and all I can breathe is your life
Мога да напиша само текста на песента. Така тече мисълта ми. С текста и мелодията. Мисълта ми е музика. Не мога да стигна по-далеч. А се опитвам.
Да, кървя просто за да разбера, че съм жива.
7/08/2010
I can't mould this stage anymore
Аз решавам дали има Господ, аз му позволявам да ме съди за неща, за които смятам, че е правилно хората да бъдат съдени, аз си поставям "да" и "не", "добро" и "лошо", "може" и "не може". Това май е ясно?
07.04.2010
Факт е обаче, че колкото повече искаш нещо и колкото по-плашещо ти се струва, толкова повече не решаваш дали има Господ, а се осланяш на вярата си в неговото въплъщение.
Не мога да лъжа, не съм все още толкова категорична, че да се отрека от молитвите си, казани на глас и наум, да отхвърля всякаква възможна помощ. Не съм. А и не знам дали някога ще искам да съм толкова самотна в самонадеяността си.
А това, което исках да отбележа, е, че сънувах нещо, свързано с "Американски прелести", а сега се досетих за "Eternal sunshine of the spotless mind" и се чудя в кой от двата откривам образите на сегашаната Себе си и на сегашния си живот повече и дали е удачно да приема формата на филм така смело.
Навън е мрачно и няма реещи се в пространството найлонови пликчета, но мисля, че все още пазя едно малко и синьо, което ми служи като reminder за факта, че:
Sometimes there's so much beauty in the world I feel like I can't take it, like my heart's going to cave in.
Може би има и други филми, в които чудесно ще се отразя. Може би са шедьоври.
Без финално изречение, защото нищо не е свършило.
07.04.2010
Факт е обаче, че колкото повече искаш нещо и колкото по-плашещо ти се струва, толкова повече не решаваш дали има Господ, а се осланяш на вярата си в неговото въплъщение.
Не мога да лъжа, не съм все още толкова категорична, че да се отрека от молитвите си, казани на глас и наум, да отхвърля всякаква възможна помощ. Не съм. А и не знам дали някога ще искам да съм толкова самотна в самонадеяността си.
А това, което исках да отбележа, е, че сънувах нещо, свързано с "Американски прелести", а сега се досетих за "Eternal sunshine of the spotless mind" и се чудя в кой от двата откривам образите на сегашаната Себе си и на сегашния си живот повече и дали е удачно да приема формата на филм така смело.
Навън е мрачно и няма реещи се в пространството найлонови пликчета, но мисля, че все още пазя едно малко и синьо, което ми служи като reminder за факта, че:
Sometimes there's so much beauty in the world I feel like I can't take it, like my heart's going to cave in.
Може би има и други филми, в които чудесно ще се отразя. Може би са шедьоври.
Без финално изречение, защото нищо не е свършило.
7/06/2010
Late at night
(съвсем не знам дали това заслужава такъв живот)
Трябва да си смел, за да започнеш. Трябва да е дълго, но не и разточително. Трябва да е правилно и достатъчно. Защото, да, не натискам клавишите, без да си поемам дъх, дори бих казала, че съм плаха и внимателна. Защото, да, нищо не е "винаги", "никога", "изцяло" и "напълно", а по-скоро "понякога", "може би", "почти" и "донякъде". А могат ли "донякъде" и "понякога" да бъдат достатъчни (защото "достатъчно" е "колкото е нужно; колкото трябва")? Ще видим.
Прекосявам епичния си живот, като заравям главата си в спомени - толкова са меки и топли, въртят съзнанието ми на пръст и ме упояват с райски газ. Прекосявам епичния си живот от началото на деня досега, слушайки колко е тихо и как вятърът навън навява усещане за септември, за септември или последните дни на август. Слушам цялата тази спокойна тишина, без да разбирам, че скоро вероятно ще се разделя с нея. Не, не го проумявам. И докато я слушам, се свивам като пашкул в разпръстатия из мислите ми пух на много меки и парфюмирани спомени, които от време на време се оказват толкова силно концентрирани, че започвам да се гърча и да дишам тежко.
Не помня кога последно съм чувствала съзнанието си толкова пълно и толкова замаяно. Сякаш ми инжектират розово-лилави пари. Спасителни. Сякаш лежа и се свивам конвулсивно на паркета, гледайки с мътни очи през розово-лилавите пари. А навън е тихо и чувам само вятърa.
Светът е празен и един от начините, чрез които мога да запълня копринената му празнота, е да пиша. Да пиша, защото е себично и изцерително, но освен това е и нужно. Нужно, защото понякога поглеждам към стари текстове и понеже съм човек на датите и на събитията (а дали съм историчен човек - това не знам), се упреквам, задето не жигосвам с нагорещеното желязо на думите си всички тези меки спомени. И не само тях. Другите също са важни.
Трябва да започнеш така, сякаш ще шиеш. Сякаш ще правиш шев на собствената си рана. И точно защото е твоя - трябва да си прецизен. Трябва да си адски прецизен. Вдяваш конеца в иглата, а може би първо го лигавиш, да, лигавиш, за да си сигурен, че ще влезе. Вдяваш го, правиш възел и започваш. Пробождаш плата, гмуркаш се, вдишаш, а след това излизаш на повърхността, изплуваш, издишаш. И пак, и пак, и отново, докато шевът не се окаже готов и не ти остане единствено вторият възел. Така трябва да се изнижат и моите думи, като конец, вдян в игла. Но това спокойствие е пагубно, пагубно е за пресъздаването на каквото и да било.
По ирония (или зъл сарказъм) на съдбата преди два дена исках да пиша за прогреса в моето себеусещане и няма как, все някога ще го спомена, но снощи в някой от тъмните и прекрасни за бягане от вкъщи часове осъзнах, че когато една адски силна и помитаща те емоция бъде заместена с друга, е редно да пишеш за тази, която пулсира най-осезаемо в теб. В момента. И да оставиш старата да възкръсне, когато дойде нейният момент.
