Все едно е събота следобед, само дето не е. Е и? Жените са се събрали и драскат ли, драскат по блогове историйки за мъже и шоколад. Колко типично. И приятно всъщност. Аз с моята история се бях запътила да описвам неописуеми неща, но тъй като попаднах на добрите места в адиктивния интернет, съм доста щастлива, че ще мога да се отклоня поне малко.
Окъсах си цялата кожа около ноктите, докато тя не зарасна и аз не започнах отначало. Много нерви или пропиляно въображение - не знам, но не е нещо, което трябва да правиш. А и аз съм еднаква. Не би трябвало да се безпокоя за каквото и да било, вече е време да не мисля. За нищо. Мислите ми са толкова плоски и глупави, не са ми помагали особено много през целия този дълъг период, в който реших, че ако отделям повече време за полети на мисълта, мога да започна да съществувам повече. Много е хубаво да не го мислиш - едно такова спокойно и приятно. Каквото и да стане, аз трудно бих могла да го оборя по някакъв начин. Закрепена съм на един голям, дебел сноп корени. Корените на наследствеността, на моите детски вярвания, на много цитати, които съм прочела, на много прекрасни мууви моментс, на които съм се възхитала. Изобщо - толкова изкусно съм си изрисувала измислената Вселена, че когато нещо от реалността те зашлеви яко, ама много яко, аз стоя имунизирана и не забелязвам.
Какво да кажа.. Какво ли да кажа? Дали наистина някое събитие си е доста субективно и след час-два-ден-седмица започва да се променя и променя, докато накрая не сменим знака му изцяло.
Или само аз си мисля така, или само аз отново загърбих истината. Но все пак, какъвто и да е отговорът, да си щастлив напук на изчезналата мъгла и краткото време - може би е талант.
Вчера наистина стоях със слушалки в уши, много, много идеи за потенциални заглавия и толкова ожесточени мисли, концентрирани върху това, че "Нищоооо, нищо не научи, Весела!".
И е така. Май наистина нищо не научих. Чувствам се толкова глупава. Като в американски 22-минутен комедиен сериал. Във всички присъстват няколко елемента + целия набор традишънъл холидейс, за да е пълна картинката. Аз съм глупачката от епизода, в който й казват "Край, it's over", а тя се усмихва и казва "O.k". Имам предвид...
Какво имам предвид?
Лошите неща лоши ли са или не чак толкова.. Или пък просто ние откриваме по някоя невидима позитивна страна?
Наистина не знам.
Ръцете ми почти не трперят. И аз не треперя. Имам симпатични планове за деня. Винаги може да стане нещо ужасно. Винаги може нещо отново да ме изкара от изолацията и да си кажа, че и в този момент съм била адски, мега зле и нищо не съм разбирала. Ами да, така е. Чудя се да съжалявам ли, или не. Че можеше да се усмихна около 30 пъти повече и да кажа поне 5 мили думи.
Аз съм си такава. Немила. Критична. И съм почти сигурна, че това не е проблемът. Но ако това е проблемът, той се оказва по-голям отколкото съм очаквала.
Трудно ми е да измисля заглавие на тази публикация и не мога да преценя да продължа ли препускането като нахвърля още малко хаос, свързан със студа, дъжда, събуждането през нощта + песен на Travis?
По дяволите, защо е такава бъркотия и защо не мога да се измъкна. Най-странното е, че не съм яла шоколад, не ми се яде шоколад, дори не искам в близкото бъдеще да ям шоколад. Знааааам, знам, че мога да се прокълна с изреченото "не", но все пак някъде трябваше да се похваля.
Хайде, аз се гмуркам в чужди мисли, моите са твърде страшни на дъното.
No comments:
Post a Comment