Декември, една песен и щипка пепел

-11 градуса, + 11 месеца, 30 дена, 11 часа и 29 минути

Искам да е 13-ти ноември, 2008-ма.
Не, 10-ти.
Или дори 9-ти.

Искам да е 9-ти ноември - 2008 г.
Тати да се прибира от Търново и да ми носи ръкавици, да влезе, докато аз уча на килима. И нататък ще видим.

Една зелена книга, едно синьо шише, една червена забравена книга и розово петно.
Случва се.
Витамини на разсъмване, Колдплей в 4:59АМ, завиване през глава и студ, студ, студ.
Случи ми се чудото понякога да събирам най-важното и по някакъв странен начин да успявам да кажа половината от него. Сега се отказвам от него и се доверявам на нищо и никаквия си инстинкт. Още е сутрин, още е сутрешно, все още хората не готвят.
Ще бъде дълъг ден, нощ, денонощие..
Изписах си премръзналите пръсти, този декември ме уби, умори, направо ме смаза. Беше толкова.. градивен?
От една вечер, в която не потръпнах пред името си, до една сутрин, в която претръпнах от учудване, през една седмица, в която не спрях да мисля, защото наистина нямах време да мисля.
Една седмица, в която изслушах всичките си речи и всичките песни на момента, в която не можех да гледам и се влачех до леглото, докато не се запитах: има ли смисъл?
Стигнах до един ден, в който всичко ми изглеждаше достойно за филм, а единственото, което виждах, бяха едни устни. И оголени дървета, да.
Много нужни и ненужни подаръци, много тефтери и химикали, а колко чаши - не мога да преброя. Много повтаряне и триене, много натискане с молива, много болка в очите, много гладуване и много сладко.
Не исках да го правя, но всичко се свежда до всички и те просто го следват.
Това не е 2008, това е декември.
Слушах Куин и ми пукаше, адски много. Слушах Линкин Парк и нищо. Слушах Джон Ленън и просто не знаех. Слушах 3 Дейс Грейс и бях другаде. Слушах Портисхед и пишех. Слушах Ред Хот и беше различно. Слушах Джими Ийт Уърлд и музиката беше моя. Слушах Мюз и полудявах. Слушах Кайли и Спайс Гърлс - спомени. Слушах Уош и губех време. Слушах "Някога, някога" и мислех, че разбирам. Слушах Киора и вярвах.
Слушах Колдплей и бях дете. Слушах Масив Атак и беше така добре. Слушах какво ли не, но наистина вече е все тая..
Освен Блу енд Йелоу - малка фикс идея.

Well, you're never going to find it if you're looking for it
Should I've done something but I've done it enough

Започнах с One Tree Hill - завършвам с One Tree Hill.
Един непознат и много познати, една сутрин и още един непознат.
Едни облаци и изкривен врат. Една китара, която никога не забелязах. Един автобус и едно рамо.
Един склон и зеленото.
Едно стълбище и едни ръкавици.

един бутон backspace, погрешно неизползван тоооолкова, толкова пъти
и много кофеин, много чайове без вкус, много пасти за зъби, много четки, много мокри плочки

Сега гледам по-стари публикации, изненадана от факта, че всички онези пъти, когато съм писала "без ред и идея" ми изглеждат много по-сполучливи от другите, в които някак съм успяла да кажа така важните неща по правилния начин.
Има още много време, може да се подхлъзна на бананова обелка, да се задавя с шампанско или блокче шоколад, да се отровя или да ме затрупа лавина непредвиден оптимизъм под бушуващото небе.
Всичко може.
Може времето наистина да се върне и аз да заживея сама, 2 месеца назад в историята, и никога да не се върна - нито в другия живот, нито в блога си.
Щях да постна много снимки, много цитати, много прости работи, които научих от обикновени хора, и които биха ме променили, ако не бях такава ... инат.

Аз съм много, много повече от нормално момиче. Аз съм достатъчно нормална, но и притежавам малка доза "различност", което ме прави абсолютно средностатистическа тинейджърка.
Затова ще се оставя на традицията, на стереотипа. Знам, че съзнанието ми лесно се чупи под влияние на хората, прашинките, новогодишната програма и милионите обещания.
Попитаха ме дали съм направила равносметка за изминалата година и аз се измъкнах с това, че годината не е епоха, въпреки, че е затворена в рамките на 12 месеца.
Но годината е епоха.
И месеците, и седмиците, и часовете, и минутите са епохи. Само за секундите не съм убедена.
Така че, щом годината е епоха, може би пък едно условно начало ще е по-силно от всички мои отчаяни викове и опити в пустиня.

И така, ти неразумни читателю /ако има някой, разбира се/, прости ми, че те залях с толкова много от моята епопея. Нищо не обещавам и още по-малко изпълявам. Има време. Все още годината е четна, все още е декември.