Научиха ни да плачем, научиха ни да обичаме, научиха ни на критерий, на състрадание и омраза. Казаха ни всичко, което някога ще ни е нужно и как и кога да го прилагаме. Пренесоха върху нас тежкия си товар без дори да подозират. Сега всички тези бродещи духове с чиста съвест продължават да гравират правилата си върху нашите изстиващи души. Упорито се мъчеха да ни въвлекат все по-дълбоко и дълбоко в бездната. Някои се съпротивляваха, други бягаха неистово докато отново не се озоваваха на същото място, а трети просто се носеха по течението. Беше толкова мрачно и неясно - трудно можеше да се разбере дали това е правилният път или тясна, еднопосочна уличка.
В 19:29, на 22-ри декември, една година по-късно, аз реших да пиша. Аз пиша с повод и без, очертах цялата две хиляди и осма с какви ли не болни излияния, породени от лични разочарования, провали, радости, свръхдоза захар и подобни стойностни и плоски причини.
Страхувам се до безкрайност, че ще удари заветното 00:00, сред дъга от фойерверки аз няма да бягам от себе си, а дори ще потъвам все повече. Бих искала да обобщя по някакъв начин всичко около тази година, около тази Аз, около тези изречения, а и около останалите, които нямат криле, за да полетят и да помогнат на някой, залутан и загубен в себе си. Като мен. Иска ми се ред по ред да стигна далече и да се откъсна от основата, ред след ред да бъда малко по-добра и най-вече малко по-друга. Това беше и едно от най-големите ми желания във всички "кофти" моменти през цялата година. Лошото тук е, че аз свикнах да не мога да съм друга, даже се забавлявах с ужасността си като човек.. Просто свикнах. И не, не лъжа, не убивам, не крада, не съм неучтива, не обиждам. Просто бавно измъчвам себе си с прекалена активност или относителна пасивност. С тонове гордост и мълчание, скрити зад някакво смешно безсилие и счупени обещания. Както винаги, когато искаш да се случат много неща, след определен период от време, виждаш, че този период вече си има етикет, вече е някаква малка епоха от твоя живот. И след като хвърлиш няколко бегли погледа на изпъстрената със събития картина, избираш някое може би произволно, може би малко, може би твърде погрешно нтерпретирано. Но вече си е твое и го обичаш.
Аз си избрах една лятна нощ - не знам дали беше една, дори не съм сигурна каква точно беше, но си я избрах, моя си е, обичам я.
Избрах си саундтрак, избрах си ключови моменти, избрах си контрасти, избрах си убеждения, избрах си изводи, избрах си усмивки, погледи и думи. Избрах си мечти, цели, идеи и хора. Погрижих се да нарисувам всичко по стилен начин и дори то да не е прекрасно, все пак да има смисъл. Избрах и да вярвам, че няма истина. Не толкова защото ми трябва пътеводна звезда, а защото истината все бяга или се мени, а аз не мога и не мога да я хвана.
Избрах си и да съм глупава и то не веднъж. В някои случаи тази идея така се прикрепи за мен, че ми се налагаше да полагам неимоверни усилия, за да се преборя и за някакво минимално време да чувствам, че владея нещата и микроскопичния си свят.
1001 пъти си доказах, че съм малка и жалка, че се продавам и предавам, че не мога и не мога. След това 1001 пъти се изправях с гордо вдигната глава и дори с доволната мисъл, че правя нещо и не спирам. Ако имаше истина, сега щях да зная права ли съм или не. Но истината я избирам аз и чрез мен всички, които четат.
За жалост има и друга истина - противоположна по знак на моята. Тя ми говори за много наистина тъжни щрихи, които са прекалено засъхнали, за да бъдат изтрити. Моята мисия е да се опитам да предотвратя появата на нови такива или поне да ги превърна в истинско изкуство, което някой ден да обожавам.
Боли ме заради това, че стоя горда и спокойна въпреки себе си, въпреки зависимостта ми от себе си, въпреки всички грешки и целия студ на света. Боли ме и когато наистина ме боли и нямам капка гордост и увереност, иска ми се да не знам, да не чувам, да не виждам - нищо. Но това прекършено състояние все повече се затруднява с мен. Разбира се, че още ме е страх, защото има истински нещастия и не искам с моята глупава суета да ги предизвикам. Да, трябва да страдам, заслужавам го до някаква степен, но да повлека и други с мен - не, това не го искам..
Може би винаги е трябвало да знам, че ще ми се налага да се изправям пред стени или пък да вървя по стръмни пътеки. О, аз не съм нещо велико, аз не съм нещо специално, аз съм поредна в толкова много отношения. Но не се чувствам така. Вероятно тези думи биха били греховни, ако религията имаше такова значение. И може би са. Но какво мога да направя?
Толкова имунизирана от собствената си нестабилност се чувствам и мога почти със сигурност да заявя, че ще се изоставя и след това отново ще се върна при себе си, по-нова и по-жилава.
Не ми се иска да е така. Иска ми се да плача или пък да не ме интересува. Иска ми се на чисто, като преди години, да очаквам с нетърпение Коледа, защото само тогава ще мога да кажа на всички най-милите неща, които ми дойдат наум. Не съм пораснала, не съм помъдряла, не съм по-зряла.
Може би малко по-мрачна, сериозна и вземаща се на сериозно. Колко противно-лоша комбинация. Силно се надявам да свърша с вековния си списък и да осъзная каква глупост е бил, да потъна в нови простовати грижи или пък напълно различно състояние на коледна радост.
Ще ми се да знам какво и защо искам и просто да се боря за него. Иска ми се косата ми да е по-лека и аз да лежа, гледайки "It's a wonderful life."
И ми се иска да обичам. Толкова много. За да спася себе си.. и, ако мога, някой друг.
No comments:
Post a Comment