Afternoon delight

Хората страшно много обичат да изпъкват с нещата, които обичат. Може би това не е пълна любов тогава, просто някакво желание за внимание, желание да изглеждаме по-интересни. Защото всичко това е суета. Нещата, които имат значение, са много по-малко и не е нужно да се пише за тях в блогове или на някое друго място. Ако обичаме, тази показност може да бъде спестена. Защото и малкото, в което сме сигурни, ни стига.
Но в други случаи това, че показваме някакъв вид страст и привързаност е хубаво нещо, особено за човека, който "търпи" обожанието. Несигурност ли е или не - не знам.

Странното е, че винаги когато не пиша, а правя нещо друго, идеите ми за евентуални уводи са хиляди пъти по-добри от простите обобщения, които правя в началото на всяка интернет изповед. Не мисля, че трябва да се примиря с това, но сега въпросът не е с какво трябва аз да се примирявам, малко по-различно е.

Защото като след всяко нещо, което те докосне по някакъв начин, човек има нужда да задържи музата за поне още малко време и да попие това, което все още му нашепва.
Чувствам се, от една страна, твърде изкуствена, пишеща така, защото каквото и да научих, главното беше, че някои неща имат значение, други - не. И знам, че може би не на точно това учи моята муза днес, но аз стигнах до това, вероятно заради много подсъзнателни фактори, които не мога да разбера сега.
И така, нека стигна до същественото.



Филмът ми хареса много, много, много. Ама наистина много. Може би заради сценария, може би заради част от режисурата, може би заради оригиналната идея, може би заради актьорската игра, може би заради усмивката на Мат Деймън, може би заради противоречивите образи, може би заради хилядите проблеми, засегнати в него, може би заради тезите и антитезите, заради противопоставяне на разум и чувства, на успехи и провал, на това, което има и това, което няма значение. Заради малките детайли, които забелязах само защото филмът със самото си начало ме накара да му обърна голямо внимание. Може би заради факта, че Мат Деймън и Бен Афлек са били млади, когато са писали сценария, а той обобщава толкова много неща. Или заради най-простото нещо - че ме предизвиква и кара да мисля и, надявам се, може да промени нещо в мен.
И най-вече това. Четенето на книги е хубаво, гледането на хубави филми като този също. Но какъв е смисълът, когато някой път кажа "Да, има един филм, в който..". Защо трябва да събирам примери от чуждото изкуство и дори да събера много и да започна да го разбирам наистина, каква ще е ползата от това. Промяната може би се е превърнала във фикс идея, но истината е такава, че колкото и филми да гледаш, колкото и книги да си прочел, ако не ги използваш за нещо повече от цитат или демонстриране на обща култура - те не са нищо повече от филм или книга. Започнах да чета "История на изкуството", "1984", "Братя Карамазови", повести на Пелин и сигурно още поне три книги. И започнах да гледам три филма, които стоят все още неизгледани. След като е минало толкова време едва ли ще вникна в идеята на авторите така както е трябвало. И трябва да започвам всичко отначало. Но, естествено, това за мен няма да има значение, защото аз искам да съм ги видяла, искам да запомня всичко, искам да го знам. А е толкова по-лесно да се посветиш на едно нещо, което да изгуби цялото ти време и наистина, наистина да го разбереш.
Това е едно от нещата, което филмът пробуди в мен. Другото е това за гениалността, за научаването на неща, за "свиренето".

Will: Do you play the piano?
Skylar: A bit.
Will: Okay, when you look at a piano you see Mozart, right?
Skylar: I see "Chopsticks."
Will: Beethoven, okay. He looked at a piano, and it just made sense to him. He could just play.
Skylar: So what are you saying? You play the piano?
Will: No, not a lick. I mean, I look at a piano, I see a bunch of keys, three pedals, and a box of wood. But Beethoven, Mozart, they saw it, they could just play. I couldn't paint you a picture, I probably can't hit the ball out of Fenway, and I can't play the piano.
Skylar: But you can do my o-chem paper in under an hour.
Will: Right. Well, I mean when it came to stuff like that... I could always just play.

