По въздуха се е спуснала някаква розова нишка, студена, невидима и все пак уловима. Разпънала е крехкото си хилаво съществуване между избелялата червенина на тухлите на отсрещния гараж, ситуиран точно пред прозореца на стаята ми, между покривите на затоплените къщи и къщички със съвсем прясна изолация или без никаква такава. Между крехките, голи и хищни за човешки очи клонки на трите сестри сливи, брулени от вятъра. Нещо розово, нещо като капчица от залез се е просмукало в атмосферата и въпреки снега, въпреки хвърчащите фрагменти от януарския сняг, блъскащи се в предното стъкло на колата, в хорските крехки устои към студа, въпреки замъгленото огледало за задно виждане, въпреки ниския таван и близкоразположените седалки, закрития пепелник и закритата негодна запалка, която страшно изтощава пръстите, въпреки различното разположение на всичко, въпреки факта, че въобще не усетих пътя и не му се насладих, без да го осъзная - все пак долавям топлина.
Междувременно, само докато не съм убила някого, защото нарушава чупливото ми мимолетно равновесие и тишина, набирам скорост и преодолявам страха си. Вече съм готова да призная, че от седмица-седмица и ден-два не пиша наум, не пиша никъде, като изключвам нещо като изброителния си текст за 2009, заемащ 8 непълни сраници от любимия ми непретенциозен БТК тефтер. Изпитвам фобия, а още повече нарасна тя, когато аз, Аз Дребнавата, Аз Критичната, Аз Недоволната се впечатлих от текст, в който нямаше точки, нямаше запетаи, нямаше достатъчно "й", нямаше главни букви, имаше повторения и така, така, така нататък. Или поне бяха достатъчно липсите и ненужните допълнения, че да ги забележа. Но успях, успях да се сдържа. Стоях с молив и го четях, а пръстите ми се изкушаваха да посегнат, да принудят молива, да натиснат мекия графит върху бялото на листа и да коригират. Аз Поправящата прехапа устни и желанието й да убива само умря.
Пречупи ли се нещо в мен, самоунищожи ли се, някой друг ли го унищожи, или по-приемливата версия - роди ли се нещо у мен? Май, че е последното.
Не ми се беше случвало или не бях забелязвала с такава прецизност как сценарии, писани в тъмните ми нощи, в уморените ми прибирания, в спрелите ми взирания пред огледалото, в пяната, докато мия зъбите си, в дима, докато изсмуквам цигарите си, в пепелта, която тръскам извън пепелника, в усмивките, които машинално подарявам, в едва сдържания смях, който с любов се опитвам да потуша, в нервното тракане с нокти по стъклена повърхност, в нечленоразделните и незавършени начала на потенциален писък - всички тези сценарии се превърнаха в полуреалност. И съм благодарна, боже, благодарна съм, дори се радвам, че не станаха същинско копие на малките ми, съединени в една голяма фикции. Радвам се, че успях да се запазя, да си кажа "Стоп", да бъда с една тъничка и уж невзрачна идея по-търпелива. Радвам се, че бях. И въпреки че мъничко съжалявам и че осъзнавам как интерпретирането на тези пресни, но тленни спомени не е достатъчно автентично заради отлагането ми - все пак е хубаво.
Хубави са червените улични светлини и умението да слушаш. Да не говорим за умението наистина да слушаш. Хубаво е да попиваш уж ненужна информация, която по-късно, радостно ще забележиш, ще се окаже и нужна, и красиво напомняща.
Пълен нонсенс, мислила съм си сигурно. А сега и пътищата, и полицията, и солидарното включване на фаровете, и шофьорският език, и шофьорските термини и вицове, и цялата тази мъжка надпревара са ми толкова скъпи.
Скъпо е, хубаво е да знаеш, че някой обича нещо. Че някой притежава специално отношение към нещо, дори това да са капачки от бурканчета лютеница. Хубаво е да откриеш, че не си единственият, който си има страст, който е компетентен, който е надежден, който обича.