Мога да бележа вчерашния ден с едни много мили думи като за начало, да продължа с бавния следобед, обичайното, очакването и копнежа, с факта, че излязох, както и трябваше рано или късно да стане, и да завърша шева с пълен обрат, прокаран по крехката линия на моето съществуване. Бягство от затвора. Късно вечерта. Защото се случиха и се случват неща от едно известно време. Не знам колко силно си пожелах да съм жива, но мога да гарантирам, че съм, особено като се има предвид, че мога да съм жива дори когато слушам тишината и гния в празния свят. Но не затова се чувствам жива сега. Чувствам се жива, защото някъде имам запазени чернови, чернови с бягащи внезапни проблясъци от пълните с чувства вечери, имам текстове, писани на телефонна светлина, писани и захвърляни, а след това отново довършвани. Имам изповеди, създадени по средата на нощта, които са провокирани не от желанието ми да живея като във филм, а от факта, че чувствам, че живея като във филм. Такава съм - филмова и крива. Имам тефтери, текстове, снимки и още един куп улики, които, ако намерят, след като се самоубия, ще ме превърнат във вашата нова, неразбрана и непрежалима героиня. Но не, "аз не съм Петя Дубарова". До момента, в който не остана без въздух и вода, аз ще съм жива. А да си жив, да си жив в пълнокръвния смисъл на думата, сигурно е много по-тежко и задъхващо от това, което дращи и гори в моите гърди и моите бели дробове, и все пак съм сигурна, че да си жив, дори не до краен предел пълнокръвно, пак е до болка изтощително и абсолютно изсмукващо те. Но пък няма нищо по-хубаво.
Съжалявам, че успявам да контролирам движенията на пръстите си, иска ми се препускам по клавиатурата и да пръскам трагедия, сиви, нажежени до мъка облаци и черни гарвани по небосклона ви, но е толкова тихо и "спуканите вени на небето" все още не са отмили тишината от този ден. А той дори не се приближава към края си.
И тъй като нямам сили, а едва ли имам и възможност, очаквам скоро да приключа. Винаги когато действията са много и случилото се - напълно истинско, е трудно. А напоследък (и това вероятно е хубаво) съм повече действия, отколкото думи. Повече осъществени фантазии, отколкото само фантазии. И се надявам да продължавам все така. Въпреки че има моменти, в които поглеждам към небето и не откривам нито един силует в облаците. А се чувствам щастлива, когато го правя. Тогава способността ми да виждам през ме окрилява. Въображението ми ме закриля. Светът ми се гуши в специално създадената от мен рамка на действителността. Въпреки че има вечери, в които губя частица от контрола си и се разпилявам в неизказани желания, нежност и страст. Въпреки че има вечери, в които вземам със себе си музиката като болкоуспокояващо или някакъв странен вид виагра, музиката понякога се оказва просто капката, която е способна да ме превърне от едно огромно, разкъсано и туптящо сърце в мъртва вещ. Защото има моменти, в които не можеш да счупиш тишината. Защото тишината е прекалено красива и си струва да я счупиш само ако знаеш, че ще я подобриш.
А аз съм героиня в Шекспирова трагедия. И понякога (но не и винаги, защото нищо не е "винаги") тишината ми се чупи по най-красивия възможен начин. Мисля, че не бих могла да искам нещо повече от "понякога". Защото понякога "понякога" е достатъчно.
благодаря
(ти)
Трябва да си смел, за да започнеш. Трябва да е дълго, но не и разточително. Трябва да е правилно и достатъчно. Защото, да, не натискам клавишите, без да си поемам дъх, дори бих казала, че съм плаха и внимателна. Защото, да, нищо не е "винаги", "никога", "изцяло" и "напълно", а по-скоро "понякога", "може би", "почти" и "донякъде". А могат ли "донякъде" и "понякога" да бъдат достатъчни (защото "достатъчно" е "колкото е нужно; колкото трябва")? Ще видим.
Прекосявам епичния си живот, като заравям главата си в спомени - толкова са меки и топли, въртят съзнанието ми на пръст и ме упояват с райски газ. Прекосявам епичния си живот от началото на деня досега, слушайки колко е тихо и как вятърът навън навява усещане за септември, за септември или последните дни на август. Слушам цялата тази спокойна тишина, без да разбирам, че скоро вероятно ще се разделя с нея. Не, не го проумявам. И докато я слушам, се свивам като пашкул в разпръстатия из мислите ми пух на много меки и парфюмирани спомени, които от време на време се оказват толкова силно концентрирани, че започвам да се гърча и да дишам тежко.
Не помня кога последно съм чувствала съзнанието си толкова пълно и толкова замаяно. Сякаш ми инжектират розово-лилави пари. Спасителни. Сякаш лежа и се свивам конвулсивно на паркета, гледайки с мътни очи през розово-лилавите пари. А навън е тихо и чувам само вятърa.
Светът е празен и един от начините, чрез които мога да запълня копринената му празнота, е да пиша. Да пиша, защото е себично и изцерително, но освен това е и нужно. Нужно, защото понякога поглеждам към стари текстове и понеже съм човек на датите и на събитията (а дали съм историчен човек - това не знам), се упреквам, задето не жигосвам с нагорещеното желязо на думите си всички тези меки спомени. И не само тях. Другите също са важни.
