Това щеше да е другото подходящо заглавие за блога, но аз избрах "She belongs somewhere else..."
Донякъде са взаимновключващи се, след определена линия вече не са.
Guess what?
...
1/30/2009
1/29/2009
Книги, чайки и летене
Ако Малкият Принц не беше умрял, книгата може би щеше да бъде втората любима на манекенките след "Алхимикът". Нямам нищо, нищо, наистина нищо против "Малкият принц". Обичам я, много. Първия път, след като я прочетох, просто я затворих и започнах да плача.
Но това, че тя е хубава, не прави останалите книги лоши. Някак идеалистичното и сведено до абстрактна простота и алегория е много осъждано и подценявано от хората. Или защото всичко е казано с пет думи и не би могло да е толкова лесно, или защото се водят по тенденцията да осмиват този тип книги. Което и да е, съветвам ви първо да помислите без предразсъдъци, ако е възможно.
И не създавайте нов писък на модата в критиката - да харесвате всичко, което е било обект на присмех/подигравка. Може пък да е заслужено.
Тааа, както и да е.
Просто като отговор на въпросите ми по-долу "Трябва ли да спра? И аз ли съм от онези, които.... .. ...?" и т.н., един уърд документ ми напомни за себе си. Реших да прочета 20 страници, изписани с нормален, видим шрифт. По-точно - на 20 безполезни листа от едната страна напечатах "Джонатан Ливингстън Чайката" и я прочетох. Едва ли бих могла със сигурност да кажа, че това е книга, вземайки предвид, че е закрепена чрез телбод.. Но беше от онези "impossible is nothing" творби, в които фигурират Понятия с Главни букви, никакви граници и идеалистична насоченост. От една страна, докато четеш, може да откриеш много от собствените си опити - падания и ставания. От друга, след като я затвориш, се изпарява от съзнанието ти, както се изпарява водата от съда с липов чай в стаята ми. И подозирам, че хората съзнателно пускат съдържанието й да отлети, защото знаят, че това не е "Малкият принц", дори "Алхимикът" не е, а толкова ясно, кратко и просто няма възможност да бъде.
Много по-удобно и лесно е да си разочарован и да си циник. Не пропагандирам вечна вяра или пък борба за Съвършенство. Не казвам, че, ние, хората, сме безкрайни същества и сме способни на Всичко, защото сме Свободни.
Тц. Аз доста често прибягвам до краткия изказ на яда, неразбирането и наполовина прекратените опити. Сравнявам всеки процес с еволюцията и се убеждавам в много нисши теории. Но си мисля, че може малко повече. След това още малко. И отново. Винаги има "отвъд" и след като някой има правото да потвърди обратното и да убеждава всички във вечната несправедливост, то трябва да има друг /равен по големина.. .. физика/, който да убеди хората в противоположното.
Твърде неясната ми мисъл е, че всичко, което ни влияе и манипулира, е измислено от хора, а те като цяло са еднакви. Вярно е, че някои достигат къде-къде по-отвъд, но все пак човек сам определя границите си. Не ми се иска в този живот някой, който прекалено дълбоко е като мен, да ме кара да бъда или да не бъда. Всеки може, стига да има глас.
Това май нямаше никакво значение.
Трябва да прочета 2-килограмовите си книги, с тези не се получава.
Все пак..
"Цялото ви тяло, от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото - казваше им Джонатан друг път, - не е нищо друго, освен самата ви мисъл, изразена във форма, която можете да видите. Разкъсате ли оковите на мисълта си, вие ще разкъсате и оковите на тялото си..."
Струва ми се, че това е така. :>
П.С. Съжалявам за "Малкият принц". Там няма Големи Възможности, просто истина и меланхолия.
Но това, че тя е хубава, не прави останалите книги лоши. Някак идеалистичното и сведено до абстрактна простота и алегория е много осъждано и подценявано от хората. Или защото всичко е казано с пет думи и не би могло да е толкова лесно, или защото се водят по тенденцията да осмиват този тип книги. Което и да е, съветвам ви първо да помислите без предразсъдъци, ако е възможно.
И не създавайте нов писък на модата в критиката - да харесвате всичко, което е било обект на присмех/подигравка. Може пък да е заслужено.
Тааа, както и да е.
Просто като отговор на въпросите ми по-долу "Трябва ли да спра? И аз ли съм от онези, които.... .. ...?" и т.н., един уърд документ ми напомни за себе си. Реших да прочета 20 страници, изписани с нормален, видим шрифт. По-точно - на 20 безполезни листа от едната страна напечатах "Джонатан Ливингстън Чайката" и я прочетох. Едва ли бих могла със сигурност да кажа, че това е книга, вземайки предвид, че е закрепена чрез телбод.. Но беше от онези "impossible is nothing" творби, в които фигурират Понятия с Главни букви, никакви граници и идеалистична насоченост. От една страна, докато четеш, може да откриеш много от собствените си опити - падания и ставания. От друга, след като я затвориш, се изпарява от съзнанието ти, както се изпарява водата от съда с липов чай в стаята ми. И подозирам, че хората съзнателно пускат съдържанието й да отлети, защото знаят, че това не е "Малкият принц", дори "Алхимикът" не е, а толкова ясно, кратко и просто няма възможност да бъде.
Много по-удобно и лесно е да си разочарован и да си циник. Не пропагандирам вечна вяра или пък борба за Съвършенство. Не казвам, че, ние, хората, сме безкрайни същества и сме способни на Всичко, защото сме Свободни.
Тц. Аз доста често прибягвам до краткия изказ на яда, неразбирането и наполовина прекратените опити. Сравнявам всеки процес с еволюцията и се убеждавам в много нисши теории. Но си мисля, че може малко повече. След това още малко. И отново. Винаги има "отвъд" и след като някой има правото да потвърди обратното и да убеждава всички във вечната несправедливост, то трябва да има друг /равен по големина.. .. физика/, който да убеди хората в противоположното.
Твърде неясната ми мисъл е, че всичко, което ни влияе и манипулира, е измислено от хора, а те като цяло са еднакви. Вярно е, че някои достигат къде-къде по-отвъд, но все пак човек сам определя границите си. Не ми се иска в този живот някой, който прекалено дълбоко е като мен, да ме кара да бъда или да не бъда. Всеки може, стига да има глас.
Това май нямаше никакво значение.
Трябва да прочета 2-килограмовите си книги, с тези не се получава.
Все пак..
"Цялото ви тяло, от крайчеца на едното крило до крайчеца на другото - казваше им Джонатан друг път, - не е нищо друго, освен самата ви мисъл, изразена във форма, която можете да видите. Разкъсате ли оковите на мисълта си, вие ще разкъсате и оковите на тялото си..."
Струва ми се, че това е така. :>
П.С. Съжалявам за "Малкият принц". Там няма Големи Възможности, просто истина и меланхолия.
Пряка реч:
Слушаш бритпоп и четеш "Хари Потър". Това е добра комбинация. Вероятно си отиват. Слушаш бритпоп и вътрешния си глас, докато се опитваш да запомниш всички думи, които се раждат със скоростта на атмосферата в теб. Записваш. Бритпопът пасва на спомените. Мелоу текстове, характеризиращи мелоу погледи от мелоу времена, които не е трябвало да бъдат такива. Е, хубавите запалки са за ценители.
И аз ще се науча да не си дърпам постоянно ръкавите, дори когато са много дълги. Ще знам кога да погледна човек в очи и да не отместя поглед, докато не каже всичко, което искам да чуя. Ще разбера кога не е удачно да стоиш с кръстосани ръце, демонстрирайки хладнокръвието си. Ще разбера и кога е време да създадеш свой ритъм, за да попаднеш в друг вид недъждовни четвъртъци.
Някой ден, някога, да, може би. Нали? Не харесвам това, което съм писала през май, юни, юли, септември.. А уж са толкова близо до отминалия студ на януари, уж са на една крачка разстояние от безсилието на ноември, уж са съседи на шарения ми, не знам защо любим калдъръмен октомври. Уж и сега нещата са се изменили, но не съвсем. Не колкото трябва. Щом все още зорко ги следя и продължавам да изследвам, щом все още имам време да спра света, за да помисля, вместо да спра да мисля, за да се понеса с вечното въртене.
Тече, всичко тече. Не ми го напомниха нито Хераклит, нито Валери Петров, нито някой друг. Просто вечните слова блеснаха на въображаемия екран на терзанията ми. За всичко си има време. Време, което винаги се мъча да изпреваря, тичам по мокрите улици, а колите минават през локвите, чиито капки, като хиляди стрели, се понасят върху мен. Накрая, задъхана и уморена, се свличам на мокрия път и си казвам "За всичко си има време. Спри се."
Трябва ли да се спра? Трябва ли да приема фактите? Ще ми бъде ли по-лесно? Ще бъде ли по-удобно? И аз ли съм от онези, които цял живот се мъчат, защото живеят с идеята, че това е истинският път към ... каквото и да търсят.
Затварям се в клетката на разсъжденията си и напълно изключвам всичко, което вирее извън нея. Ако се намираш на върха на някоя планина, виждаш целия свят от този връх. Ако се поместиш малко наляво, може да съзреш различни елементи, но ще забравиш за стария пейзаж. Докато някой ден не решиш, че голямата надморска височина не е за теб и не започнеш бавно да слизаш към земята. Тогава светът ще бъде съвсем различен. Няма как да очаквам да знам какви грешки допускам сега, като все още съм част от момента. Не мога да предвидя как ще се променя и може би трябва да се примиря с това.
Знам, че няма да съм очарована от написаното през Януари.
Наистина преди да заспиш виждаш ясно как стоят нещата. Не са нито прекалено трагични, нито ужасно хубави. Средното властва навсякъде - от математиката до всеки глупав миг и грешен избор.
Предполагам няма човек, който да не се е озовавал насред онези моменти, в които си задава изключителния въпрос: Но аз наистина ли съм Аз?
След три секунди това отминава, но наистина ли сме това, което сме?
Колко време трябва да мине, за да запиша историята си обективно? Кой ще извади прашните архиви, за да ме набута в миналото?
Смениха се толкова песни и с всяка се смени и фонът на мислите ми. Толкова съм, толкова сериозна.
Заспивах и си мислех. За едно от нещата, по които опиянена се водех в мъглата. Осъзнах, че празно ме вълнува. Вълнува ме идеята за липсата на неговата обливаща ме в тръпки версия. А тя жива ли е още?
Всяко нещо с времето си.
Дотогава аз по склона, надрана и окаляна, ще се мъча да го стигна.
И аз ще се науча да не си дърпам постоянно ръкавите, дори когато са много дълги. Ще знам кога да погледна човек в очи и да не отместя поглед, докато не каже всичко, което искам да чуя. Ще разбера кога не е удачно да стоиш с кръстосани ръце, демонстрирайки хладнокръвието си. Ще разбера и кога е време да създадеш свой ритъм, за да попаднеш в друг вид недъждовни четвъртъци.
