Well you'll never find it, if you're looking for it.

Should I've said something.. but I've said it enough.

But I haven't missed you yet
But I still don't miss you yet
Only when I stop to think about it

Май се появиха някои хора, които четат, и просто от учтивост искам да кажа, че каквито и да са очакванията им, аз трудно ще спра да пиша, просто ей така, текстове на песни с огромни букви, които понякога не значат нищо. Донякъде обичам произвола и затова понякога имам нужда да си включа компютъра преди дори да съм станала, преди дори да съм се наспала, за да напиша подобна безсмислица и да чуя някоя любима песен за поооооооооореден път.

You hate everything about me

Винаги съм обичала много, много, много Али МакБийл, не знам дали заради нея, заради атмосферата, която се носи около нея, т.е. атмосферата на целия сериал, идеята или нещо друго. Но май е атмосферата, която не просто витае, ами натъжава с усмивка и витае. И мисля, че сега за пръв път хванах последния епизод и се чудя хубав ли беше или нормално хубав. Мисля, че беше хубав, не толкова защото наистина беше толкова хубав, а защото имаше край, който може да интерпретираш и изменяш в съзнанието си така, че да повярваш, че е бил не хубав, а дори прекрасен. А щом има отворен край, даващ възможност да се заблудим и да живеем с красива идея за красиво нещо.. тогава не знам какво повече да искаме ?
Естествено, мога да разбия цялата тази току-що възникнала вятърничава мечтателска теория на пух и прах и да докажа на себе си, че реалността е много по-важна от заблудите, но мисля, че повечето хубави неща, през които преминаваме, са толква пъти променяни и изкривявани, че вече самите ние не помним толкова прекрасни ли са били в действителност. Аз се страхувам да не свърша така, върху щастие нарисувано от своята въображаема четка, страх ме е, че сега мога да се бележа за цял живот, но може би, казвам може би, не е ли по-добре такова щастие, отколкото никакво ?
Интересното е, че всеки път, когато започна да пиша без ясна цел, свършвам някъде, където не трябва, пак без ясна теза, но със зародиш на нова идея, който решава да ме измъчва със скрития си смисъл, ако има такъв, разбира се.
Мисля, че донякъде ежедневието, безсънните нощи, захарта като изкушение, събужданията преди времето, развалянето на очите и повтарянето на всичко over and over again, ме направиха такава. Когато остана сама със себе си и страховете си, виждам че "такава" означава абсолютно никаква, но сега явно е много по-възвишен момент, в който би било недопустимо да реша, че е така. И от такива моменти имаме нужда, а моята сляпа, простовата вяра, ме кара да мисля, че ако ги поддържаме, те стават по-скоро истински, отколкото измислени.
Ето, малко оптимизъм за начало на един първи ден.

Rain Man (1988)

Идеята не беше тук да пиша за филмите, които гледам, но се случва така, че няма къде другаде в момента.
"Rain Man" имаше лошият късмет да бъде гледан от мен в момент, в който не мога да възприема нищо.. Е, поне първият час от филма. Днес реших да го догледам и сега стоя спокойно-изненадана. Идеята е много добра, сценарият също е хубав. По едно време /може би вината е изцяло моя/ всичко започва да се губи и да изглежда сухо и повтарящо се, но след това, не знам, вероятно заради израстването на героя на Том Круз, а може би заради момента - филмът става удивително просто хубав. Без ефекти, без велика музика, без твърде сантиментални сцени, без невероятни цитати.. Не знам как стана така, че филм, който има само една идея, двама актьори /Дъстин Хофман естествено играе чудесно през цялото време, затова сигурно му обърнах по-малко внимание/ може така, просто ей така, да ми хареса.
Режисурата, цялата кинематография.. наистина не знам какво да кажа, защото нямам впечатления. Единствените неща, които грабнаха вниманието ми бяха идеята, сценария, актьорската игра и този толкова прост начин да видим всичко в едно.
Том Круз, който като малка незнайно защо харесвах, тук беше в точния си неопределен образ - на забързан, припрян, без ясна характеристика, общо взето, донякъде неприятен младеж. И е хубаво да видиш как след час и някакви минути същият човек си остава такъв, но вече го гледаш по много по-различен начин. Бях решила, че Оскарът на Дъстин Хофман е напълно заслужен и Том Круз изобщо не играе добре. Но съм се излъгала. Беше добър и то доста.
А пък филмът.. да :)