Трябва да започнеш така, сякаш ще шиеш. Сякаш ще правиш шев на собствената си рана. И точно защото е твоя - трябва да си прецизен. Трябва да си адски прецизен. Вдяваш конеца в иглата, а може би първо го лигавиш, да, лигавиш, за да си сигурен, че ще влезе. Вдяваш го, правиш възел и започваш. Пробождаш плата, гмуркаш се, вдишаш, а след това излизаш на повърхността, изплуваш, издишаш. И пак, и пак, и отново, докато шевът не се окаже готов и не ти остане единствено вторият възел. Така трябва да се изнижат и моите думи, като конец, вдян в игла. Но това спокойствие е пагубно, пагубно е за пресъздаването на каквото и да било.
По ирония (или зъл сарказъм) на съдбата преди два дена исках да пиша за прогреса в моето себеусещане и няма как, все някога ще го спомена, но снощи в някой от тъмните и прекрасни за бягане от вкъщи часове осъзнах, че когато една адски силна и помитаща те емоция бъде заместена с друга, е редно да пишеш за тази, която пулсира най-осезаемо в теб. В момента. И да оставиш старата да възкръсне, когато дойде нейният момент.
Мога да бележа вчерашния ден с едни много мили думи като за начало, да продължа с бавния следобед, обичайното, очакването и копнежа, с факта, че излязох, както и трябваше рано или късно да стане, и да завърша шева с пълен обрат, прокаран по крехката линия на моето съществуване. Бягство от затвора. Късно вечерта. Защото се случиха и се случват неща от едно известно време. Не знам колко силно си пожелах да съм жива, но мога да гарантирам, че съм, особено като се има предвид, че мога да съм жива дори когато слушам тишината и гния в празния свят. Но не затова се чувствам жива сега. Чувствам се жива, защото някъде имам запазени чернови, чернови с бягащи внезапни проблясъци от пълните с чувства вечери, имам текстове, писани на телефонна светлина, писани и захвърляни, а след това отново довършвани. Имам изповеди, създадени по средата на нощта, които са провокирани не от желанието ми да живея като във филм, а от факта, че чувствам, че живея като във филм. Такава съм - филмова и крива. Имам тефтери, текстове, снимки и още един куп улики, които, ако намерят, след като се самоубия, ще ме превърнат във вашата нова, неразбрана и непрежалима героиня. Но не, "аз не съм Петя Дубарова". До момента, в който не остана без въздух и вода, аз ще съм жива. А да си жив, да си жив в пълнокръвния смисъл на думата, сигурно е много по-тежко и задъхващо от това, което дращи и гори в моите гърди и моите бели дробове, и все пак съм сигурна, че да си жив, дори не до краен предел пълнокръвно, пак е до болка изтощително и абсолютно изсмукващо те. Но пък няма нищо по-хубаво.
Съжалявам, че успявам да контролирам движенията на пръстите си, иска ми се препускам по клавиатурата и да пръскам трагедия, сиви, нажежени до мъка облаци и черни гарвани по небосклона ви, но е толкова тихо и "спуканите вени на небето" все още не са отмили тишината от този ден. А той дори не се приближава към края си.
И тъй като нямам сили, а едва ли имам и възможност, очаквам скоро да приключа. Винаги когато действията са много и случилото се - напълно истинско, е трудно. А напоследък (и това вероятно е хубаво) съм повече действия, отколкото думи. Повече осъществени фантазии, отколкото само фантазии. И се надявам да продължавам все така. Въпреки че има моменти, в които поглеждам към небето и не откривам нито един силует в облаците. А се чувствам щастлива, когато го правя. Тогава способността ми да виждам през ме окрилява. Въображението ми ме закриля. Светът ми се гуши в специално създадената от мен рамка на действителността. Въпреки че има вечери, в които губя частица от контрола си и се разпилявам в неизказани желания, нежност и страст. Въпреки че има вечери, в които вземам със себе си музиката като болкоуспокояващо или някакъв странен вид виагра, музиката понякога се оказва просто капката, която е способна да ме превърне от едно огромно, разкъсано и туптящо сърце в мъртва вещ. Защото има моменти, в които не можеш да счупиш тишината. Защото тишината е прекалено красива и си струва да я счупиш само ако знаеш, че ще я подобриш.
А аз съм героиня в Шекспирова трагедия. И понякога (но не и винаги, защото нищо не е "винаги") тишината ми се чупи по най-красивия възможен начин. Мисля, че не бих могла да искам нещо повече от "понякога". Защото понякога "понякога" е достатъчно.
благодаря
(ти)
7/02/2010
Плюеш ли, като говориш?
Късно през нощта, аз и светлината на монитора, най-самотната и спряла гледка на света. Тракат клавишите, клавишите тракат.
Трябва да спра музиката, за да успея да надрусам буквите с опиата на съзнанието си. Не мога да спра музиката. По дяволите буквите. Не мога да спра музиката. Не мога да си позволя да е светло. Не.
Това бях аз, вашата героиня. Която не знае "Отче наш" наизуст, но знае как да се моли в трудни моменти. А важното е, че може би понякога оставям хората безмълвни. Това не е оправдание - съвсем наивно си вярвам.
И така нататък, но не, не сега.
Трябва да спра музиката, за да успея да надрусам буквите с опиата на съзнанието си. Не мога да спра музиката. По дяволите буквите. Не мога да спра музиката. Не мога да си позволя да е светло. Не.
Това бях аз, вашата героиня. Която не знае "Отче наш" наизуст, но знае как да се моли в трудни моменти. А важното е, че може би понякога оставям хората безмълвни. Това не е оправдание - съвсем наивно си вярвам.
И така нататък, но не, не сега.
6/22/2010
the drying of your tears
Аз не искам да помня "Exit Music (For a film)" все така, но знам, че е най-любимата ми спряла песен на света, и това стига, за да я помня. Знам, че понякога я слушам ей така, но и че понякога ме дави в живототворящ и болезнен вопъл. "Please, please, please, let me get what I want" ме убива с надежда и връща вярата ми във всички случайности и мотивации за изправяне, "Wild is the wind" ме изтезава с желание, виртуозност и спряла утопия, но само "Exit Music (For a Film)" е така идеален саундтрак на сцените, в които някой къса сърцето ти парче по парче пред очите ти, докато просто наблюдаваш.
