Понякога ми се иска да крещя. Да крещя и да не чувам нито гласа си, нито мислите си. Как да започна. Объркване, увъртане, заблуда, шега, игра? Какво?
Около два часа от днешния ден посветих на писането на план-тезиси върху оди от "Епопея на забравените". Реших да се отнеса сериозно и да не отбивам номера. Четох, четох, четох произведенията. И разбрах колко много се разгръщат възможностите да видиш, кажеш и разбереш повече, ако вникнеш поне малко, поне малко по-сериозно. Отдавна не ми се беше случвало да се отдам на нещо, дори това да е Вазовата поезия, която по принцип не обичам. Всичко трае по два дни, които ми изглеждат като две секунди, а след това правя някоя голяма глупост и се ядосвам, и пиша, а накрая се ужасявам. Как може да съм такава, защо съм такава, защо продължавам да съм такава, може ли да не съм такава, защо не спирам да мисля за себе си......
И така нататък отегчителни, еднакви, напълно отвращаващи ме от себе си мисли.
Но днес вървеше добре, въпреки това, че не ме влече, дори не ми се занимава с българска литература точно сега. Не че имам нещо против..
Всъщност ми писна от "Не че...". Може би имам нещо против, може би не съм права, може би ще променя мнението си. Но точно сега не обичам литература и то българска.
Дотук е това.
След това бях свободна, разбрах че човек, когото бегло познавам, е починал.
И ето ме, пиша.
Изобщо, изобщо не знам защо съм човек и защо ще има случаи, в които това ще ми се струва нещо хубаво.
Аз си мислех, че когато се отдадеш на нещо, успяваш.
Докато аз си мисля такива неща, други, които са много по-отдадени, с много повече любов, умират.
И не само това е проблемът. Проблемът е, че аз имам нужда да излея всичко това. Имам ли глас, за да изкрещя?
Защо си мисля, че мога, че заслужавам, че някога ще успея..
?
No comments:
Post a Comment