Простих на декември, сега е ред на януари

Ако се чудите дали аз се чудя как да започна, значи имаме нещо общо. Чудя се как да започна. Не знам как да започна. И не, това не е последен отчаян опит за оригиналничене, това просто е единственият логичен изход от сблъсъците в главата ми - "не знам".

Не знам дали знаеш, но днес открих забравен навик с точно това начало. Писах в час, писах в училище, писах на последната страница на тетрадка. И беше хубаво, беше успешно, беше удовлетворително. Почти напълно се бях отказала да го правя, но днес, водена от всеобщите очаквания, реших да направя нещо ново или да възродя забравена частица ежедневие.

Снощи пък седях на терасата. В януарската нощ - нощта на четиринайсети януари, седях, държах единствената цигара, която имах, дишах с уста, защото носът ми не е особено функционален, що се отнася до дишане; държах цигарата, не треперех, нямаше я бялата ми пухкава, мила, гальовна и изкусителна Катюша, която разтапящо да се отърква в тялото ми и да мърррррррка. Сама под беззведното небе, въпреки че съзнанието и леко размазаният фокус се опитаха да създадат за мен и единствено за мен една халюцинирана звезда. Стоях и пушех, в тишината, в цялата тишина, стоварила се на раменете ми, и си мислех за абсолютно черни тела и думи.
В такива моменти светът е точен и ясен, няма повече и няма по-малко, няма какво да изрежеш от него, защото всичко пасва. Такива моменти са категорични и циментът тупти със сърце. И циментът, и парапетът, и изсъхналите, изгнили листа под терасата, високата, избуяваща на пролет череша, всичко е част от твоя сценарий, от филма, от живота ти. В такива моменти знам, че е тихо и, не знам дали знаеш, тогава най-лесно успявам да сиропирам тишината, да греба с алчни шепи от атмосферата някъде дълбоко в себе си, да си мисля за хората с носталгия, да изровя от плитките им гробове всичките въпроси, които някога съм си задавала, и да ги превърна в тихичко торнадо, щом затворя очи. На терасата, наблюдавайки как "димът ми протяга ръце към небето", как мънички криви тютюнев пушек се спускат с лекота по въздуха и се носят, носят, носят. Чувам металната врата, която съседът ми отваря, оглеждам се, но не виждам нищо и никого, думите падат една след друга след една след друга след друга след една след безброй след не мога да ги хвана след боже, какво се случва след могъща вълна от всичко ме залива и аз се давя, давя в опиянение и нищета..
В такива моменти има абсолютно черни тела, има абсолютно правилни диалози, има добро и лошо, красиво и грозно, правилно и грешно. И всеки опит да заглуша идеализма и "неизлечимия си романтизъм" бива така безжалостно пречупен от окървавените юмруци на мечтателското в мен, че избирам да обичам това "сега", което имам, и да не правя нищо друго.

През изминалите няколко часа се чувствах повече човек, отколкото момиче, сега определено съм някаква сладка и болна смесица от двете и въпреки че не се усеща, тихомълком си казвам "По дяволите, къде отиде всико, което почувства?". А то всъщност е тук. И знам, че ако увеличат докрай песента, която започва с кадър на китарист с шапка, обграден от облаци, ще се стека по бузите си заедно със спиралата си и ще отекна заедно със смеха си.
Знам и, че този текст можеше да бъде само заключението, което трябва скоро да настъпи, но аз избрах да подложа себе си на малко и задвижващо изтезание, да си дам начална скорост, защото май вече става трудно, както прочетох в един смс.

Не заеквам, не пелтеча, казвам "Благодаря" и ужасно рядко "мерси", държа се спокойно, радвам се и, за жалост, отсявам.
Специалното се състои в това, че малко наивно се чувствам застанала по средата на Вселената и всички думи, които изпращат към мен хората, са по-ценни и по-важни, всички усмивки, целувки, прегръдки, жестове и признаци на някакво отношение много по-ярко се открояват на фона на деня, на зимата, на януари.

Сладки шестенайсет и скъпоценни седемнайсет. Случиха се толкова много неща, беше толкова естествена година, в която, без да се мъча да бутам, затворих една врата, за да отворя друга (без да заключвам каквото и да било). Нямам идея кое беше най-важното и не съм сигурна дали това, което правя в момента, е равносметка, но знам, че:

Life is waiting for the one who wants to live.. and it's not a secret.

If you needed love, well then ask for love!

Един път сърцето дай си, дори мигът да бъде къс. Обърни се към небето и признай си "искам я", и дръж.

и още много

Знам, че тя е мъничка бунтовница с мигли като ноктите на върколак, че ще те обичам само ако слушаш музика, а ако умееш да рисуваш, ще те обожавам. Че едно вуудуу сърце биеше и понякога все още го прави, че е хубаво да не подценяваш, но някои моменти го налагат, че понякога съм страшна гаднярка, без да правя кой знае какво, че знам името си и се виждам, и се чувам, че тази година се възродиха много прашни и забравени връзки, че съвсем нови получиха живот като подарък, че да дадеш шанс, въобще не е лоша стратегия, че обичам рождени дни, че харесвам алкохол и мога да си поръчам такъв просто ей така и да го пия, без задължително да се мръщя, че мога да напиша какво искам да се случи и какво искам да кажа на някого, а след това наистина да го направя, че съм една смела, смела, че ще бъда още по-, още по-, че със сигурност съм вбесила и подразнила достатъчен брой хора, но съм им дала и толкова от хубавото, на което мога да ги науча.
Открих, че в мен живее лято, че изгарям за лято, че жадувам лято, че в сегашните си представи умирам за лято. Нагълтах се със свръхдоза поезия (лирична и прозаична), с изкуство, лица, образи, пейзажи, мъртва природа, музика, любовта на хората към малките и големите им страсти, скрити знаци, отношения, пориви, страстен бяс, съжаления, копнежи - каквото искате. Доразвих чувството си за попивателност и всеки ден давам нещо от себе си в усилието да позлатя всеки малък и хубав момент. Усилие, което, също както мисленето, ще стане едно от нещата, които никога не изоставям.
Струва ми се, че вече всички около мен, всички, които излизат, застават на някакъв параван, на сцена, на пиедестал, не само излагат думите и мислите си на показ, а едва забележимо казват "Мненията ни се превръщат в начин на живот и някой ден ще подкрепят позициите ни относно това как да възпитаваме децата си и кой заслужава да лежи в затвора или да бъде освободен". Хубаво е и същевременно е плашещо. Не знам дали границата създава илюзията за преминаване в друго пространство, или просто идва момент, в който си човек, стъпващ тежко и с увереност, готов да пробива плътните мъгли на живота, за да усети полъха на пролетния вятър.
Не знам колко важно е това, но знам, че не представлява и една милионна от всичкото освен когато достатъчността не е стигнала своя предел, в който и мълчанието е равно на единица. Това е прекрасно, нали? "Да пием за Вапцаров, защото го харесвам", ентусиазирано се провикна дубльорката на света в главата ми.


Все пак всичко опира до фиксирането на чуждите мисли в своите собствени думи, умелото им улавяне и пресрещането им във всички затънтени улички и тунелчета, водещи към възможните изходи. Шах и мат. Без агресия, без злоба, без завист. С лекота.
А през това време може да честитите на Стивън Содърбърг, Фей Дънауей, Емили Уотсън и един човек, който е момиче, и едно момиче, което е човек. Забравих й името.

Вече знаете първите шест цифри от ЕГН-то ми :>

Together we cry

Как ми се мълчи.

I don't ever wanna feel like I did that day
Take me to the place I love
Take me all the way

Обичам ви, защото ме учите да обичам, защото снощи, което след 3-4 часа ще се превърне в "преди два дни, когато бяхме у Ралица", на дланта ми пишеше "I *heart*" без продължение, защото го нямаше най-точното нещо, което да ме удари, нямаше единствено и незаменимо допълнение. А под "I *heart*", сигурна, че няма да сгреша, малко по-късно с една химикалка, усмихната и пренебрегваща хората за някакви секунди, гравирах част от тази песен. На горната част на ръката пък можеше да се прочете "It's a beautiful world".

Понякога имам чувството, че когато нещо такова ми се случи и реша, че би било непростимо да не го запечатам по някакъв начин в историята, дори и в своята, все още мъничка, детска, момичешка, женска, разпиляна, безумна и объркана такава, върху крехките плещи на другите също се стоварва светът - голям, самотен, тъжен, смешен, пълен с хора, тръпки, болки и толкова мисли, които, по дяволите, ако можех да събера..

Не знаете колко благодарна съм. И може би "слез на земята" е правилно, но бих го направила само за да летя отново с всички вас.

толкова ви обичам
как ще живея без вас?

Like my only friend
is the city I live in,
the city of Angels

п.с. ако кликна на сърчицето в ласт.фм хиляда пъти, докато не ме заболят пръстите, не се уморя и не се почувствам съвсем празна, дали ще се разбере колко много, много.. ама много :>

целувах, че те сънувам

Знаех си. Не. Не си знаех, въобще не мислех, че като зарежа разказа на Йовков и включа лекомислено и безотговорно компютъра си, вместо да поправям грешни задачи по математика (математика, която за малко щях да превърна в перманентна своя любов, която все още ми е слабост, но..), ще ми се случи нещо приятно. И че когато си пожелая нещо обичайно на обичайния 11:11, другото, което мина през ума ми, но не поисках, ще ми бъде поднесено след някакви си минути.
О, какъв хубав живот, isn't it?

Интересното е, че от известно време нямам желание да пиша каквото и да е, а пък когато все пак реша, че е настъпил моментът, просто не мога. По инерция, машинално натискам клавишите. От мен ще стане чудесна машинописка, стига да не правех по хиляда технически грешки на абзац.
Винаги съм се чудила кога ще се осмеля да се излея в бял стих, понеже с баналните, но приятни за почти всички изречения се получава все по-трудно. Все пак май напивам основните пунктове на "болестта" си тази вечер.
Мисля, че се страхувам. И мисля, че, ако не внимавам, ще се оставя да бъда наивна. Усещам, че трябва да внимавам. Това усещане не е от най-предпочитаните. Искам сигурност.
Когато част от нещата, които си искал, се изпълнят и достигнат почти 100% или просто някакъв голям процент, достатъчен за удовлетворението ти, си длъжен да започнеш да фантазираш за нови неща. И както прочетох в един блог днес (и дори си запазих цитата в ноутпад файл) - "не трябва да спираш да се бориш за нещата, за които мислиш всеки ден".
Искам да се боря, нали? След малко ще чета Йовков, утре ще заспя рано следобед, ще умра за 2-3 часа, а след това ще попивам информация, нали така?
Чета как хората пишат пророчески за себе си, а отскоро самата аз откривам свои текстове от недалечния октомври и всичко написано някак ми се вижда реално. Радвам ли се? Променена ли съм? Колко от нещата, които се е очаквало да кажа, колко от начините, по които се е предполагало, че ще реагирам преди години, са същите и сега? Вероятно много? И все пак?

Открих нова група, което не трябваше да се случи, вземайки предвид колко заета трябва да съм. Определено. Все пак ги открих доста косвено благодарение на себе си, но им се радвам, тъй като съм гротеска и "криви" работи фенка.
Иска ми се да спомена всичко, което ми липсва в момента, само за да си докажа, че не съм се превърнала в някаква плитка и пресъхваща река.
Поне си имам забавни разговори в района на последните страници на тетрадката по география, след малко май ще пуша цигара навън, все повече мисля какво можеш да си позволиш, а това ме отвежда до мисълта какво мога да си позволя в един определен аспект.
Сега остава проклятието да се сбъдне и да остана без мозък - ще ми бъде тъжно, определено.
Не мога да го пусна, все още не съм го експлоатирала достатъчно, не съм го изтезавала и изкълчвала от мътни нощни плавания отвъд зримото и досегаемото.
Не знам какво правя и какво трябва да правя. Знам само, че искам да се усмихваш и да мислиш, че е специално всичко, което правя. Искам да се влюбвам в думи и да ревнуваш от това. Искам земя, закрепена на равнището на прозореца. Искам да цитирам всичко наведнъж, да кажа всичко наведнъж. Това не работи обаче. Ако положиш малко усилия и решиш да не загубиш момента, може да чуеш не на място звучащия си глас. Все пак ще го помниш. А аз понякога се сърдя на хората, задето не са такива, каквито ги искам. А момичето в крайна сметка винаги има правото да е момиче. След прелюдията.
О, колко неща си пожелах за 2010. Любов от тук до небето, вдъхновения, въздух и движение. И колко трябва да ме е страх, а уж всеки път завършвам с главоломни, "tiger", космически заключения, които обощават, че всичко е възможно, няма от какво да ме е страх. Помня, помня, помня. Че всичко е възможно. Помня повече. Което трябва да означава повече.
Помня и забелязвам. Особено помня. И особено забелязвам, само че понякога малко по-късно.
Затова и рисувам. Нямам идея как, но знам, че обожавам да го правя. Един от малките ми фетиши.

