечеството боклуци.
слуша ми се музика до мозъка на костите, така че лириките да останат в главата ми и да открия всяко едно от обсебващите и обладаващи ме напоследък чувства, отпечатано върху мелодия, соло, момент, думичка, кулминация, акорд.. нещо.
говори ми се за полиетиленовия свят, без да се замислям накъде вървя, и трябва някой път да опитам да кажа още многото, което потискам в ъгълчета, чернови и изречения, появяващи се out of the blue.

вече дори не става въпрос за преглъщане на гордост.
или пък, кой знае, може след малко вратата на банята да се тръшне и залости и аз удобно да се свклека до нея, защото съм фенка на такива сцени, такива описания в книги, такива персонажи - разклатени и специфични, чувствителни и ексцентрични, красиви в тъгата, лудостта, скептицизма и разяждащата си упоритост.

да, драмите са просто неустоими. не ви ли се е искало да не ядете с дни от любов и да изплачете цяла кутия с носни кърпички от онези, които се вадят през процеп, приличащ на процеп на огромна касичка?
и как да не ти се прииска да не спиш цяла нощ, мислейки и полудявайки наум, докато слушаш нещо умопомрачително тежко.
не си ли представяте как в тази тъмносиня и хладна нощна картина ще излезете под откритото есенно небе и ще плачете тихо с цигара в ръка, наблюдавайки как димът й протяга ръце към небето, а цигарата бавно угасва? не ви ли се иска да пеете шепнешком "спри, не си отивай, ще ми бъде тъжно" и сълзите да се стичат по бузите ви, а през това време да изплува егоцентричната режисьорска мисъл "Това е момент!".

за жалост, дори действителността да е разклащаща малките ти очаквания, когато не се припокрива със скицираните вече, човек трудно осъзнава колко много му е било подарено.
но кога ще можем да се видим отстрани, да напишем предварително думите, които искаме да кажем; диалозите, които ще ни сринат като стара сграда, но заради които сутрин се събуждаме или прибираме, заради които понякога просто живеем?
кога ще можем да усетим докосването и погледите така, както при близките кадри, и ще осъзнаем ли, че не животът е прототип на филмите, а точно обратното?
кой ще доваби музика, за да ни осени идеята, че така прословутото стечение на обстоятелствта вече се е погрижило за трагедята и комедията, за паузите, завръзката, кулминацията и развръзката в нашите уж недостатъчно грабващи моменти?

и докато мислех за това, открих най-хубавия отговор.

никой няма да режисира осъществаването на желанията ти. но ако много копнееш да се случи, едно нещо може да ти помогне. Киното.
(тогава разбрах, че понякога, дори да тлее, тя още е жива и аз още пязя в сърцето си частичка за киното - макар понякога да нямам нужда от него, макар понякога да се крия и спасявам в него, макар понякога да го чувствам като аксесоар към личността си, а да знам, че не трябва..)

бясна съм и така съжалявам, че няма да се откажа, няма да върна назад намерението си и ще кликна върху "публикуване".
просто някои моменти отчайващо силно ме принуждават да не издържа, да скъсам въжетата, с които хлабаво се държа към относителното благоприличие и последователност, които уж са пътеводните табели на разкъсаните ми части. знаците, които трябва да следват, когато се учат как да карат из пътищата, магистралите и еднопосочните улици на живота.

не, не става въпрос за гордост, а за капитулация. за уморено свличане на леглото, за очакване на сутринта с лека уплаха, с която ще видим какво ще правим.
не става въпрос за гордост, понеже понякога се хващаш за толкова абсурдни обстоятелства, така че после да не можеш да повярваш как си могъл да очакваш нещо немислимо за очакване.


мъчно ми е, и когато някой ден, надявам се, чета написаното горе, ще бъда още по-бясна на себе си, че през септември 2009, също като през 2008, отново умирам да изкрещя "мъчно ми е".
и "мразя те", и цигари и рев в заключената баня, и викове, и писъци, и укротяване след десетминутна истерия, и отпускане на глава върху рамо, и тъжни и очарователни откровения, но преди това просто опияняваща гордост. защото не бихме си позволили да отидем твърде далеч, нее.. имаме достойнство.


(сега вече е празно, нали?
внимавайте с отдушниците. когато приключите, всичко изглежда покъртително различно и вече ви остава само пътят напред.)

I can shine even in the darkness

Кога не е било така? Може би много отдавна? Или още по-отдавна, когато не съм могла да градя съзнателни спомени, когато не съм познавала думата "Аз"?

Септември нахлу. С хладния въздух, просмукващ се през прозореца в измореното ми тяло, каращ ме да търся блузите с дълъг ръкав и по-дебелите завивки.
С топлото, но не изгарящо слънце, което все още трудно се търпи, но понякога намирането на сянка не е главната цел, която те дращи.
Септември нахлу с празнотата. Нахлу с "Осъдени души", която вече започва; с повече отвсякога осезаемата мъглявина и сивота на града, която пробожда сърцето ми с тъпа и куха болка. Потъмняха и най-тъмните часове, обляха се в някакво глухо, но все пак приятно отегчение. Небето в два след полунощ не изглежда безкрайно, дълбоко, черно до загуба на чувство за ориентация и повишаване на усещането, че си нищо; не блести със звезден прах, не танцува с неказаните ти желания, не отнема времето ти в сладостно откриване на вълшебни комбинации и съзвездия, когато се прибираш сам и отказваш музиката, която някой като мен ти предлага. В два след полунощ небето е синьо като в четири сутринта, но не защото сутринта е толкова близо, а защото самото то също се е излющило, изгубило е лятото в себе си, изгубило е погледите на деца, млади и стари, безброй пъти впивали се в него, търсещи магия, спокойствие и утеха.
Пълната луна вече е сребриста и леко студена. Някъде по време на вечното си обикаляне около всички нас е загубила жълтеникавата си топлота и се е оставила на вятъра да отнеме цялата й тъга, като я е заменил единствено с отчаяние.