Холера

Явно Маркес е благ човек, щом не се е почувствал страшно засегнат след екранизацията на "Любов по време на холера." Дори е помагал за сценария, който не бих казала, че е чааак толкова лош, но не блести с голяма оригиналност, която да спаси филма от така очаквания крах. Какво да кажа - не съм тотално разочарована, което е много добре, като се има предвид, че книгата е една от най-хвалените книги евър. Точно затова и никой не е очаквал филмът да се превърне в шедьовър, но пък можеше поне малко по-добре да се стекат обстоятелствата. Ако не бях чела оригиналното произведение, почти сигурна съм, нямаше да издържа и половината от филма, защото е точно, както някой каза, "мелодрама". Не че това е толкова лошо, но цялата тази изпепеляваза и неугасваща любов изглежда толкова обикновена, дори скучна ... Малко режисьори могат да пресъздадат емоциите в душите на всеки един от героите, защото не са просто някакви чувства, а ужасно силни емоции, свързани не само с любовта между главните герои, а любовта като цяло, любовта като спасение, любовта като смисъл на живота. Никой не може да покаже на зрителя онези описания на Маркес, които те карат да се чувстваш не само преживял всичко, а преживял всичко по абсолютно същия начин. Затова няма да обвинявам екипа.. Не, ще го обвиня в много лош подбод на актриса, която да играе Фермина Даса. Липсва твърдостта на харектера, надеменността, гордостта, опърничавостта, грацията, чувството за вина, нещастието, погледът, цялото излъчване.. почти навсякъде. Но съм доволна от д-р Урбино. Има приятен подбод на музика на места, което е едно хубаво нещо, но незнайно защо аз се отчайвах и молех да свърши, защото имах усещането, че това е една огромна боза. И май бях права ?

сряда, четвъртък, whatever

Какво ли вдъхновява хората да пишат ? А какво ли вдъхновява истинските творци да пишат и има ли такава слепота, която да ми попречи да мисля за другите и какво биха си казали след всяко мое действие ?
Поредният прекрасен ден, който измина така, че да остави следа не за час или два, а мисля си, за година и повече. Да бъда ли благодарна, че нещо ми отваря очите и да се впусна ли в отчаяние и недоволство от обстоятелствата. Мисля, че научих как да се заблуждавам с безпричинен оптимизъм, да си го вкарвам венозно и жадно да поглъщам. Колкото и неправилно да е.. може би.. Може би всеки има нужда от едно такова измислено спасение, което да му помага да преминава през дните почти невредим. И все пак въпросът ми беше какво вдъхновява хората, които пишат за нещата така, че да променят някого? Хората, които постигат нещо, някъде. Аз съм вглъбена и изнервена, прекалено изнервена и трепереща. Не издържам чакането, не понасям, когато всичко се случва бавно и мразя, когато виждам, че губя нещо. Не, просто не издържам, дори сега усещам как се държа на малкото търпение, което притежавам.. не мога, не мога, не мога. Мразя да чувам шум зад себе си, да знам, че нещо лошо ще стане и да не мога да направя нещо. Къде загубих надеждата и трябва ли ми такава ? Не, наистина, мисля, че ще екслоадирам.

Eraser

Is it me or is it you?
Something isn't right
Of all the things that we could do, we just wanna fight
Someday I will find the courage to embrace you
Someday I will find the strength to erase you, to erase you, to erase you

Симпатично-приятно е да откриеш нещо хубаво и то да е старо-ново.

