Земята се въртеше, но този път и аз го усещах. Цялата стая преливаше в ярки и заглушени светлини. Гласовете на всички останали отекваха от другата стая, от храма на алкохола, музиката и хашиша като размазани, провлачени или изведнъж рязко усилени мелодии. Седях, свита на кълбо на дивана, сякаш бях останала сама в помещението. Опитвах се да мисля по някакъв начин, исках да мисля. Гледах напред, все едно не забелязвах, че той се е подпрял на облегалката и не откъсва очи от мен. Защо искаше да останем само двамата, а сега не казваше и дума? Миговете, докато чаках да изпуши цигарата си, бяха вечни. Безкрайни. Мъчителни. Не знаех дали и неговият свят така агонично е спрял и се е откъснал от момента, или е останал адекватен и му е интересно да види каква ще е реакцията ми.
Очите ми се пълнеха. Нямаше какво повече да изскубя от волята си. Исках да избягам от пустотата, затова очите ми се пълнеха. Обърнах се и го погледнах. Горделиво, обвинително и уморено.
В обгърналото ме непоносимо бучене на тишината осъзнах, че той продължава да ме гледа. По-втренчено, по-съсредоточено, с някаква привързаност, без да се влияе от това, което опитвах безгласно да предам. Очаквах да каже нещо нескопосано, да ме попита защо плача, а после, неуспял да стигне до друго решение, да ме прегърне с една ръка, докато с другата всмуква отрова в дробовете си. Той не го направи. Помислих, че ако не стори това, трябва просто да дойде и да ме прегърне, защото и преди се е случвало, защото познава и други като мен, защото не се страхува, че ще сбърка. Да ме прегърне в тишината, в безтегловността на предметите, в разклатената полуреална обстановка, за да мога някога да я събирам в очертанията й, да й придам значение, въпреки че никога няма да мога да си спомня момента ясно. Но не направи и това.
Не усещах колко стремглаво се стичаха сълзи по бузите ми, леко потрепваха, прецедени през долните мигли и разбъркани като есенни листа от вила, когато се престрашавах да мигна. Просто се лееха - бързи, гонещи се, мокри.
А той ми каза, напълно спокойно, докато издишаше разтеглени къдрици дим:
- В момента всичко, което искам да направя, е да докосна лицето ти. Да избърша следите. Но знам, че никога не би ми позволила.
Погледнах го с цинично недоверие и тъга, сякаш казвах "Толкова се нуждая да ми подадеш ръка сега, просто не знам дали ще го усетя". Плачех все повече и повече, без да издавам звук, без да опитвам да създам усещане за драма. Него вече го имаше - изчистено и ненатрапчиво. Като филмов шедьовър. Погледнах надолу, а след това отново вдигнах умоляващ, но неразбиращ за какво поглед. Понечих да срутя влажните траектории с пръстите си, но осъзнах, че ще се размажа.
- Бих ти позволила - с усилие отроних. - Просто не ме познаваш.
Последна жадна дръпка, изгаси цигарата в пепелника и го остави на масата зад дивана. Отиде до вратата и пусна райбера. Намали осветлението, огледа се, разбра, че всичко вече е както трябва, и ме погледна за секунда, застанал по средата на стаята с ръце в джобовете. Приближи се бавно и седна на дивана до мен. Обърна се надясно и ме погледна, без да прави каквото и да било друго нещо.
Сложих краката си върху неговите и се облегнах на рамото му, изплашена от възможността да чакам, отвратена от силата на тази си горделива упоритост. Опитах се да избягам от подобни мисли и с бавен, шепотен глас казах:
- Моля ти се, говори ми. Моля те.. Не искам да е тихо.
- Защо? - попита той, без да променя по никакъв начин позата, която беше заел.
- Защото, когато стане тихо, всичко изчезва. И е толкова, толкова празно.
Погледна ме по начин, който не изразяваше никакво отношение към това, което му казвах, към тези толкова важни нишки от живота ми, за които му споделих. Изглеждаше щастлив, безмълвно тържестуващ, сякаш бе готов да ме поведе там, където отдавна е искал.
- Винаги съм знаел.. Винаги съм знаел, че някой ден ще ми позволиш да се приближа достатъчно близо.
Тогава ме прегърна. И усетих топлината му.
No comments:
Post a Comment