Вярвам, че човек не прави всичко просто така, но не звучи ли толкова логично. Сигурно има обяснение, сигурно има научно обяснение, но всички тези научни обяснения убиват магията на това да правиш нещо. Мога да видя нещо и за 3- секунди да открия около 1 милион недостатъка в него - от най-малките до най-големите. Мога да го правя със себе си по цял ден и да се измъчвам. Сигурно има обяснение, свързано с детството, средата, в която съм израснала, проблеми и така нататък - но аз просто виждам пукнатините и го правя много по-добре отколкото някои други неща. Мога ли да се насиля и да стана добра в нещо друго ? Естествено, не бих могла да бъда критик, защото дори в това, което уж умея, не ми стига достатъчно потенциал. Но просто давах пример. И е жалко, че във филм с уж нормален сценарий и много американска и уж трогателна действителност, аз намерих време да свържа всяко едно от нещата с мен. Обезпокои ме фактът, че в начало се акцентира върху огромния потенциал на момчето, човек иска да знае толкова, да може да бъде такъв.. и след това хвърлят в очите ни една истина, която обяснява всичко с някакви си чувства, с някаква любов. И не знам дали това не е просто логичният завършек на всеки спор, воден някога или просто хората знаят какво искат да видят другите хора и отстъпват уморени пред истинското заключение, показвайки нещата, обгърнати с простота ?
Не знам. Но знам някои неща. Знам, че няма изключения и знам, че важат за всеки. Знам, че има правила и закони, но не знам има ли шанс, просто от инат, някой да докаже, че може да е изключение?
Доказвам една теорема, един цитат, който ми изглежда някак повърхностен, но може би човекът е имал много по-богата почва, върху която да раста мислите му, много по-сносни аргументи и преживявания, с които да се подсигури в становището си.
А именно: The average person thinks he isn't. /Father Larry Lorenzoni/.

Отклоних се от филма, отклоних се от дребните неща, които толкова ме изумиха в него. Понякога трябва да спрем и да се замислим за това, което чуваме. Защото не всички са като нас. и ако все пак някой мисли като нас, това не означава, че има същите причини. Може би колкото по-голямо е преживяването, толкова по-силна е вярата в собственото убеждение. И се замислих за някои от провалите, за които обвиняваме живота. Като когато ни покаже, че нещо не е правилно и все пак намерим щастие в различно нещо, хубаво, но все пак различно от първоначалната идея. Ами ако тези отклонения от мечтите ни не са опит на света да саботира стремежите и страстите ни, ако са просто едно правилно насочване, за което трябва да сме благодарни ?
А ако сега спра да пиша. Много, много ми се иска да съм научила нещо. Вероятно нещо за провала, за приятелството, за недостатъците, за човешката психика. За важните неща, за шансовете, за способността да вземеш това, което е ценно от хората. И да го оцениш. Наистина.
Някои неща наистина имат значение.

When you go would you even turn and say
" I don't love you like I did yesterday."

Well when you go
Don't even think I'll make you try to stay
And maybe when you get back
I'll be off to find another way

А ако можех да летя..

Това е едно размазано изображение от "Seven Samurai", което смятам за много красиво. И някъде в себе си смятам филма за хубав също, затова и споделям тази малка част от него.

Таратор

There are some things that I'm unable to explain
Or maybe the explanation is just not exactly what I want to hear

