чувствам ли се предала самата себе си, или просто имам нужда да отприщя всичко, затворено в правила и норми; всичко, скрито в спокоен тон и интонация..?
бясна съм. тихо бясна. незнайно защо бясна, искащо бясна. копнеещо бясна, мислейки бясна.
точно това е. вбесяват ме толкова много неща. едно от тях ми харесва, харесва ми фактът, че нещо подобно ме вбесява, но разбирайки колко много и колко неприятно може да се почувстваш, когато погледнеш ситуацията от различен ъгъл или напреднеш в нея до точка разочарование, започвам да се плаша.
все още не знам дали за добро, или зло, нещата никога не остават еднакви - цял живот се изменят и си противоречат в спомените и представите ни за тях, оставяйки ни без дъх и без онзи хъс, благодарение на който сме вярвали, че всичко би могло да бъде друго.
как би могло да бъде друго, като целта коренно се видоизменя с приближаващите те към нея стъпки? и колко много тежат понякога хората с погледите, мъдростта, мислите и опита си? така плътно увиващи се около уж твърдата ти, непречупваема устременост, че забравяш всичко, което някога е било на теория и на ум, започваш да разбираш всички с причините им, болките им, раните им, любовите им.. И ги оставяш да те погазят с човешкия си чар.
толкова бездушни, безлични, студени и отдалечени понякога изглеждат мечтите, когато започнеш да вървиш към тях, следвайки онзи план, който винаги е изглеждал утопично, когато си го скицирал с въображаеми моливи.
и как все пак, въпреки известните разсъждения по вечното незадоволение и копнежа за най-труднопостижимите неща, важи и надеждното: а може би е трябвало да издържиш още съвсем малко, за да покориш Еверест.
това са едно и две.
третото нещо не знам как да тълкувам и трябва ли да го тълкувам, след като то напълно отсъства.
явно в кръвта ми текат подобен тип изречения, явно не мога да пиша спокойно и прибрано. явно, когато имам нужда да изкрещя всичко пред света, нямам време за украса. не мога да уплътня смисъла, който влагам с тонове епитети и метафори, не мога да шлифовам думите си. мога просто да пиша разхвърляно и хаотично, а накрая отчаяно да се примиря, че това съм аз, такава.
тежко е да знаеш, че се бориш с повторенията, както и с жаждата да започнеш следващото изречение с "истината е, че..", а през това време, някъде из цялата тази каша, се вмъква и мисълта, че някога сериозно ще ти се налага да пишеш, vesela, you know that?
и така, тихомълком блъскайки се в себе си, дори не смея да мисля какво ще правя утре, но ме гони някакво усещане, че нещо трябва да се случи. и аз си мисля и се надявам за нещо хубаво.
наистина, толкова ядосана съм, че започнах да гледам хората в колите с надеждата да разпозная някого. толкова бясна съм, че се плаша, когато объркам нечия усмивка с друга, която ми се иска да видя.
И полудвам.
Полудявам заради всичко.
заради целия този хаос и заради страха от това, че ако подредя, няма да се почувствам готова да кажа "стоп".
мисля, че ми се слуша музика повече от всичко. слуша, слуша, слуша.
както слушах онзи път, когато разглеждах със смирено, наивно и донякъде детско възхищение една цигара в ръката си и разбрах какво е да не се мръщиш, когато се докосваш до подобни покваряващи човечеството боклуци.
слуша ми се музика до мозъка на костите, така че лириките да останат в главата ми и да открия всяко едно от обсебващите и обладаващи ме напоследък чувства, отпечатано върху мелодия, соло, момент, думичка, кулминация, акорд.. нещо.
говори ми се за полиетиленовия свят, без да се замислям накъде вървя, и трябва някой път да опитам да кажа още многото, което потискам в ъгълчета, чернови и изречения, появяващи се out of the blue.
вече дори не става въпрос за преглъщане на гордост.
или пък, кой знае, може след малко вратата на банята да се тръшне и залости и аз удобно да се свклека до нея, защото съм фенка на такива сцени, такива описания в книги, такива персонажи - разклатени и специфични, чувствителни и ексцентрични, красиви в тъгата, лудостта, скептицизма и разяждащата си упоритост.
да, драмите са просто неустоими. не ви ли се е искало да не ядете с дни от любов и да изплачете цяла кутия с носни кърпички от онези, които се вадят през процеп, приличащ на процеп на огромна касичка?
и как да не ти се прииска да не спиш цяла нощ, мислейки и полудявайки наум, докато слушаш нещо умопомрачително тежко.
не си ли представяте как в тази тъмносиня и хладна нощна картина ще излезете под откритото есенно небе и ще плачете тихо с цигара в ръка, наблюдавайки как димът й протяга ръце към небето, а цигарата бавно угасва? не ви ли се иска да пеете шепнешком "спри, не си отивай, ще ми бъде тъжно" и сълзите да се стичат по бузите ви, а през това време да изплува егоцентричната режисьорска мисъл "Това е момент!".
за жалост, дори действителността да е разклащаща малките ти очаквания, когато не се припокрива със скицираните вече, човек трудно осъзнава колко много му е било подарено.
но кога ще можем да се видим отстрани, да напишем предварително думите, които искаме да кажем; диалозите, които ще ни сринат като стара сграда, но заради които сутрин се събуждаме или прибираме, заради които понякога просто живеем?
кога ще можем да усетим докосването и погледите така, както при близките кадри, и ще осъзнаем ли, че не животът е прототип на филмите, а точно обратното?
кой ще доваби музика, за да ни осени идеята, че така прословутото стечение на обстоятелствта вече се е погрижило за трагедята и комедията, за паузите, завръзката, кулминацията и развръзката в нашите уж недостатъчно грабващи моменти?
и докато мислех за това, открих най-хубавия отговор.
никой няма да режисира осъществаването на желанията ти. но ако много копнееш да се случи, едно нещо може да ти помогне. Киното.
(тогава разбрах, че понякога, дори да тлее, тя още е жива и аз още пязя в сърцето си частичка за киното - макар понякога да нямам нужда от него, макар понякога да се крия и спасявам в него, макар понякога да го чувствам като аксесоар към личността си, а да знам, че не трябва..)
бясна съм и така съжалявам, че няма да се откажа, няма да върна назад намерението си и ще кликна върху "публикуване".
просто някои моменти отчайващо силно ме принуждават да не издържа, да скъсам въжетата, с които хлабаво се държа към относителното благоприличие и последователност, които уж са пътеводните табели на разкъсаните ми части. знаците, които трябва да следват, когато се учат как да карат из пътищата, магистралите и еднопосочните улици на живота.
не, не става въпрос за гордост, а за капитулация. за уморено свличане на леглото, за очакване на сутринта с лека уплаха, с която ще видим какво ще правим.
не става въпрос за гордост, понеже понякога се хващаш за толкова абсурдни обстоятелства, така че после да не можеш да повярваш как си могъл да очакваш нещо немислимо за очакване.
мъчно ми е, и когато някой ден, надявам се, чета написаното горе, ще бъда още по-бясна на себе си, че през септември 2009, също като през 2008, отново умирам да изкрещя "мъчно ми е".
и "мразя те", и цигари и рев в заключената баня, и викове, и писъци, и укротяване след десетминутна истерия, и отпускане на глава върху рамо, и тъжни и очарователни откровения, но преди това просто опияняваща гордост. защото не бихме си позволили да отидем твърде далеч, нее.. имаме достойнство.
(сега вече е празно, нали?
внимавайте с отдушниците. когато приключите, всичко изглежда покъртително различно и вече ви остава само пътят напред.)
No comments:
Post a Comment