търпелива съм, искам да съм там, искам да имам причина да не се страхувам от това, че съм наивна
и тук идват Portishead, Lovage, Massive Attack, Moloko, The Tiger Lilies, Tom Waits и още няколкото произволни песни към всички тези мили артисти. Направо умирам.

искрено, а? давам шанс, огъвам се, поемам въздух, дишам, чакам и търпя (без да влагам горчивината от смисъла на тази дума..без да влагам много от него. съвсем мъничко. нужна предпазливост. "здравословен стрес", казваше той)

"hahahahaha"

1 пропуснати повиквания

По въздуха се е спуснала някаква розова нишка, студена, невидима и все пак уловима. Разпънала е крехкото си хилаво съществуване между избелялата червенина на тухлите на отсрещния гараж, ситуиран точно пред прозореца на стаята ми, между покривите на затоплените къщи и къщички със съвсем прясна изолация или без никаква такава. Между крехките, голи и хищни за човешки очи клонки на трите сестри сливи, брулени от вятъра. Нещо розово, нещо като капчица от залез се е просмукало в атмосферата и въпреки снега, въпреки хвърчащите фрагменти от януарския сняг, блъскащи се в предното стъкло на колата, в хорските крехки устои към студа, въпреки замъгленото огледало за задно виждане, въпреки ниския таван и близкоразположените седалки, закрития пепелник и закритата негодна запалка, която страшно изтощава пръстите, въпреки различното разположение на всичко, въпреки факта, че въобще не усетих пътя и не му се насладих, без да го осъзная - все пак долавям топлина.

Междувременно, само докато не съм убила някого, защото нарушава чупливото ми мимолетно равновесие и тишина, набирам скорост и преодолявам страха си. Вече съм готова да призная, че от седмица-седмица и ден-два не пиша наум, не пиша никъде, като изключвам нещо като изброителния си текст за 2009, заемащ 8 непълни сраници от любимия ми непретенциозен БТК тефтер. Изпитвам фобия, а още повече нарасна тя, когато аз, Аз Дребнавата, Аз Критичната, Аз Недоволната се впечатлих от текст, в който нямаше точки, нямаше запетаи, нямаше достатъчно "й", нямаше главни букви, имаше повторения и така, така, така нататък. Или поне бяха достатъчно липсите и ненужните допълнения, че да ги забележа. Но успях, успях да се сдържа. Стоях с молив и го четях, а пръстите ми се изкушаваха да посегнат, да принудят молива, да натиснат мекия графит върху бялото на листа и да коригират. Аз Поправящата прехапа устни и желанието й да убива само умря.
Пречупи ли се нещо в мен, самоунищожи ли се, някой друг ли го унищожи, или по-приемливата версия - роди ли се нещо у мен? Май, че е последното.
Не ми се беше случвало или не бях забелязвала с такава прецизност как сценарии, писани в тъмните ми нощи, в уморените ми прибирания, в спрелите ми взирания пред огледалото, в пяната, докато мия зъбите си, в дима, докато изсмуквам цигарите си, в пепелта, която тръскам извън пепелника, в усмивките, които машинално подарявам, в едва сдържания смях, който с любов се опитвам да потуша, в нервното тракане с нокти по стъклена повърхност, в нечленоразделните и незавършени начала на потенциален писък - всички тези сценарии се превърнаха в полуреалност. И съм благодарна, боже, благодарна съм, дори се радвам, че не станаха същинско копие на малките ми, съединени в една голяма фикции. Радвам се, че успях да се запазя, да си кажа "Стоп", да бъда с една тъничка и уж невзрачна идея по-търпелива. Радвам се, че бях. И въпреки че мъничко съжалявам и че осъзнавам как интерпретирането на тези пресни, но тленни спомени не е достатъчно автентично заради отлагането ми - все пак е хубаво.
Хубави са червените улични светлини и умението да слушаш. Да не говорим за умението наистина да слушаш. Хубаво е да попиваш уж ненужна информация, която по-късно, радостно ще забележиш, ще се окаже и нужна, и красиво напомняща.
Пълен нонсенс, мислила съм си сигурно. А сега и пътищата, и полицията, и солидарното включване на фаровете, и шофьорският език, и шофьорските термини и вицове, и цялата тази мъжка надпревара са ми толкова скъпи.
Скъпо е, хубаво е да знаеш, че някой обича нещо. Че някой притежава специално отношение към нещо, дори това да са капачки от бурканчета лютеница. Хубаво е да откриеш, че не си единственият, който си има страст, който е компетентен, който е надежден, който обича.
И, ах, колко прекрасно е да си момиче с видимо недоразвито чувство за ориентация или скрито такова поради една доза хормони и страха да не объркаш нещо; хубаво е да си такова момиче и някой, с цялала си компетентност, с отдадеността си и вродената вяра, че трябва да контролира, да гради и да спасява, че трябва да е лидер, да е силен и безстрашен, да е покровител - някой такъв да ти обяснява. Някое олицетворение на мъж.
Хубаво е понякога да си позволиш да не знаеш, да си позволиш да не мислиш, да си дадеш правото да изключиш и да се оставиш, да вървиш по инерция, да се пуснеш по течението, по пролетния топъл вятър в навечерието на идната година и да умреш от умопомрачителния мирис на носталгия и цялата любов на света, концентрирана толкова силно и нетърпимо, че ефектът й се е приравнил с този от отрова.
Няма сълзи, но за малко. Има глас в тишината, слушам го, моят ли е?
Има червени лапми, къде без тях, ще ги забравя ли, потракване по черна повърхност, ноктите ми, ето ги. Бели ръце, тъмни ръце. Контраст.
Представям си как имам възможността, вместо да потъвам във фетиша си към набюдаването на пътя, на къщите, на младежите, които вече са свили или след малко ще свиват, застанали на групички пред нонстоповете за бира - да пиша. И се мъча, а в главата ми звучат Смитс ("Shyness is nice and shyness can stop you from doing all the things in life you'd like to.."), а може би и Молоко, в главата си чувам смеха на приятелите си, идентифицирам всеки с присъщото му чувство за хумор, усмихвам се заради тях, а после се усещам и се спирам, отново рисувам и едва забележимо мисля, като успешно притъпявам тишината.
Сърцетуп-туп-туп.

Дядо Коледа е хвърлил чувала си с лирики, цитати и спомени право в комина ми и аз съм го побрала в себе си заедно с прахта, за да го използвам. Задавям се от всичко, кашлям и от мен хвърчат весели прашинки, цялата съм скъсана от мисли, скъсана, закърпена, изподрана, наранена. Колко съм мислила, колко съм полудявала, колко съм се изтезавала по собствено и ничие друго желание, колко пъти съм слушала песни с безобразни и достойни да бъдат осъдени за влиянието си върху такива като мен текстове. Слушала съм ги и съм треперила в леглото, ставала съм в студа на нощта, лягала съм отново. Опитвала съм се някак да издърпам Божията или която и да е воля.
А накрая се оказа, че просто е трябвало да си представя.
Но много зъби, много нокти, много настръхване ми отне, много напрегнати дни. И съм благодарна, защото съм малко слаба.
Събрах коледни подаръци, събрах нови усмивки, родени в споровете в три през нощта на бира, цигари и момичешко мрънкане, защото е студено. Събрах food for thought, и то доста тъжна такава, защото, както каза той, "вече няма интересни хора". При казването на което, разбира се, един квадратен милиметър от сърцето ми изгни и се стопи.
Събрах сладък страх и болки, за-за-зу, интересни неща за разглеждане, за ядене, за поставяне на разни места, за четене и за препрочитане.
Сега Молоко леко лигаво, но влажно и хлъзгаво като чисто удоволствие се спускат по небцето ми, оплитат ме в сладостта си. На 31-ви срещу 1-ви еуфорията завладя, никой не се напи, както се очакваше, аз имах имен ден (благодаря на патерица), за малко да заспя, мислих си добри и лоши неща, отново на терасата, отново вътре, липса на ток, свещи и уют, old school hip-hop, приятелство, ах, безценно приятелство (обещавам, някой ден ще събера любовта си и ще изкрещя на целия свят, че обичам, обичам, ОБОЖАВАМ приятелите си толкова много) и прибиране рано сутринта по мокрите шосета, из меките януарски мъгли.
Изведнъж неделите станаха такива, каквито бях свикнала да са. София, ще те обичам ли някога, или вече те?

Радвам се, че се преодолях, поне за малко. Сега ще мога да се препрочитам, защото, по дяволите, каквото и да съм премълчала или каквото и да не съм се престрашила да направя, казах, че обичам писането - много, много, много. Винаги, винаги, винаги.

За другото отново ще се моля. Защото съм малко слаба. А когато гориш, това те прави силен.

There's nothing here but what here's mine

ето, точно тук
след няколко безсмислени опита
открих, че повече не мога с логични връзки и чрез подредената система на текстовете, на хронологията, на последователността, точността и изчерпателността

не мога, не. признавам си.

искам да напиша няколко неща, защото имам нужда да напиша няколко неща.
искам да разкажа за няколко картини, запазили се в съзнанието ми. тези, които успях да запомня и не удавих в мисли или тръпки

иска ми се да мога да напиша онези няколко реда, които веднъж набързо прекосиха главата ми, но ми се сториха важни

Но. Но всичко се свежда до момента, в който не мога да напиша нищо друго освен "sucker love is heaven sent"
и така, мога да прилагам лирики от тази песен, понеже тя е в главата ми
тя и още няколко
този път всичко се изпарява страшно бързо. плаша се, треперя

и полудявам, и се късам, и сигурно ще изтрия всичко, което ще напиша
и продължавам да искам да пиша за тази песен
и за нищо друго
sucker love, sucker love, sucker love

'cause there's nothing else to do

не искам да слушам някакви неща, защото ги пишат в сценариите, а след това дарни и бездарни актьори ги декламират
не искам да слушам глупости

не ви ли се иска да посегнете жадно, бясно и страстно към гърдите си с властните си ръце, с кървавочервените си нокти, и да ги разкъсате? да изтръгнете плътта от скелета си, да изскубете сърцето с клапите, камерите, аортата. не ви ли се иска да се изкрещите на света с едно разкъсване, да ви обладае демон, докато от вас се сипе живот, тече и частици тяло летят към нищото
не ви ли се иска да забиете нокти в дланите си, да прехапете устни
не ви ли се иска да си признаете "искам го" и да държите. съвсем грубо и вулгарно



'cause there's nothing else to do

а на мен ми се иска да нямах мозък

Не мисли и всичко ще се нареди.

Не искам да гледам как някой умира. Защото не знам как ще се държа. А да гледаш как някой умира, е любов.

Сега? Необяснимо.

Опитах се да тичам, но да тичам или не?

Търся си заглавие, но все още не откривам никакво. Очаквам го, знам, че наближава.

Давам ви я безкористно, както ми я дадоха, когато пихме джин с розов грейпфрут на земята, а някои - малко по-високо (и разбрах, че това е момент).

Пиша, защото тази нощ успях да се наспя и се събудих без смъдене, без болка и парене в очите; защото оттенъкът на светлината в стаята е зимно-нежен, неискрящ, прекрасен, уютен, влюбен; защото ми е топло; защото сънувах до насита, а в много от съзнателните си дни съм се чувствала почти изцяло изтъкана от сънища.
Защото напоследък нямах време да спя и вероятно скоро ще отворя нова безумно безсънна сесия. Но сега всичко е добре, земята е на мястото си, върти се в стъклената си кутия, без да докосва стените й, без да превишава нормативите си, без да се случва нещо повече или нещо по-малко. Без да живея с усещането, че рано или късно моментът на припадането ми няма да е просто илюзия, без да се движа като пияна рано сутрин и късно вечер. Без да потъвам в движещи се концентрични окръжности.

А аз заспах с дрехите, без да си оправям леглото, заспах просто ей така, завита с две одеяла, както обичам да спя следобед, когато знам, че имам време да затворя плътно очи, толкова плътно, че понякога си мисля, че умирам, когато се опитам да ги отворя, подбудена от някаква провокация насън. Мисля, че умирам, защото клепачите ми се топят в разпиляна огнена жар, тежат, теглят ме надолу, а аз се опитвам, мъча се, разкъсвам се, разпъвам се на кръст, за да ги вдигна, да отворя очите си, но не мога и не мога. Сънувам, че вече гледам, сънувам стаята си и се успокоявам, че съм успяла да ги отворя, че ще мога да се събудя. А накрая събирам сили за последен път и с горещи като сълзи усилия успявам. След това отново заспивам.