Наскоро ядох най-вкусния таратор в живота си и знам, че сега трябва да се къпя, но няма как javascript:void(0)да не започна да говоря за това, докато не стигна до съвсем различно място, където да говоря за съвсем различни неща. Едно от тях - липсата, другото - културата, третото - условията, четвъртото - критериите, петото - свободата и ограничението, и шестото - промяната.
А може би истината също. Но започвам много да се съмнявам в нея и, изобщо, в обективността.
Имам един зелен плик, който събира в себе си почти всичките слънчеви моменти от това лято. И ме е страх да не свикна да го отварям твърде често, за да не заживея в тях. Затова реших отсега нататък да събира прах, а аз да се пренеса в другата реалност, без значение дали трябва или не. Не съм напълно сигурна, но си мисля, че не съм достатъчно силна, за да променя тази реалност така, че да успея да я събера в някой друг ярък плик. Но бих се радвала, ако не всичко е въпрос на различни реалности, а все пак някъде има константа. И тя има еднаква стойност без значение какъв е климатът или надморската височина. Звучи сякаш не казах нищо, но всъщност зад плоските, завъртяни изречения стоят доста случки, което, предполагам, се очаква.
Мисълта ми беше, че бях доста по-свободна за един период от време и се чудя другите хора ли са някак повредени или може би ние ?
Защото дори малко отдалечаване ми показа толкова разширени хоризонти. А с всеки метър, приближаващ ме до родната обстановка, виждах как всичко се стеснява със скоростта на светлината. Може би зависи не само от това, а и от самия човек, но започвам да мисля, че генералната грешка е заложена доста години преди аз да започна да мисля.
Все по-често забивам на средата на нещо и проблемът е, че има толкова други неща, които чакат, а аз просто не правя нищо. Умирам за сън и знам, че има какво да кажа по всички онези теми с ограниченията и свободата, но някъде енергията ми ме оставя. Изобщо не знам какво да правя. Толкова ми се спи, липсват ми доста неща и отделно от тях ми липсват други неща. Липсата е голяма и хубавото е, че има с какво да запълвам времето си, но аз сякаш напук не го правя.
Затова сега приключвам.

Checkin

Тъдъм. България е хубава. Но не достатъчно. Измъчи ме толкова много с внушителната си носталгия и сега, най-накрая вкъщи, всъщност не знам щастлива ли съм. Може би да. Познатите хубави работи са тук - родителите ми, приятелите ми, роднините ми, другите ми роднини, стаята, банята, леглото, удобствата. Но всички онези не чак толкова хубави работи сякаш изпъкват повече от всякога. Фактът, че всеки те познава. Фактът, че познаваш всеки. Тази глупава размяна на едни и същи хора постоянно. Всичко това. И тези бледи цветове.
Затова не знам.
Но пък има толкова неща, които мога да кажа за най-студеното място, на което съм била през август.
Ще ми липсват всички мили безпричинни усмивки. И цялата тази непринуденост. Ще ми липсват всички open-minded хора. И цялата тази сплотеност. Толкова е хубаво да отидеш някъде, където всичко е ново.

Czech Republic

Chehiq, latinica, miris na kanela
edinstvenoto neshto, za koeto se chuvstvam vinovna, sa hubavite palachinki, no se nadqvam nqkak da go prejiveq
znam, che ne trqbva da pisha tuk do zavetniq moment, kogato sum finally at home /nadqvam se/, no mi domuchnq za neshtoto, koeto mi napomnq adski mnogo za milata, rodna Bulgariq - blogut mi
klaviaturata e druga, netut e ujasen, ima hubava muzika, chuvam kitari
sega osuznavam, che trqbvashe vseki den da pisha tuk, za da zapazq po nqkakuv nachin spomenite si ot tazi taka krasiva strana po-detailno
no mislq, che vse pak sum zapomnila i shte zapomnq mnogo neshta
nadqvam se da preobladavat hubavite, osobeno v idvashtite posledni dni
ah, kakvo da napisha, kakvo da napisha ?
moje bi nqkoi iska da se mahna, no imam okolo 10 min oshte, taka che ne mislq da gi pileq
dnes e dvadeset i purvi, utre bi trqbvalo ili, po-skopo, mnogo iskam da e qko
no iskam da e dvadeset i chetvurti, iskam veche da vidq nashite na letishteto i da im razkazvam i razkazvam
vruzkata, logicheskoto svurzane - nqma gi
osuznavam lipsata si na talant, no kakvo da pravq
ne e Chehiq vinovnata
i tui kato pisha za neq iskam da spomena otnovo kooolko krasiva e, ne znaeh, che e tolkova hubava, no tq naistina e
i ne znam
ne znam lipsva li mi tolkova Bulgariq i ne znam shte mi lipsva li tolkova lagerut
ne znam tolkova qko li e naistina ili prosto ponqkoga mi se struva taka
ne znam shte bude li razlichno, kogato se pribera ili ne
no shte mi e muchno za nqkoi specialni hora i, vsushtnost, vqrvam, che tova e hubavo
oh, ne znam naistina
Chehiq, Chehiq, Chehiq
fashion show, kone, krasota, palachinki, intercultural evenings, mnogo zapoznanstva, muzika, usmivki, chakane za asansiora, chakane za banqta
tova li e vsichko - i have no ideq
no e hubavo :>