В главата ми наистина е филм, мисленето ми наистина е филмово, често наистина се филмирам и може би животът ми също е филм. А някой ден ще се занимавам с филми?
Мразя да имам въпроси, милион и един въпроса, които няма на кого да задам, на които опитвам сама да си отговоря и накрая успявам дори да повярвам в отговорите си, сякаш някъде съм се прочела. А е толкова опасно.
После идва големият взрив на логиката, психологията, мечтите, реалността, възприятията. И любовта. После глава, възглавница, тишина, никакви мисли и сън.
Не съм сигурна трябва ли да търся някакъв пристан, но знам, че в този момент като спасение (а винаги е лично, когато спасението е свързано с изкуство) изниква Дита фон Тийз под тежкия си тъмен ореол. Не ми се обяснява защо, но ретро излъчването, непоклатимите принципи и стил, очната линия, червеното червило, корсетите, гласът и усмивката й, женствеността й, постигането на всичко в живота й и несъвършената й красота говорят достатъчно.
Омръзна ми от думи за казване и случки за случване. Спирам за малко. Прекалено много рискувам. Ще умра от въображение.
В главата ми наистина е филм, мисленето ми наистина е филмово, често наистина се филмирам и може би животът ми също е филм. А някой ден ще се занимавам с филми?
Мразя да имам въпроси, милион и един въпроса, които няма на кого да задам, на които опитвам сама да си отговоря и накрая успявам дори да повярвам в отговорите си, сякаш някъде съм се прочела. А е толкова опасно.
После идва големият взрив на логиката, психологията, мечтите, реалността, възприятията. И любовта. После глава, възглавница, тишина, никакви мисли и сън.
Не съм сигурна трябва ли да търся някакъв пристан, но знам, че в този момент като спасение (а винаги е лично, когато спасението е свързано с изкуство) изниква Дита фон Тийз под тежкия си тъмен ореол. Не ми се обяснява защо, но ретро излъчването, непоклатимите принципи и стил, очната линия, червеното червило, корсетите, гласът и усмивката й, женствеността й, постигането на всичко в живота й и несъвършената й красота говорят достатъчно.
Омръзна ми от думи за казване и случки за случване. Спирам за малко. Прекалено много рискувам. Ще умра от въображение.
6/18/2010
Leave all your loving and your longing behind
Обичам лук. Чушки. Маслини. Обичам гъби. Нарязани. Домати, краставици. Варени яйца. Обичам лук. Чушки. Царевица. Обичам чушки. Маслини. Лук. А преди не обичах лук. Обичам краставици. Сирене. Настърган кашкавал. Лук. Чушки. Домати. Обичам маслини. Но тези са безвкусни. Обичам безсолни салати. Варени яйца. Лук. Царевица. Чушки. Овчарска салата. Лук. Обичам чушки. Маслини. Не, не искам да убия никого. Домати, гъби. Нарязани. Шунка. Нещо като шунка. Да, напълно спокойна съм. Маслини. Чушки. Да, нищо ми няма. Нарязани, лук, нарязани, чушки, гъби, маслини, нарязани. Добре съм. Обичам чушки, маслини. Лук. А преди не обичах.
you can't carry it with you if you want to survive
Това трябва да е да си жив. Жива съм. Армани на б***ата. Надцених, подцених? Прибързано. Душ. Вода. Песен. Вик. Писък. Вой. Вода. Лосион за тяло, рокля, спирала, червило, познати, непознати, хора, усмивки, пълен салон, поздрави, учтивости, морал и етика, етикет. Усмивка, трак-трак с нокти. Пълен салон, изключено осветление, прожектори, пълно въображение. Жива съм. Жива. А, казват, границата между двете била тънка. Блажени са вярващите. Аз знам.
you can't carry it with you if you want to survive
Това трябва да е да си жив. Жива съм. Армани на б***ата. Надцених, подцених? Прибързано. Душ. Вода. Песен. Вик. Писък. Вой. Вода. Лосион за тяло, рокля, спирала, червило, познати, непознати, хора, усмивки, пълен салон, поздрави, учтивости, морал и етика, етикет. Усмивка, трак-трак с нокти. Пълен салон, изключено осветление, прожектори, пълно въображение. Жива съм. Жива. А, казват, границата между двете била тънка. Блажени са вярващите. Аз знам.
6/14/2010
Love the way you lie
Прости, задето имам добра памет за пагубни събития, задето понякога от нищото от мен се къса агоничният вик на привързаността, а друг път вой раздира белите ми дробове. Прости, че ме удрят спонтанни романтични проблясъци, когато са нужни само на мен. Прости, че освен отражението на своите не докрай бохемски мечти откривам и болезнената истина, която винаги е между нас. И че сега, в своето писане, съм не независима, а сама.
А аз ще простя на себе си, че трябва да сънувам къщи, за да изляза в събудилия се живот с идеята, че ще разглеждам внимателно къщите по улиците. Че виждам всичко нужно, но понякога го регистрирам така бързо и незабелязващо, че са ми нужни сънища, за да ми покажат пътя.