И най-красивото небе

Не знам какво да напиша - ядосана съм. Когато съм ядосана май ме разбират най-добре или просто хората не обичат да се държат добре с тях, или пък трета причина, за която дори не искам да мисля. Естествено, че не може нищо никога да е така както искам да е, естествено, че не може нещо да докаже, че греша и да спра да пиша за тези глупости. Ествествено, сега не мога, ОЧАКВАМ някакъв реванш от живота, съдбата или каквото и е да, което прави тези неща. Защо винаги идеята да преглътнеш гордостта си, да преодолееш всички задръжки, и да си добър, е лоша ? Не го разбирам. Винаги ли трябва да се изкривявам от гордост и измислено пренебрежение, за да съм доволна накрая. Не ми се чака повече, поне не сега, трябва да имам почивки, не мога винаги да съм ужасно, търпелива и ужасно търпелива. Ох, толкова, толкова ме е яд. И ме е яд, защото знам, че под този яд има много по-гротескно и дълбоко чувство, което ще намери място някъде в съзнанието ми и ще дълбае цяла нощ и цял ден.
Не, наистина, защо ли пиша хубави смс-и, гневни постове и какво ли не, а не есето, което трябва да напиша. Толкова съм ядосана, почти на границата на разтроена. АХГР! Винаги съм знаела, че ще стане така, нали ? Песента ми се набива в главата и ми казва колко глупава съм била, за да не забележа очевидните знаци ? И сега какво ? Други такива. НЕ! Очаквам, очаквам, очаквам нещо хубаво да стане!

ideasless

няма нищо по-хубаво от носталгични излияния посред нощ. много са приятни и те карат да се чувстваш романтично тъжен, което прави цялата атмосфера малко по-добра. и хубавата, класически сдухваща музика ускорява процеса, но незнайно защо аз не обичам да пиша и да слушам музика. няма нищо по-лошо от това някъде по средата всичко да отмине, да спре.. и да се оставиш по течението, говорещ без да виждаш смисъл. някои хора казват, че във всичко имало смисъл. аз понякога не виждам, въпреки че знам, че е някъде там. но е по-удобно, много по-удобно да спреш, където и да си.. и да дишаш. мъдростта идва, когато не ни е нужна. тази вечер опитах да използвам по някакъв начин мозъка в главата си, за да излезна от една задънена и прекалено банална улица, която измъчваше всички и най-вече мен. но явно в такива моменти не можеш да се справиш с напрежението и усещането, че дори въздухът иска да избяга от натежалата атмосфера.
винаги съм мечтала да се сбъдне, да го разбера и да си го обясня - онова странно чувство на хармония, в което няма въпроси, в което сякаш знаеш всичко
утопия ли е не знам, не знам дали искам да знам, но знам, че всичко това ме плаши. ако има по-висши същества, създания, нещо някак някъде, дали си задават милиони пъти по-сложни въпроси и дали има нещо такова като въпроси, объркванията ми са на всеки километър, при всеки човек, във всеки час. аз се опитвам, наистина, но знам, че не става така. и тогава идва търпението. търпението е добродетел, затова и аз така трудно го усвоявам, но вярвам, че човек се учи, вярвам в хубави неща, дори в любовта. защо вярвам след като пиша за носталгия и объркване, след като едва ли не плача на измислено рамо, след като пубертетът ме тресе с всичка сила..
не знам защо и не искам да знам.
все пак трябва да открия простотата, но не мисля, не го чувствам цяло, трябва да има нещо отвътре, за да харесаш това отвън. и не говоря за хора, а за онова чувсто на повърхностно знание за всичко и всички
ако продължа, мисля че няма да спра.
а пък ако спра, мисля че отново ще съм там.
тук или там, където и да е, дори да съм никаква, копнея да не съм объркана.. поне за миг.