Тази нощ, тази така удължена нощ, в която спах без угризения на съвестта, без да се самонаказвам, без да се притеснявам от алармата, настроена да изправи нервите ми на нокти в 2:30, без да се гърча от стрес, някак унесена в спокойствие, аз сънувах, сънувах, сънувах. И не полудях, когато в 2:30 алармата се включи, умората ми отново беше достигнала до такава степен върха на скалата, че нямах представа какво се случва, докато просто по инстинкт не се сетих, че шумът е не някой друг, а точно този от сутрините ми, този, който се слива с фикцията на сънищата, който маскирам в ареалност.
Тази нощ бях с по-светла коса, по-руса от своята собствена, имах романтични къдрици, бях по-голяма и може би името ми беше различно. Тази нощ гледах предаване за момиче - образ символ на моята личност - гледах стара лента, жълтеникава и играеща, мигаща и накъсана в краищата си. Гледах лента от нечии спомени. И там бях аз.
Родителите на момичето - руса майка и баща, когото не помня: "Режисура и сценарии? Но тя никога не се е занимава с това, никога не е могла..." Явно бях преуспяла с нещо друго.
- Винаги ли отношението й към себе си е било "vanity fair"?
("Аз") Стоя, изправена и прилежна, и гледам гордо.
- Не винаги, но през по-голямата част от времето - да.

Малко или много по-късно, не знам, съм с една близка приятелка и се прибираме по пътя, по който се прибираме от училище. Гледаме небето - огромно, светло, сутрешно, синьо-бяло, безкрайно, пролетно. Невероятно. Гледаме облаците. Появява се един - много по-специален - гигантски и син, прилича на птица и на самолет - най-красивият облак, който някога съм виждала. "Виж колко много прилича на птица и на самолет". Наблюдавам го и разбирам колко е велика природата, облакът е и птица, и самолет. Идеята е толкова проста и същевременно толкова съвършена. Ето ги - крилете й, тялото й - плавно се движи над всички, останалите хора по улицата ни също са го забелязали. И нежно прорязва небето с полета си. Гледам го внимателно, изучавам го и си мисля, че е толкова просто, толкова просто е да го нарисувам, когато се събудя, защото се е излял в очите ми, отляла съм го в калъп от въображение, жигосала съм сърцето си с него. Не откъсваме погледите си от него, а той се движи и аз казвам "Може би не е облак, а е истински самолет".
После всичко се изгубва и не мога ясно да го опиша - превръща се в мама и някаква съседка, мама спяща на оскъдната светлина от нощна лампа, аз излизам някъде, не знам какво се случва.

И ето, че е зима. Зима е и съм в една топла и уютна кръчма, напомняща ми за атмосферата в "Beautiful girls". Появява се момчето с ужасно сините очи, което не съм виждала от година или две, което няма нищо общо с мислите ми, което незнайно как си е намерило вратичка към подсъзнанието ми, и ми купува черна запалка от тези, които трудно успявам да запаля - клипер. А отдолу запалката има мъничка лупа, през която гледам друг приятел умален. Тя е черна, не наситено и катранено черна, а просто черна, и на нея пише "Black devil".
После любимият ми път оживява на картина и не спирам да се радвам, че след толкова нарязани и пожертвани дни имам време да сънувам и да разбера какво се случва, наистина ли някой е важен, защо е важен, по какъв начин е важен.

Разглеждам рисунки и си мисля за дългите пръсти, за фалангите им и колко изящни са, колко красиво потракват. Мисля си за нещата, които съм искала да направя и не съм направила, нови идеи покълнват и крехко и леко пробиват земята. Сещам се, че нямам никакви цигари, дори запалките ми не знам къде са. Всичко никотиново, което притежавам, е една кутия от син "Dunhill", която съм оставила в златистата кутия за моливи, пастели, гуми, острилки, ножици, тиска, лепила, черупки на яйца, цветна хартия и така нататък понякога любов, защото я харесвах, когато я купих, но съм почти сигурна, че съвсем скоро ще я изхвърля.
Балансът във Вселената и логичните отговори на дълбоките въпроси. Питам се - не си ли откровено глупав, ако на въпроса "Съществува ли Господ?" отговориш така уклончиво, предлагайки теорията си за баланса и за онази "невидима сила"? Ако на въпроса, "Кое е първо - кокошката или яйцето?", обясниш, че най-вероятно се е получила кръстоска между два различни вида птици, така че яйцето е първо. Чудя се няма ли категорични неща на този свят и не е ли грешно всяко едно заключение, до което си стигнал чрез моделирането му, нагласяването му към своите собствени капацитети на възприемане, поносимост и удобство.

Всичко това плюс още една прекрасна песен - Damien Rice - Prague. Сега ще изтрия олющения си лак, защото нито на нея ще й хареса, нито аз противореча на твърдението или пък мисля, че е особено естетичен. После ще се лакирам с друг, ще направя нещо, което трябва да направя, и нататък ще видим.

Заглавието е хубаво и всички ние предполагаме, че заслужава нещо много по-епично откъм съдържание. Всички ние сме прави, но..
Но аз просто няма да сравнявам този декември с миналия и ще треперя, нерационално и в очакване, наивно, искрено и глупаво - ще треперя.
Защото паметта ми тежи с една ламарина повече.

Color my life with the chaos of trouble

Color

my

life

with

the

chaos

of

trouble.




/addictedsp8@dArt.com/

Когато гледам филм, най-забележителните реплики се заплитат в мислите ми и ако успея да запомня по-голямата част от тях, то тя ми служи като ресурс за заглавия по-късно. Можех да си избера кой да е цитат от този филм, която и да е частичка от диалог, изборът определено беше голям. А ако можех, сигурно без колебание щях да грабна описанието на Джоузеф Гордън Левит за любовта - чисто, объркано мълчание.
"Color my life with the chaos of trouble" (Belle & Sebastian) жертвам и изцяло посвещавам на "(500) days of summer".
Жанрово погледнато - това е романтична комедия с малко по-специфичен привкус на изключение. Състои се от много младост и свежест, Марк Уеб е казвал "3..2..1..Начало!", а Джоузеф Гордън Левит и Зоуи Дешанел са преустановявали небрежните си разговори през почивките, превъплъщавайки се в Том Хенсън и Самър Фин.
Това е история за момче, което среща момиче, но още от сега трябва да знаете - това не е любовна история. Запишете си някъде и, че Джени Бекмън е кучка, а самотата е подценена.
Джоузеф Гордън Левит - актьорът с изрязан до месото, квадратен нокът на палеца, който не отива на каменното му, сурово като на азиатец лице - работи в рекламна фирма и измисля оригинални послания за картички. Самър е новата асистентка, която нахлува в живота му и която обича Смитс. Нормални неща се случват под съпровода на предвидимия, но страшно приятен саундтрак. Нормални неща се случват, но ако случайно имате нещо общо с единия или другия от двамата очарователни протагонисти - няма да ви изглеждат толкова обикновени и сладникави. Още един плюс към ненатрапчивата лента - готини похвати от начало до край. Разказвач, ретроспекция, лирически отклонения, вмъквания оттук-оттам и мъничко фикция. Филмът ми прилича на онези симпатични поп картинки, изобразяващи касетка или шарен касетофон, от който се разнасят ноти, а заглавието над него е "can't live without music" или "music equals love", написано с удебелен, симпатичен, небрежен и подобен на ръкопис почерк.
И въпреки това историята не е рафинирана, не е синтетична, не е опростена до импулсивната, сюрреалистична прямота на бял стих. Историята е неразбираема и макар отговорите да са ни учтиво поднесени в определен момент от филма, тя си е все така бълваща въпроси и ровеща из трудността на характерите и сблъсъците на очакванията.

Това е адекватното, което мога да ви дам за "(500) дни лято" (според моите разбирания за английски език, превод и контекст). :>
Truth be told, не съм сигурна за филма. Не го обикнах и все още не го обичам, но това не дава никаква гаранция, че след седмица например няма да съм безумно влюбена и връщаща се към него. Едно обаче е неоспоримо - час и тридесет и пет минути, посветен на объркания младеж от "Mysterious Skin" и на красивото, лъчезарно, но някак студено и саможиво лице на Зоуи Дешанел (добра е, да, наистина) - няма как да ви се стори загуба на време.
Петстотинте дни лято (със Самър) са напоени догоре с цитати, красиви, красиви сцени на копринена нежност и фокусиране върху малките безценни моменти като тези на допир, на уж случайни погледи, на един особен вид усмивки, моменти, в които времето спира и пулсовете тиктакат вместо стрелките.

Моят съвет? Гледайте го. Моят съвет? Не просто му се наслаждавайте, а вникнете. Задавайте си въпроси, търсете се, където ви грабне и придърпа, където спрете и усетите, че сцената не е толкова клиширина, колкото излежда.. Още нещо? Архитектура по кожата? Прекрасно. Музиката? Хубава (80s, new wave, Carla Bruni, Regina Spektor, Smiths и какво ли още не).

За мен най-очарователни бяха няколко сцени - една от тях е тази, в която нечий свят се отключва.
И запомнете: ранното излагане на британска поп музика нанася щети върху психиката и живота ви. Но си струва, ако ще настръхнете и ще се наелектризирате при чуването на такава. Ако ще намерите още едно свободно място за някой филм в кинообичащото си сърце.

So for once in my life let me get what I want. Lord knows it would be the first time.

There's a light that never goes out

От тази нощ обичам Смитс.

Защо не съм очаквала Джоузеф Гордън Левит да има такъв палец - друг път.

Защо обикнах филма, преди да съм го гледала, защо обичам "Let me, let me, let me.." (никога няма да напиша цялото й име, страх ме е) - по-късно.

Какво си помислих днес, докато обядвах на килима пред реотановата печка сама, гледайки "Довери се на журито" по Фокс Лайф? Че каквото и да постигна, никога няма да съм сигурна, че е достатъчно, но ще мога да влезна уверена в стая не само защото съм направила някакви неща, а защото съм аз.

Какво си помислих, докато чакахме другите да ни настигнат и гледах лицата им, усмивките им, и беше мрачно, и нямаше слънце, и така нататък? Че понякога би било толкова, толкова хубаво, ако хората бяха само моментът, а не убежденията си, не възгледите си, не разбиранията си за света, не мненията, които са се научили да формират, не начините, чрез които са разбрали, че могат ефективно да ги наложат, не рекламата, не манипулацията, не едното наум, което винаги имат, не редиците, на които сами се разделят и заради които сами се мразят.

Всеки път, когато не пиша, борбата е голяма и се лее много кръв, умираща от студ треперя под две тежки одеяла, треперя, а после изпадам в дълбок, непроницаем и действително тежък за клепачите ми сън, докато климатикът жули, драпа и дращи, сякаш е на път да капитулира пред зимата.
Всеки път, когато не пиша, се къпя и неистово прелиствам своя и общия живот с вярата, че ще го подредя.
Всеки път, когато не пиша, не спя през нощта, а гравирам безсъние по себе си, и всеки път, когато не пиша, си играя като дете.
Всеки път, когато не пиша, създавам чернови, които паметта ми изхвърля и рециклира за следващото включване.

Моля ви, не говорете високо, когато току-що съм се събудила. Ще отнесете порой от нерви, ще се излее върху вас, ще изтече. Ще изтече като дим от клечка кибрит, увиснала с главата надолу над пропаст малко след като пламъкът й е изгорял в себе си, върнал се е мигновено в черната си утроба и се е превърнал в струйка дим. Струйка дим, която за една нищожна, но твърде красива частица от времето изтече.

Защо тази нощ обикнах Смитс? Най-вече, защото:

I never never want to go home

И защото to die by your side is such a heavenly way to die (пее тя както когато не си се разплял и не си прочистил гърлото си, а ти се иска да звучиш добре и взимаш високи, нежни тонове).
И защото I don't care, I don't care, I don't care.