Чета и слушам, гледам този свят, намирам го в Интернет и в мислите ти, намирам го в историите и в страховете си, намирам го, когато ме няма и когато ми се иска да ме няма, когато плача за нея и слушам българска естрада покрай мама, когато без притеснение копирам строго секретните си чернови на някого, когато не знам да целуна ли дисплея на телефона и какво точно желая най-много. Когато съм ефирна и прозрачна, когато съм "светла като мед", когато "цялата изтръпвам и боли ме", когато искам някъде да напиша "Дали ме целуват по светлото чело/смутените устни на дръзко момче?", когато имам нужда от заплетен и изповеден бял стих, когато ми трябва нещо за четене - стига да е романтично, драматично и лично. Когато музикалната лирика ме подмята като мекотело между различните тоналности на влиянието си, когато ту вярвам, че песента ти ми напомня на плуване, ту си казвам, че "no more dreaming like a girl so in love, so in love" е знак на съдбата, който е трябвало да чуя. Когато съм спокойна, а не искам да бъда, защото ме е страх, че ще изгубя. Когато си кажа, че тези неща не са цел и не ги, не ги насилваш. И когато след обичайното и от време на време малко погнусяващо ме изразяване на чувствата в пиксели разбера, че дори да не съм била, вече съм объркана, е редно да бетонирам неясното в текст, който може и да не бъде видян от човек, от когото бих искала да го види, но в крайна сметка надалече и на дистанция си струва да не се опитвам да постигна нещо, пред нечии конкретни очи, нечий конкретен силен поглед. Защото така постигам повече.
Откривам този свят в страховете си, а той се проявява толкова развратен и изгнил. Не знам дали това е лошо, не знам дали това е хубаво, не знам дали, ако живеехме в деветнайсети век, щях да се чувствам като онези момичета от "Quills", жадни за прозата на Маркиз дьо Сад. Не знам щеше ли да е всичко отново така объркано въпреки строгите норми, истински женственото като култ и освобождаващата липса на глобалност.
Защото не знам как се чувствам и след десетки редове, съшити от колебания и относителност, ми се иска да надраскам поне едно категорично изречение.
Ще повярвам в някой сън. Защото истината за това какво е в мен все някога скоро ще изплува. А тогава вече ще имам това, което ми е нужно, за да не загубя.
А аз ще простя на себе си, че трябва да сънувам къщи, за да изляза в събудилия се живот с идеята, че ще разглеждам внимателно къщите по улиците. Че виждам всичко нужно, но понякога го регистрирам така бързо и незабелязващо, че са ми нужни сънища, за да ми покажат пътя.
Чета и слушам, гледам този свят, намирам го в Интернет и в мислите ти, намирам го в историите и в страховете си, намирам го, когато ме няма и когато ми се иска да ме няма, когато плача за нея и слушам българска естрада покрай мама, когато без притеснение копирам строго секретните си чернови на някого, когато не знам да целуна ли дисплея на телефона и какво точно желая най-много. Когато съм ефирна и прозрачна, когато съм "светла като мед", когато "цялата изтръпвам и боли ме", когато искам някъде да напиша "Дали ме целуват по светлото чело/смутените устни на дръзко момче?", когато имам нужда от заплетен и изповеден бял стих, когато ми трябва нещо за четене - стига да е романтично, драматично и лично. Когато музикалната лирика ме подмята като мекотело между различните тоналности на влиянието си, когато ту вярвам, че песента ти ми напомня на плуване, ту си казвам, че "no more dreaming like a girl so in love, so in love" е знак на съдбата, който е трябвало да чуя. Когато съм спокойна, а не искам да бъда, защото ме е страх, че ще изгубя. Когато си кажа, че тези неща не са цел и не ги, не ги насилваш. И когато след обичайното и от време на време малко погнусяващо ме изразяване на чувствата в пиксели разбера, че дори да не съм била, вече съм объркана, е редно да бетонирам неясното в текст, който може и да не бъде видян от човек, от когото бих искала да го види, но в крайна сметка надалече и на дистанция си струва да не се опитвам да постигна нещо, пред нечии конкретни очи, нечий конкретен силен поглед. Защото така постигам повече.
Откривам този свят в страховете си, а той се проявява толкова развратен и изгнил. Не знам дали това е лошо, не знам дали това е хубаво, не знам дали, ако живеехме в деветнайсети век, щях да се чувствам като онези момичета от "Quills", жадни за прозата на Маркиз дьо Сад. Не знам щеше ли да е всичко отново така объркано въпреки строгите норми, истински женственото като култ и освобождаващата липса на глобалност.
Защото не знам как се чувствам и след десетки редове, съшити от колебания и относителност, ми се иска да надраскам поне едно категорично изречение.
Ще повярвам в някой сън. Защото истината за това какво е в мен все някога скоро ще изплува. А тогава вече ще имам това, което ми е нужно, за да не загубя.
6/10/2010
If I remember the night that we met
Но книгите ни пазеха. Бях в нея само няколко секунди и избухнах в пламъци, тя изстена, господин Голдберг тропна с крак, и изплака като ранено животно, попитах я дали е разстроена, тя завъртя глава отрицателно, отпуснах се върху нея, притиснах буза към гърдите й и видях лицето на майка ти на прозореца на втория етаж.
- Тогава защо плачеш? - попитах аз, изтощен, изпълнен с опит.
- Война! - каза господин Голдберг, ядосан и сразен, гласът му трепереше. - Продължаваме да се избиваме безцелно! Това е война, обявена от човечествеото на човечеството и ще свърши само когато не остане кой да се бие!
- Болеше - отвърна тя.
Отворила съм една голяма папка, озаглавена "Works of Art". Рисунки, текстове. Мои, чужди. Ръкописни, печатни. Смачкани и принтирани и стриктно захванати с телчета. Препрочитам себе си и другите, пълня се, зареждам се.
Любимата ми котка Катюша (известна още като Катюшче, Катюшченце, Катюш и Катюш-ботуш) изчезна. Сега се радвам на друга - с една тъничка идея по-малко гальовна от старата, но все пак добър заместител - Лапичка.
