9/24/2009

От миглите ти капят перли. Може би се разболяваш?

Разбирам, че може би всеки живее с мисълта, че трябва някой да бележи живота му, че целият кръговрат от мисли, думи и действия трябва да се върти около една най-значителна личност. Толкова опора откриват хората у идеята, у магичната връзка между събитията, която им вдъхва надежда за приказност и пълно удовлетворение от всичко, хубаво или лошо, случило се, че не смеят да пуснат ръката на тази мисъл. Ръката, за която са се хванали, а под тях зеи пропаст, от дълбините си боботеща "Ами ако не е така?".
Ако не всичко е един човек, ако това е огромна плетеница от илюзии, с които просто намираме причини да не спираме.

Гледам го и се страхувам да си тръгна. Това ли е?
Знам, че той е повече от важен за мен. Той е пробуждал всичките живи хормони у мен - на щастието, на адреналина, на привързаността.. Усещам, че моментът е важен. Но наистина ли, ако сега си тръгна, цял живот ще мисля, че това е била точката, в която съм изгубила шансовете си за щастие и съм пропиляла всичко? Как би било възможно да си го помисля, след като сега нищо на света не може да ме убеди, че трябва да остана?

Горчиво съжаление се изкачва по хранопровода ми и достига гърлото. Съжаление, задето не мога да открия друг изход. Не мога да погледна отвъд ситуацията. Може би, ако имаше зрители, някаква публика, щеше да е прозрачно ясно какво трябва да се случи. Може би всичко би се изкристализирало и за мен, след като минат няколко дни.. седмица. Но сега не мога да открия друго решение.
Искам само да го обичам. Само да го обичам, без постоянно да се срещаме на шахматната дъска, унищожавайки се в безкрайната си себична партия.

Не издържах и затворих вратата. Започнах отначало. Поне така ми се струваше.
Открих толкова непознати места, чувства и хора. Изрових прашната си воля, смелата си решителност, твърдата находчивост и обиграната спонтанност. Позволих на кожата си да попие безброй много моменти, да се насити на студен, топъл, сух, влажен, парещ, тежък, ефирен, прозрачен, леден и накъдрен от пустинните изпепеляващи лъчи въздух.
Минах по отъпкани и току потънали в кал пътеки. През разкопки и фосили, кости на същества, били някога хора, превърнали се в стриктно функциониращи системи. И когато спирах, за да се огледам и да си поема дъх, разбирах, че няма нещо от цялото това "след като те задрасках от всички сценарии" пътуване, което да не ме прави щастлива.

През кофеиновия вкус, в един ранен октомврийски следобед, се процеди мисълта, която ме събуди. Докато разглеждах траекториите между резките на стената, семплата стена в семплата ми просторна кухня, се събудих. Всичко, цялата феерия от забрава и нови преживявания и хора, на които се отдадох безпределно, за да продължа, са били подсъзнателно преследвани, за да не го изтрия, за да не се прекъсне пътят ми към него.

Сега вече можехме да говорим. В голямата почти празна стая, подобна на ателие. Той - срещу мен, аз - срещу него. Шум от тишина.

Когато бяхме двама, никога едно цяло, но все пак двама, се чувствах смазана. Заради неговото неволно отдалечение и хладна изолация и заради моя потресаващо трагичен егоцентризъм. Спомних си как нямах силите да говоря за нещата такива, каквито са, с близките си, защото не вярвах, че някой би ме разбрал. Смазваше ме идеята, че съм такава. Виновно се усмихвах, виновно и безсилно. Защото разбирах, че може би не съм специална, може би съм нищо и никаква, но бях повече от сигурна, че никой не би ме разбрал. Усмихвах се на хората снизходително наум, а после се проклинах, задето съм такава.

Така ме гледаше и той тогава. Но не беше прав. Двамата с него никога не сме били оксиморон. Поне вече не сме. Не се намирам по-високо от него, нито пък по-ниско. Намирам се в коренна различна посока, някъде на същото ниво. Знам, че мога да говоря с него, да го разбера, да потуша желанието му да е специален само с думи. Но не искам да го правя. Защото се научих да го разбирам.

И изведнъж, докато го гледах, ужасно тъжна, наблюдавайки как нишките на егоизма ни се разплитаха, ме осени мисълта, че, когато аз съм живеела безмерно щастливо и хаотично, скривайки от себе си, че съм оставяла следи, по които по-късно пак да го открия, той е живеел понякога празно, понякога щастливо, но отчаяно, с надеждата отново да ме открие.

Усмихвам се всичко това. Колко сме малки. Искам просто да спрем. Не съм способна да продължавам да предсказвам следващите му ходове, бродещите мисли и тръпки из съществуването му. Не мога дори да опитам да предрека какво очаква, че ще направя, някъде смята, че ще поема.