Обожавам да пея, цял следобед пях. "Не искам да се прибирам никога" и всички графити на света, и Ванила Айс, и хип-хоп клипове от 90-те, "I got 5 on it" (grab your forty, let's get keyed), която слушам почти всеки път, когато пътувам, и как се научих да пътувам, без да повръщам, и колко трябва да споделя, и нечии очи, и нечии скули, и фактът, че съм момиче, което слуша Рейдиохед, и че това е може би просто лесният начин.
Don't be aroused by my confession (и колко "rawr", колко нокти, колко прехапани устни, колко агресия, колко тъмносиня светлина в ъглите, колко плът, колко post blue е тази песен)

Трябва ми тиксо за дърво. Чувствам се извратено добре.

А когато пиша, понякога не съм сама.

- Какви красиви пръсти!
- Пианист.

This is what you get when you mess with us

Пусни ми най-тъжната музика на света и ме остави сама. Мисля, че няма какво друго да направиш за мен.
Нищо нехайно не остава така.
Натуралистично - не съм изсушила косата си, мислех да насоча мишката право към папката с Портисхед, но преди това попаднах на Рейдиохед и просто се спрях на тях. Памуче, напоено със спирт, облекчаващо ухото, което чрез почти неземни болки изкупва вините ми, лежи на бюрото. Зелено човече-печат от шоколадово яйце прави компания на бялото пухче. Малки сладки думички. Големи сладки момиченца. Шоколадови яйца и тъжна музика.
Може би е от разточителните душове напоследък, не знам, прекрасни мои.

В тъгата има нещо, и преди съм го казвала. По-чиста е, по-красива е от яда, с поне сто идеи по-правилна и добра е от завистта и по някакъв нежен начин успява да не е толкова себична, мрачна и отдалечаваща като разочарованието. Да, вярно, не гарантира чувство за превъзходство поради възникнало възмущение, но определено те кара да се чувстваш синьо-хубаво. Сгреших. Себична е. Съвсем малко.
Докато потъвам с музиката си, в саундтрака на понеделник вечер, седмата декемврийска вечер тази година, хората са се сгушили и скрили не защото имат реална причина, а просто защото е декември и са свикнали да е зимно, пусто, мрачно и студено, щом е декември. Повечето от тях. Повечето около мен.
Не ме интересуват хората. Интересуват ме само моите хора. Не трябва да се сближавам с тях. Не говоря само за любов, говоря за приятелство. Усещам, че ме е грижа, че ми пука, че помня жестовете им, мога да предвидя какво и по какъв начин ще кажат, как ще реагират. Усещам, че забелязвам, че искам и че обичам. Хора. Прекрасно е. И ме е страх. Възглагам надежди. Нямам право. Но какво ще стане, ако не се оставиш на нечии очаквания и надежди? Не мога да бързам. Не искам да наслоявам, не искам да експлоатирам, не искам да преигравам, не искам да натрупвам думи там, където не трябва. Просто обичам много хора. Смея се с много хора. Усмихвам се с и на много хора. Много хора "пропадат" (а може би без кавички :)) покрай мен. Ходят с мен на разни места. Правят ми компания. Говорим си. Споделям им. И дишат цигарения дим, който издишам. Пушат с мен. Понякога заради мен. Понякога не. Често пиша за цигарен дим. Разглеждам цигарите си, когато времето спира. Разглеждах ги в една лятна вечер. Мисля, че тогава открих, че в тях се крие и любов. Паля филтъра. Пуша бавно. Дърпам с наслада. Издишам с наслада. Искам да пуша и да пиша едновременно. Искам да проведа разговор и през това време да издишам от тютюна на тежка цигара. Усмихвайки се. Гледайки през. С влажни, дълбоки очи. Да издишам. В лицето му. Не от арогантност.
Слушам "Вървят ли двама.." Една приятелка също я е слушала тази вечер. Тананиках си я по празните улици. Прекрасна е. Прекрасна, прекрасна. Позната кола мина покрай мен. Чужденците харесват "Вървят ли двама.." Едно слънчево момиче почина преди малко повече от година. Учех за Вазов? Пишех планове за "Епопея на забравените". Пишех ужасно. Лично. Разговорно. Объркано. Променена съм. Поне малко. Бих могла да кажа нещо, да вмъкна някакъв израз, похват, грабваща метафора, сложна думичка и да се застраховам. Бих могла да извлека най-ценното от мислите си и от това, което съм научила, и да се предпазя някакси. Мога да напиша "Да, шансът след време да се срамувам от написаното сега е огромен, но този път поне е предвиден". Не искам застраховки. Няма да се срамувам. Защото НЯМА да се срамувам. Защото съм горда и го решавам. И защото го правя не просто напук, а с основание. Това ми дава правото да дишам спокойна. Защото ще си спомня за тази вечер точно както си спомням онзи ноемврийски следобед, малко преди един рожден ден, в който слушах Джон Ленън и образът в огледалото срещу мен се размазваше. Те, разбира се, са ме научили на каквото трябва. Не трябва да съм наивна, знам, благодаря ви. Знам и, че ако кажа 60% от нещата, които ми се иска да кажа, ако прекрача границата, ако прескоча бариерата и ги кажа на някого, ще бъда наивна. Ще сгреша ли? Липсва ми въображение, за да предскажа. И все пак, предполагам - не. Малки първи крачки, които не отключват вратите веднага, но дадеш ли им време, се оказват златни.
Отлагах писането на всичко това, а и на останалото, и все още го отлагам. Нямам силите, нямам времето, нямам търпението, няма стабилност в ръцете, нужна ми, за да се съсредоточа и да събера всичко. Не съществува връзка, която да заинтригува хората, които не ме познават. Не е важно, че я няма обецата ми със синьо сърце, не е важна онази вечер на терасата, когато всичко замря в тишина, или пък другата вечер на другата тераса, в която се тресяхме от студ, петлите пееха, звездите бяха ясни, рисуващи и прекрасни на залязващото нощно ноемврийко небе, превалящо към сутрин. Говорехме, мълчахме, треперехме, топлехме се някак, а през цялото време умирахме, умирахме от студ, но с толкова много любов. Може да съм искрена, но не и достатъчно садистична - към вас и към себе си, за да спомена колко мразя тишината отново. Разкъсвам се при мисълта, че са ми нужни само няколко изречения, няколко формули трябва да изстискам от себе си, за да вмъкна хаоса си в рамка. Не съм в банята, този път е реално. Думите ми не звучат, а просто падат някъде. Не знам дали това ги прави повече или по-малко.
Мъчно ми е за теб. Мъчно ми е за него. Колко ми е мъчно за него, как в момента не го виждам като нищо друго освен като малко дете, не мога да си го представя по друг начин. Мекушава съм, съжалявам го, тъжно е. Несръчно и неразбиращо, сгрешило, объркало пътя малко дете. Всички му крещят от високо, строгите им физиономии го белязват за цял живот като в сън, а то, то не е виновно. Просто някой го е подвел. Мъчно ми е за него. И за Фани Хорн. Мъчно ми е, че въпреки всичко продължавам да сравнявам последните няколко месеца с последните няколко месеца на миналата година. Неизбежно е да не почна да мисля поне малко за изминалото, когато дойде декември. Страхувам се. Понякога. Пиша диалози наум. Мисля в трето лице, съмнявам се в импровизацията си и всяко бързо движение на пръстите ми бавно убива тъгата, бавно изсушава мокрите следи, осквернява тихата ми сладостна агония.
Минах покрай една сравнително висока нова къща с тераса, разположена на ужасно близко разстояние до покрива. В горната част на къщата, непропорционално. Като малка я харесвах много. Неиздадена напред тераса, висока, сива къща. Намира се страшно близо до вкъщи. На 200-250 метра. Преди, когато с баба ми минавахме покрай нея, имах чувството, че изминаваме километър, докато я стигнем. Че се намира далече. А сега е толкова близо. Минах покрай нея. Почти всяка вечер го правя. Небето над нея е друго, не е така ярко и синьо като в детството ми. Улицата ми е толкова позната. И почти всички други около нея. Възможно ли е? Възможно ли е това да е същата къща на същата улица? Защо е толкова близо, толкова позната, толкова обикновена? Сега дори не я харесвам, терасата й не е пропорционално разположена. Липсва симетрия. Как стават тези неща?


Не мога повече, не мога с думи, не мога, не, не, не. Ще ми е трудно да кажа нещо, ще се задавя в интимността на студената вечер, ще се счупя, ще счупя земята, обещавам ти, ще плача и ще е ужасно хубаво.

Как се раждат черновите

Всеки ден те забравям,
със слънцето се стопяваш...


Светлините на града се отразяват в изпотените от декемврийски студ стъкла на препълнения тъмен автобус, а малко по-късно пиша на салфетка в бензиностанцията, без изобщо да съм убедена в мислите си, "Sofia, je t'aime".
Според календарите е декември, според мен не е. Още е ноември. Няма как да не е ноември, защото този ноември писах видимо малко, случиха се достатъчно нови неща и беше толкова различен. Не ме гложди чувството, че трябва да го завърша, като го препълня с обичайна ноемврийска дейност, но при връщането ми към него се чувствам странно оценяваща го. Защото и вчера беше ноември, и днешните студени пръски, чупещи косата, и днешните меки разходки през междучасията и часовете, и безразсъдно лошата музика под стъпалата, и първото ми драскане, и прибирането от училище, и изненадата ми, когато го видях плюещ и с цигара в уста - те също са ноември. За утре нямам представа, но нещо ми подсказва, че, да - и утре ще е ноември.
Sweet November, My December. Не мисля да избирам, искам и двете.


Затварям вратата и търся окото си в черната брава, но не го намирам, тухлите са загубили яркостта си, фугите между тях не са наситено черни, дърветата са голи и ето че могло да се пуши посред бял ден и изсъхнали листа, когато си вкъщи.

Лоша съм. Мисля си лоши неща, не толкова, колкото си представяте, а просто леко отегчени и обезверени. Разглеждам тълпите, без да прониквам в чувствата им, защото понякога ми става зле от типичните описания на забързани, сиви, нещастни тъпли - не винаги са такива, по дяволите - но все пак мисля за тях. Мисля, че чувстват колкото мен и теб, обичат колкото мен и теб, уникални са в ритуалите и спомените си колкото мен и теб. Може би дори в изразяването на себе си в и пред света. Какво от това, че не могат да пишат? Омръзна ми всеки да пише. Омръзна ми от специализирани езици. Компютърен хумор, интернет лафове, постмодернистични термини и намеци. Харесвам само градския език - булеварди, улици, сгради, места, пресечки, ляво, дясно, успоредно, координация. Но всеки да пише? О, не. Оставете ме.
Мисля си. Че повечето от тях с удоволствие биха говорили за нещата, които обичат, нещата, които не обичат, и въобще всички неща, свързани с тях. Попитайте ги какво не харесват у другите и слушайте. Ще ви говорят, говорят, говорят. Попитайте ги какво харесват у другите. Малко по-малко думи, но все пак достатъчно. Отвращавайте се наум. Браво. Отидете им на гости и накарайте по-сантименталните, различни и многословни да ви разкажат за стаята си и предметите в нея - самата аз го правих наум, изгубвайки около петнайсет минути от живота си. Петнайсет минути СЪН, които едва ли някой ще благоволи да ми върне.
Кръвното ми пада, светът ми се върти, все още не съм спала нормално, оплаках се хиляди пъти на хиляди души, самата аз мъничко се съжалих, но се налага да напиша нещо, нужно е да се уверя, че когато земята изплува от концентричните окръжности, които хипнотично са я обхванали, след като са прокудили гравитацията от умореното ми съзнание, положено хоризонтално - ще успея да напиша нещо. Ще напиша нещо не на изпотено стъкло или на салфетка, няма да пиша, че обичам някой град, село, мост, подлез, нито ще надраскам с червено някакъв си запомнен номер от случаен билборд. А просто нещо добро. Този текст не е такъв. Това е прелюдия. Към някоя друга вечер, в която ще се боря с демоните на изтощението си. Хубавото? Имам ентусиазъм.

Съвсем не съм толкова негативно настроена, колкото може би изглежда. Не съм спирала да се усмихвам, смея и говоря с хората. Слушам Продиджи и продължавам да се друсам с ненужни шумове. Харесвам и рядко не харесвам. Не говоря лоши неща, снощи слушах Лимп Бизкит, понасям и търпя. Доволна съм и не съм. Опитвам се да си припомня разочарования, защото да ги загубиш, понякога струва скъпо.
Образите избледняват.
Искам да пия кафе, прекрасно кафе. Да гледам "Twilight" в автобус. Да попивам прекрасни усмивки и да се убеждавам, че съм грешала, когато съм казвала, че не е красив. След седмица-две ще го казвам отново. До следващия път, когато го видя.

