23

Започвам за трети път. Три за щастие!
А кой вярва във феи ?
Питър Пан ?
Пиртялите му ?
АЗ?
НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ!
Преди вярвах в Господ, после във вярването, след това в кофеина.
Сега не вярвам в нищо.
Вярвам в музиката и нечетните числа, когато имам настроение да виждам нещата така както искам да ги виждам.
Някакъв младеж беше слушал само Muse и Radiohead за някакъв период от време.
Сега разбирам как му е повлияла тази комбинация. Горкият! Сигурно се е побъркал. Но кой заслужава такова нещо ?
Ако часът е нечетен - никой!
Да видим!
2:54
Възможно ли е?
Макар че понякога точно грешките са правилни. Искам да се събудя. Забавно е да се чувстваш така, но искам вече да съм заспала и да се събудя.
Ето, така, така всичко е по-добре. Няма space dementia, няма побъркани истерични писания, няма нищо.




В една заоблена, бяла стая имаше човек. Може би мислите, че говоря за стая с меки стени, в която стоят определен вид хора. Не. Стените й бяха съвсем твърди, само че малко извити. И там стоеше човек. Мисля, че беше мъж. Млад. На 20-23 може би. Три години не са толкова малък интервал от време, но от различните ъгли на стаята той изглеждаше по различен начин. Всъщност стаята нямаше ъгли. Както и да е. Това ще е една много окъсана и бедна история.
Стоейки там, той нямаше никакъв избор и трябваше да полудее. Мислеше, че след като е постигнал толкова много в човешкия си живот, след като беше видял всякакви низши същества от човешки произход, над които, естествено, парадираше, щеше да успее да не полудее.
Колко смела мисъл за един толкова млад човек.
Та лудостта не е просто състояние на ума, лудостта е състояние на света. И на живота. Рано или късно, неизбежно стига плячката си, завързва я в усмирителна риза. А там, в усмирителната риза, сякаш лудият открива безкрайността. И се чувства като права. Без начало и без край. Младежът в облата стая изобщо не подозираше колко далеч може да стигне като продължава да упорства срещу всички, всичко и, най-вече, лудостта. Колкото повече се убеждаваше, че остава още съвсем малко и така калява качествата си, търпението си, мощта си, толкова повече вярваше в една измислена и смачкана хартийка. Изгнила и скрита при страховете и съответните оправдания за всички въпроси, които ни измъчват оттам, някъде при подсъзнанието.
Вярваше и продължаваше да не е все още толкова луд, колкото трябва, но не знаеше, че започва да потъва в една много черна бездна, по-черна и от бялата стая.
А как всъщност попадна там?
След много постижения, обикновени и необикновени дни. Алкохол, работа, жени, леки жени, жени, които оставиха следа в туптящия му орган, приятели, които да псуват с него на някой удобен диван в някоя удобна вечер, родители, които все пак да го издържат, университет, който все пак да е неизменна част от всичко - след целия този уж нормален живот за млад човек, той реши, че ще му се наложи да направи нещо, което да разбие приятния стереотип, който не че не му харесваше толкова, просто понякога го отегчаваше. Докато се чудеше какво да направи, вървеше в една тъмна уличка, решен да се прибере и да се хвърли в леглото направо с дрехите. Бяха приятни мисли, особено когато няма какво друго да те стопли в една тъмна уличка, когато си мислиш как ще се прибереш и ще се хвърлиш в леглото направо с дрехите.
И когато нямаш момиче до себе си, естествено. Не че вярваше в любовта, доставяше му вербално удоволствие да я отрича докрай, особено пред други младежи, които също изглеждаха на 20-23.
Докато стъпваше по неприятно мокрия асфалт, чу стъпки зад гърба си. Изобщо не реши да си въобразява, че може да е нещо добро. Беше реалист и усещаше кога нещо лошо ще се случи и кога нещо лошо вече се случва.
Ритане, ритане, юмруци, ритане, ритане, ритане. Лежеше безсилен и плюещ кръв. Отгоре го гледаха хора, изглеждащи точно както всички си представяте хора, които пребиват някого късно вечерта в самотна тъмна уличка.
Мислеше, че всичко по него е счупено на парчета окървавени и изстрадали кости, но за негово щастие беше цял и все още недостатъчно крехък.
- Идваш с нас, нали знаеш?
- М?
- Тъпак. Ще се научиш да говориш или какво?
И един зъб понесе жестокия удар от крак.
Така след много, малко или относително неопределен период от време той отвори очи. Беше мръсен, болеше го всичко. А къде се намираше? Огледа се. Коридор. Не минаваше никой. Странно. Не беше болница, макар че миришеше точно като в болница. Като малък мразеше да посещава болницата, защото дядо му лежеше там. Почина от рак на дебелото черво и малкият човек, който сега изглеждаше като човек, изглеждащ на около 20-23 години, беше виждал какви ли не ужасни картини, които не подозираше, че ще останат запечатани някъде в мозъка му, колкото и отдавна да се беше случило всичко това.
Тази случка с дядо му беше една от най-мъчителните случки, макар че не се случи пряко с него. Беше една косвена травма, която много пъти го бе карала да се чувства като безчувствено животно, вървящо сред напълно непознати същества, в чиито вени не минава, а кипи кръв. Когато дядо му почина, той беше учуден и донякъде отвратен. Беше твърде малък, за да знае толкова за живота, смъртта и страданието, което без значение дали изпитваме или не, трябва да бъде показано. Явно родители му бяха пропуснали този важен етап във възпитанието - да наложат всичко, което някога е било налагано, за да може човек да се чувства цинично-ужасен и коравосърдечен, когато не направи нещо като всички останали. Но другите хора, заобикалящата го среда или може би нещо отвътре го накараха да се замисли за своята непролята сълза.
И така, много вечери, когато му се струваше, че животът си играе с него на криеница, той се мъчеше да плаче.
Изглеждаше обикновен. С нормални дрехи, нормален глас, нормален външен вид, нормални интереси, нормално поведение. И една нормална травма, която всеки крие някъде в себе си, надяващ се времето да я отмие или тя сама да си тръгне, когато реши. Отново с времето.
Сега този коридор му напомняше не само болницата с изрядните сестри и докторите със слушалки, а и неговата дупка в сърцето, която не беше резултат от огромна болка, а от точно обратното - никаква.