Някой ден, някога, да, може би. Нали? Не харесвам това, което съм писала през май, юни, юли, септември.. А уж са толкова близо до отминалия студ на януари, уж са на една крачка разстояние от безсилието на ноември, уж са съседи на шарения ми, не знам защо любим калдъръмен октомври. Уж и сега нещата са се изменили, но не съвсем. Не колкото трябва. Щом все още зорко ги следя и продължавам да изследвам, щом все още имам време да спра света, за да помисля, вместо да спра да мисля, за да се понеса с вечното въртене.
Тече, всичко тече. Не ми го напомниха нито Хераклит, нито Валери Петров, нито някой друг. Просто вечните слова блеснаха на въображаемия екран на терзанията ми. За всичко си има време. Време, което винаги се мъча да изпреваря, тичам по мокрите улици, а колите минават през локвите, чиито капки, като хиляди стрели, се понасят върху мен. Накрая, задъхана и уморена, се свличам на мокрия път и си казвам "За всичко си има време. Спри се."
Трябва ли да се спра? Трябва ли да приема фактите? Ще ми бъде ли по-лесно? Ще бъде ли по-удобно? И аз ли съм от онези, които цял живот се мъчат, защото живеят с идеята, че това е истинският път към ... каквото и да търсят.
Затварям се в клетката на разсъжденията си и напълно изключвам всичко, което вирее извън нея. Ако се намираш на върха на някоя планина, виждаш целия свят от този връх. Ако се поместиш малко наляво, може да съзреш различни елементи, но ще забравиш за стария пейзаж. Докато някой ден не решиш, че голямата надморска височина не е за теб и не започнеш бавно да слизаш към земята. Тогава светът ще бъде съвсем различен. Няма как да очаквам да знам какви грешки допускам сега, като все още съм част от момента. Не мога да предвидя как ще се променя и може би трябва да се примиря с това.
Знам, че няма да съм очарована от написаното през Януари.
Наистина преди да заспиш виждаш ясно как стоят нещата. Не са нито прекалено трагични, нито ужасно хубави. Средното властва навсякъде - от математиката до всеки глупав миг и грешен избор.
Предполагам няма човек, който да не се е озовавал насред онези моменти, в които си задава изключителния въпрос: Но аз наистина ли съм Аз?
След три секунди това отминава, но наистина ли сме това, което сме?
Колко време трябва да мине, за да запиша историята си обективно? Кой ще извади прашните архиви, за да ме набута в миналото?
Смениха се толкова песни и с всяка се смени и фонът на мислите ми. Толкова съм, толкова сериозна.
Заспивах и си мислех. За едно от нещата, по които опиянена се водех в мъглата. Осъзнах, че празно ме вълнува. Вълнува ме идеята за липсата на неговата обливаща ме в тръпки версия. А тя жива ли е още?
Всяко нещо с времето си.
Дотогава аз по склона, надрана и окаляна, ще се мъча да го стигна.
that's not the shape of my heart
I know that the spades are the swords of a soldier
Чаша мляко в 10:27 и един "Леон".
Няма как, ще бъде по случайност и както ги чуя, по друг начин съм просто недостаъчно каквато и да е.
Не знам защо беше италианец, а целият филм крещеше "Франция" от раетата до решетките, цигарите и прозореца. Излъгах, разбирам.
Но все пак можеше да е французин. Както и да е, това въобще не е важно. Не е важно, че малките момичета не са чак толкова хладнокръвни, мистериозни и изцеждащи те с поглед. Може би само Натали Портман. Кой знае, аз не съм убивала на 12. И все пак не е важно дали историята би могла да се вмести в нашата реалност. Нали ние се вместихме в нея.
Опасно е да гледаш хубави филми един след друг, защото се натрупва прекалено голяма маса от изкуство, разпръсква се, за да я носиш по-лесно през дните, и никога не се разкрива наведнъж, а праща само малки фрагменти, които да те дразнят и мъчат много упорито.
Не знам за другите, но аз обичам самотници/нещастници/грубияни/подчертано необщителни хора. Мазохизмът в мен заема голяма част и не че не се радвам на усмивките и положителното мислене у нягого, просто там, където не изпъква толкова, че да се чувстваш като в стая, изпълнена със смехотворен газ, ми е малко по-интересно.
И да, мога да си обясня донякъде тази тенденция. Все пак има розови и зелени хора и може би е ясно, че аз бих предпочела зелените. Но аз не съм точно зелена, нито пък точно розова. Аз съм такава, която би се влюбила в Жан Рено, която абсолютно разбира Матилда, която обожава такива криви носове и ще си пуска любимите сцени over and over again, докато не събере мързела си в чувал и не го изхвърли, за да гледа филма отново.
Така се случва. А и наистина тези толкова искрено незнаещи очи, високото чело и прекрасният нос ме приковаха и слушах, и гледах, и дори се изненадах, но ми хареса.
Боя се, че отново ще закъснея, че няма да мога да обясня, но whatever. Защо тук няма наемни убийци с тиранти, които отнемат животи без чувство, но отварят прозореца си за една саксия с най-топлото чувство на света?
Моля някой да изскубе корените ми.
"I think we'll be okay here, Leon."
Чаша мляко в 10:27 и един "Леон".
Няма как, ще бъде по случайност и както ги чуя, по друг начин съм просто недостаъчно каквато и да е.
Не знам защо беше италианец, а целият филм крещеше "Франция" от раетата до решетките, цигарите и прозореца. Излъгах, разбирам.
Но все пак можеше да е французин. Както и да е, това въобще не е важно. Не е важно, че малките момичета не са чак толкова хладнокръвни, мистериозни и изцеждащи те с поглед. Може би само Натали Портман. Кой знае, аз не съм убивала на 12. И все пак не е важно дали историята би могла да се вмести в нашата реалност. Нали ние се вместихме в нея.
Опасно е да гледаш хубави филми един след друг, защото се натрупва прекалено голяма маса от изкуство, разпръсква се, за да я носиш по-лесно през дните, и никога не се разкрива наведнъж, а праща само малки фрагменти, които да те дразнят и мъчат много упорито.
Не знам за другите, но аз обичам самотници/нещастници/грубияни/подчертано необщителни хора. Мазохизмът в мен заема голяма част и не че не се радвам на усмивките и положителното мислене у нягого, просто там, където не изпъква толкова, че да се чувстваш като в стая, изпълнена със смехотворен газ, ми е малко по-интересно.
И да, мога да си обясня донякъде тази тенденция. Все пак има розови и зелени хора и може би е ясно, че аз бих предпочела зелените. Но аз не съм точно зелена, нито пък точно розова. Аз съм такава, която би се влюбила в Жан Рено, която абсолютно разбира Матилда, която обожава такива криви носове и ще си пуска любимите сцени over and over again, докато не събере мързела си в чувал и не го изхвърли, за да гледа филма отново.
Така се случва. А и наистина тези толкова искрено незнаещи очи, високото чело и прекрасният нос ме приковаха и слушах, и гледах, и дори се изненадах, но ми хареса.
Боя се, че отново ще закъснея, че няма да мога да обясня, но whatever. Защо тук няма наемни убийци с тиранти, които отнемат животи без чувство, но отварят прозореца си за една саксия с най-топлото чувство на света?
Моля някой да изскубе корените ми.
"I think we'll be okay here, Leon."
1/27/2009
paris, je t'aime
Стройте се в редица и тихо си прошепвайте наум, че имате правото да сте безразсъдни до толкова, че да летите с всяка следваща минута. И ако водата е без цвят и без вкус, а трейлърите - неизброими, то аз съм като онези капки по дърветата, които очакват да съберат сили и да паднат. Звукът от падането им е по-хубав от пиано джаз. Затваряне на клепач в нощта. Чужди мигли се разхождат по лицето ти. По-скоро прилича на "The blower's Daughter" или другото име на простотата и чистотата, скрепени с вдъхновение и красота.
00:00
I.
I love your tie, that color!
Nice going, dad.
Ricky.
Coming, dad.
What do you think you're doing?
I'm so proud of you. You didn't screw up once!
II.
And so it is.. Just like you said it would be
I saw this face, this vision. You were perfect.
Hello, stranger.
I love you. I love everything about you.
You're wonderful.
Don't you ever forget it.
He's very pretty.
She is .. very tall.
Did you ever love me?
Are you flirting with me?
Maybe.
It's not a war.
..to dream of caramel..
Hello, stranger.
00:00
I.
I love your tie, that color!
Nice going, dad.
Ricky.
Coming, dad.
What do you think you're doing?
I'm so proud of you. You didn't screw up once!
II.
And so it is.. Just like you said it would be
I saw this face, this vision. You were perfect.
Hello, stranger.
I love you. I love everything about you.
You're wonderful.
Don't you ever forget it.
He's very pretty.
She is .. very tall.
Did you ever love me?
Are you flirting with me?
Maybe.
It's not a war.
..to dream of caramel..
Hello, stranger.
Nutshell
Тихо!
Мина един месец, цял месец.
От какво е минал един месец?
От нищо.
Или пък от достатъчно много.
От минус двадесет и повече градуса и възможност за оправдание. Мина един месец от чашите дълго сутрешно кафе, които ме побъркваха. Мина месец от клетата ми дневна самота, в която не знам как оцелях. Мина един месец, че и повече.
Искаш да ми кажеш нещо? Хубаво, аз слушам. Слушам постоянно, слушам и попивам. Тежкото е, че никога не забравям.
Всички мечтаем и сме особено възвисени. Всеки е философ и започва, разбивайки клишета с детската си чистота и нов стил. Няма такова нещо. Все тая. Забравих отцепническите си идеи, но помня предпоставките за началото на Възраждането. Помня, помня, помня.
Помня рождените дни на хора, които едва ли някога ще познавам. Помня какво са казали други, още по-велики от тях. А помня и всички скапани мисли на онези, в които съм видяла нещо.
Помня как се казва чичото на прабабата на най-добрата приятелка на някого, с когото съм провела разговор, състоящ се от 2 думи. Събирам глупавата информация и си мисля, че това е важно.
Напред-назад, напред-назад. Бавно се полюшва лодката в езерото, създавайки концентрични окръжности. Аз стоя насред зеления рай на спокойствието и си мисля "Пи по ер по ер".
Спри се, изчислително същество. Дори не си добра.
Чоплих семки, ядох сладолед. Сладоледът беше ужасен, на около 5 месеца стоене във фризер. Семките са не по-малко боклук. Всъщност семките са скука.
Денят се завъртя така, защото не се наспах. Толкова спокойно щях да гледам Райън Рейнълдс и другите, чиито имена не знам, но вратата се отвори. Тъкмо бях изяла едно кисело мляко и се чудех на хората, които "правят интерпретации, разсъждават за края на света и ядат пица" и вратата се отвори за втори път. Райберът ме пази от прокажени и пратеници на Хадес, но всички от плът и кръв не са чували за думата "съобразителност".
Както и да не, не съм почитателка на имена и точни описания.