everybody hurts

чао на яху хороскопа ми
на дневните 2 цитата в айемдиби
на родените на определена дата
на комиските в експлозм
на всички изтеглени филми
на прекрасните девиации
на балончетата в скайп
на новия ми плейър
музиката
ласт.фм-а
на хората, които ще ми пишат
на хората, които ще се сетят за мен
на блога ми
на черновите ми
на всичките ми неща
на стария ми телефон
и на един смс в него
на лампата
на вазата
на стълбището
на фейсбук
на всички програми, които изключвам преди да са се включили
на телефонните обаждания на николан
на другите цитати
на ютуб
гуугъл, уикипедия, сайънсдейли
на хиляда стипендии
и на хиляда стипендии отново
на всички автоматично изписващи се потребителски имена и пароли
на дитрейлър и коментарите ми там
на джимейл, който проверявам всеки ден и само чистя от спам
на спама там
на "2 момчета и 1 момиче"
на безсънните нощи
на снимките през нощта
на всичко интересно в айемдиби
на скайп отново
и на изтритите в него

явно всички тези неща са станали неизменна част от ежедневието ми и само аз знам колко ще ми липстват
и на мама и тати, разбира се

23/2

Знаете ли, този младеж ми липсва. И усетих, че го оставих недовършен, а фактът, че все още е незабравен, може би значи нещо.

Бялата стая продължаваше да е студена и неприветлива. Не че някога е била топла и уютна, просто когато човек се бори и блъска в нея, търсейки изход, който не съществува, тя ставаше отчайващо зловеща. Но в нея имаше прозорец. Това е твърде странно, тъй като прозорецът пропуска светлината на външния свят, а това е едно огромно спасение от всяка истинска параноя. Но в този случай светлината, която преминаваше, беше загубила своята топла, галеща милувка. Сякаш всеки ден беше мрачен и унил. Всичко освен радост и идея за спасение можеше да проникне през стъклото. Всичко без тях. Така че бялата стая започна да губи сиянието си и да попива сивотата на външните дни. От една страна той се чувстваше добре, знаейки, че не изпуска тръпката от това да си свободен физически. Но замисляше ли се над това, решаваше, че е просто жалък нещастник, който се опитва да изкриви обстоятелствата на своя страна, което във всички случаи беше лъжа.
Дори сивотата на света му се струваше прекрасна пред тази стая, в която беше винаги - когато мислеше, когато не мислеше, когато чувстваше, когато не чувстваше, когато заспиваше, когато се събуждаше. Хранеше се веднъж дневно. Чудеше се колко ли е отслабнал, но след седмия или може би седемнадесетия ден, реши, че това не е никак важно.