Sometimes

Една снимка промени вечерта ми и не мога да си обясня как. Разглеждах всички такива красоти, които събирам от знаете-кой-сайт, където е пълно с какви ли не, радващи окото, творения на млади хора, търсещи красотата тук и там. Днес се олях и реших да се запася с мноого красота. Към 3:15, чакаща и губеща време, реших, че сега е моментът да й се насладя, да се нагледам на това, което съм събрала, и очевидно - това, което не мога. Не знам защо изписвам толкова за deviantart, може би защото ме е страх, че в същината на темата няма да мога да кажа нищо. Да, заради това е. Колко добре се познавам.. и колко добре си доказвам обратното. Може би мислите ми са плитки, може би не трябва да ровя в точно тези, може би отговорът е друг, но аз останах зашеметена. Сред преливащи цветове, ярки контрасти, отнасящи те пейзажи, меки и нежни портрети-характери, гротескни рисунки, изкривена модерност, асиметрично съвършенство и какво ли не - аз попаднах на тази снимка и спрях.
Как спрях, защо спрях, исках ли да продължа - не знам. Наистина не знам, но ме удари мълниеносно, нанеси ми огромен удар и сега все още съм в неведение. Достигнах до зачатъци на обяснение след като видях и едно прекрасно есенно дърво, но явно и то нямаше силата да изведе мислите ми до край. Предполагам за тръпка, чувство и емоция не трябва да се търсят обяснения. Предполагам всичко това беше резлутат от много други тръпки, чувства, емоции, снимки, красота. Но явно тази снимка е направена с много, много любов, каквото и да е това, защото стана отправна и аз се чудя..
Тези хора, които рисуват, които улавят момента.. Има толкова много хора, толкова много картини - реални и измислени, и всички те ги пресъздават, за всички тях те значат нещо. Единственото, до което достигнах е: светът се върти.
"...а с него се въртим и ние..."

без никакъв ред и идея - искам да се оплача
започвам да се замислям много докато пиша, което не трябва да се случва
аз винаги се замислям много, но сега се замислям по друг начин, което не трябва да се случва
но днес няма да се оплаквам от себе си, днес съм почти доволна от себе си :>
искам да се оплача от всички, които ме оставят да стоя в петък, пишеща тук
явно "Любов по време на холера" ще се изниже по-бързо, отколкото очаквах
искам да се оплача и от още няколко неща
всъщност н е лоша идея, видях една таква тема във форум
там хората обясняваха какво ги дразни
аз тук го правя постоянно, но твърде неясно
сега няма да е така
искам да се оплача от вдлъбнатината на леглото, която не знам с колко труд и хляб тати е направил, но е ужасно неудобно, а аз заспах там
искам да се оплача от еднообразието на атмосферата за гледане на филми вкъщи
как ли не си обръщам монитора, как ли не заставам, какво ли не правя
и вече започва да омръзва, а аз обичам, обичам да гледам филми
искам да говоря с хора, с важни хора, и да гледам звездите, но засега е почти невъзможно
искам да се оплача и от това, че някой постоянно се промъква зад гърба ми, докато слушам музика и е ужасно неприятно и спиращо каквото и да е в мен
искам да се оплача от всички хора, които ме търсят, когато аз чакам само един
но май трябва да се радвам, защото без тях определено щях да полудея
пф, мисълта ми не се лее като тази на Гарсия. Пиша изнервено, дъвчеща дъвка, отлагаща разни неща, с лош поглед и безперспективна идея. Много ме е яд най-вече на това + глупавата музика, глупавият албум, който реших да изтегля.

много лошо настроение, но това винаги се случва, когато навън е слънчево, цветно и пълно с хора и капачки Queen's, а аз стоя в тъмна стая с пуснати щори

и така

self-righteous suicide

Край едно празно шише водка лежеше пияно момиче. Шумът беше непоносим, а тъплата - сляпа, за да забележи, че е по-бледа от нормалното. Бледа с полуотворена уста и блуждаещо затворени очи.

Е, не, тази история няма да е сполучлива, но се замислих за алкохола и една зима, в която аз бях така..
Хубавото е, че оттогава не съм опитвала алкохол. Хубаво е, когато не правиш нещата, които те водят към нулата.
Няма как да скрия това, че съм пред дилема дали да продължа да пиша или не. Но предполагам отговорът е ясен. Аз винаги пиша, дори да няма каквато и да е полза, аз съм там, пишеща. А и тази нощ трябва да се насладя на музиката си, на филма си, на времето си.
Защо по-често не откривам хубавото в познати неща, защо винаги ги захвърлям някъде и след много, много време разбирам какво съм изпуснала. И с музиката е така. Но всяко ново нещо, дори да е старо, е хубаво. Жадувам, мечтая, копнея за нови неща. Или може би си мисля, че това е, което ще ме ощастливи. Като започнем от нови хоа, места, преживявания, нов шампоан дори! Естествено, сигурно това е заблуда, с която ми е удобно да живея, докато не разбера, че дори и милион нови неща понякога не стигат. Какво всъщност искам е голям въпрос ?
Динамика, непознато.. ?
Дали. Ако получа всичко това и не остана доволна ще е ужасно и показно, но интересното е, че понякога адски безразлични моменти оказват своето влияние след време. Защо не виждаме всичко, когато трябва.. Така ли е устроен светът и не губим ли време ?
Тракам с една фиба, стоя на светло и се опитвам да не очаквам. Но живот без очаквания не съществува, а ако има някоя форма близо до него, сигурно е много жалка.
Hallo ?
Искам да знам немски, френски и испански. И руски, който се предполага, че трябва да знам, нооо..
Сменям си мнението за разни неща прекалено често. Не знам дали има нещо като "чисто мнение", но всичко ли оказва влияние ? Може би влияението изгражда всичко. А кое е първо ?
Пф.