Само за '"Весела" пиша, но това е, 'щото тя е tough. Аха, точната дума. Тя прехапва устни и си пуска Feeder, тя усеща трепетите си от страх в тъмнината, стои там 20 минути и не отстъпва. Тя, на другия ден, е изгубила интерес към това да е друга и отново сама скача в тенджерата и започва да се бърка. И всичко заради едни 4 часа сън и 4 тона "не знам какво искам".
Скучна, стара, повторена история. Паякът в банята ми се струва по-забавен. И петното на новия килим. И препълненото кошче. И един син пуловер. Всичко около мен. Но най-важното е, че видиш ли светлина, подминал си табелата.
Тихо!
Мина един месец, цял месец.
От какво е минал един месец?
От нищо.
Или пък от достатъчно много.
От минус двадесет и повече градуса и възможност за оправдание. Мина един месец от чашите дълго сутрешно кафе, които ме побъркваха. Мина месец от клетата ми дневна самота, в която не знам как оцелях. Мина един месец, че и повече.
Искаш да ми кажеш нещо? Хубаво, аз слушам. Слушам постоянно, слушам и попивам. Тежкото е, че никога не забравям.
Всички мечтаем и сме особено възвисени. Всеки е философ и започва, разбивайки клишета с детската си чистота и нов стил. Няма такова нещо. Все тая. Забравих отцепническите си идеи, но помня предпоставките за началото на Възраждането. Помня, помня, помня.
Помня рождените дни на хора, които едва ли някога ще познавам. Помня какво са казали други, още по-велики от тях. А помня и всички скапани мисли на онези, в които съм видяла нещо.
Помня как се казва чичото на прабабата на най-добрата приятелка на някого, с когото съм провела разговор, състоящ се от 2 думи. Събирам глупавата информация и си мисля, че това е важно.
Напред-назад, напред-назад. Бавно се полюшва лодката в езерото, създавайки концентрични окръжности. Аз стоя насред зеления рай на спокойствието и си мисля "Пи по ер по ер".
Спри се, изчислително същество. Дори не си добра.
Чоплих семки, ядох сладолед. Сладоледът беше ужасен, на около 5 месеца стоене във фризер. Семките са не по-малко боклук. Всъщност семките са скука.
Денят се завъртя така, защото не се наспах. Толкова спокойно щях да гледам Райън Рейнълдс и другите, чиито имена не знам, но вратата се отвори. Тъкмо бях изяла едно кисело мляко и се чудех на хората, които "правят интерпретации, разсъждават за края на света и ядат пица" и вратата се отвори за втори път. Райберът ме пази от прокажени и пратеници на Хадес, но всички от плът и кръв не са чували за думата "съобразителност".
Както и да не, не съм почитателка на имена и точни описания.
Само за '"Весела" пиша, но това е, 'щото тя е tough. Аха, точната дума. Тя прехапва устни и си пуска Feeder, тя усеща трепетите си от страх в тъмнината, стои там 20 минути и не отстъпва. Тя, на другия ден, е изгубила интерес към това да е друга и отново сама скача в тенджерата и започва да се бърка. И всичко заради едни 4 часа сън и 4 тона "не знам какво искам".
Скучна, стара, повторена история. Паякът в банята ми се струва по-забавен. И петното на новия килим. И препълненото кошче. И един син пуловер. Всичко около мен. Но най-важното е, че видиш ли светлина, подминал си табелата.
Тихо!
слипнот :>
Когато няма теми, няма преоблаваща тъга, няма миниатюрна трагедия на фона на периода, няма нищо в скучната, огледална на вчерашната, вторник вечер, си съчиняваш нещо и толкова.
I can't take my eyes off you
I can't take my eyes off you
can't take my eyes off you
can't take my eyes off you
...
can't take my eyes off you
I can't take my eyes, eyes, eyes...
Може ли да напиша нещо под влияние на това, че не съм спала, че си изписах ръцете по философия, че исках да се наспя, но нахълтаха роднини и всичко тръгна наникъде..
Kакъв човек трябва да си, за да направиш топ 3 на най-добрите пожелания за рождения си ден?
Аз бих го направила, но съзнателно не си позволявам да категоризирам и систематизирам всеки малък порив и всеки хаотично движещ се атом.
А колко готин трябва да си, за да влезнеш в топ 3? :>
Ключът е в това просто да обичаш, без да си горд :)
Усмивки и обич - не звучи като мен!
Но аз много го обичам. Обичам го, защото има смешна стойка, адски различно-забавен е и винаги знае защо се смея! Някой ден ще порасне и ще стане гадняр или ще спре да е забавен, но.. има време. Аз вярвам в него. Макар че се уморих да вярвам в хора и след това да се убеждавам, че е било напразно. Вярвам, че ще стане велик, но гледам да не му го казвам. Кажеш ли на някого, че вярваш в него, каузата е загубена.
Не, не съм влюбена в него, просто много го обичам.
И за жалост той не знае, но и аз не съм човекът, който повтаря такива неща често. Но въобще не е нужно - не ме мъчи, рядко се сещам. И все пак понякога е хубаво да знаеш, че обичаш, чисто и безкористно. Доколкото е възможно. А и вече ме изпревариха, така че тази мила обич топли само мен сега.
Днес се е родил Моцарт. Днес е умрял Верди. Днес през 1948 г. е записана първата касетка.
Днес е роден и фенът на Марио Пузо и "Патиланци", който винаги може да се изкаже компетентно за това колко вкусно е да ядеш карантия, да те изуми, когато най-малко очакваш, и да бъде вечно тъжен и щастлив в неосъзнатата си уникалност.
Владислав!
Ако знаеше какво съм написала, нямаше да има никакъв топ 3, а само това.. :)
И ето, отново ме кара да се усмихвам.
I can't take my eyes off you
I can't take my eyes off you
can't take my eyes off you
can't take my eyes off you
...
can't take my eyes off you
I can't take my eyes, eyes, eyes...
Може ли да напиша нещо под влияние на това, че не съм спала, че си изписах ръцете по философия, че исках да се наспя, но нахълтаха роднини и всичко тръгна наникъде..
Kакъв човек трябва да си, за да направиш топ 3 на най-добрите пожелания за рождения си ден?
Аз бих го направила, но съзнателно не си позволявам да категоризирам и систематизирам всеки малък порив и всеки хаотично движещ се атом.
А колко готин трябва да си, за да влезнеш в топ 3? :>
Ключът е в това просто да обичаш, без да си горд :)
Усмивки и обич - не звучи като мен!
Но аз много го обичам. Обичам го, защото има смешна стойка, адски различно-забавен е и винаги знае защо се смея! Някой ден ще порасне и ще стане гадняр или ще спре да е забавен, но.. има време. Аз вярвам в него. Макар че се уморих да вярвам в хора и след това да се убеждавам, че е било напразно. Вярвам, че ще стане велик, но гледам да не му го казвам. Кажеш ли на някого, че вярваш в него, каузата е загубена.
Не, не съм влюбена в него, просто много го обичам.
И за жалост той не знае, но и аз не съм човекът, който повтаря такива неща често. Но въобще не е нужно - не ме мъчи, рядко се сещам. И все пак понякога е хубаво да знаеш, че обичаш, чисто и безкористно. Доколкото е възможно. А и вече ме изпревариха, така че тази мила обич топли само мен сега.
Днес се е родил Моцарт. Днес е умрял Верди. Днес през 1948 г. е записана първата касетка.
Днес е роден и фенът на Марио Пузо и "Патиланци", който винаги може да се изкаже компетентно за това колко вкусно е да ядеш карантия, да те изуми, когато най-малко очакваш, и да бъде вечно тъжен и щастлив в неосъзнатата си уникалност.
Владислав!
Ако знаеше какво съм написала, нямаше да има никакъв топ 3, а само това.. :)
И ето, отново ме кара да се усмихвам.
1/26/2009
No hero in her sky
Dan: Everybody wants to be happy.
Larry: Depressives don't. They want to be unhappy to confirm they're depressed. If they were happy they couldn't be depressed anymore. They'd have to go out into the world and live. Which can be depressing.
И това е само част, но за всичко друго има утре.
Larry: Depressives don't. They want to be unhappy to confirm they're depressed. If they were happy they couldn't be depressed anymore. They'd have to go out into the world and live. Which can be depressing.
И това е само част, но за всичко друго има утре.
And so it is... just..
Ежедневният бюлетин на разклатените усещания и чувство за ориентация в живота
представя
поредния ми опит да запълня едни 15-20 минути
Събра се доста и аз виждам подсъзнателните шевове, които започват един по един да се късат, защото искат да разкажа всичко, а аз не мога да им угодя. Защото съм един хаотичен човек, разчитащ на произвола, който случайно може би ще ме спаси.
Вече не ми се разглеждат познатите места, не ми се четат мъдрости, не ми се занимава с рутината.
На един голям дървен шах, покрит с прах, пълен с огромни пешки и царе, е поставена моята обичана камара "Екран". Не, не са толкова много, но изчислени в единици "стойност" и "значение" се равняват на много.
Навън малките капчици дъжд висят като обеци на най-крехките клонки на дъвретата. Аз стоя в една наполовина осветена стая, защото шнурът на щорите се превърна в конец. Заради мен. Явно в 2-3 поста преди този отново съм слушала края на "Inside I'm dancing". Когато искам да се върна към някой филм и няма как да го гледам отново от начало-докрай, слушам любимите си сцени. Media Player Classic понякога ми е много по-скъпа от foobar-а. От край време обичам да зациклям на едно нещо и да не осъзнавам как се движа милиметър напред, милиметър назад. В някакъв своеобразен транс - нищо не научавам, просто слушам и е хубаво.
Докато не реша да избутам старите навици, старите мелодии, старите сцени от старите любими филми - за да открия нови. "Inside I'm dancing" например гледах още през август, но го хванах след 20-тата минута. Много по-късно, чак през декември, реших да го изтегля и гледам сериозно. Разбира се, отново чаках любимите си моменти и сега отново разчитам на тях, когато си го припомням. А има още много, наистина много.