В живота му имаше много неща, които се бяха случили. Но се страхуваше, че нещата, които щяха да се случат, бяха никакви. Решеше ли да приеме дори за секунда мисълта, че няма да се измъкне никога, той губеше цялото си желание не само за живот, а за понасяне на всички моменти, дори тези преди самоубийството.
След като почина дядо му, просто отговаряше, че е починал, когато го разпитваха за такива неща. Беше като много други деца и всичко това приемаше като нещо в миналото, нещо нормално. Следствията от тази смърт се появиха малко по-късно, когато си спомни за своята безчувственост и тя започна да го тресе и буди по средата на нощта. Но и от тази криза излезе полупострадал, като за свое оправдание прие това, че хората не трябва да се принуждават в чувствата си и това страдание е една долна манипулация, родена още по времето на Иисус.
Но се случи нещо друго, което отново трябваше да подложи оковите на вижданията на изпитание. Имаше добра компания. Момчета, типични момчета, които бяха заедно в много от приятните и неприятните си моменти. В много пиянски вечери и в много непиянски, в които решаваха да говорят. Беше добре да знае, че има хора, които ще му помогнат, ако се наложи, ще го изслушат, ако е разстроен, а след това ще се правят, че се е държал възможно най-мъжки. Това беше подкрепата, от която всеки има нужда, но дойде моментът, в който се оказа, че някъде в самото начало нещо е куцало. Един от най-близките му приятели, и изобщо, един от най-уважаваните сред другите, реши да им признае своята тайна, Своята тайна, скрита от две години, не само от тях, а от цялото общество. Призна им, че е гей. Шок. Това беше абсолютно невъзможно и неприемливо. Всичко, в което вярваше се обърна на много повече от 360 градуса. Всички го приеха. След това приятелят им си тръгна. И всички казаха, че не го приемат. Той се чудеше. Какво да направи или по-скоро какво да мисли ? Приятелството е над сексуалната ориентация и, общо взето, когато става въпрос за такива възвишени неща, всичко е над сексуалната ориентация. Това беше заблуда и го знаеше. Това, което го притесняваше повече беше не това, че всички започнаха да се изолират и да го отбягват, а това, че той, въпреки, че беше учуден и отвратен отново, не искаше да го оставя. И не само не искаше да го оставя и да върне стария си приятел - щеше да го приеме такъв, какъвто е.
Мислеше все по-често за него. И не, не мислете, че той също беше хомосексуалист, Просто разбра, че границите за него не са проблем. Проблем беше да си го признае.

Среднощен "шоколад"

Нека започнем с наклонен шрифт, за да придам на това, което ще напиша малко финес, тъй като в главата ми прелива.

Мисля за много свързани и несвързани неща, но важното е, че всички са обединени и сплотени под едно много розово и женско крило.
Или с други думи - току-що изгледах "Sex and the City - The Movie" и като едно средностатистическо момиче със средностатистическо мислене, вярване и убеждения, няма как да не излея цялата си момичешка положителност за приятелите, модата, живота и любовта.
Но нека започнем с филма, защото колкото и пробуждащ всичко розово, сладко и пухкаво в мен да е, все пак е филм, а към всеки филм аз имам критика. Типично :)

Та, значи.
Ужасното качество нахлу доста и повлия в началото с цялата си мощ на заснето в кино, но все пак някъде след първия час започна да губи своето значение.
Историята е същата както и преди, колкото и опровергания на тази теория да се опитвах да открия /а може би някъде открих/. Нещо като втори последен епизод, не задължително нужен, но все пак достатъчно приятен, за да не дразни. Но може и да е бил нужен.. Дали ?
Погледът върху любовта след откриването й и животът след това е, бих казала, нужен, но може би целият обрат в историята /който откровено ме подразни с баналността на елементите си/ доведе до онази отправна точка, където се събират надеждите и мечтите на всички индивиди от женски пол, като започнем от малки момиченца, мечтаещи за булчинска рокля, и свършим с тези, търсещи, търсещи и отново търсещи, въпреки всичко.
Странно защо описвам тези неща, като в реалността съм далеч от всички тях. Но явно беше филмът. Дали заради дрехите, тоновете букли и къдрици, блясък, суета, смях и малко действителност напук на всичко друго, но този завършек на историята успя да въздейства точно така, както е трябвало да въздейства. Като "Сексът и Градът".
Искам да поздравя сценаристите /което е глупаво желание, тъй като никога няма да разберат и да усепя наистина да ги поздравя/. Или май беше сценаристка. Не знам, ще проверя. Но който и да е писал сценария, заслужава моето или чието и да е "Браво", защото въпреки че всичко е както е било и въпреки това, че филмът е плод на огромни очаквания, някак с лекота, простота и неизневеряване на стила се е получило нещо интересно.