Покрай котките и заместителите си мисля за хората и заместителите, влюбването и разлюбването, разлюбването и влюбването. И когато настъпи момент, в който си лягам, четейки прозата на Дубарова, когато се чувствам "точно толкова нежно, точно толкова художествено тъжна и точно толкова крехка и уязвима"* и смътно усещаща нечия чужда болка, ме удря може би грешното прозрение, че щом любовта разбие някоя дълго пазена и заключвана врата, всичко се обърква. За всички.
Снощи отново гледах реката, за трети път тази година, само че бях застанала точно над нея. Комарите са наистина безпощадни към мен, но знам как най-лесно ще ги преживея. Знам кога най-малко ще се страхувам от водата. Знам кога ще е още по-хубаво.
А по залез е прекрасно. Тогава се сещам за липсата и всички копринени думи и докосвания, на които съм способна. Тогава сърцетуп-туп-туп. Тогава Думичката.
След това Дарик радио ме върна към любовта към изкуството, или по-скоро ми припомни как ми иде да умра по нещата, които обичам, особено когато се срещнем някъде случайно.
От известно време предричам. Пиша това, в което искам да бъда сигурна, че ще се случи, и то се случва по подобен или по-хубав начин от този, който съм искала.
Скоро ще ми се наложи да призная. Да призная, да призная. Че не само бих могла. Че го усещам понякога и може би ще продължа. А нечий живот стана ли по-цветен? И това ще разбера.
Ужасно.
*написано посред нощ, в пристъп на "трябва", в любим тефтер, а под него набързо надраскано стихотворение - каква идилия.
give me a reason to be a woman
- Тогава защо плачеш? - попитах аз, изтощен, изпълнен с опит.
- Война! - каза господин Голдберг, ядосан и сразен, гласът му трепереше. - Продължаваме да се избиваме безцелно! Това е война, обявена от човечествеото на човечеството и ще свърши само когато не остане кой да се бие!
- Болеше - отвърна тя.
Отворила съм една голяма папка, озаглавена "Works of Art". Рисунки, текстове. Мои, чужди. Ръкописни, печатни. Смачкани и принтирани и стриктно захванати с телчета. Препрочитам себе си и другите, пълня се, зареждам се.
Любимата ми котка Катюша (известна още като Катюшче, Катюшченце, Катюш и Катюш-ботуш) изчезна. Сега се радвам на друга - с една тъничка идея по-малко гальовна от старата, но все пак добър заместител - Лапичка.
Покрай котките и заместителите си мисля за хората и заместителите, влюбването и разлюбването, разлюбването и влюбването. И когато настъпи момент, в който си лягам, четейки прозата на Дубарова, когато се чувствам "точно толкова нежно, точно толкова художествено тъжна и точно толкова крехка и уязвима"* и смътно усещаща нечия чужда болка, ме удря може би грешното прозрение, че щом любовта разбие някоя дълго пазена и заключвана врата, всичко се обърква. За всички.
Снощи отново гледах реката, за трети път тази година, само че бях застанала точно над нея. Комарите са наистина безпощадни към мен, но знам как най-лесно ще ги преживея. Знам кога най-малко ще се страхувам от водата. Знам кога ще е още по-хубаво.
А по залез е прекрасно. Тогава се сещам за липсата и всички копринени думи и докосвания, на които съм способна. Тогава сърцетуп-туп-туп. Тогава Думичката.
След това Дарик радио ме върна към любовта към изкуството, или по-скоро ми припомни как ми иде да умра по нещата, които обичам, особено когато се срещнем някъде случайно.
От известно време предричам. Пиша това, в което искам да бъда сигурна, че ще се случи, и то се случва по подобен или по-хубав начин от този, който съм искала.
Скоро ще ми се наложи да призная. Да призная, да призная. Че не само бих могла. Че го усещам понякога и може би ще продължа. А нечий живот стана ли по-цветен? И това ще разбера.
Ужасно.
*написано посред нощ, в пристъп на "трябва", в любим тефтер, а под него набързо надраскано стихотворение - каква идилия.
give me a reason to be a woman
6/09/2010
..but I better not touch.
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам, свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
("Посвещение", Петя Дубарова, 04 януари 1979 г.)
Написах го с любов, защото го знам наизуст, защото е първото стихотворение на Дубарова, в което се влюбих, защото съм почти убедена - ако отделя време за всичко нейно, което имам, ще разцъфтя, ще се вдъхновя, ще се променя - още.
Защото преди година и няколко месеца не знаех, че ще искам бавно да го рецитирам в тъмна тишина, през шепот и коприна, през близост и потискани мисли. Не знаех, че ще се отлее така прекрасно в калъпа на усещанията ми.
Това се случва в част от пространството на ирационалния свят. В другия ужасно често ми се иска да лежа на килима и да мисля или просто да лежа - безтегловна и замаяна. Комари и други видове насекоми изсмукват А-положителната ми кръв, тефтерът ми прогресивно се превръща в подиум за синята плетеница на писателския ми почерк и от време на време ми става лошо, гади ми се, конвулсии, свиване на стомаха - сърцетуп-туп-туп.
Гледах кораба, който нито беше красив, нито ме връщаше в историята по някакъв начин, защото не беше дървен. Гледах го и в главата ми изникна асоциацията с "Любов по време на холера", макар никога да не съм харесвала края й. Спомних си Маркес, някакъв смътен щрих за това колко невероятно и с какъв замах пише се прокрадна в дебрите на забравената ми привързаност към изкуството и се възроди. Сякаш си спомних оттенък от полъх на парфюм, частица от докосване. Разбрах, че ми е нужен, нужен, за да изсмуча кръвта му като жаден крайречен комар. А беше топло, беше много топло. Водата не изглеждаше достатъчно синя, Румъния беше и е далеч поне засега и дори не искам да си мисля за по-нататък. Трябва да си наложа цензура. Не цензура на думите, макар че да - трябва да спра и техния приток. Да ги филтрирам, като стъпя на земята. Като спра да си представям. Като забравя.