Уморена съм, уморена съм, уморена съм.
А имам да разказвам за една нощ, в която загубих половината от предметите по тялото си и не само тях и заспах трепереща на сутринта. За много пътуване и ужасната ми липсва на тестостерон (следователно и чувство за ориентация) особено когато опре до некрасивата, но очарователна София през деня и прекрасната и наистина красива нощна, мръсна, шумна и окъпана в светлини София.

А в пети клас той ни даде диск с Линкин Парк, Лимп Бизкит, Горилаз, Корн и не помня какво още. Може би Стейнд. Много го обичахме, имах автограф от него, който (примирявам се) загубих. После обикнах и Outside, но първо си бях харесала For you.
Успокоително е, да. Да разказваш за себе си. Какво от това, че обичам Outside? Някой ще запомни и ще я свързва с мен, някой може би го прави, но не и всички. Припадам.

Не съм негативно настроена, а просто изсмукана от дименторите на нездравословната активност и уморена от тази вечна зависимост на хората към това да бъдат специални. Ок, аз съм същата? И все пак сега си почивам.

Не мога да създам добър текст, трябват ми вода, витамини и шлифоване. Затова, ето ви една изцедена от отпадналите ми лакирани пръсти незапазена като чернова чернова. Дори не планирах първо да я оставя като такава.

понякога и димът от цигарите също е спомен, навява много други, един от тях е, че съм свободен.

you think you're special. you do.
Жалко. Този път не ме интересува.

blue in the afternoon, orange in the evening

"Най-силната сцена е тогава, когато и двамата са надрусани, лежат, филмират се и нямат представа какво се случва. Чиста любов"*

* доста перифразирано.


Това е

..невероятно силно и си мисля, че ако други филми, книги, групи и така нататък страсти от пубертета си някой ден сметна за не толкова добри, колкото са ми се стрували, Реквиема няма как да забравя. А може би просто има неща, които не можем да си позволим да изгубим въпреки всичко, пазим ги, пазим всяка частичка любов към тях, скътаваме я, поставяме я под стъклени похлупаци, излагаме себе си на опасност заради нея, съмняваме се в промяната си и се чувстваме вдетинени или пък наивни, но просто не спираме. Човек трябва да си има нещо, а понякога го има и без да се опитва.
И ако мислите, че сте изгубили всякакво чувство към онзи, за когото не сте могли да дадете определение, когато сте били все още малки седмокласнички, зяпащи в тавана, току-що открили баланса във Вселената и други интересни продукти на "алтернативното" мислене - спокойно, чувствата не се губят толкова лесно. И всяко второ категорично "да" бива опровергано от едно категорично "не". Предполагам, и обратното.

Опитах с два текста + едно кратко блог включване на място, където преди пишех накъсано и на латиницаа, а айди-то ми е 62690778. Повече не мога. Знам какво искам, но ми е ужасно трудно. Някакви несподелени по начина, по който искам да споделя за тях, вечери са преплели шпаги под корените на косата ми и бавно ме убиват, крещейки "Няма ли да създадеш нещо от нас?" Какво да създам от тях, какви изводи да си вадя, до каква истина трябва да достигна? Може би се очаква да изведа формула, не знам. Обаче е болезнено да мислиш, особено болезнено е да мислиш, когато си част от макроскопичната система на сивите улици и отекващите в сградите гласове на няколко младежи, докато всичко друго спи и гасне в пустота и есен.
Просто болезнено.

Днес явно не става, както го искам. Това е от мен, макар да не трябва:

бях затворила очи, облегната на нейното рамо
и си мислех за червените улични лампи, зимните ветрове
и пражките кафената по ъглите на улиците
снежинки по кожата, увита в шал
влизам и се смея, слушайки някаква непозната лежерна музика,
настанявайки се до нови близки хора
в карамелено-червеникави светлинки окъпана, уют -
каква идилия
със затворени очи, свела глава на нейното рамо,
слушах тяхното дишане - на четирите момчета - знаех как изглежда тревата пред нас
знаех, че уличната лампа свети в жълтеникаво-сиво-бяло от лявата ми страна, че е студено и сме само ние и голата пейка,
че шосето е там и че няма нищо, което да ме предпази
и просто бях затворила очи.
- иска ли ти се да имаш лист и химикал? - попита ме момчето, което се намираше най-близо до мен и милата ми облегалка.
- на мен ли говориш? - едва отроних от умората на гласа си.
- на теб, много ясно. кой друг ще попитам такова нещо?
- искам, да. но нямам сила да пиша.
- пиши на глас. говори ни.
- да ви говоря?
- как ще пишеш сценарии, ако не можеш да говориш в такива ситуации? - включи се момчето, седящо до първото.
- но аз мога. мога да говоря. просто не знам какво искате да чуете - произнасях с простенваща болка, бавно и измъчено.
и в главата ми угаснаха всички включващи се и гаснещи дискотечни светлини. чупещи се в чупките на танцуващите, енергични, зашеметени, лъстиви тела. целият бийт, басът се стопи и стана тихо. а толкова мразя да е тихо. мразя, защото е по-ужасно и белязващо от няколкото секунди, в които свалям обецата от възпаленото си ухо и усещам как светът наистина изчезва и се стопява в търпима и неразбираема болка.
- говори за това, което чувстваш. ей така, каквото и да е, говори. не мисли. пиши без лист и без химикал. без клавиатура - отново се обади първият. второто момче палеше цигара с обичайната си намръщено-съсредоточена физиономия (знаех, без дори да го погледна), другите двама бяха тихи, а аз, уморена и отпаднала, не знаех дали са просто отлетели някъде далеч от нас, или не се интересуваха и грам от моето писане на глас.
наместих се още по-удобно на рамото й, отворих очи, за да се уверя, че светът не е спрял да се върти без нас, усетих как тя се притеснява от мен, от свободата, на която може би е изглеждало, че съм се подчинила, и отново затворих очи, за да не злоупотребявам с тях.
после заговорих. гласът ми се чуваше, беше силен, беше ясен, беше забавен:
- кажи ми, че си странен. моля те, моля те, моля те. кажи ми, че у теб има нещо странно. че си малко нещастен. че когато минаваш по тесни, сиви улички, не си мислиш обикновени неща. кажи ми, че си поне малко изкривен. че ти се е случвало нещо тежко, че в семейството ти има луди, че си бил травниран поне веднъж, че другите не могат да познаят какво си мислиш. че когато слушаш музика, те боли поне малко, поне понякога. моля те, моля те, моля те! - изчурулика тя с детински копнеж и хитра примамлива усмивка, хванала го за ръкава. но наистина искаше той да й отговори с "да, странен съм". изпитваше нужда.
- защо ти е да съм странен? - отвърна той с любопитна усмивка, когато тя приключи с въпросите, и се обърна срещу нея, за да успее да я изпита с очи.
- за да мога да ти споделям. и да ме разбираш. поне понякога. и да не се чудя как да опростя думите си така, че да придобият някакво реално звучене. за да мога да разбирам и теб.
- какво искаш от мен? да се събуждам в три часа, плувнал в студена пот, и веднага да грабвам четки и бои, за да се успокоя? да чета книгите отзад-напред? да страдам от клаустрофобия? но все пак да съм готов да се сбия, да изрева с мъжки глас? да съм различен, но не и флегматичен или пък апатичен и пасивен? да те моля да ми споделиш нещо, след като напук си мълчала повече от трийсет минути? не се опитвай да ме проектираш. може би няма да ме харесваш странен.
- аз просто.. съм страшно объркана, трябва ми някакво пристанище.
- ти можеш просто да подходиш с доверие към хората, без да планираш, без да мислиш, без да ги скицираш. дай им някакъв шанс. а ако те разочароват - ок, остави ги. какво ще се случи, ако съм странен, ако съм бил странен, ако съм минал през всичко, през което си минала и ти? винаги мога да те оставя, защото все още не си там, където съм аз. и съм почти убеден - хората минават през еднакви мисли, вървят по сходни пътища и слизат на еднакви спирки. повечето от хората, които си приличат. но аз си мисля, че си друга. затова не ме моли да съм странен.
и те вървяха мълчейки и тя мислеше, че може би ще го обикне. беше такъв, какъвто го искаше. повече от нея. и можеше да спре да рови сама из дълбоката пръст, докато не открие червеи, можеше веднъж да се остави и да се довери. да спре за малко. да си даде почивка.

спрях да говоря не за да помисля, а за оставя топлината да се стече по клепачите ми. ръцете ми бяха студени, лицето ми беше студено - не горях. и продължих.

- и всеки път думите напират, изкачват се на ръба на устните, но са толкова пъзливи и дребни, че не смеят да скочат оттам. и винаги прехапвам устни или нарочно бутам малко от тях. достатъчно, за да стане ясно, че има и още, и недостатъчно, за да пробудят картини в чуждите съзнания.
стояхме в затъмнената стая. главата ми върху гърдите му. той ми каза:
- не си толкова студена, знаеш ли?
- кога съм била студена?
- никога не си била така отпусната досега. не си казвала нищо мило, не си правила нито едно признание. никакво. винаги си била сдържана.
- не може да е вярно. била съм мила с теб.
- не си ми казвала нищо мило.
- казвала съм ти.
- не, не си - заключи той с простота, която не можех да оборя, без да показва, че е обиден. сигурно си е мислел "такава си, но няма нищо, аз те харесвам".
преди да стане време да си ходя, отидох в банята и на огледалото написах с червеното си червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш".

всички ме бяха слушали внимателно или просто се успокояваха от хомогенността на обстановката, от краткото статукво. нямаше какво друго да правим, закъде да бързаме, всички трябваше да слушат и това ги беше успокоило. опитваха се да си преведат думите ми, да разберат защо точно тях така внезапно съм създала. а аз всъщност просто ги бях изровила от мисловните си чернови.
третото момче, което мислех за напълно откъснато от нашия малък защитен слой, се изправи. отворих очите си, затворих ги, а после отново ги отворих и се почувствах будна. той ме погледна и каза:
- може ли да повториш последното?
опитах се да се върна минута назад във времето, да осъзная какво се е случило, за какво съм говорила. мисълта ми всеки път се губеше, падаше безтегловно, а аз се мъчех да я уловя, наистина имах чувството, че ми се изплъзва и се спуска надолу, пропада в бездна, отива си.. и все пак някак я видях, хванах я и я задържах.
- ..на огледалото в банята написах с червило "ще ми липсваш, когато си тръгнеш"
след 10-15 секунди тишина последва отговор:
- хайде да се разходим. стоим тук от толкова дълго време.
всички се съгласиха, но аз и той отбихме в друга посока.

колабираме

Тя е мъничка бунтовница с мигли като нокти на върколак. Тя ще умре, гледайки "Здрач", без изобщо да иронизира. Тя ще рисува, докато пръстите й не се стопят, докато не изгният и не окапят като кожата по тялото на прокажен. Тя ще подминава съня при всяка удобна и неудобна възможност, докато накрая не рухне бледа и безжизнена на нечие чуждо легло, в нечия чужда стая, на някой чужд етаж, в някоя чужда къща. Със своето малко и скромно желание - да заспи, обгърната от топлина, макар очите й да нямат силите да се отблагодарят за нея.

А ти? А ти виждаш ли колко красив и различен е този ноември? Този ноември, който все още се пръска и цъфти из 30-дневния си ежегоден живот, топли и разсмива, поглъща дим, смях, скруполи, скандали, клюки, новини. Гланцирано гали пръстите с аромата на чисто ново списание, на бели петна прелита пред очите, незатваряни и непомилвани от нечия безразсъдна воля.
Този ноември засега е хубав, засега е интересен, успя да ме опровергае както всичко, което пренебрегваш и което се случва малко по-късно. Аз смирено се правя на съпричастна (макар да съм заинтересована), пия кафе два поредни дни, защото просто не се виждам иначе. И се радвам, че оцелявам, но това е доста ниско поставена в йерархията форма на съществуване.

Всички знаем, че тангенсът и синусът са приятелчета. Винаги съм си представяла косинуса по-второстепенен, скучен и тривиален.
Пиша бавно, бавно пиша за Далчев и огледалото му, за часовника и стените му, за зловещото и романтичното в поезията му. Преправям изложението си на заключение, пишейки все така бавно и почти ненапрегнато, доловимо търся и опитвам да разбирам. Не се чупя, просто не спя.

Първата аксиома на щастието гласи "Не отлагай".
Втората - "Говори бавно. Не бъди припрян/а."
Третата - "Ако успееш да откраднеш малко време, не забравяй да го оползотвориш."

