Who doesn't want to have some drama in his life?

Не знам дали догледах филма си ей така, изведнъж, защото въобще не ми се спеше, защото не ми се четеше или просто ми се искаше да догледам филма си и да пиша за него.

Не мисля, че мога с точност да заявя, че разбирам кога едно изпълнение е добро, и кога - не.
Драматичното повишаване на тон или нервното, стигащо до бяс крещене не влизаха в главните ми критерии, но може би понякога и шумните изпълнения могат да бъдат мерило.
В повечето случаи търся нещо повече, нещо, което трудно си представям, че бих направила - пълна адекватност през цялото време, попиване и отразяване на чуждото поведение с всяка фибра на тялото, изразителни очи, глас, интонация, ефирност, гъвкавост, хармония със ситуацията плюс готовност да дадеш най-неочакваното и нестандартно от себе си.

И пак, пак, пак ми е адски трудно да съдя актьори за играта им, особено актьори, които мога да гледам как получават наградите си в youtube, докато ми става ужасно мило, влажно и сантиментално на очите. Просто обожавам.

Не това е въпросът обаче.



Така изгледах "Мостовете на Медисън". Пуснах го, за да видя по какво точно от филма мама се прехласваше, когато бях малка (Клинт Ийстууд :>), но вместо да гледам пет-десет минути, аз не мръднах от стола и, застанала на 30-40 cm от монитора, не свалих поглед до края (Прекрасен!).

Това ми се случи и с първите 43 минути от "Да бъдеш Джулия". Ей така, на шега, преди да заспя, реших да го видя и просто се омотах, докато сцените не спряха от самосебеси.
От доста време не бях гледала толкова заразително магнетичен филм. От момиче, което окончателно е решило, че не иска да се превръща в жена, и минава през непоносими физически и психически болки, до жена, която с всеки жест, сила или слабост казва: Аз съм жена и това е повече от невероятно. Освен това съм и актриса.
За Анет Бенинг нямах особени впечатления, но ясно помня колко много не харесвах героинята й през поне 2/3 от "Американски прелести".
Жизнена, горда, уникална в израза на лицето си, неопитомена, подвластна единствено на собствената си суета, достойнство и порив за свобода, въздух и живот я харесвам повече. Много повече.
Когато още от първата минута прозвучи симфонична музика, нещо изключително живо и енергично се разнесе из застоя във въображението и наивността, гаранцията, че няма да съжаляваш, че си изгубил около два часа от живота си с такъв филм, е почти стопроцентова.
Аз въобще, изобщо не съжалявам, че гледах как Анет Бенинг покорява Лондон, а след това се оставя на замъглената си от изчерпване преценка и бива измамена. Не съжалявам, че я видях да възкръсва, да се учи кога да играе и кога да е себе си, кога да се връща назад и кога да продължава напред без следи от самообвинения и вътрешни синини.
Може би атмосферата на филма е малко приповдигната през цялото време - заради епохата, Лондон или самата магия на театъра и любовта - кой знае.
А и има нещо очарователно и одухотворяващо в това да видиш как една жена маже лицето си с крем и спокойна потъва в сън, след като е плакала, вместо да се унищожава.
Основата на сценария е повестта на Съмърсет Моъм - "Театър" (за която четох в един блог, който вече не съществува, но се сетих за момичето и ако все пак прочете този пост, й препоръчвам да гледа "Being Julia" - много вдъхновяващ е)..., Моъм, чийто роман "Цветният воал" е някъде из едната колона на купчината ми с книги и изглежда страшно симпатично с резедавотоплата си корица, на която ясно се виждат Наоми Уотс и Едуард Нортън.
Струва си и да се видят красивите момчешки лица (особено едното) и ужасно крехката мъжка нежност на Джеръми Айрънс, който дори да нямаше една реплика от началото до самия край, пак щях да съзерцавам със замечтана усмивка.
И като казвам усмивка, тя е постоянна през целия филм, адски искрена е и говори толкова много, колкото бурният, непринуден смях на въпросната Джулия.


Понякога прекалено сериозно се оплитам в тези изкуства и ми изглежда ужасно, безумно, безкрайно сложно да пишеш, режисираш, играеш.
Но е някак прелъстително и изкусително да си представиш как в най-извиващите и разтърсващите те моменти няма да забравиш сценария, а напротив, ще го знаеш, но ще импровизираш пъти по-добре (а някой невидим учител ще ти намигне одобрително, за да успееш да си кажеш заслуженото "Браво!").