Докато гледах "The Elephant man" се чувствах привидно жестока. Притисната от едно странно чувство, обземащо ме, исках да спра и да изчезна в онази история, където ме няма. Очите ми се насълзиха в момент, който може би не е най-надежден за сълзи. В няколко други се опитвах да закрия монитора с ръка, но това са детски истории. Трябва да гледаш. По време на кадъра с приближението към лицето на моя любим Сър Антъни Хопкинс, когато показваха изпълващите се със солена вода очи, аз очаквах веднага след това внезапен контраст с другото лице. Очаквах да не спя заради шока, точно както преди много години се ужасих от едно зловещо същество в епизод на "До краен предел". Събраха се толкова неща, от които ме е страх. Ако снощи бях стъпила на твърдата позиция, че силните оцеляват и няма как да очакваш от другите дори 60% коефицент на полезно действие в полза на равенството, то днес тази твърдост се разми и аз не съм съвсем сигурна какво да мисля. Хората, с които се срещам, книгите, които чета, музиката, която ме съпровожда из дъждовните закъснения, репликите, които чувам, погледите, които ме стрелят - всички тях запазвам в газовата камера на своето сърце. Витаят опиянени и отвреме-навреме се обаждат, но никога нито едно от тях не успява да достигне върха и да ме залее с цялата си яснота. И с този филм, и с всички останали се случва това. Някоя нощ ще сънувам циркове през XIX век, в друга ще се сетя за онзи Иисус от "Сблъсъци", който гледах пред телевизора и който веднага след Стереофоникс обикнах. Сега не мога да ви го преразкажа последователно. В главата ми са преплетени в безкрайна мрежа персонажи, режисьори, цитати, музика, предмети, страници, изображения, автори, класации, части от статии.. И не мога да ги подредя. Започнах да гледам телевизия, за да открия някой филм. Гледах пет минути от началото, три от средата и няколко пъти края на "Джуд". Този филм ме преследваше през зимната ваканция, но аз гледах толкова частици от него, вече дори не знам дали ми е нужен. Станах като тати - каквото и да видя, знам кой е филмът, без дори да съм го гледала, или по някаква странна случайност съм гледала 1/8 от него, която се оказва достатъчна. Толкова повърхностно, срамувам се.
Преди три години лежах на кривото легло и се правех на приятно разсеяна, докато Клайв Оуен пишеше разни мръсотии в "Closer". Не го догледах. Снощи хванах същата сцена, а малко по-късно и самия край. Вече съм влюбена във филма, а все още не съм го изгледала. Дъждът цяла нощ шиба, за да успея да се наспя, а сега ми остават някакви си 15 минути, за да се влюбя в "Closer". Чувствата ми са малко забавени. Винаги изникват след като приливът си е заминал, а на брега са останали само грозни водорасли и 1001 рака.
Четох за Джоузеф Мерик, четох и превеждах на нашите. Ако не слушаха безполезните ми вълнения, положително щях да полудея.
Докато не знаех какво искам, стигнах до идеята, че трябва поне година да съм стажантка в психиатрична клиника. Животът в България не е филм на Линч, не е нереален като произведение на Камерън, не е интригуващ като работата на Кристофър Нолан. Или пък е?
Истината е, че freaks има навсякъде и аз ги виждам през нормалната кожа, нормалната глава, нормалните тела. Истината е, че познавам The Shadow Man, познавам младежа, който крещи на майка си, пребива жена си, живее в дупка, без ток и вода. Познавам онова състарено копие на Дичо, което спи, където намери и пие ракии за петдесет стотинки. Познавах и най-милото същество, което не можеше да каже и една членоразделна дума, но винаги ми вдигаше ръка и се усмихваше, когато го виждах. И аз с най-голяма радост го поздравявах. Дори му давах цигари по времето, когато съжителствах с нашите и дима от син Трезор.
Не мога да напиша сценарий на базата на вътрешната бъркотия, царяща в дълбините на една влажна кухина. Не мога да подредя толкова много. Прекалено еклектично се отнасям към всичкото.
Хората на всичкото са хора на нищото. Хората на всекиго са хора на никого.
За филмите и симбиозата малко по-късно, под въздействието на друг саундтрак.
"Closer" ме чака. Пуснах го. Измина минута и ето - вече го обичам.
представя
поредния ми опит да запълня едни 15-20 минути
Събра се доста и аз виждам подсъзнателните шевове, които започват един по един да се късат, защото искат да разкажа всичко, а аз не мога да им угодя. Защото съм един хаотичен човек, разчитащ на произвола, който случайно може би ще ме спаси.
Вече не ми се разглеждат познатите места, не ми се четат мъдрости, не ми се занимава с рутината.
На един голям дървен шах, покрит с прах, пълен с огромни пешки и царе, е поставена моята обичана камара "Екран". Не, не са толкова много, но изчислени в единици "стойност" и "значение" се равняват на много.
Навън малките капчици дъжд висят като обеци на най-крехките клонки на дъвретата. Аз стоя в една наполовина осветена стая, защото шнурът на щорите се превърна в конец. Заради мен. Явно в 2-3 поста преди този отново съм слушала края на "Inside I'm dancing". Когато искам да се върна към някой филм и няма как да го гледам отново от начало-докрай, слушам любимите си сцени. Media Player Classic понякога ми е много по-скъпа от foobar-а. От край време обичам да зациклям на едно нещо и да не осъзнавам как се движа милиметър напред, милиметър назад. В някакъв своеобразен транс - нищо не научавам, просто слушам и е хубаво.
Докато не реша да избутам старите навици, старите мелодии, старите сцени от старите любими филми - за да открия нови. "Inside I'm dancing" например гледах още през август, но го хванах след 20-тата минута. Много по-късно, чак през декември, реших да го изтегля и гледам сериозно. Разбира се, отново чаках любимите си моменти и сега отново разчитам на тях, когато си го припомням. А има още много, наистина много.
Докато гледах "The Elephant man" се чувствах привидно жестока. Притисната от едно странно чувство, обземащо ме, исках да спра и да изчезна в онази история, където ме няма. Очите ми се насълзиха в момент, който може би не е най-надежден за сълзи. В няколко други се опитвах да закрия монитора с ръка, но това са детски истории. Трябва да гледаш. По време на кадъра с приближението към лицето на моя любим Сър Антъни Хопкинс, когато показваха изпълващите се със солена вода очи, аз очаквах веднага след това внезапен контраст с другото лице. Очаквах да не спя заради шока, точно както преди много години се ужасих от едно зловещо същество в епизод на "До краен предел". Събраха се толкова неща, от които ме е страх. Ако снощи бях стъпила на твърдата позиция, че силните оцеляват и няма как да очакваш от другите дори 60% коефицент на полезно действие в полза на равенството, то днес тази твърдост се разми и аз не съм съвсем сигурна какво да мисля. Хората, с които се срещам, книгите, които чета, музиката, която ме съпровожда из дъждовните закъснения, репликите, които чувам, погледите, които ме стрелят - всички тях запазвам в газовата камера на своето сърце. Витаят опиянени и отвреме-навреме се обаждат, но никога нито едно от тях не успява да достигне върха и да ме залее с цялата си яснота. И с този филм, и с всички останали се случва това. Някоя нощ ще сънувам циркове през XIX век, в друга ще се сетя за онзи Иисус от "Сблъсъци", който гледах пред телевизора и който веднага след Стереофоникс обикнах. Сега не мога да ви го преразкажа последователно. В главата ми са преплетени в безкрайна мрежа персонажи, режисьори, цитати, музика, предмети, страници, изображения, автори, класации, части от статии.. И не мога да ги подредя. Започнах да гледам телевизия, за да открия някой филм. Гледах пет минути от началото, три от средата и няколко пъти края на "Джуд". Този филм ме преследваше през зимната ваканция, но аз гледах толкова частици от него, вече дори не знам дали ми е нужен. Станах като тати - каквото и да видя, знам кой е филмът, без дори да съм го гледала, или по някаква странна случайност съм гледала 1/8 от него, която се оказва достатъчна. Толкова повърхностно, срамувам се.
Преди три години лежах на кривото легло и се правех на приятно разсеяна, докато Клайв Оуен пишеше разни мръсотии в "Closer". Не го догледах. Снощи хванах същата сцена, а малко по-късно и самия край. Вече съм влюбена във филма, а все още не съм го изгледала. Дъждът цяла нощ шиба, за да успея да се наспя, а сега ми остават някакви си 15 минути, за да се влюбя в "Closer". Чувствата ми са малко забавени. Винаги изникват след като приливът си е заминал, а на брега са останали само грозни водорасли и 1001 рака.
Четох за Джоузеф Мерик, четох и превеждах на нашите. Ако не слушаха безполезните ми вълнения, положително щях да полудея.
Докато не знаех какво искам, стигнах до идеята, че трябва поне година да съм стажантка в психиатрична клиника. Животът в България не е филм на Линч, не е нереален като произведение на Камерън, не е интригуващ като работата на Кристофър Нолан. Или пък е?
Истината е, че freaks има навсякъде и аз ги виждам през нормалната кожа, нормалната глава, нормалните тела. Истината е, че познавам The Shadow Man, познавам младежа, който крещи на майка си, пребива жена си, живее в дупка, без ток и вода. Познавам онова състарено копие на Дичо, което спи, където намери и пие ракии за петдесет стотинки. Познавах и най-милото същество, което не можеше да каже и една членоразделна дума, но винаги ми вдигаше ръка и се усмихваше, когато го виждах. И аз с най-голяма радост го поздравявах. Дори му давах цигари по времето, когато съжителствах с нашите и дима от син Трезор.
Не мога да напиша сценарий на базата на вътрешната бъркотия, царяща в дълбините на една влажна кухина. Не мога да подредя толкова много. Прекалено еклектично се отнасям към всичкото.
Хората на всичкото са хора на нищото. Хората на всекиго са хора на никого.
За филмите и симбиозата малко по-късно, под въздействието на друг саундтрак.
"Closer" ме чака. Пуснах го. Измина минута и ето - вече го обичам.
1/25/2009
Хората.
Прехапвам устни и започвам. Дейвид Линч е извратен.
/http://dead-mime.deviantart.com/
Стоя и гледам. Черно-бял. Черно-бял. Черно-бял.
В стаята става тъмно, пада мрак, тя също става черно-бяла.
Антъни Хопкинс, Джон Хърт..
Прекрасна музика, началото те грабва. Настаняваш се и очакваш шедьовъра на Линч. Очакваш порой от сълзи и трогателни сцени.
А всъщност просто тръпнеш от ужас, за да видиш лицето.
Аз го бях виждала и преди това. Но очаквах.
Много, много харесах началото, много харесах почти ужасяващите моменти, в които може нещо отвратително да се появи. Много добър подход, много добра режисура. И черно-бялото така се вписваше. Много харесах тези flashing moments, които скицират как всичко наистина е започнало. В страха обичам мистерията и възможностите да се плашиш още повече чрез догадки.
Но този филм не е страшен, това не е целта му. Не трябва да плаши. Трябва да разчувства, да докосне, да трогне, да изуми, да съкруши. Да промени чрез идея.
Определено имаше толкова контрасти в характерите, толкова аспекти, към които да се насочиш. Но като цяло всички бяха еднакви - еднакво животни, еднакво хора.
Има къде да зажумиш от ужас, да те боли за него, да се отвратиш, да мразиш антигероите, да ги проклинаш, да повтаряш "Боже". О, има такива сцени, които ме плашат повече от майката в "Психо"!
Но накрая не се оказаха те най-важното.
Аз се озовах за втори път лице в лице с въпрос, задаван и преди.
И ето какво разбрах.
Няма добри хора. Има само егоизъм и суета. Състраданието също е егоизъм. А ако премине в любов - то това е страх да не те захвърлят, ако се озовеш от другата страна.
Този филм не показва как сме равни и еднакви, дори много по-малки от други. Филмът е подчертано садистичен и за мен не издига човешката доброта в култ. Поне аз не разбирам как може да останеш задоволен, след като хората ти подават ръка единствено, за да докажат на себе си, че са хора?