Колабираме и се давим в стари интернет места, в хора, тотално изненадващи ни, променили се до неузнаваемост, на които няма, не, няма да позволим да загубят вечния си величествен облик в ковчежето на паметта.
Преценихме грешно, нали така? Ще останем и ще слушаме опера, ще казваме "Да" и ще просим от себе си нероден ентусиазъм.
Разглеждаме дагеротипите на миналото. Вече сме други. Все още обидчиви, все така злопаметни. И все пак други.
Говорим си. С хората и с хората. Омръзнахме сами на себе си, не се закачаме. Не пишем често, не пишем много. Рисуваме.
Усмихваме се. Постоянно. Не можем да спрем. Обичаме да го правим.
Идеи. Идеи и символи. Колкото искате. Когато искате. Слушаме останалите, но летим в своите ненасериозно надраскани планове.
Пеем. Преди успешно да чуем как всъщност звучим.
Свирим. На невидима китара пред разпръсната из ситуации и спомени публика.
Пътуваме. Със слушалки, схванат врат и тежки топли впечатления.
Общуваме. Когато гласът ни не ни предава.
Пушим. Щом въздухът е чист, хората са обичайните, а мястото са едни голи стъпала към нищото.
Пишем. Когато нямаме сила да направим друг избор.
Пишем. Когато трябва някъде да издълбаем сцените, започнали от един нов вид погледи, продължаващи с идеята за един нов вид близост.
Пишем. Прощално.
Разбираме се. Защото мълчим.
Свеждаме глава на нечие рамо. Нямаме проблем с това.
Четем. Каквото открием.
Плачем. От носталгия.
Плачем. От нищо и спираме пак така. Хормони, напрежение.
Знаем. Че ако поискаме, ще летим.
Знам. Че не се страхувам.

Колабираме и се питаме кой го е казал - той, тя, вие, а може би, как бих се радвала, ако съм аз, но знам, че не съм - "Човек умира веднъж, но за толкова дълго време".
Завръщаме се за съвсем малко, казваме няколко думи, усмихваме се отново и оставяме полъх на тъжен вечерен парфюм, защото обичаме. Ще го помним винаги красив.

Накрая се прибираме във временната си квартира, при ноемврийското слънце, защото харесваме слънце, но в умерени дози.
Преувеличаваме, за да бъдем интересни и въздействащи.
Но сега сме просто откровени.
Ще припаднем на леглото, ще заспим. Джанет ще изпие хапчетата си, защото смъртта не си струва, нали? Ще сънуваме. Двама голи, вяла романтична светлина, едно легло.
Ше сънуваме.
Ще сънуваме.
Ще сънуваме.

Не от инат, а от спокойствие. От спокойствие (и увереност), защото знаем. И мисля, че можем.

За любов не пиша буквално, но преносно - ви-на-ги.

We're just ordinary people - ти и аз

"Гениалното остава в банята". Наистина ли е гениално обаче? Така ми се струва, поне докато нямам лист, докато няма къде да излея сапунените си мисли. Въпреки че откакто започнах да записвам всичко, вече нищо не ми изглежда стойностно.

А това е най-изгубилият първоначалното чувство, което го е породило, пост. Един изсъхнал, без да го суша със сешоар, "без обяснения", "13 1741 49 67", "а tight little world", "You twisted little girl", "you never try new things", "три минути" (бившият ми любим етикет) и може би други пост.
Мисля, че е важно някой ден да се прочета и да се повлияя от себе си.

Не бях писала от толкова време. Един час. Есе по поръчка. Есе, което можех да напиша, защото повечето от думите ми са подплатени с чувства, есе, което трябваше да напиша, защото не е хубаво да губиш времето си. Есе, което написах и въпреки него не се почувствах задоволена.
Нека ви го споделя: аз съм малко себична.
Въпросът на деня е: Ще ме обичаш ли, ако спреш да си ми нужен?
Не знам дали има песен на деня, но ако трябваше да придам такава важност на някоя, то тя щеше да е Smiths - Please, please, please..

Знаете ли кое е красиво? Веднага след баня да опиташ да издухаш топлите капчици вода от гладката си кожа, а те никога да не излетят.

Знаете ли, че за да бъдеш добър учител, трябва много, много отдавна да си се научил да си позволяваш да приемаш, че някой е наистина добър в нещо? И да си така щедър да раздаваш съвети. Понякога хората не го правят. Хитро е. Но губи смисъла си в определен момент.

Знаете ли, че докато се къпах, го разбрах. Беше свършил душ-гелът и изборът ми се сведе до един сапун. "Сапун" може и да не е красива дума, но пък е поетична.

Най-глупавият, съществен или просто логичен и егоистичен въпрос, който си зададох днес, беше: проблем ли е, че не драматизирам?

Не обичам да експлоатирам драматичните реплики. Не обичам експлоатирането на чувства и изкуство с цел позиране, парадиране, изпъкване и създаване на нещо, от което нямаш нужда. Но пък обичам изразителните лица, поведения, гласове.. така нататък.

Омръзна ми да изкривявам думите си така, че да ги разбереш, постоянно да си мисля, че нещо ще те спре и няма да проникнеш в тях. Аз бих те разбрала и на японски, стига да искам. Не мога повече да се сверявам.

Дали пък гледането в очите не е надценено?

Не е правилно, не е правилно, когато се получава по такъв начин. Като да искаш да кажеш толкова много неща, като да знаеш от какво се състоиш, като да мълчиш дори пред себе си, разбирайки, че имаш какво да си споделиш. Но когато моментът за споделяне с друг човек, такъв, който се очаква да разбере, да хареса, да се впечатли - настъпи, думите да не паднат на точното място. Разбира се, може да се надяваш, че са отекнали различно в чуждия свят. Все още не знам дали нещата стават само когато сме сигурни, че са станали. Опасявам се, че не. Затова мисля, че мога да бъда, без да съм решила да бъда. И все пак вярвам, че ако си пожелаеш нещо на глас в 11:11 например, гласът ти трябва да звучи така, сякаш вече го имаш, ако наистина искаш да го получиш.

Страдам от свръхслух, който попива почти всичко. Събрала съм толкова мъдрости, толкова прости, сложни и накъсани изречения, родили се гениално, без създателите им да го осъзнаят. Хубаво е, че има хора, на които да вярваш. Хубаво е да спреш да очакваш отговори от себе си и за малко да се подпреш на нечии чужди. Когато си много уморен. И когато обичаш.

Тези, които не ме познават много добре, но с които се сближавам, ще ви кажат, че съм много общителна и непринудена.
Тези, които са с мен от доста време, ще ви кажат, че съм променена, все още общителна, но малко по-малко и по малко по-нееуфоричен начин. Просто тихо и наблягащо.
Аз ще ви кажа, че се казвам Весела и винаги мога да започна с това изречение, когато говоря за себе си, без да се чувствам банална. Харесвам името си повече написано така - Vesela - простете, филолози, писатели и други. И аз обичам българския. От много време не съм весела с малка буква, но това не означава нищо лошо (по-скоро съм щастлива и разни други прилагателни). Ако попитате мен, ще ви кажа, че ми се иска в общуването си повече пъти да звуча като човек, който притежава нещо, което няма, в 11:11.

Хубавото е, че днес балканският колорит някак цветно запълва кухините на деня и че от един кратък, но значителен период от време обичам България, тая някаква вяра в нея и в преодоляването на някои характерни национални черти. И това не се дължи на килограмите история, които, надявам се, след месеци ще знам.

Не е важно, че последните нощи заспивам насред нищото и ставам с изгорели от болка очи. Искам просто да ми остане малко време, за да ви разкажа една филмово-книжна критическа история.

За другото - някой път, когато успея да се заключа навреме и да изпиша всичките си сапунени мисли с всичките несапунени технически грешки, чакащи редакция.

Така статична, суха и недоспала съм, че се чувствам точно в Depeche Mode настроение. Не, не ги заклеймявам като такава група. Просто сега пасват.

След две минути, в 12:12, ще бъда смела. Не мога да драматизирам обаче. Smiths - Please, please, please.. (Знаете ли колко обичам "This is England"? Колко много.) Слушайте песента ми :)


За жалост, нещата не се получават така, както когато нямам къде да ги запиша. Толкова думи зарових, а така силно вярвам, че трябва някой да ги види. Аз съм малко себична, това е наистина ужасно, имайки предвид, че не драматизирам, нали?

We're just ordinary people. You and me.

come to my sweet melody

Заспах със Скънк, май беше светло, затова и сега, защо да не се събудя с тях?
Нещата стоят така: на фона на бялото всичко изпъква. Стерилната среда е чудесна, ако искате да видите нещата така, както все се мъчите да не ги видите или пък просто не успявате да ги видите. Не се страхувайте, може и да ви харесат. Всяка пора, всяко косъмче, всяка мигличка, мигла или мигълче, наричайте я както искате, всяка дума дори се рони като капчици ситен дъжд, в ритмичното нежно тракане на които се заслушваш през нощта, сред бялото. Кънти в тишината, скърцането на вратите прорязва нервите, прокарва леденото си острие и реже спокойствието с нож. Луминесцентната синьо-жълто-бяла светлина, студена и неумолима, се е простряла над безкрайното време, а часовниците тиктакат там, където ги има.
Сега си пускам Скънк, а после може би Доорс, макар да нямам цялата тишина на света, макар да нямам огромен бял прозорец, вмъкнат в алуминиева рамка до себе си. Пускам си ги, какво да направя? Заспах с тях, сега се събуждам.