И, ах, колко прекрасно е да си момиче с видимо недоразвито чувство за ориентация или скрито такова поради една доза хормони и страха да не объркаш нещо; хубаво е да си такова момиче и някой, с цялала си компетентност, с отдадеността си и вродената вяра, че трябва да контролира, да гради и да спасява, че трябва да е лидер, да е силен и безстрашен, да е покровител - някой такъв да ти обяснява. Някое олицетворение на мъж.
Хубаво е понякога да си позволиш да не знаеш, да си позволиш да не мислиш, да си дадеш правото да изключиш и да се оставиш, да вървиш по инерция, да се пуснеш по течението, по пролетния топъл вятър в навечерието на идната година и да умреш от умопомрачителния мирис на носталгия и цялата любов на света, концентрирана толкова силно и нетърпимо, че ефектът й се е приравнил с този от отрова.
Няма сълзи, но за малко. Има глас в тишината, слушам го, моят ли е?
Има червени лапми, къде без тях, ще ги забравя ли, потракване по черна повърхност, ноктите ми, ето ги. Бели ръце, тъмни ръце. Контраст.
Представям си как имам възможността, вместо да потъвам във фетиша си към набюдаването на пътя, на къщите, на младежите, които вече са свили или след малко ще свиват, застанали на групички пред нонстоповете за бира - да пиша. И се мъча, а в главата ми звучат Смитс ("Shyness is nice and shyness can stop you from doing all the things in life you'd like to.."), а може би и Молоко, в главата си чувам смеха на приятелите си, идентифицирам всеки с присъщото му чувство за хумор, усмихвам се заради тях, а после се усещам и се спирам, отново рисувам и едва забележимо мисля, като успешно притъпявам тишината.
Сърцетуп-туп-туп.
Дядо Коледа е хвърлил чувала си с лирики, цитати и спомени право в комина ми и аз съм го побрала в себе си заедно с прахта, за да го използвам. Задавям се от всичко, кашлям и от мен хвърчат весели прашинки, цялата съм скъсана от мисли, скъсана, закърпена, изподрана, наранена. Колко съм мислила, колко съм полудявала, колко съм се изтезавала по собствено и ничие друго желание, колко пъти съм слушала песни с безобразни и достойни да бъдат осъдени за влиянието си върху такива като мен текстове. Слушала съм ги и съм треперила в леглото, ставала съм в студа на нощта, лягала съм отново. Опитвала съм се някак да издърпам Божията или която и да е воля.
А накрая се оказа, че просто е трябвало да си представя.
Но много зъби, много нокти, много настръхване ми отне, много напрегнати дни. И съм благодарна, защото съм малко слаба.
Събрах коледни подаръци, събрах нови усмивки, родени в споровете в три през нощта на бира, цигари и момичешко мрънкане, защото е студено. Събрах food for thought, и то доста тъжна такава, защото, както каза той, "вече няма интересни хора". При казването на което, разбира се, един квадратен милиметър от сърцето ми изгни и се стопи.
Събрах сладък страх и болки, за-за-зу, интересни неща за разглеждане, за ядене, за поставяне на разни места, за четене и за препрочитане.
Сега Молоко леко лигаво, но влажно и хлъзгаво като чисто удоволствие се спускат по небцето ми, оплитат ме в сладостта си. На 31-ви срещу 1-ви еуфорията завладя, никой не се напи, както се очакваше, аз имах имен ден (благодаря на патерица), за малко да заспя, мислих си добри и лоши неща, отново на терасата, отново вътре, липса на ток, свещи и уют, old school hip-hop, приятелство, ах, безценно приятелство (обещавам, някой ден ще събера любовта си и ще изкрещя на целия свят, че обичам, обичам, ОБОЖАВАМ приятелите си толкова много) и прибиране рано сутринта по мокрите шосета, из меките януарски мъгли.
Изведнъж неделите станаха такива, каквито бях свикнала да са. София, ще те обичам ли някога, или вече те?
Радвам се, че се преодолях, поне за малко. Сега ще мога да се препрочитам, защото, по дяволите, каквото и да съм премълчала или каквото и да не съм се престрашила да направя, казах, че обичам писането - много, много, много. Винаги, винаги, винаги.
За другото отново ще се моля. Защото съм малко слаба. А когато гориш, това те прави силен.
No comments:
Post a Comment