И как някой може да търси толкова подкрепа и да им повярва?
Може би може. Може би любовта е подкрепа.
Възхитихте се на Антъни Хопкинс, нали? Защото и вие бихте направили същото. Защото сте хора. И не ми казвайте, че и "другите" също са хора. Защото все пак точно ВИЕ ще бъдете така добри да подадете ръка на "нещото", паднало в калта.
Затова плачем, докато гледаме, и сме щастливи, че чувстваме. Че разбираме съдбата на различните от нас.
Не е нужно да си учил биология, за да го разбереш. Силните оцеляват. Без значение колко голям е черепът ти, ако покажеш, че вътре виреят страх и жажда за спасение и обич, някой просто те избира за свое изкупление. И си мисли, че е добър.
Силните оцеляват. Но наистина не знам кои са те.
Боже.
/http://dead-mime.deviantart.com/
Стоя и гледам. Черно-бял. Черно-бял. Черно-бял.
В стаята става тъмно, пада мрак, тя също става черно-бяла.
Антъни Хопкинс, Джон Хърт..
Прекрасна музика, началото те грабва. Настаняваш се и очакваш шедьовъра на Линч. Очакваш порой от сълзи и трогателни сцени.
А всъщност просто тръпнеш от ужас, за да видиш лицето.
Аз го бях виждала и преди това. Но очаквах.
Много, много харесах началото, много харесах почти ужасяващите моменти, в които може нещо отвратително да се появи. Много добър подход, много добра режисура. И черно-бялото така се вписваше. Много харесах тези flashing moments, които скицират как всичко наистина е започнало. В страха обичам мистерията и възможностите да се плашиш още повече чрез догадки.
Но този филм не е страшен, това не е целта му. Не трябва да плаши. Трябва да разчувства, да докосне, да трогне, да изуми, да съкруши. Да промени чрез идея.
Определено имаше толкова контрасти в характерите, толкова аспекти, към които да се насочиш. Но като цяло всички бяха еднакви - еднакво животни, еднакво хора.
Има къде да зажумиш от ужас, да те боли за него, да се отвратиш, да мразиш антигероите, да ги проклинаш, да повтаряш "Боже". О, има такива сцени, които ме плашат повече от майката в "Психо"!
Но накрая не се оказаха те най-важното.
Аз се озовах за втори път лице в лице с въпрос, задаван и преди.
И ето какво разбрах.
Няма добри хора. Има само егоизъм и суета. Състраданието също е егоизъм. А ако премине в любов - то това е страх да не те захвърлят, ако се озовеш от другата страна.
Този филм не показва как сме равни и еднакви, дори много по-малки от други. Филмът е подчертано садистичен и за мен не издига човешката доброта в култ. Поне аз не разбирам как може да останеш задоволен, след като хората ти подават ръка единствено, за да докажат на себе си, че са хора?
И как някой може да търси толкова подкрепа и да им повярва?
Може би може. Може би любовта е подкрепа.
Възхитихте се на Антъни Хопкинс, нали? Защото и вие бихте направили същото. Защото сте хора. И не ми казвайте, че и "другите" също са хора. Защото все пак точно ВИЕ ще бъдете така добри да подадете ръка на "нещото", паднало в калта.
Затова плачем, докато гледаме, и сме щастливи, че чувстваме. Че разбираме съдбата на различните от нас.
Не е нужно да си учил биология, за да го разбереш. Силните оцеляват. Без значение колко голям е черепът ти, ако покажеш, че вътре виреят страх и жажда за спасение и обич, някой просто те избира за свое изкупление. И си мисли, че е добър.
Силните оцеляват. Но наистина не знам кои са те.
Боже.
1/24/2009
You can't stop the rain
-Колко е часът?
-Време да подишаш малко.
-Аз дишам.
-Не дишаш.
-Дишам. Постоянно. Как бих живяла иначе?
-Толкова си бледа, дори очите ти са по-бледи.
-Това е от зимата. Променят цвета си, за да се адаптират.
-Значи през зимата имаш сиви очи?
-Почти. През лятото са сини, а есента стават леко зеленикави.
-Очите са прозорец към душата, нали знаеш?
-А моите се нагаждат към студа и топлината..
-Какво ще правиш с всичко това? Наистина?
-Нямам идея.
-Не, имаш много идеи.
-Идеи на дребно. За днес, за утре, за деня след утре и по-нататък, и по-нататък..
-18:18
-18:18
-Винаги е толкова, винаги виждаш двойни часове.
-Знам.
Нямаш време да избуташ купчината глупости, в която си се заровил, нямаш време да се усмихваш на другите без закъснение, нямаш време да проумееш, че знаеш наизуст причините и последствията, но никога не си разбирал поемата. Нямаш време, защото най-големият ти проблем е, че нямаш време.
Винаги виждам двойни часове, но помня много изнизали се нощи, в които виждах какви ли не очеизваждащи знаци, които всъщност не означаваха нищо. Така ще си спомням и тези 21:21, 17:17, 13:13 и така нататък..
Виждам ги всеки ден в почти всички часове. И е нормално, защото 24 пъти в денонощие цифрите се нагласяват, но тези тук искат да извадят очите ми. Както и да е, истинските знаци са други и сигурно нямам никаква идея как някой ден ще си кажа "Боже, защо не съм забелязала толкова дълго време?".
Закъснявам.
-Време да подишаш малко.
-Аз дишам.
-Не дишаш.
-Дишам. Постоянно. Как бих живяла иначе?
-Толкова си бледа, дори очите ти са по-бледи.
-Това е от зимата. Променят цвета си, за да се адаптират.
-Значи през зимата имаш сиви очи?
-Почти. През лятото са сини, а есента стават леко зеленикави.
-Очите са прозорец към душата, нали знаеш?
-А моите се нагаждат към студа и топлината..
-Какво ще правиш с всичко това? Наистина?
-Нямам идея.
-Не, имаш много идеи.
-Идеи на дребно. За днес, за утре, за деня след утре и по-нататък, и по-нататък..
-18:18
-18:18
-Винаги е толкова, винаги виждаш двойни часове.
-Знам.
Нямаш време да избуташ купчината глупости, в която си се заровил, нямаш време да се усмихваш на другите без закъснение, нямаш време да проумееш, че знаеш наизуст причините и последствията, но никога не си разбирал поемата. Нямаш време, защото най-големият ти проблем е, че нямаш време.
Винаги виждам двойни часове, но помня много изнизали се нощи, в които виждах какви ли не очеизваждащи знаци, които всъщност не означаваха нищо. Така ще си спомням и тези 21:21, 17:17, 13:13 и така нататък..
Виждам ги всеки ден в почти всички часове. И е нормално, защото 24 пъти в денонощие цифрите се нагласяват, но тези тук искат да извадят очите ми. Както и да е, истинските знаци са други и сигурно нямам никаква идея как някой ден ще си кажа "Боже, защо не съм забелязала толкова дълго време?".
Закъснявам.
...как иначе...
Every feeling that I get
But I haven't missed you yet
Only when I stop to think about it
Ако някой browse-ва в Гуугъл тази част от тази песен, нищо чудно някога да ме открие. Но не вярвам.
Когато започнеш да оставяш натрапчивите мисли да се спрат за секунда, да разберат, че са нежелани и да си тръгнат, може много лесно да свикнеш да го правиш и занапред.
Only when I stop to think about it
Една рижава, дебела котка се качи на перваза на прозореца и избяга. Като огромно, плъзгащо се меко кълбо от косми.
-Какъв цвят е снежинката?
-Прозрачна..?
-Не се лигави, де.
-Бяла.
-Добре. А какъв цвят е снегът?
-Бял.
-А какво пие кравата?
-Мляко?
:>
Безцветна трябваше да кажа, но както и да е. Да не се поправяме.
Гледам да не забелязвам, че чувствам. А когато не чувствам, гледам да си създавам физически и психически болки. Театър, театър играя сама. Едно чуждо тяло се беше промъкнало в мен и толкова дълго нямах представа, че не съм сама.
Карамелени улици, карамелени пързалки, мирис на пурети и една кофа маслени бои.
Аз съм удобна за онази трудна обич, с която само ще се мъчиш, ще се заблуждаваш, а накрая ще осъзнаеш, че е неопределена и не си струва.
But I haven't missed you yet
Only when I stop to think about it
Ако някой browse-ва в Гуугъл тази част от тази песен, нищо чудно някога да ме открие. Но не вярвам.
Когато започнеш да оставяш натрапчивите мисли да се спрат за секунда, да разберат, че са нежелани и да си тръгнат, може много лесно да свикнеш да го правиш и занапред.
Only when I stop to think about it
Една рижава, дебела котка се качи на перваза на прозореца и избяга. Като огромно, плъзгащо се меко кълбо от косми.
-Какъв цвят е снежинката?
-Прозрачна..?
-Не се лигави, де.
-Бяла.
-Добре. А какъв цвят е снегът?
-Бял.
-А какво пие кравата?
-Мляко?
:>
Безцветна трябваше да кажа, но както и да е. Да не се поправяме.
Гледам да не забелязвам, че чувствам. А когато не чувствам, гледам да си създавам физически и психически болки. Театър, театър играя сама. Едно чуждо тяло се беше промъкнало в мен и толкова дълго нямах представа, че не съм сама.
Карамелени улици, карамелени пързалки, мирис на пурети и една кофа маслени бои.
Аз съм удобна за онази трудна обич, с която само ще се мъчиш, ще се заблуждаваш, а накрая ще осъзнаеш, че е неопределена и не си струва.
1/23/2009
1/22/2009
0.035
Не разбирам. Как когато направиш нещо без да искаш да изпъкнеш или без да вложиш съзнателно усилие, то се получава?
По цял ден се готвя да пиша, да чета или да свърша нещо, а през нощта разтапям очите си под счупена и изкивена нощна лампа. Скапвам се от безредие, през деня не ям реална храна, а захарни боклуци.
Чувствам се реално 3 килограма по-тежка, а дядо ми ми звъни, за да пита започнала ли съм да ям. Е, как? Не проумявам. Не ми го каза, когато в действителност бях по-слаба, но се сети сега, и то не с мил тон. Такива са старите хора. Хубавото е, че поне ми звъни, въпреки, че се намира на 20 метра от мен...
Ако с всичко става така, мисля, че представата ми за живота и как моят се отразява в огледалото на другите е абсолютно погрешна. Сигурно звуча по-добре преди да си прочистя гърлото, пиша по-интересно без да редактирам и хората си мислят за мен, когато ми изглежда най-нелогично. Как да преценя тогава как е преминало дадено събитие и каква следа е оставило? Страдам от някаква мания за улавяне на истината, пък тя нито е наистина истинска, нито е нужна.
Позволих на много неща да се случват по инерция, а може да е много, много по-добре.
Не се разбирам. Не разбирам и хората. Не разбирам и кой е по-сляп - аз или те?
П.С. Фактите: нито съм отслабнала, нито съм поумняла, нито съм станала по-старателна. Явно 20 метра са голямо разстояние, от което не можеш прозреш очевидното.