Някой ден ще проверя тефтерите си, въпреки че и без да го правя, смътно подозирам, че с всяка изминала година, дори да стават по-лаконични, нещо в тях коренно се пречупва и се превръща в дръзко, цинично или пък еротично-романтично. Не знам дали е заради възрастта.
Или пък разбира се.
Няма нормални, да. И напук на ясното съзнание, с което заявих, че го знам, защото всеки го знае, мисля, че онзи ден го научих и запомних наистина. Поклон пред всички, които са създали музика, кино, картини, проза, поезия и други опиати на изкуството благодарение на своите мисли, пориви, пристрастия, страхове, желания и чувства, без да ги цензурират - рисковано, смело, със страст. Защото благодарение на тях всички, които не се нормални, разбират, че другите също не са. И започват да си позволяват повече. И повече.
Не знам какви щяха да са критериите за това какво може и какво не, ако нямаше други хора. Вероятно нямаше да съществува желание, за да има критерии.
Аз мога да премълча това, което ме плаши. Защото не искам да обещавам. Защото може би, скоро. Защото. Стига само лятото да започне. И ще бъда.
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам, свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
("Посвещение", Петя Дубарова, 04 януари 1979 г.)
Написах го с любов, защото го знам наизуст, защото е първото стихотворение на Дубарова, в което се влюбих, защото съм почти убедена - ако отделя време за всичко нейно, което имам, ще разцъфтя, ще се вдъхновя, ще се променя - още.
Защото преди година и няколко месеца не знаех, че ще искам бавно да го рецитирам в тъмна тишина, през шепот и коприна, през близост и потискани мисли. Не знаех, че ще се отлее така прекрасно в калъпа на усещанията ми.
Това се случва в част от пространството на ирационалния свят. В другия ужасно често ми се иска да лежа на килима и да мисля или просто да лежа - безтегловна и замаяна. Комари и други видове насекоми изсмукват А-положителната ми кръв, тефтерът ми прогресивно се превръща в подиум за синята плетеница на писателския ми почерк и от време на време ми става лошо, гади ми се, конвулсии, свиване на стомаха - сърцетуп-туп-туп.
Гледах кораба, който нито беше красив, нито ме връщаше в историята по някакъв начин, защото не беше дървен. Гледах го и в главата ми изникна асоциацията с "Любов по време на холера", макар никога да не съм харесвала края й. Спомних си Маркес, някакъв смътен щрих за това колко невероятно и с какъв замах пише се прокрадна в дебрите на забравената ми привързаност към изкуството и се възроди. Сякаш си спомних оттенък от полъх на парфюм, частица от докосване. Разбрах, че ми е нужен, нужен, за да изсмуча кръвта му като жаден крайречен комар. А беше топло, беше много топло. Водата не изглеждаше достатъчно синя, Румъния беше и е далеч поне засега и дори не искам да си мисля за по-нататък. Трябва да си наложа цензура. Не цензура на думите, макар че да - трябва да спра и техния приток. Да ги филтрирам, като стъпя на земята. Като спра да си представям. Като забравя.
Някой ден ще проверя тефтерите си, въпреки че и без да го правя, смътно подозирам, че с всяка изминала година, дори да стават по-лаконични, нещо в тях коренно се пречупва и се превръща в дръзко, цинично или пък еротично-романтично. Не знам дали е заради възрастта.
Или пък разбира се.
Няма нормални, да. И напук на ясното съзнание, с което заявих, че го знам, защото всеки го знае, мисля, че онзи ден го научих и запомних наистина. Поклон пред всички, които са създали музика, кино, картини, проза, поезия и други опиати на изкуството благодарение на своите мисли, пориви, пристрастия, страхове, желания и чувства, без да ги цензурират - рисковано, смело, със страст. Защото благодарение на тях всички, които не се нормални, разбират, че другите също не са. И започват да си позволяват повече. И повече.
Не знам какви щяха да са критериите за това какво може и какво не, ако нямаше други хора. Вероятно нямаше да съществува желание, за да има критерии.
Аз мога да премълча това, което ме плаши. Защото не искам да обещавам. Защото може би, скоро. Защото. Стига само лятото да започне. И ще бъда.
6/03/2010
...не целувам момчешки лица
Няма да я открия тази усамотеност, от която така се нуждая. Подозирам, няма да открия и думите, които ми трябват, няма да открия нищо освен вече наученото наизуст. Защото болката е неистова, любовта е единствена, новината е шокираща, а аз обичам да уча света отначало - така се чувствам сигурна и затова вярвам, че всичко, което някога са ми казвали, че предстои, вероятно ще е по-различно за мен. Защото обичам да подкопавам основите.
Не мога да изисквам от себе си нещо грандиозно - представям си суровия си поглед, нещо като този от снимката на профила, само че малко по-концентриран, отколкото малтретиран. Представям си и как слушаш почти лигавия ми глас и това някак ти действа. Или си въобразявам, че е така и държа нещата под контрол.
Ако знаете, ако знаете само как пръстите ми жадно и бясно натискат и бият с невидим камшик клавишите - представете си мъж, свиреп като животно, и девственица с влажен поглед.
Абстиненция? Не знам. Инсомния - никаква. По-скоро много сън. Гади ми се от сън. Ще преживея ли? Ще преживея ли? Ще преживея ли, капнала от умора, защото мисля, че така ще е най-пълноценно? Отговори?
Успокоението се крие в това, че по-малко думи = повече действия. Донякъде.
Както не винаги, но както много често ме гони ново необяснимо усещане, необяснимо величие и поклоничество към дивата сила на природата и възмножността, която тя крие за двама. Един, двама.