Трябва просто да спрем да се гоним и настигаме, да се оплитаме. Да спрем да чертаем схеми за съжителството ни заедно на този свят. Да седнем, пречистени, и да се оставим един на друг без прехапани писъци, без жажда за победа.

За жалост, разбирам, че едва ли някога ще се освободим от тези черни сили, от страстта си към надмощие, от проклетото доминиране над чувствата на другия. Преди се страхувах от него. И това му харесваше. Харесваше му дистанцията и сладкото обожание, което усещаше в този здравословен за него страх, страх от различията. Сега се плаша от себе си и от него. Защото май сме станали жалки. Сега може би той ще се страхува от мен. Но не това е, което искам. Поглеждам го и го виждам. Аз съм друга. Отразявам се различно в зелените му, студени очи. По-остро. Променила съм се.

Гледам го втренчено и настойчиво, дълбоко и някак примирено, за да му кажа "Не искам да се страхуваш от мен. Хайде най-накрая да оставим всичко това". Поглеждам го отново, той усеща какво имам предвид. Но му го казвам на глас.
- Ако искаш да победиш, няма проблеми. Ти спечели.

Той мълчи, някаква частичка от студенината се пропуква.

Сядам на стола до малката ръбеста, хладна метална маса.
Не. Това не е облекчение. Не сме изтрили позора от челата си, от всичко, което направихме, за да създадем драма, за да измъчим себе си и другия, за да допълним животите си, понеже това е единственото занимание, което ни се удава и ни пали, а интересът към него не се изпарява почти мигновено, след като сме станали част от играта.

Не сме пречистени. А просто уморени. И празни.
Замъглено от изтощение, съзнанието жадно опипва с пръсти почвата, надявайки се да открие топлина - топлина в нечие чуждо тяло, нечий поглед, някаква стряха да надвисне над нас, пулсираща с чуждо сърце.

Затварям очи и се питам: Щях ли да обикна някой от онези, които мислех, че не биха ме разбрали никога? Щях, нали?
Защото никой няма нужда от пълна съвместимост, а от клечка кибрит, малка алергия, силна дръпка.

И го забелязвам. Гледа ме. Без да се разкайва.
- Нали не си ме обичал, за да се отречеш? За да избягаш от себе си? За да изстържеш този нарцистичен и противен обрив от кожата, маниерите, поведението си? За да си докажеш, че не е нужно да съм каквато си смятал, че ме искаш, за да си влюбен?
- Не.
- Значи си ме обичал, защото съм различна. И сме заедно в объркването, в неразбирането.

Дълбок, топъл поглед. Не издава съжаление. Дишам успокоена.

За какво ми е било да търся някого, с когото да се допълваме в изкривените си виждания, благославяните безсъния, жаждата и поривите към определени честоти на трептене? За какво ми е било да търся еднакво високи на думи хора?

Всичко е миг. Миг, по-кратък от най-краткия миг. По-кратък от себе си. Проблясва като озаряваща и разкъсваща небето светкавица, а после изчезва завинаги. Няма да спрем да играем. Но една бариера рухна. Може би на пътя ни ще се появи друга. Ако има такъв.
Не мога повече да търся отговор. Казвам това, в което ми се иска да вярвам въпреки него и въпреки себе си, въпреки везните, отмерващи равни всички тежести и противоположности в мненията. Защото хората нарочно натоварват някого със смисъла на живота си. Защото се нуждаят от добра интрига в сюжета.
- Обичал си ме, защото си ме обичал. И винаги ще ме обичаш.

Приближи се. Страхът напълно изчезна от очите му. Страхът да бъде друг, когато и аз съм друга. Страхът от непознатото в това, което е мислил, че му принадлежи.
Докосва ръката ми, за да ми каже "Плуваме на една и съща дълбочина. Но се намираме ужасно далеч един от друг. Обичаме се, защото се нуждаем от това. И трябва".

Затварям очи. Уморена съм. Едва ли някога ще бъдем чисти. Не, ще бъдем празни или капнали от опити да се открием, без да се изгубим.

Той стои прав, а аз съм седнала на неудобния стол.
Главата ми клюмва върху гърдите му. Ръцете му ме притискат към себе си. Сякаш отнякъде е нахлула топлина. Не знам какво ще чувствам, когато отворя очи, ще мога ли да бъда публика.
Сега не искам да си тръгвам.

2 comments:

6655321 said...

Привет, този път си уцелила тема на блога, която доста да ми допада. :)

Vesela said...

Това не е тема на блога, а лирическо отклонение - не бих си позволила да пиша за това, за което най-много искам :)

но е хубаво (и малко подозрително), че все пак четеш :>