Довърши ме с гайди, насочи внимателно енергията си, цялата, цялата, концентрирай я до изтезание и мъка, хвани звука и го изстреляй към сърцето ми - там боли най-много. Там, защото то е единственият барометър, който имаме, казва Крис Куупър, защото филмите са ме научили, когато ми се струва, че не ми остава нищо друго, или когато всяка логика и рационалност ме изоставят, да вярвам в тях.
Научили са ме на романтика и наивност, научили са ме, че не е пропиляно времето, посветено на Джеймс Хорнър вместо на изцерителен сън.
Научиха ме да правя от нищо нещо. Не само те. Но И те.
Имам цитати и примери за всичко - не само филмови. С диалози - "имагинерни", случили се и предстоящи - ще запълня празното пространство на последната страница на тетрадката ти. Ще изпиша мислите си с белите черти от ноктите си по сухата ти кожа, ще отъркам прясно избиващото мастило на новия пълнител в зимните ти, даващи се без преговори ръце. Нали сме приятели.
Нали сме приятели, ще наблюдаваш как рециклирам стари вдъхновения или погубвам съвсем нови с частичното им наслагване по материални и невидими повърхности.
Убий ме с гайди, изгори ме, стрий отломките на прах и я разпръсни над море или океан, защото хората обичат светлини и вода в големи количества, защото обичат радикалното, защото вярват в двете начала, защото понякога губят нишката на менталната си суета и извисеност и се превръщат в прах, пепел, която трябва да бъде разпръсната над море или океан, която трябва да се носи по вятър - солен и трагичен.
Толкова много асоциации, толкова много възможни сцени, толкова много хора, толкова разминавания, грубости, диалози, нервничене, напрежение, скрити погледи, скрити, никога неизпращани към някого погледи, глупости, смях, вдетиняване, връщане назад, осъзнаване, прекрачване на границата, освобождаване, стабилизиране, започване, потегляне, съзерцаване, гадене, изтръпване, повдигане, треперене, умиране, прераждане, крещене, пеене, писане, рисуване, притваряне на очи, заглушаване на слуха само и само да не чуя ехото от писъка си. Писък от живот.
Гледай ме, докато яздя буквите със затворени сини очи и мирис на пролет се лее като диамантена кръв под ноктите ми; гледай я, докато целува пръстите ти, а после, готова и копринено първична, жадна, искаща и несломима, тайнствено и откровено властна, подчиняваща те и превърнала се в потни пари, те поглежда; гледай го несигурно, разтапяйки се в грях и вина, покълнала от забранен копнеж, докато ти рецитира английска поезия, застанал на крачка почти истинско кръвосмешение от теб; гледай напред, когато не от това имаш нужда; гледай през прозореца, когато се давиш в неизказаност, а тишината те притиска и задушава, тишината те изсмуква и лишава; гледай през сълзи, когато той композира, за да убие всички, които някога ще го обичат, за да ги убие на части, порции, за да ги убие постепенно във изкуство; гледай дребнаво, когато те е страх; гледай през мерник, начертан и разграфен, когато не си достатъчен; гледай на нещата с любов, стига да можеш; гледай отдалеч и отблизо това, което създаваш, и не го прави нечие копие, за да остане автентично твое.
(Бях на шест, когато тати ме заведе на кино за първи път в живота ми, и изобщо не успях да смогна със субтитрите.
Бях на 6 или 7, когато отидох за втори път на кино. Сега осъзнавам кой е бил първият ми филм на голям екран. Вторият беше същият и не ме е срам, че съм по такъв начин тривиална.
Бях на 6 или 7, когато раздирах гърлото си пред телевизора заедно със Селин Дион Чаках търпеливо кулминацията и съм сигурна, че съм правила това, което правя и сега - снишавах звука преди върховия момент, за да ме убие голямата амплитуда при "You're heeeeeeeeeeeeeeeeeere, there's nothing I fear..".
Бях много малка, когато рисувах жирафи, пеперуди и други животни в композиция и бродирах зайче, което яде морков.
Бях в седми или осми клас, когато госпожата по музика каза, че хора като Моцарт и Бетховен живеят толкова малко, а такива като нас ще стигнат 90, че и повече години. Когато ни разказваше с възхищение за Фреди Меркюри и се надсмиваше над контраста между закръглената Роуз и немощния Джак.
Бях на 14 или 15, когато чух "Where the wild roses grow" отново след толкова, толкова години и за мъничко умрях от необяснима пареща носталгия по всичко и по фрагментите от детските си, неясни спомени.
Бях на 17, когато увеличавах любимата, фигурираща във фантазиите ми за времето, когато ще свиря и пея на китарата си пред близки хора, "My best dress" на Florence and the Machine и чаках момента, в който да издигна глас за "...and I'm drunk and feeling fine, I'll go out there and find me another boy to pass the time. And as we're dancing cheek to cheek....."
Беше днес, когато отново отнех частица от нечие време, за да го запълня с мои си неща, и съвсем леко капитулирах.)
Може би скоро ще участвам в такъв разговор, част втора:
- Представи си, че променям хората.
- Добре. Представих си.
- Как ги променям?
(защото важното е да си представиш и имам още хиляда варианта на този "въпрос")
It's been 84 years, and I can still smell the fresh paint. The china had never been used. The sheets had never been slept in.
Такива цитати нямам право да копирам. Изписвам ги.
Закон.
No comments:
Post a Comment