Събуждам се на топло и шарено, при цветовете, при вещите си. Ето го, моето легло, моето бюро, моите чаршафи и одеяла, моя компютър, моята уредба, моя дървен прозорец, не е ли прекрасно?
Не е ли главозамайващо хубаво да си вкъщи? Да си вкъщи. Търсиш дома си, когато си навън, когато си някъде, захвърлен от съдбата, копнееш за него, когато си пил ужасно некачествено вино само защото си искал да се смееш до безобразие и да заговориш всички останали непознати по улицата. Много искаш да се прибереш в стаята си, да се заровиш в своите си неща, да се стоплиш по своя начин, който изглежда естествено и приложимо единствено вкъщи. Искаш да събуеш ужасно неудобните обувки, да свалиш якето с мокри ръкави (защото няма нищо по-дразнещо и изпиляващо нервната система, комфорта и здравето от мокри ръкави, мокри чорапи или пък и двете), да се измиеш първо с гореща, а след това с топла вода, да изтриеш грима си пред огледалото, което те познава по-добре от чуждите очи и всички други, които са там, навън, и накрая да заспиш в уюта на своя свят - вкъщи.
Well, home is overrated.
Нека предположим, че има една думичка, която много отива и е страшно събирателна за всичките емоции и хормони, които са се развъртели бурно и тягостно контролируемо из тялото ми, но аз не искам да я използвам поради смешна суета, поради страх от заклеймяване на ситуациите по детински и необмислен начин. Такава съм си - страхлива и суетна. Досега нямах проблем с това, но сега, като се замисля, може би трябва да предприема нещо.
Ето какво се случи:
Прекарах първите си съзнателни дни в болница, прочетох една книга и едно списание, бях събуждана около милион пъти от телефонно звънене, спах, спах, спах, гледах как разни хора берат гъби през прозореца, усмихвах се на всички сестри и доктори, припознавах всяко изскърцване на врата с началото на The Godfather theme и всяка вибрация с "People are strange" и "Dumb Inc." на Молоко.
Усетих, че двама доктори ми напомнят много на някого, но въобще не се напрегнах да се се сетя на кого, докато не се прибрах и не видях, че съществува странна прилика между единия и Джъд Апатау. Но не, не си мислех за него, когато ми се стори, че ми прилича на някого (и всъщност ми се случва от толкова много време - някой винаги ми напомня на някого - на външен вид, по изражение, някой жест, начин на говорене, смях, усмивка, характер - хората в моя свят винаги си имат прототипи).
Слушах музика пестеливо, защото се страхувах, че ще заспя със слушалките на ушите, батерията ще падне и няма да има с какво да запълвам огромните дупки на болничното време на другия ден. Но пък беше така описуемо (дам, описуемо, за жалост, може би) приятно да не се страхувам от прокажени, готови да изскочат до прозореца, намиращ се вляво от мен. Не се страхувах и слушах музика, защото имах време да го правя. Което съвсем не означава, че вкъщи нямам нужните пет, петдесет или повече минути, но тук, вкъщи, имам едно кълбо от нерви и бързане, едно вечно тиктакане, яростно бучене на всяко измерено мълчание, на всяка минута завъртане в леглото, "продължавам да спя, за да убия минутите". Няма я тишината, в която песента ще почне, песента, която никога не съм слушала, но мога да рискувам с нея дори да не ми хареса, защото имам време и сега е моментът да й дам шанс.
Малко се стреснах, когато установих, че на лист пиша различно в сравнение с тези ми клавишни думи, на хартия съм "мило дневниче", падат всички символи и суетното прикриване на смешни думички. И не, на лист не звуча като мрънкаща ученичка, изброяваща разни имена, съвсем не. На лист просто съществува "страх ме е", "разочарована съм", "обидена съм" (въпреки че не помня да съм писала такива неща) и въпросите са повече. Иначе не, другото си е все така.
И докато осмислях това, реших, че е време да бъде еднаква и тук, и в някой разкъсан тефтер, а малко по-късно стигнах до заключението (което едва ли ще е такова, всичко е безкрайно, по дяволите), че имам правото да съм различна, че в това се крие чарът на мастиленото писане, че в това се състои показателната разлика от "аз пред себе си" и "аз пред другите", чието значение би било жалко да пропусна.. И после не знам какво се случи, но не съм заспала.
Противно на възможните очаквания, не мисля да науча "Болница" на Далчев наизуст, въпреки че моята болница, макар и за кратко моя, ще си остане в мен и ще я помня. Да, мога да възкреса толкова много от бялото си време там, от мократа траектория на движещия се въздух в тоалетните, термометъра в шест сутринта и болничната храна, която толкова ми липсва - така обикновена, нищожна и постна - толкова ми липсва.
Дори леглото, което ме схвана безмилостно, намачканите му чаршафи и двете не чак толкова удобни възглавници - и те ми липсват.
Беше толкова просто, не болеше, лампите светеха над мен, гласовете изведнъж изпаднаха в някаква бездна и се появиха само хипнотизиращи образи в цветовете на едни обувки, които исках да си купя, но не го направих и не съжалявам за това. Огледах света хоризонтално като в епизод на "Спешно отделение", предсказвах как ще си тананикам "bring it back, sing it back", докато лежа, необикновена и безстрашна, но не, не го направих, дори на косъм не помня да съм била, защото явно съм страхлива и обикновена; открих, че не съм от проницателните читатели, четох, четох, четох до втръсване, спах, спах, спах до замайване, плаках от упояване, безсилие, невъзможност и отсъствие на музиката в най-искрената ми нужда от нея, пръсках малки и сияещи мълнии нервност по най-близките (простете), изтезавах изтерзания си глас, за да финализирам всякакво текущо общуване, нямах време да мечтая и все го отлагах, докато не се озовавах в реални сцени насън (боже, колко реални!, цигарите, невниманието, сигурността, момчето, което разширява врати, момчето с цикламена тениска, аз и "моля някой да дойде и да ме застреля"). Мислех си и всъщност за първи път в живота си гледах на мисленето като на задължение и това ме караше да ми се гади от него. Но все пак си мислех и повечето от успешните ми опити ме водеха към сивия делник, към "Граф Монте Кристо", "Анатомията на Грей", бягството и затворите, към хората, оковани в работата си, към часовете, различни за тези, които лежат и се лекуват, и за останалите; към живота, така спрял и изхвърлил любовта нагоре във вечната класация поради надценена й сила, поради прозаичността й.
"Полет над кукувиче гнездо" (добре, че не я четох сега), катетри - добре, че не се сблъсках с хора с такива. Но трябваше да се сблъскам с някого, освен с детския плач късно вечерта.
Борове, букове (вероятно) и липи, осветени от лампи, виждах, преди да заспя и да сънувам сънища - толкова много, толкова реални, толкова свързани с хора, за които не искам да хабя услужливата си памет и да си представям лицата им. Музика в тъмнината, сама, лампа, която не работи. А наум си казвах "Вие не знаете колко обичам да стоя на тъмно по това време. Аз съм малко момиче, което обича да стои на тъмно по това време, та дори и всички прокажени да се се наговорили да се покажат на стъклото на 3..2.. 1..".
О, ти, малка, специална, капризна, объркана и нервозна млада госпожице!
Съжалявам, не Ви разбрах. Сигурно защото сте руснак.

Все още ме боли, че не мога да кажа всичко. Ще ми се наложи да се примиря, нали? Невъзможно е?
Плодове и сокове, визитации (наистина благодаря), писане и сресване на косата, пак и пак, и пак.

Наличието на много алтернативи никога не е било наш фаворит, you know. Why don't you weep when I hurt you? Идеален момент. Не искам да меря никого с кантар, макар че някои моменти, казват, са повече от удобни и удачни за тази цел. Не искам да се питам как я е обикнал и как тя през цялото време се е отвращавала и е била така нещастна. За реванш да не говорим. Празно е. Трябваше да нарисувам нещо, какво като имах само химикал? И така ясно мога да си представя как ще извърна глава, ще погледна с онзи поглед, ще задържа и една система с горчива, но не луминесцентна тишина ще се пръсне за тяхно назидание и мое мимолетно облекчение. Колко е прозрачно обаче, и аз бих очаквала в подобен момент да не се чувствам виновна, само че този път го правя не защото човек достига определена точка, в която решава да не се чувства виновен (от толкова взети решения ще си създадем съвсем нов живот, хм?), а защото смятам, че този път наистина не всичко е "what goes around comes back around" - не защото това златно правило ще спре завинаги да важи, а защото сега, сега няма право и не вярвам да се е включило в моя световъртеж, простете. It's not my fault this time.

Длъжна съм да скалъпя някакъв събран и стегнат край на този нищо и никак свързан текст, който просто исках да създам от мила привързаност, детска наивност, заради значителния обрат и едно от малкото запомнящи се неща през всички мои ноември в множествено число, заради учтивото спестяване, студените отговори и съвсем оскъдното разочарование (не си позволяваме да е повече, ние сме дребнави и силни, каква комбинация!), защото още малко актьорство ще ми излезе през носа (или през червената дупчица на вената, останала от един абокат, задържал се маалко по-дълго, отколкото е препоръчително). И той ми липсва. Ах, игла, къде си.

(Есенни хладни нощи,
слънце от бронз отлято,
но в сърцето още
има следи от лято.

из последното писмо на дядо, не знам дали е негово..)

Не искам просто да си го изкарам на някого, искам да си го изкарам на когото трябва.

Здравей, Маделин. Просто се отбивам

..за да видя как си.

Още ли обичаш моливи с меки графити?
Рисуваш ли?
Опитваш ли се да определиш цветовете чрез забъркани и оплетени епитети, за да се почувстваш компетентна, вместо да ги наречеш с прозаичните им клиширани имена.. например "розово"?
Още ли броиш вещите си от един вид всеки път когато ги подреждаш?
Изпитваш ли понякога неизлечимата и успокояваща те нужда да изброяваш, да се вмъкваш и провираш в мисловни и мастилени списъци в една от всичките си сто и осем чернови, в един от всичките си петнадесет тефтера?
Още ли откриваш магическо и уникално очарование в естествено (и не само) оранжево-червеникавите коси?
Още ли четеш на нощна лампа и още ли ти се случва след такива зрителноунищожителни нощи да се събудиш с парещо трептене, скътало се под контурите на очите ти?
Още ли четеш това, за което имаш най-малко време? Още ли започваш да го правиш в най-неочакваните и неподходящи моменти?
Още ли си набелязваш по някоя труднооткриваема книга, за която да питаш всеки път, когато влезеш в книжарница?
Рисуваш ли все така най-усърдно и интензивно през сутрините, когато си заобиколена от хора, както обичаш?
Намираш ли си причини да превръщаш нещата в свои, макар вече да се чувстваш достатъчна за себе си и да се е изпарила изконната ти зависимост към белязването на света със себе си?
Научи ли как да се пускаш по-бързо и лесно от музика, която е влезнала под кожата ти, за да откриеш друга?
Разбра ли, че колкото по-бързо оставиш сцените да отлетят от бялото платно на детайлната ти фантазия, толкова по-вероятно е да се превърнат в действителност?
Усети ли красотата в затварянето на очите, в прегръщането на всичко, което преди не си била?
Още ли те смущава фактът, че е трудно да кажеш всичко?
И че си се научила от някакви писатели на обстоятелствено наслагване, въпреки че понякога точната дума е само една?
Търсиш ли си повод да не харесваш някого, защото не искаш отново да го харесаш и да понесеш щетите, с които е готов да те възнагради? И защото ти харесва да не го харесваш.
Вярваш ли, че нещо не е истински направено, ако не те е изцедило поне малко?
Успяваш ли да се отклониш от плана с лекота, без да мислиш, че каквото и да направиш, няма да е достатъчно количеството свобода в него, защото си научена на граници?
Можеш да завиеш и да продължиш в нескицирана посока с някого, когото не си очаквала да срещнеш, нали?
Още ли ти трябва време, за да почувстваш и да си сигурна, че можеш да направиш всичко, което искаш?
И че не е нужно всеки път да си създаваш пълномощни, които внимателно да разглеждаш, преди да подпишеш?
Усвои ли механизма на поправянето на вредите, нанесени ти от останалите, неосъзнато или с нелоши намерения?
Започна ли най-накрая да плуваш в моментите, в разговорите, в книгите, във филмите, в тишината между много или между двама, без да задаваш въпроси, без да се съмняваш, без да тестваш, без да издаваш оскверняващ чистотата шум наум?
Откъсна ли се от навика си, от този свой болен тик да се усмихваш на познати и непознати?
Все още ли намираш причини да съзреш причините у другите, да им дадеш шанс, да ги разбереш?
Вярваш ли, също като Галилей, че няма човек, толкова невеж, че да не можеш да научиш нещо от него?
Не си позволяваш да подценяваш, нали?
Постепенно обикна живота си с чуждите погледи, признай си? И дори когато не са насочени към теб, знаеш, че по-късно ще бъдат?
Не харесваш да използваш учтивия си тон с познати, но никога не го пестиш за странници, нали?
Отвреме-навреме сама провокираш страха си, защото още обожаваш да се страхуваш, така ли е?
И никога не позволяваш на усещането, че всичко ще се нареди, да те остави?
Спря ли да харесваш есенните листа?
Кажи ми, променена ли си?
Защото чух, че вече принадлежиш и на лятото, дори малко повече, отколкото на есента.
Разбрах, че безсънието ти се е изменило по цвят, мирис, вкус, форма и осезание.
Все още си искрена, а когато не си, си подозрително тиха.
Играеш роли понякога?
Подари ли си правото да покриеш цял лист с извивки, обозначаващи нечие име, и това да не те кара да се чувстваш уязвима или пък изчерпана откъм желание?
Отговори ли си на въпроса, кое е по-хубаво: да опишеш едно усещане сложно и на теория така, че да го открият у себе си съзерцателите, или да дадеш прост пример за него, който да убие частица от романтиката на съзерцаването у съзерцателите?
Още ли си избираш какво да наблюдаваш, когато отидеш някъде?
Още ли си купуваш по една книга (а може би и молив) от всяко ново място, което посетиш?
Престана ли да харесваш шарените, ръчно създадени бижута?
Вече не всичко е толкова детско, подозираш ли?
Но ако искаш, можеш да си малка. Дори когато не искаш.
Можеш ли да бъдеш всичко, което искаш, дори когато си в най-ужасното настроение на света?
Чувстваш ли, че не е редно да си черно-бяла, когато другите са цветни, или пък обратното?
Знаеш, че няма нужда да наблягаш на интонацията си, за да подчертаеш колко много обичаш нещо? Стига само да кажеш, че го обичаш. Хората ще ти повярват. Защото си такава.
Пишеш ли наум характеристики за непознатите хора, когато се сблъскаш с тях?
Нуждаеш ли се от общуване?
Пазиш ли склонността си да се пренасяш в неизживени пасажи напред във времето и да преценяваш настоящето от ъгъла на тази измамна недействителност?
Пазиш ли специални изречения, които искаш да кажеш на някого не толкова заради самия него, а заради начина, по който ще звучат думите в една относително романтична ситуация?
Гледаш ли нещата така, както мислиш, че ще ги запомниш?
Още ли смяташ топлите, трептящи, дишащи и издищаши хора до теб за уникален шанс, даден от природата и живота?
Все още гледаш на себе си като на ярка и отличаваща се, докато не решиш, че си поразително заблудена. И после пак и пак, правиш ли го?
Вземаш ли малки дози музика няколко пъти на ден и винаги, винаги когато пътуваш (и плейърът ти е зареден)?
Научи ли се да поемаш света от себе си, а не единствено чрез себе си?
Започна ли да заспиваш рано?
Още ли се втренчваш в себе си, за да се успокоиш?
Вярваш ли в Господ, когато се страхуваш?
Молиш ли се?
И за кого, ако го правиш и сега?
Обичаш ли градовете нощем? През късната есен и през зимата?
И постановки в студено време?
Представяш ли си как казваш неказаното на нечий гроб, как четеш на някого, докато е в кома, как прекарваш дни и нощи до него в болницата и си там, когато се събуди?
Сънуваш ли вероятно и невероятно, но твърде много и прекалено често, както преди?
Мислиш ли да се откажеш от странните си ритуали?
Обичаш да се пръскаш като буреносен облак, когато ти дойде в повече?
Виждаш ли смисъл в толерантността и лоялността си? Вярваш ли, че е разбираема за околните? Мислиш ли, че другите ще те разберат, когато е жизнено важно? А ти тях?
Още ли те отнасят странни приливи неясни детски проблясъци и полъх от носталгия? Прекрасни са в необяснимостта си, нали? Нищожна си тогава. И не си способна на нищо.
Изтръпваш ли все така от еуфория, когато някъде срещнеш споменато нещо свое любимо, когато гледаш филм, който започва грабващо, когато откриеш препратка към мъничка своя любов, когато те погълне плетеница от неслучайности?
Трябва ли ти спокойствие, когато искаш да откриеш начин за създаване на нови траектории за думите, нови пространства, нови и неотпивани действия, в които да ги потопиш?
Пазиш ли си по една ежедневна, ежеседмична или ежепериодна мечта като пиене на уиски само заради песен? И даваш ли й шанс, когато се окаже, че има изглед да я докоснеш с пръст?
Вече не гледаш в очите настойчиво както преди, а просто естествено?
И си на прага да го разбереш наистина - че всичко, което си представяш като продукт, е станало такъв в резултат на действия и обработка, а те отнемат време, те са секунди, минути, часове, дни и седмици и изглеждат, и са странни на допир, когато всъщност се озовеш в тях.
Забравяш ли за музиката, когато пишеш? И можеш, и не можеш без нея. Но разбра защо той толкова я обичаше и омаловажаваше твоето кино. Сега се възхищаваш на любовта му към нея. А ти обичаш и двете - безкрайно много, без да създаваш конфликт между тях. Без да подчиняваш другите.