*
Дядо ми е много колоритен. Нарича ме по всевъзможни начини, използва всички имена, започващи с В, но не и моето. Валентина, Велислава, дори Величка..
Онзи ден дойде специално, за да ме пита колко грама е една унция. Разтворих 2-килограмовата енциклопедия и му казах. Казах му и че енергията от разпадането на 1 кг уран е еквивалента на тази от изгарянето на 3 000 000 кг въглища. Погледна ме изумен.
Винаги има хиляди истории и сърце не ми дава да го прекъсна или да не изслушам поне още една. Чете много и сигурно помни повече от мен. Знае биографии на знайни и незнайни личности и само ме кара да се притеснявам, когато ме помоли да му припомня нещо, което е забравил, а аз не го знам. Има силен, плътен глас, огромен и не особено чаровен нос, буйни вежди и гола глава. Много би му отивало да бъде турчин. Всъщност прилича на Уайти от OTH. Но има и сини очи, които съм виждала пълни със сълзи. Мъчно ми е за него. Повтаря се прекалено често, но и може да разкаже всякакви новости, стига да има възможност. Рядко показва емоции, знам го. Но ми звъни в три и половина следобед, за да пита дали спя и дали съм започнала да ям. Ако се чувствате три килограма по-тежки, ще ви го пратя, за да се успокоте. Без значение, че няма да е прав.
Ще ми се да се доверя на интуицията си и да повярвам, че обажданията са израз на привързаност. В замяна аз му давам списанията, които все още не съм прочела, понякога го питам разни неща, за да може с удоволствие да разказва, и, най-вече, стоя при него. Купувам му лекарства и много искам да му взема нещо топло и нещо, което обича за рождения ден. Ако беше през лятото, щях да му подаря сладолед на клечка. Защото знам, че го харесва и че би се зарадвал. Класически - "Ескимо".
Баба ми е вечно болна и прекалено далеч от мен, измерено в духовни и роднински метри. Другите ми баба и дядо, ако бяха тук, почти сигурна съм, щяха да ме карат да се чувствам длъжна да бъда по-добра и неразпиляна, по-прибрана и доволна, по-щастлива и заблудена.
Но те са далеч, а аз се разпадам. Точно както се разпадат ядрата на урана в една унция. Как искам да съм заобиколена от загрижени хора, а не такива, които вярват в мен, без да знаят каква каша съм. Горките, сигурно не подозират.
По цял ден се готвя да пиша, да чета или да свърша нещо, а през нощта разтапям очите си под счупена и изкивена нощна лампа. Скапвам се от безредие, през деня не ям реална храна, а захарни боклуци.
Чувствам се реално 3 килограма по-тежка, а дядо ми ми звъни, за да пита започнала ли съм да ям. Е, как? Не проумявам. Не ми го каза, когато в действителност бях по-слаба, но се сети сега, и то не с мил тон. Такива са старите хора. Хубавото е, че поне ми звъни, въпреки, че се намира на 20 метра от мен...
Ако с всичко става така, мисля, че представата ми за живота и как моят се отразява в огледалото на другите е абсолютно погрешна. Сигурно звуча по-добре преди да си прочистя гърлото, пиша по-интересно без да редактирам и хората си мислят за мен, когато ми изглежда най-нелогично. Как да преценя тогава как е преминало дадено събитие и каква следа е оставило? Страдам от някаква мания за улавяне на истината, пък тя нито е наистина истинска, нито е нужна.
Позволих на много неща да се случват по инерция, а може да е много, много по-добре.
Не се разбирам. Не разбирам и хората. Не разбирам и кой е по-сляп - аз или те?
П.С. Фактите: нито съм отслабнала, нито съм поумняла, нито съм станала по-старателна. Явно 20 метра са голямо разстояние, от което не можеш прозреш очевидното.
*
Дядо ми е много колоритен. Нарича ме по всевъзможни начини, използва всички имена, започващи с В, но не и моето. Валентина, Велислава, дори Величка..
Онзи ден дойде специално, за да ме пита колко грама е една унция. Разтворих 2-килограмовата енциклопедия и му казах. Казах му и че енергията от разпадането на 1 кг уран е еквивалента на тази от изгарянето на 3 000 000 кг въглища. Погледна ме изумен.
Винаги има хиляди истории и сърце не ми дава да го прекъсна или да не изслушам поне още една. Чете много и сигурно помни повече от мен. Знае биографии на знайни и незнайни личности и само ме кара да се притеснявам, когато ме помоли да му припомня нещо, което е забравил, а аз не го знам. Има силен, плътен глас, огромен и не особено чаровен нос, буйни вежди и гола глава. Много би му отивало да бъде турчин. Всъщност прилича на Уайти от OTH. Но има и сини очи, които съм виждала пълни със сълзи. Мъчно ми е за него. Повтаря се прекалено често, но и може да разкаже всякакви новости, стига да има възможност. Рядко показва емоции, знам го. Но ми звъни в три и половина следобед, за да пита дали спя и дали съм започнала да ям. Ако се чувствате три килограма по-тежки, ще ви го пратя, за да се успокоте. Без значение, че няма да е прав.
Ще ми се да се доверя на интуицията си и да повярвам, че обажданията са израз на привързаност. В замяна аз му давам списанията, които все още не съм прочела, понякога го питам разни неща, за да може с удоволствие да разказва, и, най-вече, стоя при него. Купувам му лекарства и много искам да му взема нещо топло и нещо, което обича за рождения ден. Ако беше през лятото, щях да му подаря сладолед на клечка. Защото знам, че го харесва и че би се зарадвал. Класически - "Ескимо".
Баба ми е вечно болна и прекалено далеч от мен, измерено в духовни и роднински метри. Другите ми баба и дядо, ако бяха тук, почти сигурна съм, щяха да ме карат да се чувствам длъжна да бъда по-добра и неразпиляна, по-прибрана и доволна, по-щастлива и заблудена.
Но те са далеч, а аз се разпадам. Точно както се разпадат ядрата на урана в една унция. Как искам да съм заобиколена от загрижени хора, а не такива, които вярват в мен, без да знаят каква каша съм. Горките, сигурно не подозират.
1/21/2009
Шинел на минус първа
Аз си стоя
и си стоя,
и си стоя..
Не уча, не пиша - отлагам.
омръзна ми, омръзна ми, съвсем напълно ми писна от жегата
толкова е топло, толкова е ограничено, толкова е задушаващо
нямам пространство, в което да разгърна нова идея или да напиша нещо различно, дошло от никъде
нищо не идва нито от никъде, нито от някъде, нито от където и да било
аз уча, уча
или просто се правя, че уча
Правилният вариант на последното изречение е този: Аз чета и пиша, но не научавам нищо. Не искам, не искам да се оплаквам. Искам само да науча и направя нещо полезно. Искам много.
Хубаво е, че хората пишат, че хората някога са писали, но защо, защо трябва аз да губя времето си заради тях?
Вазов е имал достатъчно време да изправи пачите си пера, да изпразни милионите си мастилници, да записва мислите си в три през нощта, но защо 100 години по-късно аз и много други като мен са принудени да пишат само заради него?
Все едно да ви карам да изучавате блога ми, да правите план-тезиси на постовете, да пишете есета с цел информиране, убеждение, експресивност, глупости, глупости..
Естествено, аз не съм Вазов, но сега, наполовина подготвена, ще се изкажа. Вазов не ми харесва. Вазов хич не е як. Ама изобщо. Така говори младото поколение, така говоря аз. Толкова тъпи и неблагодарни сме. Ето още нещо. Предпочитам да чета "Властелинът на пръстените" пред Вазов. И не, наистина нямам толкова против, просто ми писна да смекчавам нещата, защото се чувствам неправа, цинична, лоша, глупава.
Е, все тая. Нито съм се отказала от ученето, нито съм пренебрегнала ненужния си морал, който е абсолютна измислица. Нито се противопоставям на абсурдната образователна система. Но трябва. Супер, браво на всички като Вазов, които едва-едва докосват моето литературно съзнание. Не плюя българското, плюя скучното.
И, признавам, днес ми беше много приятно да чета "Под игото", но това беше момент на отегчение в час по литература. Не мога да харесам архаичните форми, липсата на повествование и до болка познатите теми. Изивнявам се, защото имам съвест и съм научена на уважение, но колко по-хубаво щеше да бъде, ако не бях такава.
Сега остава да сътворя няколко страници безсмислие в името на дълга, в името на домашните, в името на реда в училище, в името на българската литература, в името на моето собствено незакърняване. Вече се чудя - как ми помага писане и писане, а след това още тонове писане? Освен да се превърна в бледо копие на Акакий Акакиевич, с ежедневие, протичащо по следния, безразборно улавящ те в капана си начин:
събуждам се, спи ми се, мотая се до 7 без 10, слушам хороскопа на Алена, който почти винаги е негативен, слушам част от новините, мия се, обличам се. Училище, училище, училище, училище. Тук вариантите са много. Преобладава безцелно драскане, адски много шум, момчетата - забавни, момчетата - ужасни, разни контролни, които разнообразяват ситуацията, и задачи. Прибирам се и в главата ми мигновено се появява план за евакуация, или как най-лесно да премина през всички скучни задължения и страници. Веднъж заспах върху сто и първа страница и мога да гарантирам, че историята е много удобна, ако искате да спите и нямате възглавница. Събудих се, а пред погледа ми се размиваше едно малко "101". Три минути по-късно заспах отново.
Давя се в неизпълнение и отлагане, разсейки и умора, оплакване и удоволствие. Не че нещо, не..
Аз обичам да уча, просто никога нямам време да уча това, което искам, защото има толкова много от това, което не искам.
Просто гр.
Искам въздух, до вчера беше топло!
Каквото и да са ви казвали за всичко и за всеки, едно нещо е вярно. Движението помага.
Но аз пиша!
И сега отивам, за да продължа на лист.
Аз съм си крива, това е.
passive aggressive bullshit, passive aggressive bullshit, passive aggressive bullshit
и си стоя,
и си стоя..
Не уча, не пиша - отлагам.
омръзна ми, омръзна ми, съвсем напълно ми писна от жегата
толкова е топло, толкова е ограничено, толкова е задушаващо
нямам пространство, в което да разгърна нова идея или да напиша нещо различно, дошло от никъде
нищо не идва нито от никъде, нито от някъде, нито от където и да било
аз уча, уча
или просто се правя, че уча
Правилният вариант на последното изречение е този: Аз чета и пиша, но не научавам нищо. Не искам, не искам да се оплаквам. Искам само да науча и направя нещо полезно. Искам много.
Хубаво е, че хората пишат, че хората някога са писали, но защо, защо трябва аз да губя времето си заради тях?
Вазов е имал достатъчно време да изправи пачите си пера, да изпразни милионите си мастилници, да записва мислите си в три през нощта, но защо 100 години по-късно аз и много други като мен са принудени да пишат само заради него?
