Все нещо ме спира да напиша дълъг пост. Може би това, че просто никога не започвам и си намирам причина или нещо, което да ми създава дискомфорт и да спра. В унисон със събитията нямаше как да не видя, че съм пропуснала нещо важно. Винаги нещата, които се оказват ключът към разрешаване на пролема, са видими много след като проблемът е бил ядрото на всичко. "Закономерностите на живота са толкова нечестни". А дали наистина са нечестни и дали наистина са такива или просто ние не се учим от грешките си и не ставаме по-проницателни, когато трябва ?
Ако стоиш и чакаш нещо да се случи и то се случи без никакво твое усилие, това значи ли, че ако се бориш за него и го получиш то ще е по-малко твое ? Щом се бориш за нещо значи ли, че си недостоен да го имаш без усилия ? Това не е ли глупаво ? Защото мечтите трябва да са преследват и дори да става въпрос за нещо различно от мечти, толкова ли е жалко да се бориш? Може би много по-малко жалко от това да гледаш с гордо вдигната глава как се изплъзва или някой друг ти го взима. Защото не винаги става въпрос за привързаност, понякога всичко е въпрос на преднина и внимание. Хората градят крепости, за да видят кой ще ги премине. Не е ли това един фарс, напразно чакане и просто липса на смелост? Някой ще бъде така упорит и ще ги премине, но зад тези стени не стои най-специалният човек на света, а просто някой, който крие страха си с гордост и студенина. Затова, ако някой все пак се чувства ощетен, аз ще споделя как разбрах нещо важно дни след като мислех, че съм разбрала много други неща. Колкото и да си отдаден на нещо, не може цял живот да гадаеш дали и то е отдадено на теб. И появи ли се друго нещо, показващо внимание, човешкото его е привлечено.
Колко странно е да се говори за хора в среден род.
Та, това е за крепостите..
1 comment:
Post a Comment