Естествено, има ужасно много неподходящи сцени и моменти на драматизация. Може би не чак ужасно много, но достатъчно, за да те накарат да се почувстваш по онзи начин, когато някой каже нещо адски тъпо и несмешно.
Краят е такъв какъвто всеки един /съжалявам, всяка една/ би очаквала да бъде. Но това е нормално. И ако беше свършил по друг начин, може би щеше да е по-стойностен, по-добър, по-трогващ. Но щеше да е друг.
Не знам толкова ли обичам "Сексът и градът" или просто сега съм екзалтирана от girly пропилените си 2 часа. Но някак всичко, което опитах да измисля, докато гледах, реши да се появи тук, плод на бързо писане в 4:11AM.

Трябваше да кажа много повече, много по-задълбочено, но тъй като не се изисква от мен да пиша есе на тази тема, се чувствам почти свободна да спра. Любовта, приятелите, модата и блясъка са много повече от 2-3 клишета и една светла надежда или илюзия, озаряващи всички на този свят. Но пък може би едно нещо е главното и явно някъде там, все още не зная къде, има принцове, принцеси, детски смях и сапунени мехурчета - happily ever after.

But I want his wings

my angel Gabriel..

23

Започвам за трети път. Три за щастие!
А кой вярва във феи ?
Питър Пан ?
Пиртялите му ?
АЗ?
НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Преди вярвах в Господ, после във вярването, след това в кофеина.
Сега не вярвам в нищо.
Вярвам в музиката и нечетните числа, когато имам настроение да виждам нещата така както искам да ги виждам.
Някакъв младеж беше слушал само Muse и Radiohead за някакъв период от време.
Сега разбирам как му е повлияла тази комбинация. Горкият! Сигурно се е побъркал. Но кой заслужава такова нещо ?
Ако часът е нечетен - никой!
Да видим!
2:54
Възможно ли е?
Макар че понякога точно грешките са правилни. Искам да се събудя. Забавно е да се чувстваш така, но искам вече да съм заспала и да се събудя.
Ето, така, така всичко е по-добре. Няма space dementia, няма побъркани истерични писания, няма нищо.