За хората, предразсъдъците и писането в последния момент

Не би било уместно да пиша щастливо настроена след купищата отчаяни думи, които изписах преди часове. Но дъждовните дни крият риска човек да смени настроението си около 100 пъти. Или фактът, че съм момиче. Или, най-вероятно, фактът, че съм малка. Което и да е, сега е добре дошло, защото не ми се иска да съм в унисон с мрачното небе. А и 16-ти юли звучи като една обещаваща дата за нещо симпатично, което да се случи и да обърне тъжните настроения наопаки. Интересно, не казах нищо съществено, но все пак ми прави огромно удоволствие да пиша, защото слушам и музика. И тук е частта с предразсъдъците. Докато Ласт.фм-ът ми не работеше аз слушах, но никъде не виждах резултата, не виждах да се трупат песни, да видя към какво съм се ориентирала тези дни и така нататък.. Позьорско. Няма значение дали сега ще слушам 2 или 200 песни, просто след това ще мога да отида и да видя, че съм слушала. Жалко, колко свикнах с поредния порочен Интернет навик. Толкова насила ли трябва да стават нещата, аз обичам музиката, не се ли очаква да я обичам еднакво..
Не говори добре за мен, но поне не се лъжа - сега съм хиляди пъти по-доволна и я усещам хиляди пъти по-дълбоко, където и да отива, каквото и да прави.
Габриел Гарсия Маркес започва да ме изумява. Прекрасни, прекрасни описания. Съжалявам, че вълната от изливащите се думи не се задържа повече в съзнанието ми, за да пресъздам нещо.. Но сега разбирам защо всички говорят така за него. Толкова детайлно и точно описателен, всеки един момент, черта, човек, чувство, идея - всичко е така както трябва пресъздадено, за да може всяка душа да разбере, че е била там, че е видяла. Увлечена в историята, но измъчена от малкия шрифт, с подутото под окото си, с насълзено друго, и с рошава коса, аз съм решена да довърша "Любов по време на холера". И се надявам, наистина, да става все по-добра и накрая да ме впечатли с цялата си мощ.
И така, това е за Маркес. И него подцених в началото. Трябва да мисля малко повече.
Виждам вятъра.. Е, виждам дърветата и как си говорят с него. Може би им разказва много интересни неща, а може би аз просто закъснявам, незнаеща за къде точно, но все пак трябва да се махна оттук.

Хм ?

Не ми се беше случвало да посвещавам нещо тук /или поне така си мисля/, но сега, както след всяко разочарование /или поне такава трябва да е закономерността/ се случва нещо странно.
Явно съм твърде самовглъбена, за да не забележа, че в собствения ми блог има коментари
?!
Ами, много, много, ама много странно, защото идеята беше да е неоткриваем, но явно пак съм сбъркала някъде. Което не е лошо всъщност, само малко неудобно. Преди си крещях и пишех простотии на воля, сега ме е срам от всички тях. Е, случва се.. :)
И все пак това го пиша като голям отговор на коментарите. А какво съм си обещала е твърде сложно или по-скоро скучно, така че не мисля, че има някакво значение. Поне на този етап.
*surprised*