Все едно да ви карам да изучавате блога ми, да правите план-тезиси на постовете, да пишете есета с цел информиране, убеждение, експресивност, глупости, глупости..
Естествено, аз не съм Вазов, но сега, наполовина подготвена, ще се изкажа. Вазов не ми харесва. Вазов хич не е як. Ама изобщо. Така говори младото поколение, така говоря аз. Толкова тъпи и неблагодарни сме. Ето още нещо. Предпочитам да чета "Властелинът на пръстените" пред Вазов. И не, наистина нямам толкова против, просто ми писна да смекчавам нещата, защото се чувствам неправа, цинична, лоша, глупава.
Е, все тая. Нито съм се отказала от ученето, нито съм пренебрегнала ненужния си морал, който е абсолютна измислица. Нито се противопоставям на абсурдната образователна система. Но трябва. Супер, браво на всички като Вазов, които едва-едва докосват моето литературно съзнание. Не плюя българското, плюя скучното.
И, признавам, днес ми беше много приятно да чета "Под игото", но това беше момент на отегчение в час по литература. Не мога да харесам архаичните форми, липсата на повествование и до болка познатите теми. Изивнявам се, защото имам съвест и съм научена на уважение, но колко по-хубаво щеше да бъде, ако не бях такава.
Сега остава да сътворя няколко страници безсмислие в името на дълга, в името на домашните, в името на реда в училище, в името на българската литература, в името на моето собствено незакърняване. Вече се чудя - как ми помага писане и писане, а след това още тонове писане? Освен да се превърна в бледо копие на Акакий Акакиевич, с ежедневие, протичащо по следния, безразборно улавящ те в капана си начин:
събуждам се, спи ми се, мотая се до 7 без 10, слушам хороскопа на Алена, който почти винаги е негативен, слушам част от новините, мия се, обличам се. Училище, училище, училище, училище. Тук вариантите са много. Преобладава безцелно драскане, адски много шум, момчетата - забавни, момчетата - ужасни, разни контролни, които разнообразяват ситуацията, и задачи. Прибирам се и в главата ми мигновено се появява план за евакуация, или как най-лесно да премина през всички скучни задължения и страници. Веднъж заспах върху сто и първа страница и мога да гарантирам, че историята е много удобна, ако искате да спите и нямате възглавница. Събудих се, а пред погледа ми се размиваше едно малко "101". Три минути по-късно заспах отново.
Давя се в неизпълнение и отлагане, разсейки и умора, оплакване и удоволствие. Не че нещо, не..
Аз обичам да уча, просто никога нямам време да уча това, което искам, защото има толкова много от това, което не искам.
Просто гр.
Искам въздух, до вчера беше топло!
Каквото и да са ви казвали за всичко и за всеки, едно нещо е вярно. Движението помага.
Но аз пиша!
И сега отивам, за да продължа на лист.
Аз съм си крива, това е.
passive aggressive bullshit, passive aggressive bullshit, passive aggressive bullshit
1/19/2009
Don't let it slip away
Никога не е късно да откриеш, че обичаш джаз. Аз го открих отдавна, в една нощ, в която бях заспала на Фокс Лайф и пускаха някакъв джаз оувър енд оувър ъген.
После се случи още няколко пъти, но последният път беше по време на "Полет над нощта", когато пак бях заспала. Противно на очакванията, аз харесвам джаза не само когато спя. И това е хубаво, и му се радвам. От час си губя времето на някакъв пиано джаз и ми се иска времето да не свършва или поне да не ме пришпорва.
Всъщност нищичко не разбирам и няма как да кажа нещо компетентно, колкото и да желая, но все пак това няма никакво значение в този свещен джаз момент.
Всичко, различно от двата урока, които ТРЯБВА да седна и да науча, ми изглежда издигнато в прекрасен пиедестал. И всичко, което би могло да бъде свършено, ми изглежда по-приятно от тази извънредно скучна материя.
Но, whatever, имам джаз и толкова много минути, в които да мога да бъда колкото си искам.
Ще се боря с Януари и своите пословични слабости, докато не си намеря нови, по-достойни, по-интригуващи и по-добри.
А дотогава мога да поствам по тридесет и пет пъти на ден, защото акомпаниментът просто ме оставя без какъвто и да е избор.
После се случи още няколко пъти, но последният път беше по време на "Полет над нощта", когато пак бях заспала. Противно на очакванията, аз харесвам джаза не само когато спя. И това е хубаво, и му се радвам. От час си губя времето на някакъв пиано джаз и ми се иска времето да не свършва или поне да не ме пришпорва.
Всъщност нищичко не разбирам и няма как да кажа нещо компетентно, колкото и да желая, но все пак това няма никакво значение в този свещен джаз момент.
Всичко, различно от двата урока, които ТРЯБВА да седна и да науча, ми изглежда издигнато в прекрасен пиедестал. И всичко, което би могло да бъде свършено, ми изглежда по-приятно от тази извънредно скучна материя.
Но, whatever, имам джаз и толкова много минути, в които да мога да бъда колкото си искам.
Ще се боря с Януари и своите пословични слабости, докато не си намеря нови, по-достойни, по-интригуващи и по-добри.
А дотогава мога да поствам по тридесет и пет пъти на ден, защото акомпаниментът просто ме оставя без какъвто и да е избор.
Ято пеперуди
Преди да заспя очаквам истината да ме залее като кофа студена вода. Чакам я, а тя не идва. Разбира се, защото свикнах. Започна да се явява много по-често в моментите, когато съм будна, когато пейзажите не се сменят достатъчно бързо и когато все пак времето минава.
Времето минава, да.
"Но не чак толкова."
Ако има бърз и сигурен начин да загубиш усещането си за пъстрота, да започнеш да намираш обяснения на всяка изневиделица появила се идея, да откриваш корените на таланта и да разбираш поривите за изкуството, то това е нагласянето към една среднодобра истина.
Тя няма как да не съществува, защото съм виждала прекалено много хора да влачат тежките й вериги на уморените си глезени. Те дори не търкалят камък по склона, просто си вървят кротко, разбиращи, че това е всичко.
Няма залъгвания, няма заблуди, няма кошмари, които да им разкриват в какви мрежи сами са се оплели. Които да ги будят, плувнали в студена пот и осъзнали около каква огромна грешка обикалят в кръг.
Няма нищо подоно, защото по пътя на действителността човек не може да върви, ако не е натрупал достатъчно среднодобри факти за живота, смъртта и още нещо, ако има такова.
Колкото и да си добър в нещо, на света има още поне хиляда човека, които са по-добри от теб. Факт? Колкото и вероятно да ти изглежда да постигнеш някоя своя огромна, вълшебна мечта, тя никога няма да се изпълни по абсолютно същия начин, по който искаш. Колкото и възможно да изглежда да можеш и знаеш всичко, просто няма как.
Средните възможности са много, а средните хора - още повече. Средните убеждения се насаждат в средните ни подсъзнания и ние по най-средния начин ги предаваме в средната, заобикаляща ни среда, а някой ден и на средните ни деца. Защото няма смисъл да се стремим към нещо отвъд средата.
Работата е средство за прехрана, а не удоволствие. Удоволствието, колкото и голямо да е, или ни омръзва, или се изчерпва, или никога не е било такова. А може и да е недостатъчно, което ни прави алчни и отново попадаме в кръговрата на недостатъчността.
Съвсем ясно чух думите "Не си мисли, че ще направиш нещо велико! Въобще не си въобразявай!"
Бяха отговор на моите увъртания, с които исках просто и ясно да кажа: Но аз все още искам да променя света някак. И да съм много щастлива.
Мхм. Звучи прекалено смешно и когато се сблъскаш с някаква минамална частица от истинските нещастия на хората, които не вярват в нищо освен средното, става още, още по-смешно. Как можеш да промениш на света? И какво велико може да се направи? А кой гарантира, че то прави хората щастливи?
Моментите, в които поглеждам с яснота в далечината и виждам един светъл хоризонт, без браздите на истината, драстично намаляха. С всяко ново начинание рецитирам наум всички правила, които съм гравирала върху амбициите си благодарение на грешките. Веднъж прогледнала, се чувствам неспособна да ослепея за нелепите реалности отново. Връщане назад? Не знам. Невежеството е блаженство. Толкова хубаво е да не знаеш колко много капани са скрити в тревата.
И тук има някаква средна истина. Боя се, че съм я скрила и ме е страх да си призная. Тази вечер, преди да заспя се оставям на себе си. Знам, че имам какво да си споделя. Затварям очи и те слушам, Весела.
Времето минава, да.
"Но не чак толкова."
Ако има бърз и сигурен начин да загубиш усещането си за пъстрота, да започнеш да намираш обяснения на всяка изневиделица появила се идея, да откриваш корените на таланта и да разбираш поривите за изкуството, то това е нагласянето към една среднодобра истина.
Тя няма как да не съществува, защото съм виждала прекалено много хора да влачат тежките й вериги на уморените си глезени. Те дори не търкалят камък по склона, просто си вървят кротко, разбиращи, че това е всичко.
Няма залъгвания, няма заблуди, няма кошмари, които да им разкриват в какви мрежи сами са се оплели. Които да ги будят, плувнали в студена пот и осъзнали около каква огромна грешка обикалят в кръг.
Няма нищо подоно, защото по пътя на действителността човек не може да върви, ако не е натрупал достатъчно среднодобри факти за живота, смъртта и още нещо, ако има такова.
Колкото и да си добър в нещо, на света има още поне хиляда човека, които са по-добри от теб. Факт? Колкото и вероятно да ти изглежда да постигнеш някоя своя огромна, вълшебна мечта, тя никога няма да се изпълни по абсолютно същия начин, по който искаш. Колкото и възможно да изглежда да можеш и знаеш всичко, просто няма как.
Средните възможности са много, а средните хора - още повече. Средните убеждения се насаждат в средните ни подсъзнания и ние по най-средния начин ги предаваме в средната, заобикаляща ни среда, а някой ден и на средните ни деца. Защото няма смисъл да се стремим към нещо отвъд средата.
Работата е средство за прехрана, а не удоволствие. Удоволствието, колкото и голямо да е, или ни омръзва, или се изчерпва, или никога не е било такова. А може и да е недостатъчно, което ни прави алчни и отново попадаме в кръговрата на недостатъчността.
Съвсем ясно чух думите "Не си мисли, че ще направиш нещо велико! Въобще не си въобразявай!"
Бяха отговор на моите увъртания, с които исках просто и ясно да кажа: Но аз все още искам да променя света някак. И да съм много щастлива.
Мхм. Звучи прекалено смешно и когато се сблъскаш с някаква минамална частица от истинските нещастия на хората, които не вярват в нищо освен средното, става още, още по-смешно. Как можеш да промениш на света? И какво велико може да се направи? А кой гарантира, че то прави хората щастливи?