В една заоблена, бяла стая имаше човек. Може би мислите, че говоря за стая с меки стени, в която стоят определен вид хора. Не. Стените й бяха съвсем твърди, само че малко извити. И там стоеше човек. Мисля, че беше мъж. Млад. На 20-23 може би. Три години не са толкова малък интервал от време, но от различните ъгли на стаята той изглеждаше по различен начин. Всъщност стаята нямаше ъгли. Както и да е. Това ще е една много окъсана и бедна история.
Стоейки там, той нямаше никакъв избор и трябваше да полудее. Мислеше, че след като е постигнал толкова много в човешкия си живот, след като беше видял всякакви низши същества от човешки произход, над които, естествено, парадираше, щеше да успее да не полудее.
Колко смела мисъл за един толкова млад човек.
Та лудостта не е просто състояние на ума, лудостта е състояние на света. И на живота. Рано или късно, неизбежно стига плячката си, завързва я в усмирителна риза. А там, в усмирителната риза, сякаш лудият открива безкрайността. И се чувства като права. Без начало и без край. Младежът в облата стая изобщо не подозираше колко далеч може да стигне като продължава да упорства срещу всички, всичко и, най-вече, лудостта. Колкото повече се убеждаваше, че остава още съвсем малко и така калява качествата си, търпението си, мощта си, толкова повече вярваше в една измислена и смачкана хартийка. Изгнила и скрита при страховете и съответните оправдания за всички въпроси, които ни измъчват оттам, някъде при подсъзнанието.
Вярваше и продължаваше да не е все още толкова луд, колкото трябва, но не знаеше, че започва да потъва в една много черна бездна, по-черна и от бялата стая.
А как всъщност попадна там?
След много постижения, обикновени и необикновени дни. Алкохол, работа, жени, леки жени, жени, които оставиха следа в туптящия му орган, приятели, които да псуват с него на някой удобен диван в някоя удобна вечер, родители, които все пак да го издържат, университет, който все пак да е неизменна част от всичко - след целия този уж нормален живот за млад човек, той реши, че ще му се наложи да направи нещо, което да разбие приятния стереотип, който не че не му харесваше толкова, просто понякога го отегчаваше. Докато се чудеше какво да направи, вървеше в една тъмна уличка, решен да се прибере и да се хвърли в леглото направо с дрехите. Бяха приятни мисли, особено когато няма какво друго да те стопли в една тъмна уличка, когато си мислиш как ще се прибереш и ще се хвърлиш в леглото направо с дрехите.
И когато нямаш момиче до себе си, естествено. Не че вярваше в любовта, доставяше му вербално удоволствие да я отрича докрай, особено пред други младежи, които също изглеждаха на 20-23.
Докато стъпваше по неприятно мокрия асфалт, чу стъпки зад гърба си. Изобщо не реши да си въобразява, че може да е нещо добро. Беше реалист и усещаше кога нещо лошо ще се случи и кога нещо лошо вече се случва.
Ритане, ритане, юмруци, ритане, ритане, ритане. Лежеше безсилен и плюещ кръв. Отгоре го гледаха хора, изглеждащи точно както всички си представяте хора, които пребиват някого късно вечерта в самотна тъмна уличка.
Мислеше, че всичко по него е счупено на парчета окървавени и изстрадали кости, но за негово щастие беше цял и все още недостатъчно крехък.
- Идваш с нас, нали знаеш?
- М?
- Тъпак. Ще се научиш да говориш или какво?
И един зъб понесе жестокия удар от крак.
Така след много, малко или относително неопределен период от време той отвори очи. Беше мръсен, болеше го всичко. А къде се намираше? Огледа се. Коридор. Не минаваше никой. Странно. Не беше болница, макар че миришеше точно като в болница. Като малък мразеше да посещава болницата, защото дядо му лежеше там. Почина от рак на дебелото черво и малкият човек, който сега изглеждаше като човек, изглеждащ на около 20-23 години, беше виждал какви ли не ужасни картини, които не подозираше, че ще останат запечатани някъде в мозъка му, колкото и отдавна да се беше случило всичко това.
Тази случка с дядо му беше една от най-мъчителните случки, макар че не се случи пряко с него. Беше една косвена травма, която много пъти го бе карала да се чувства като безчувствено животно, вървящо сред напълно непознати същества, в чиито вени не минава, а кипи кръв. Когато дядо му почина, той беше учуден и донякъде отвратен. Беше твърде малък, за да знае толкова за живота, смъртта и страданието, което без значение дали изпитваме или не, трябва да бъде показано. Явно родители му бяха пропуснали този важен етап във възпитанието - да наложат всичко, което някога е било налагано, за да може човек да се чувства цинично-ужасен и коравосърдечен, когато не направи нещо като всички останали. Но другите хора, заобикалящата го среда или може би нещо отвътре го накараха да се замисли за своята непролята сълза.
И така, много вечери, когато му се струваше, че животът си играе с него на криеница, той се мъчеше да плаче.
Изглеждаше обикновен. С нормални дрехи, нормален глас, нормален външен вид, нормални интереси, нормално поведение. И една нормална травма, която всеки крие някъде в себе си, надяващ се времето да я отмие или тя сама да си тръгне, когато реши. Отново с времето.
Сега този коридор му напомняше не само болницата с изрядните сестри и докторите със слушалки, а и неговата дупка в сърцето, която не беше резултат от огромна болка, а от точно обратното - никаква.