meet me early

What if I say I'm not like the others?
What if I say

Началото винаги е трудно. Уводите не са моята част, изложенията също. Заключенията, изводите - те са тъжни и изгнили, пиша ги с умора и отчаяние. Не си задавам въпроса защо става така, защото не искам да получа отговор. Нямам си работа или не искам да я започна, затова и пиша тук, въпреки липсата на талант. Но пък не ми липсва озлобление, да, днес е хубав ден. Да, не ми е весело. Все пак човек си го търси.. А от тук следва и въпросът: Наистина ли искаме всичко, което ни се случва ?
Малко психология и книги няма да ми се отразят лощо, за да се опитам да разбера това виждане, но все пак ми е трудно да го приема дори така
Та ако исках всяка вечер да пиша по един и същ оплакващ се и недоволен начин, за едни и същи скучни, банални неща, с едно и също настръвление, нямаше ли да е мазохистично?
Твърде мазохистично.
Сънувах измислици. Сънищата показват за какво ти пука все още и ако се окажат хубави се събуждаш радостен, а после реалността те удря по челото и ти се смее в лицето. Прекрасно, чудесно, многоточие.
Чакам телефонно обаждане, слушам гневна музика, искам да говоря бавно, пия вода, слушам Foo Fighters, не ми работи Last.fm-a, някои действия наистина си противоречат, но знам, че трябва да стоя тиха и апатична. Да. Може би е рано, много рано. Може би е глупаво, твърде глупаво. Може би е нереално и неосъществимо, може би аз развалих всичко. Има толкова много възможности и не ми се иска да свърши като последния път. Да, защото го преживях, но всяко преживяване оставя съответните рани, които се отварят по-натам, а тогава боли още повече. Не разбирам от болка и страдания, най-вече защото мисля, че аз съм виновна винаги, че аз ги създавам почти изкуствено, но не - сега не е приятно.
Слушам Three Days Grace - една от малкото им песни, която ми допада, не гледам "Приятели", не гледам "Гладиатор", не гледам "The Sorrow and the Pity".
Да напиша ли използвана фраза или не? Сложна дилема. Не, няма. Днес не е такъв ден. Днес трябва да е хубав ден. Снощи трябваше да е хубаво. Насила, дори с най-силното вярване, не може да привлечеш нищо. Нищичко. Отново ли да чакам ? Не мога, твърде изнервящо, уморително, мъчително е..
Трябваше да направя нещо. Трябваше да направя много неща. Имам да пиша есе, което ще изглежда като някой от постовете ми тук => ще се изложа. Нямам постижения, не мисля логично, практично. И се хващам като удавник за сламка за всеки лъч на хоризонта. А се оказва, че съм в пустинята и това е мираж. Ако всеки един хубав момент е бил мираж, струва ли си да се надявам на още такива? Мазохистично или жалко ? Търся прост отговор. Простите отговори се понасят най-тежко. Засягат те мигновено, след това бавно те убиват. Не задавайте прости въпроси, пазете се. Лошото е, когато на някаква голяма отдаденост контрастира обратното. Дали заради захарта имах енергията да чакам... Може би трябва да я откажа.
Винаги съм имала да признавам нещо. И сега, и предполагам, винаги ще имам. Дали ще се прокълна с тези думи, с тази песен, с това чувство.. Не знам.
Сънувам кошмари - болни деца, безизходица.

Can't you see that I'm needing
Begging for some much more
That you could ever give
I don't want you to adore me
Don't want you to ignore me
When it pleases you

I have played in every toilet
but you still want to spoil it
to prove I've made a big mistake

Имам толкова за признаване. Не виждаш ли, че се нуждая ?

Не мога да завърша по друг начин, не обичам да завършвам нещата, но те винаги искат.

Юли, студ, Юли, студ

всеки път, когато си обещая нещо то прави всичко, за да не стане
защо така
много е студено, тъжно, боли ме окото, подута съм, тъжно ми е, студено ми е, тъжна съм, студено е, мъчно ми е

много, много, много ми е мъчно
и е толкова ужасно
с какво помага това страдание? мисля, че вече е много

Once upon a time.. once upon a time :)

Току-що свърши филмът. Не, преди 15 минути, но така е по-внушително. Исках да започна с повече чувство, с повече топлина, повече любов.