Моментите, в които поглеждам с яснота в далечината и виждам един светъл хоризонт, без браздите на истината, драстично намаляха. С всяко ново начинание рецитирам наум всички правила, които съм гравирала върху амбициите си благодарение на грешките. Веднъж прогледнала, се чувствам неспособна да ослепея за нелепите реалности отново. Връщане назад? Не знам. Невежеството е блаженство. Толкова хубаво е да не знаеш колко много капани са скрити в тревата.
И тук има някаква средна истина. Боя се, че съм я скрила и ме е страх да си призная. Тази вечер, преди да заспя се оставям на себе си. Знам, че имам какво да си споделя. Затварям очи и те слушам, Весела.
По-добре късно, отколкото по-късно
Вече мисля да не си вадя кардинални изводи от веднъж случили се събития, да не обещавам, да не давам примери и най-вече да оставя дори най-близките ми да се блъскат колкото искат, въпреки че знам, че е грешно. После всичко ми се връща двойно, тройно, даже в по-големи количества, и аз започвам от самото начало по същия, явно доста посредствен и изпитан начин.
Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат, нали?
Лудост е да пренастройваш съзнанието си, като никога няма да може да смениш цялата честота.
Лудост е да правиш едно и също нещо, очаквайки различен резултат, и то много пъти, и да не забелязваш.
Нищо не се случва за ден или два, дори да се впрегнеш със скоростта на светлината. Само някакъв прах и летящи боклуци, които да ти навяват спомени за мимолетния свръхгламозамайващ успех, който е бил толкова кратко-нереален, че се е превърнал в смътен спомен от може би съществуваща реалност.
Плавните преходи не са толкова култови, но определено правят една творба по-красива, без значение дали блести от оригиналност и кратки, "удрящи" те фрази.
И така. Back to the basics или до някое велико вдъновение, което да ме изведе от стесняващия се, порочен кръг.
Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат, нали?
Лудост е да пренастройваш съзнанието си, като никога няма да може да смениш цялата честота.
Лудост е да правиш едно и също нещо, очаквайки различен резултат, и то много пъти, и да не забелязваш.
Нищо не се случва за ден или два, дори да се впрегнеш със скоростта на светлината. Само някакъв прах и летящи боклуци, които да ти навяват спомени за мимолетния свръхгламозамайващ успех, който е бил толкова кратко-нереален, че се е превърнал в смътен спомен от може би съществуваща реалност.
Плавните преходи не са толкова култови, но определено правят една творба по-красива, без значение дали блести от оригиналност и кратки, "удрящи" те фрази.
И така. Back to the basics или до някое велико вдъновение, което да ме изведе от стесняващия се, порочен кръг.
1/17/2009
Криви
Докато гонех болката в слепоочията чрез неуместно зяпане в монитора, разбрах, че има много, много, ама адски много неща, в които може да се потопиш. Стига веднъж да се престрашиш от студената вода, след това е не само лесно, но и приятно. Да, отнема няколко секунди, в които да събереш кураж, но тази цена не може да бъде наречена висока.
И докато времето не стига, а всичко е толкова очакващо и толкова наближаващо, може просто да се потопиш в една от всички тези обсесии, за да разбереш, че тик-такането се забавя, ако се научиш плуваш.
Хайде всички в джаза.
Ето какво искам.
Искам да е лято. Искам да е лято, лятна нощ. Денят ми да е бил пъноценен и да гледам в пълна тъмнина към лятното небе. Да се чувствам добре.
Ето какво искам 2.
Искам да е лято, да е минал един пълноценен ден, да не съм хапвала нищо и да съм изпила голяма чаша нес без захар. Да решавам задачи цяла нощ и да си легна в 7.
Ето какво искам 3.
Искам да е все така януари, но да са отминали всички дни, в които си струва да учиш. Петък или събота вечер, в която да слушам джаз на приятна светлина и да решавам задачи.
Странното е, че от всичко, което правя напоследък, най-щастлива ме прави решаването на задачи.
Много обичам мама.
И колко рядко си го казвам ей така. Хубаво е да обичаш.
Но обичта ми към всички останали лежи на дъното на един много дълбок /или прекалено плитък/ океан. Понякога се сещам за нея, поглеждам през трептящата водна повърхност и виждам, че е все още там. Въпреки това знам, че не трябва да постъпвам така. Не мога да пазя нещо толкова ценно като антиквар. Трябва да се възкреси, поднови, запали отново.
Но дълбините все още ме плашат, стоя на повърхността и просто решавам задачи.
И докато времето не стига, а всичко е толкова очакващо и толкова наближаващо, може просто да се потопиш в една от всички тези обсесии, за да разбереш, че тик-такането се забавя, ако се научиш плуваш.
Хайде всички в джаза.
Ето какво искам.
Искам да е лято. Искам да е лято, лятна нощ. Денят ми да е бил пъноценен и да гледам в пълна тъмнина към лятното небе. Да се чувствам добре.
Ето какво искам 2.
Искам да е лято, да е минал един пълноценен ден, да не съм хапвала нищо и да съм изпила голяма чаша нес без захар. Да решавам задачи цяла нощ и да си легна в 7.
Ето какво искам 3.
Искам да е все така януари, но да са отминали всички дни, в които си струва да учиш. Петък или събота вечер, в която да слушам джаз на приятна светлина и да решавам задачи.
Странното е, че от всичко, което правя напоследък, най-щастлива ме прави решаването на задачи.
Много обичам мама.
И колко рядко си го казвам ей така. Хубаво е да обичаш.
Но обичта ми към всички останали лежи на дъното на един много дълбок /или прекалено плитък/ океан. Понякога се сещам за нея, поглеждам през трептящата водна повърхност и виждам, че е все още там. Въпреки това знам, че не трябва да постъпвам така. Не мога да пазя нещо толкова ценно като антиквар. Трябва да се възкреси, поднови, запали отново.
Но дълбините все още ме плашат, стоя на повърхността и просто решавам задачи.
1/16/2009
Обществото на младите поети
Ако имате огромна плюшена гъсеница, която има две малки плюшени гъсенички и всички те си имат корони, вече знаете, че и аз имам такава.
Казва се Кралица Сали и е една сбъдната мечта с четири години закъснение.
Преди четири години, в деня преди класното по алгебра, аз и съученички бяхме излезнали, за да купим коледна украса за училище. Тогава, в една наблъскана с какво ли не, уютна книжарница, видях моята плюшена гъсеница. Танцуваше, след като я натиснеш. Беше жееестока!
Никога не са ми купували плюшени играчки. Може би не приличам на човек, който обича плюшени играчки.
Но хората си приличат болезнено много и липсата на плюшени играчки седна унило на ръба на детското в сърцето ми и заби поглед в земята /или пък в аортата/.
Вече имам дебела, дълга и доста голяма гъсеница. И то с корона.
Мисля, че се наситих на меки, шарени животинки, които с една дума поставят хиляди под общ знаменател - Момиче.
Как така никой не забеляза, че съм човек, който иска нещо плюшено през цялото това време?
Явно не съм прозрачна.
В блоговете на розовите пъпки и истории на хлапета, хромозомите нямат значение. Или поне така изглежда. Момичетата са момчета, момчетата са момичета, или просто всички са всичко. Представям си детска рисунка, изобразяваща дъга, под която черни, бели, жълти и всякакви други деца са се хванали за ръце, озаряващи със смешно нарисуваните си чисти усмивки.
Но "някои неща не се променят".
Ако днес имаш гъсеница, върху която да се облегнеш, докато светът е седнал пред телевизора с пуканки и злобно се забавлява с комедията на твоя живот, то утре той ще бъде много по-язвителен и може би ще си купи билет за шоуто на живо. Никой няма да търпи невинните вадички по бялата кожа, защото имаш вкус за думи и знаеш как да ги съчетаеш в опитите си за бягство.
Момчетата са момчета, а момичетата са момичета.
Ако момчетата пишат стихове, те са просто романтични. Ако момичетата си играят с колички, те не спират да са момичета.
Аз съм зеленото от "Зелено и розово", аз съм киселото или горчивото от вкусовете. Аз съм физика от "физика и химия" и аз съм усмивката от "усмивка и смях".
Но ако някой дойде ненадейно и ми подари розов шал или млечен шоколад, ако ми обясни емоция с химия и ме разсмее - аз няма да остана безразлична.
Ще го сънувам и ще го търся, когато сцената ми остане без декор. Ще искам да се върне, когато знам всичките си монолози наизуст. Ще искам да го събудя, когато сънувам кошмари. Нищо, че една огромна плюшена гъсеница с корона винаги ще е до мен.
Аз пак ще си вися с кръстчето надолу. Биология.
Казва се Кралица Сали и е една сбъдната мечта с четири години закъснение.
Преди четири години, в деня преди класното по алгебра, аз и съученички бяхме излезнали, за да купим коледна украса за училище. Тогава, в една наблъскана с какво ли не, уютна книжарница, видях моята плюшена гъсеница. Танцуваше, след като я натиснеш. Беше жееестока!
Никога не са ми купували плюшени играчки. Може би не приличам на човек, който обича плюшени играчки.
Но хората си приличат болезнено много и липсата на плюшени играчки седна унило на ръба на детското в сърцето ми и заби поглед в земята /или пък в аортата/.
Вече имам дебела, дълга и доста голяма гъсеница. И то с корона.
Мисля, че се наситих на меки, шарени животинки, които с една дума поставят хиляди под общ знаменател - Момиче.
Как така никой не забеляза, че съм човек, който иска нещо плюшено през цялото това време?
Явно не съм прозрачна.
В блоговете на розовите пъпки и истории на хлапета, хромозомите нямат значение. Или поне така изглежда. Момичетата са момчета, момчетата са момичета, или просто всички са всичко. Представям си детска рисунка, изобразяваща дъга, под която черни, бели, жълти и всякакви други деца са се хванали за ръце, озаряващи със смешно нарисуваните си чисти усмивки.
Но "някои неща не се променят".
Ако днес имаш гъсеница, върху която да се облегнеш, докато светът е седнал пред телевизора с пуканки и злобно се забавлява с комедията на твоя живот, то утре той ще бъде много по-язвителен и може би ще си купи билет за шоуто на живо. Никой няма да търпи невинните вадички по бялата кожа, защото имаш вкус за думи и знаеш как да ги съчетаеш в опитите си за бягство.
Момчетата са момчета, а момичетата са момичета.
Ако момчетата пишат стихове, те са просто романтични. Ако момичетата си играят с колички, те не спират да са момичета.
Аз съм зеленото от "Зелено и розово", аз съм киселото или горчивото от вкусовете. Аз съм физика от "физика и химия" и аз съм усмивката от "усмивка и смях".
Но ако някой дойде ненадейно и ми подари розов шал или млечен шоколад, ако ми обясни емоция с химия и ме разсмее - аз няма да остана безразлична.
Ще го сънувам и ще го търся, когато сцената ми остане без декор. Ще искам да се върне, когато знам всичките си монолози наизуст. Ще искам да го събудя, когато сънувам кошмари. Нищо, че една огромна плюшена гъсеница с корона винаги ще е до мен.
Аз пак ще си вися с кръстчето надолу. Биология.
Subscribe to:
Posts (Atom)