Но в други случаи това, че показваме някакъв вид страст и привързаност е хубаво нещо, особено за човека, който "търпи" обожанието. Несигурност ли е или не - не знам.
Странното е, че винаги когато не пиша, а правя нещо друго, идеите ми за евентуални уводи са хиляди пъти по-добри от простите обобщения, които правя в началото на всяка интернет изповед. Не мисля, че трябва да се примиря с това, но сега въпросът не е с какво трябва аз да се примирявам, малко по-различно е.
Защото като след всяко нещо, което те докосне по някакъв начин, човек има нужда да задържи музата за поне още малко време и да попие това, което все още му нашепва.
Чувствам се, от една страна, твърде изкуствена, пишеща така, защото каквото и да научих, главното беше, че някои неща имат значение, други - не. И знам, че може би не на точно това учи моята муза днес, но аз стигнах до това, вероятно заради много подсъзнателни фактори, които не мога да разбера сега.
И така, нека стигна до същественото.
Филмът ми хареса много, много, много. Ама наистина много. Може би заради сценария, може би заради част от режисурата, може би заради оригиналната идея, може би заради актьорската игра, може би заради усмивката на Мат Деймън, може би заради противоречивите образи, може би заради хилядите проблеми, засегнати в него, може би заради тезите и антитезите, заради противопоставяне на разум и чувства, на успехи и провал, на това, което има и това, което няма значение. Заради малките детайли, които забелязах само защото филмът със самото си начало ме накара да му обърна голямо внимание. Може би заради факта, че Мат Деймън и Бен Афлек са били млади, когато са писали сценария, а той обобщава толкова много неща. Или заради най-простото нещо - че ме предизвиква и кара да мисля и, надявам се, може да промени нещо в мен.
И най-вече това. Четенето на книги е хубаво, гледането на хубави филми като този също. Но какъв е смисълът, когато някой път кажа "Да, има един филм, в който..". Защо трябва да събирам примери от чуждото изкуство и дори да събера много и да започна да го разбирам наистина, каква ще е ползата от това. Промяната може би се е превърнала във фикс идея, но истината е такава, че колкото и филми да гледаш, колкото и книги да си прочел, ако не ги използваш за нещо повече от цитат или демонстриране на обща култура - те не са нищо повече от филм или книга. Започнах да чета "История на изкуството", "1984", "Братя Карамазови", повести на Пелин и сигурно още поне три книги. И започнах да гледам три филма, които стоят все още неизгледани. След като е минало толкова време едва ли ще вникна в идеята на авторите така както е трябвало. И трябва да започвам всичко отначало. Но, естествено, това за мен няма да има значение, защото аз искам да съм ги видяла, искам да запомня всичко, искам да го знам. А е толкова по-лесно да се посветиш на едно нещо, което да изгуби цялото ти време и наистина, наистина да го разбереш.
Това е едно от нещата, което филмът пробуди в мен. Другото е това за гениалността, за научаването на неща, за "свиренето".
Will: Do you play the piano?
Skylar: A bit.
Will: Okay, when you look at a piano you see Mozart, right?
Skylar: I see "Chopsticks."
Will: Beethoven, okay. He looked at a piano, and it just made sense to him. He could just play.
Skylar: So what are you saying? You play the piano?
Will: No, not a lick. I mean, I look at a piano, I see a bunch of keys, three pedals, and a box of wood. But Beethoven, Mozart, they saw it, they could just play. I couldn't paint you a picture, I probably can't hit the ball out of Fenway, and I can't play the piano.
Skylar: But you can do my o-chem paper in under an hour.
Will: Right. Well, I mean when it came to stuff like that... I could always just play.
Вярвам, че човек не прави всичко просто така, но не звучи ли толкова логично. Сигурно има обяснение, сигурно има научно обяснение, но всички тези научни обяснения убиват магията на това да правиш нещо. Мога да видя нещо и за 3- секунди да открия около 1 милион недостатъка в него - от най-малките до най-големите. Мога да го правя със себе си по цял ден и да се измъчвам. Сигурно има обяснение, свързано с детството, средата, в която съм израснала, проблеми и така нататък - но аз просто виждам пукнатините и го правя много по-добре отколкото някои други неща. Мога ли да се насиля и да стана добра в нещо друго ? Естествено, не бих могла да бъда критик, защото дори в това, което уж умея, не ми стига достатъчно потенциал. Но просто давах пример. И е жалко, че във филм с уж нормален сценарий и много американска и уж трогателна действителност, аз намерих време да свържа всяко едно от нещата с мен. Обезпокои ме фактът, че в начало се акцентира върху огромния потенциал на момчето, човек иска да знае толкова, да може да бъде такъв.. и след това хвърлят в очите ни една истина, която обяснява всичко с някакви си чувства, с някаква любов. И не знам дали това не е просто логичният завършек на всеки спор, воден някога или просто хората знаят какво искат да видят другите хора и отстъпват уморени пред истинското заключение, показвайки нещата, обгърнати с простота ?
Не знам. Но знам някои неща. Знам, че няма изключения и знам, че важат за всеки. Знам, че има правила и закони, но не знам има ли шанс, просто от инат, някой да докаже, че може да е изключение?
Доказвам една теорема, един цитат, който ми изглежда някак повърхностен, но може би човекът е имал много по-богата почва, върху която да раста мислите му, много по-сносни аргументи и преживявания, с които да се подсигури в становището си.
А именно: The average person thinks he isn't. /Father Larry Lorenzoni/.
Отклоних се от филма, отклоних се от дребните неща, които толкова ме изумиха в него. Понякога трябва да спрем и да се замислим за това, което чуваме. Защото не всички са като нас. и ако все пак някой мисли като нас, това не означава, че има същите причини. Може би колкото по-голямо е преживяването, толкова по-силна е вярата в собственото убеждение. И се замислих за някои от провалите, за които обвиняваме живота. Като когато ни покаже, че нещо не е правилно и все пак намерим щастие в различно нещо, хубаво, но все пак различно от първоначалната идея. Ами ако тези отклонения от мечтите ни не са опит на света да саботира стремежите и страстите ни, ако са просто едно правилно насочване, за което трябва да сме благодарни ?
А ако сега спра да пиша. Много, много ми се иска да съм научила нещо. Вероятно нещо за провала, за приятелството, за недостатъците, за човешката психика. За важните неща, за шансовете, за способността да вземеш това, което е ценно от хората. И да го оцениш. Наистина.
Някои неща наистина имат значение.
No comments:
Post a Comment