Another great movie
"Имало едно време на запад".
Гледах го заради тати и заради традицията да гледам такива филми. Нямах големи очаквания, всъщност знаех, че е хубав, но за своя жанр. Какво се оказа ? Че се влюбвам в мъжки филми, в зареждане на пистолети или в прекрасно озвучаване ?
Всеки детайл, всеки! тук е от огромно значение, защото историята е проста и прашна, но актьорската игра, музиката, режисурата - всичко, всичко! грабва. И не грабва цялостно, поглъщащо, а те оставя да усещаш звуците с цялото им майсторство и изтънченост, точно такива каквито трябва да са, за да те отведат в този горещ и пуст свят, дори да си сляп.
Не, аз не мога да опиша, просто знаете.. една тръпка, която минава през цялото ви тяло и оставя следа в съзнанието.
Тогава филмът ми е харесал.

Няма с кого да говоря

С усмивка на лице, във вените фрапе, аз пиша за това
нечленоразделни звуци се опитват да разбият веригата на моето мълчание, да,
с всяка глътка минерална вода, с всяка запетая, с всеки ден става все по-трудно и мъчително
затова не не искам да пиша каквото и да било яко
искам не искам - няма никакво значение, защото знам, че няма да мога
о, колко ми се говори с някого
така че да се измъкна от клопката, само чакам, а може би трябва да потърся ?
нови хора къдеее сте ?
няма ги
Billy talent
:)))
колко позьорска музика
колко аз
защо не мога да съм друга
бърн ди евиденс
някой ден ще чета тези неща и ще си мисля някакви работи, нали
липсва ми човек
и какво ли не
голяма липса
а когато започна да мисля, че и това, което имам не е хубаво, наистина става страшно
запетая запетая запетая
аз съм тъжна запетая, мечтая, края
какво хубаво стихотворение ще стане, нали
не искам да бягам повече с поезия или проза
ако продължават да са такива
разни малки неща, които някога казваме или просто си мислим решават да ни покажат колко вжани са били
трябва ли да внимавам с всяко нещо
предполагам, че и с тази изповед посях много семена
и нещата, които казваме на другите, също се оказват с огромно значение
и местата, които посещаваме
ако го бях разбрала малко по-рано
вече ще внимавам малко повече
колкото повече внимаваш, толкова повече осъзнаваш ?
а повече ли живееш
музиката е много хубаво нещо, оценявам я
какво ли не ми дава
замества моите чувства със себе си
ох, трябва да говоря с някого
наложително е
някой, който може да слуша
различни неща .. или поне аз си мисля, че са такива
някой интересен
колкото мен ?
ох, Боже
може би поне съм интересна
гр хр мр
междуметията не стават
защо продължавам да пиша, кажете ми, моля ви се, психологично обяснение за моето състояние
добре ли съм, как съм ?
днес си мислех колко много неща усещам, но не мога да изкажа, опасявам се и че сега е така и наистина съм ТЪПА
много тъпа
какво като разни хора не си мислят за такива неща
милиони други са мислили за уееей уееей по-задълбочени
не ми се правят общи изводи за нещата
без да знам, че наистина съм права
от много време не съм била права
само тъжна, отвратителна, лош човек..
who knows :)

I could be nice

Purple and blue :)

Ако се състезаваме със себе си негативно настроени, няма да стигнем доникъде. Понякога разни неща, без да се замисляме защо са верни, стават такива, само защото някой специален за нас ги е казал. Не знам дали е така, но защо да не е.. Аз се състезавам със себе си, макар че няма кой знае колко за надминаване.. И все пак винаги съм ортицателна, а това не помогна. Грешките, които правим водят до други събития и аз си мислех, че може би благодарение на тях понякога сме по-щастливи. Може би става, ако сме допуснали голяма грешка и сме страдали твърде много, изкупление. Но ако не правим грешки дори няма да се стига до момента със страданието ? Събуждам се и може би още първото нещо, което правя, е грешно. Дали мога да променя този низ от неправилни решения и лесно ли е.. Ако беше едно може би, но във всяко едно отношение, всяка една секунда, с всеки един човек и всяка ситуация - не мисля.
Звуча сякаш пиша есе с огромно нежелание и не искам да продължавам точно заради това. Желанието ни води навсякъде, дори през грешките.