Привикнах да не затварям очи

и да се сливам с нощите, като с най-сигурното наметало, закриващо ме от света и неговите опасности. Но без опасности, страхове и тръпки животът губи магическия си чар, въпреки това, че хората непрестанно намират недостатъци в това да живееш.
Ще ви разкажа за снощи. Видях осем падащи звезди. Не една, не две, дори не три, ами цели осем. За една вечер. За по-малко от един час. Би трябвало това да е някакъв огромен късмет, ако не халюцинация. Но мисля, че не беше. На първите четири забравих да си пожелая каквото и да е и просто гледах изумена, усещаща тръпката на щастието, която те изкарва от летаргията на празнотата. Петата беше пак така изненадваща, но там обърках желанието си, нацупих се на глупостта си.. Седмата беше хубава, падна толкова странно и демонстративно /ако това беше седмата/. Имам чувството, че я гледах, гледах, гледах, закачена на небето.. И хоп! Изведнъж просто падна. Ако е била "известна" звезда със сигурност е развалила някое съзвездие, но мисля, че е по-вероятно аз да съм си въобразила, че съм я видяла на мястото й преди момента на падане. Където и да се е намирала и колкото и звезди да са паднали всъщност, това няма значение. Защото видях това, което мисля, че видях и то беше хубаво. Пожелах си нещата късно, не както трябва, измъчих се с цялата си спрялост и откъснатост от всичко. Опитах се да свържа искрящите точици в някакви форми, опитах се да видя малките такива, но очите ми трудно позволиха. Накрая си измислих цели две съзвездия и след това щастие, нереално споделено от акомпанимента на Depeche Mode, бях готова да продължа вечерта без нищо да става.
Но кой знае.. явно звездите понякога решават да чуят хората и техните наивни желания, да им докажат, че дори това, което искат, да стане, винаги ще са способни да го развалят по най-красивия начин, така както може само един човек.
Ето, пак песимизъм. Легнах си, въртях се, въртях се, мъчих се да спя, въртях се, ядосвах се, ядосвах се, въртях се, успокоявах се, съжалявах се. Стигнах до извода, че човек трябва да е тих и винаги, когато реши да прелива от щастие и сияние пред някого - да, това е лоша идея :>

:>

Днес ми се пише.
*Днес й се пишеше. Фактът, че беше началото на август я измъчваше отвътре, най-вече, защото се появяваха неприятни картини, които свързваше с началото на месеца. Но в този първи ден беше решена той да не бъде така застрашаващ, както го виждаше. Щеше да е такъв какъвто иска, обещаваше си. Дали щеше да спази обещанието си, някой друг щеше да каже.*

Все повече ровя в блогове на хора и се радвам, че се хващам възхищаваща им се. Наистина е чудесно, че много млади, дори по-малки от мен, могат да използват думите, така както са родени от сърцето и да ги поднасят на имрповизирана публика с такъв финес и емоция. И, естествено, да вдъхновяват. Затова искам да благодаря на всички, които пишат в малките си прозорчета и без да знаят вдъхновяват хора като мен, които трудно намират правилната муза, а още по-трудно решават как да я използват най-правилно. Искам да благодаря и на другите хора, които познавам така както е известно и разпространено да познаваш някого. Всички те с присъствие, излъчване, изказвания и просто съществуване, са ми помогнали да напиша огромна част от всичко, което пиша. Е, някои неща са крайно песимистични и объркани, но да, и за тях ви благодаря. Не мога да пропусна да благодаря и на тези, които познавам пак така както е известно да се познава човек, но не съвсем. Тези, които познаваш повече дълбоко, отколкото повърхностно, тези, в които търсиш, а не просто виждаш. Те май ми влияят най-много и след време, ровейки в общите си минути с тях, откривам още парченца от съкровището на тяхната уникалност.
Да, благодаря.

Дали е ужасно да влияеш така на някого и той да отделя от времето си в мисли, променящи нещо в него, да цитира и да вярва на разни думи, обикновени изречени, необикновено възприети, просто заради някого. Дали е ужасно този или тези хора, които ни променят да не знаят, че са причина за такива еволюционни изменения в нечий болен мозък ? Май не е. Не знам защо, може би всеки заслужава удовлетворението да запази в тайна колко много е посветил на някого и да го наблюдава със скрита усмивка, преливаща от ненатрапчиво щастие. Естествено, понякога е хубаво да споделиш малко от тази неземна радост и да споделиш на Човека, че е открехнал за теб стоманени врати, които никога не би могъл да отвориш, ако не е била неговата светлина, процеждаща се през стереотипа и примирението.
Но дали би разбрал колко много значи това ? Ами, ако е наистина такъв, пробуждащ най-силна поезия в най-коравото сърце, значи да. Ще разбере.
Пожелавам ви такива хора. И не ги свързвайте единствено с онази любов, за която всеки мисли, а с любовта като движеща сила през часовете, дните, нощите, изкуството, живота.
Това е.