Така изглежда всичко.
Но аз не съм отчаяна, не съм безнадеждно отдала се на носталгия по лятото или по някакви случки и хора. Макар че мракът в стаята ми е все така летен, вечерите имат цвета на идващия студ, миришат на отиващата към края си игра на безшумно отключване и отваряне на входната врата. Отиват си несподавените гласове, които ме изпращат малко преди да затворя вратата и да се запътя към терасата с непринудено изписана усмивка или вкус на удовлетворение.

Сега малкият ми свят е Portishead и всички останали празни и дълбоки до неизбежно удавяне мелодии. Всичко е облепено в рамката на скорошни усещания, непрестояли достатъчно, за да бъдат наречени спомени. А отвътре тлее жаждата за студено лято, скриване в пуловерите и прегръдките, усмивки през ветровете и ръце, невъзможни да бъдат отнети от горещата повърхност на порцеланова чаша в някое хубаво кафене, което е наше повече от всичко.

Най-болезнено от всичко е изпрарилият се яд. Издъхващото усещане, че съм бясна и всичко в мен се е разбъркало и създава леко емоционално гадене, от което нямам нужда да се отърва. Няма го дъха на бързината и желанието да хванеш всяка секунда, да я сграбчиш и да я изпълниш с колкото се може повече дейност, за да успееш с падането на мрака да вдишаш въздух с целия капацитет на дробовете си, да оставиш прикритата ти нервност да се развилнее под формата на приповдигнати възгласи, усмивки и много повече еуфория, отколкото преди.

Въпреки че са познати, аз смятам да превърна улиците в непознати отново или просто да разбера, че никога за мен няма да бъдат такива, каквито могат да изплуват сега в съзнанието ми.
Около мен някои сплотено драпат и се сърпотивляват със зъби и нокти срещу идващите събития, защото всички знаем колко сладко-горчиви се очертават да бъдат и колко безсилни ще бъдем пред тях. Аз загубих малко, съвсем малко от онова вечно желание да разруша илюзията с отегчителни и разсейващи емоцията разсъждения.
С това си обяснявам чувството на безсилие и едва осезаема мимикрия, с която съм почти готова да приема идващото. Но ще опитам да изкривя каквото мога, докато не остана доволна.

"Доволна" е опасна дума. Утопия, бих казала. Но винаги се намират мигове, белязани с нея, стига да решиш да разровиш прашните и заяждащи по поръчка чекмеджета на паметта си. Удобно безчувствен винаги може да бъдеш, но емоционалната ангажираност ми се струва много по-съблазнителна опция.

Все още обаче слънцето не е заглъхнало, не се е размило в есенни дъждове, не се е обесило на стегнатия възел на вятъра, не е забравило хората, които не го забравят, въпреки че много повече обичат тихото му славно спускане под хоризонта, отколкото озаряващото му издигане.

Аз страдам, защото за пети път ще беля ябълки и ще правя сладкиша, който се научих да правя от прекрасната си баба. Страдам, защото този път няма да се блъскам в навалицата с него, специално приготвен за специални хора, искаща да зарадвам някого, и няма да треперя в самоизяждащо се очакване на познато лице.
Напоследък дори пътищата ми не се отклоняват в посоката, в която искам, а много задължения започват да натежават на везната и съм на прага да предрека, че трезвият ми, леко стресиран начин на мислене е на път да се пробуди.

Някои пукнтове въпросителни и тишина обаче се припокриват.. И все пак това не е причина да настроя часовника си по нечий чужд мироглед.
Цигареният дим те издига само когато светлината е романтична и приглушена или когато не усещаш, че моментът за отлитане сам е отлетял.

Времето отново се изкачва на първия ред в поредния ненаписан списък. И е всичко, от което имаме нужда. А всичко, което имаме, по ирония на съдбата, е време.
Едва забележима е тъгата ми; от нея се страхувам, страхувам се от репликата "мъчно ми е за теб", защото "липсваш ми" казвам рядко, но и това не знам докога ще продължи. Страхувам се, понеже съм устроена да изпитвам неутолимата нужда да кажа нещо подобно и колкото по-дълго се задържа в мен, толкова повече думи съм способна да бълвам.

Затова сега нямам търпение да огледам новородените септемврийски улици, да продължа да смятам, че тази година литературата ще е нова страница в представите ми за нея; че хората ще стават все по-близки и все по-откриващи се и че това чувство няма да е мимолетно, а ще се задържи в мен, защото от векове е напирало и ме е умолявало за свободата, която му се полага.

Последните летни песни си тръгват с отлива и неколкодневното интензивно писане на сценариии с цел възвръщане на животворния бяс, но не..
Закривам изповедта по настъпилия септември, който все още ме държи в движение и неочаквани обаждания за събуждане, полуадекватно бързане и вземане на решения и топли усмивки под топлото слънце.

Чудя се дали ще си забраня да чакам някой друг месец и от днес ли ще пусна заповедта, или утре, както винаги, ще е идеалният избор за начало.
И тъй като днес съумявам да не се разпилея, тъй като носталгията все още не е открила постоянно убежище в сетивата и мислите ми, аз не мога да мразя или величая живота напразно.

ще ми бъде тъжно