Но хиляди други неща не знаеш, Маделин. И не знам как да ти ги кажа. Трябва сама да отместиш този кичур коса от лицето си и да си позволиш сама да ги научиш. Умолявам те, не казвай това, което някога си искала да кажеш, само защото си намерила подходящ момент. Ако не го чувстваш, не го експлоатирай, не го омърсявай чрез някакъв празен копнеж за тъмна романтика.
Не заспивай късно, ако мислиш, че е време още в единайсет. Не насилвай желанието си, когато усетиш празнотата от отлитането му. Не проявявай инат заради хора, не ги превръщай в обувки или пък в дълги кожени ръкавици. Не го прави и с обувките, и с дългите кожени ръкавици, когато не съзираш нуждата си от тях. Нали знаеш колко достатъчно на брой са моментите, в които не ти трябва нищо друго освен една сянка до твоята, освен минута мълчание, но не траурна, освен прихлупване на клепачите под топлата струя в банята?
Знаеш ли, Маделин, днес един човек с патерици мина покрай мен, загледан и измъчен в тях и заради тях, и не ме забеляза. Може би понякога не забелязват и теб по същия начин. Представи си го.
Както ти не забелязваш нещо, застанало точно пред очите ти, но виждаш всичко останало, обвито в детайли, рисуваш го в покруса, в изгреви, в залези, в топли и студени цветове, а най-забележимото откриваш чак в края.
Както много пъти знаеш името на определен предмет, точната дума дразни тялото ти като сърбеж, а ти просто заглушаваш крясъка в подсъзнанието си, който се опитва да ти каже: просто спри и се вслушай в себе си, за да разбереш какво се случва. Защото вече го знаеш.
Ако още действаш на принципа "Реших, че човек сам избира какво е позволено и какво не", "Реших, че е обида към това, което обичаш, да редуцираш обичта си заради някого, който няма да разбере", "Реших, че е лицемерно и убива връзката между хората, когато говориш за нещо, към което душата ти не се е обърнала, само защото смяташ, че другият би говорил за същото нещо", "Реших, че със сближаването не трябва да се бърза никога" и така нататък - тогава ти предстоят още хиляди решения.
И все пак внимавай, когато ги предлагаш на другите - прави го в най-чист вид, защото си чувала хиляди вдъхновени, пияни, напушени, вглъбени, влюбени, философски изречения, преминали през погледа на художници, творци, съзидатели, безделници, просяци, нещастници, приятели, неприятели, топли, студени, лични и безразлични хора. И знаеш как всяка тяхна дума тежи прекалено много, ако си склонен да слушаш, да виждаш, да търсиш.
И понеже не си от онзи тип хора, ограничаващи се до първично, вторично или пък третично възхищение, а вярваш, че си способна на същото, че и повече, внимавай, когато пренасяш товара си върху останалите. Защото, колкото и да не ти се вярва, в природата няма празни пространства и целият този излишък някой ден ще намери своето сметище.
До тогава не забравяй да пишеш, когато не пишеш, и да правиш това, което обичаш да правиш, дори когато не го правиш. Бъди винаги. Защото в този свят, в малките баири преди гробищата, в гаражите и потискащите сиви колони на сивите сгради, непомръднали от десетилетия, където се виждаш с някоя на пръв поглед изтерзана личност в мрачна, студена, влажна и ноемврийска нощ - те са прекалено ценни, за да вярваш, че е достатъчно да се прибереш и просто да ги опишеш. И вниманието, което ще получиш заради посветеното и целенасоченото движение на пръстите си, няма да оправдае факта, че не си била, когато е трябвало.

Днес видях една картина. Розови цветя с тъмнозелени листа в бяла ваза. Маслени бои. Така си мисля. Хиляди тонове и нюанси - червеникаво, тъмна и влажна пепел от рози, резедаво, екрю, сиво, жълто. Щеше да я гледаш дълго. Както и едни лалета, също красиви.
Надявам се, че ти помогнах поне малко, Маделин. Извинявай, че днес те лиших от музиката, от далечината на това, което още не се случва.
Дано се сетиш някога да ми благодариш.

Keep your spirit cold-blooded. At least you can try.

Някъде из Северна централна България се носи аматьорска мелодия, ухаеща на акустична китара и младежки дух. По нея са се разлели думи, по някаква случайност написани от мен, и както се говори, хората я харесват.
Докато хората слушат, някои внимателно, други попивателно и поглъщащо, а трети - просто повърхностно - ноември си проправя път през купчините окапали листа, през междучасията и ранното смрачаване, през всяка, забравена да бъде прикрита празнина и кухина, крещяща у хората.
Сухите устни и празните очи, сивите пространства и цветът на небето, ужасно напомнящ на този на асфалта, са нещата, които със студен и отровен дъх се опитват да ме пресрещнат зад всеки ъгъл и да ме дарят със смразяващо празна целувка против волята ми.
Няма ги мрачните тълпи, некомфортната влага, калта, която е по-дълбока и мътна само защото предният лист от календара е откъснат - тях ги няма такива, каквито трябва да бъдат, за да изкарат едно съзнание извън релсите, направо пренасящи го в бялото усамотение на привидно вечната тишина. На ръба на бавната, няма, миришеща на пушек от комините лудост.
Има само сиво небе и сиви пътища, голи дървета и цветовете в дрехите - недостатъчна доза, неспособна да спаси останките от съзидателното сдържане, от съзерцанието, в което винаги може да откриеш начин да прозреш спасението.
Прехапаните устни изведнъж стават прекалено изнемощели и се отпускат, готови да изпръхнат и да забравят колко много могат да обичат. Усмивките, изплували на повърхността въпреки всичкото "трябва" и "няма време", също полагат уморени глави и се отказват да пробиват почвата с надеждата да открият някакво заровено слънце, някаква причина да се удвоят или утроят, някакъв познат полъх, топъл вятър, лятно упояващо безсъние.
Вече никой не казва "Не искам да се прибирам никога". Но и никой не открива своето най-удобно и подходящо място, щом се озове на топло вкъщи, не съзира уюта, не разбира къде се намират предметите и защо са поставени точно там.
Насред всичкия ноември, който няма, не, няма за пореден път да заклеймя като един от най-антипатичните и апатични месеци в годината (защото този път е различно, сигурна съм), е зинала пропаст, смазваща пустота, а може би е само днес. Може би само днес се е провряла тихата му сивота, някъде между всеобщата кашлица и променените гласове, полепила се е по тъмните карирани листи, които не образуват красив контраст, когато се слеят със светлосиньото мастило на жълтите химикали.
Последното нещо, което написах, беше литературно-интерпретативно съчинение за човека в поемата "Септември", без сериозно да се замисля, че преди четири години пазех темите по същата поема на един приятел, който отдавна завърши, без да осъзная, че четирите години са минали и сега аз се намирам там, където той е бил. Без да се замисля дали моето съчинение има нещо общо с неговото, дали си струва, дали някой ще мисли за мен по същия начин.
А докато четях разпилените напечатани листи с осезаемата липса на каквато и да е идея какво ще напиша, не се притеснявах, защото знаех, че ще напиша нещо. Винаги пиша нещо без значение дали виждам детайлно картините преди това, или пък не.
И се питам, чудно ми е, как е възможно, как написах толкова много, като, докато гледах листа, бях по-празна от бялото по него. Как стават тези неща? Всички есета по произведения, всички досадни съчинения, всички вечерни преписвания - всичко на автопилот, така ли? Оставяме думите сами да ни водят, вместо ние тях, и се чувстваме сигурни в добрия завършек, защото го правим от толкова много време и вероятно скоро няма да спрем да го правим. Кога ще избера да не съм лицемерна и да разхвърлям пориви, скрити в букви, изпълнени с любов, недостойни и неотговарящи на нечии изсъхнали от годините, предразсъдъците и липсата на достатъчна проницателност критерии..
Кога ще спрат да съществуват всички останали - с наглите си миниатюри и с препускащите ежедневия по моето съзнание черна дъска?
Дали има обяснение на въпроса защо отново си пуснах Radiohead? И дали всъщност не се наблюдавам, залисана и смълчана, докато не дойде времето, в което да разтворя очите си и да се начертая в думи, доколкото съм успяла да се разбера?

Всичко друго, написано преди това, беше, защото трябваше и се налагаше. На няколко пъти изпитах нуждата да хвана някакви случки, някакви частици от произволно избрани дни, някакви мимики и жестове, психологически реакции, Набоков на бюрото или презентациите, които преди ненавиждах да правя, а сега едва ли не открих начин да харесвам или поне да маскирам времето си, посветено на тях, с доминото на пълноценната употреба. Щях да хвана едно от всички тези или пък някой сън за тъмни ръце, щях да защриховам отчуждението и студенината на хората с няколко изречения, щях да нарисувам вечерите, пропили студ, влага, температура, кашлица, треска и болка, щях всичко това да объркам в ром и телефонни разговори, в коркови тапи и горчив вкус, в музика преди лягане и музика, от която накрая започна да ми се гади, в ритмично клатене напред-назад, целящо да затопли скованото тяло, в претопяващ се от алогичност и невъзможност смях. Щях да побера зеленикавите газирани вечери и многото текстове на български песни, които избиха по повърхността на силния ми глас, кънтящ из мократа пренаселена, натоварена и все пак важна вечер - щях да ги побера в някакви си думи, в някакъв си половин час. Само мой.

А колко още има и въпреки всичкото неказано само монотонното писане по кафявия кариран лист ми се струва достатъчно тежко, осезаемо и мастилено, за да бележи деня. По-силна от него е единствено нуждата, нуждата нещо чакано незабавно да се случи, някое обръщане настрани да бъде изненадващо, приковано и обляно в тръпки и сълзи от щастие, само нуждата, която всекидневно се подхранва от прехапани устни и стиснати зъби, премълчавания и половин усмивки, преекслоатирана и изцедена музика, затворени очи, зад които образите от непознати и многобройни се свеждат до един - аз, клюмнала и заспиваща в зимния здрач, малко преди работното време да е свършило, уморена от рисуване на композиции без моливи.
И съм уплашена въпреки вярата в "ще се оправя, няма как" (защото има как - по-качествено и по-навреме), много се страхувам от това, че имам толкова много за вършене и само веднъж да се впусна в него, ще забравя да се нуждая, а така и светът ще забрави за мен.

I had a wonderful October. Очаквам същото, че даже повече от тези нови 30.

One of these mornings
Won't be very long
You will look for me
And I'll be gone

№89 - лека нощ от мен и Моби