Не знам дали идва от прекрасните зелени и морскопростиращи се Родопи, или от представата ми за момичето, което прави заклинания по пълнолуние, но нещо между вой, античност, мистика, животинска страст, усамотение, докосвания и любов жари моята крехка и прекалено наситена на сън аура.
Не съм гледала филми, не съм чела.
Пътувах до изнемога, бях до изнемога, смях се и гледах през прозореца на автобуса, виках "едно, двее, триии, четити........дванайсет" много повече от дванайсет пъти, кроях планове как ще раздера сърцето си и сързераздрана и вече изпразнена, ще споделя, че това училище и този клас, и тези дванайсет години могат с право да ме гледат покровителствено още дълго време, защото едновременно бяха част от времето ми, и то не просто някаква, а ОГРОМНА, и успяха да направят това време значимо, така значимо.
Освен това явно и показно се гордея, че съм един от малкото хора на този свят, които познавам и които ОБИЧАТ класа си.
Но това е една дълга история, която стана малко преексплоатирана и преакомпанирана от Тоника, Щурците и ФСБ (ама, разбира се, ФСБ!), която в текущия момент не налива очите ми. Предполагам, това се дължи на хилядите смесени чувства - малко е трудно да разбереш с кого ще се срещнеш, с кого наистина ще имаш нужда да се срещаш не след десет години, а след максимум десет дена, докато Илиян зарибява с "Йо-йо. Стига си ме дразнила". Неизбежни са виното, водките, танците, някой пиян, скъсаните чорапогащници, масовата еуфория, масовото недоспиване, недояждане и преяждане.
Покрай всичко това, което, ако можех, щях да върна, и беше, да, беше прекрасно, все пак успях да доловя своята уплаха, че ще загубя способността си да съзерцавам, да съм понякога антисоциална и пишеща наум, боготворяща мъртъвци и странна, впуснала се в детайла и в някакви неща - неопределими, изгубени или едва уловими.
Сега ще трябва да се отрезвя, без да казвам "Наздраве", без да излизам на чист въздух, без да има цигара, която да догори, докато аз не я пуша, без, без, без..
От Югозападна България се върнах с една книга подарък и с избрани творби на Вапцаров, които държах да имам. Запалих се (надявам се, безвъзвратно) по роклите и по спането с някого.
Сега ще трябва да се отрезвя и да редактирам. Матурите минаха, след тях беше голямото разточителство на май, иска ми се пак, дано скоро пак, дано да е заслужено!
Парадоксът, разбира се, е налице. И съм конкретна - 5.92 - БЕЛ, 6.00 - История. Не, не се радвам :)
Прибавям сутрешно гадене, съвсем хаотично (а напоследък намразих изброяването, но явно, когато имаш от всичко по много, просто не знаеш как и откъде да започнеш) хвърлям Триградското ждрело, дразнения и викане от и заради нищо, обичам Пловдив, знаете ли? Все така привързана съм към червеното червило, естествено, в главата ми се роят безброй неподходящи и неадекватни за периода мисли. Млада съм, млада съм, говоря хиперболизирано и продължавам, когато ме налегне силен възторг, желание или разочарование ("Не искам да се прибирам никога", "Мога да стоя тук цял живот и да наблюдавам"), не искам да чувам за сън, дойде ми в повече, кажете ми "вой" и ви обичам, скорпионите танцуват сами, ще се опитам да наваксам с пропуснатото, което е доста, леля ми ми даде Хемингуей, защото бил просто задължителен (виждам, че не съм единствена :)), не бях писала от толкова, толкова, толкова време..
Като бях малка, исках да направя и кажа всичко. Денят на детето не ми подхожда по всички аспекти, макар че още искам да направя и кажа всичко. Но започвам с много по-малки крачки, много по-скромни желания. И ми е толкова хубаво, когато видя едва забележимите резултати, а това ми дава повод да мисля, че най-плоските и уж грандиозни сценарии, които съм прожектирала в съзнанието си, всъщност ще бъдат мъчителна поредица от ежедневия, ще бъдат много компромиси, болка и сълзи, стига да имам възможност за тях, ще бъда благодарна. Ще бъда, нали?
И като намеквам за мечти, се сещам за един цитат на По ("Ще нарисувам Едгар Алън По и ще го закача във мрака,/ докато яростно часовникът тиктака" - дали?) за тези, които мечтаят през деня, и тези, които мечтаят през нощта. Ако искаш нещо, нещо, нещо, нещичко, е хубаво да вярваш в него и когато се будиш и светът осветява малките косъмчета и разширените пори, хубаво е да го виждаш възможно и тогава и да извършваш разни действия, за да го стигнеш, защото всъщност, щом нещо ти е нужно и свързваш потенциалните си щастливи моменти с него, какво друго ти остава да правиш?
Аз бях за малко
със страст
Ve-se-la
Не мога да изисквам от себе си нещо грандиозно - представям си суровия си поглед, нещо като този от снимката на профила, само че малко по-концентриран, отколкото малтретиран. Представям си и как слушаш почти лигавия ми глас и това някак ти действа. Или си въобразявам, че е така и държа нещата под контрол.
Ако знаете, ако знаете само как пръстите ми жадно и бясно натискат и бият с невидим камшик клавишите - представете си мъж, свиреп като животно, и девственица с влажен поглед.
Абстиненция? Не знам. Инсомния - никаква. По-скоро много сън. Гади ми се от сън. Ще преживея ли? Ще преживея ли? Ще преживея ли, капнала от умора, защото мисля, че така ще е най-пълноценно? Отговори?
Успокоението се крие в това, че по-малко думи = повече действия. Донякъде.
Както не винаги, но както много често ме гони ново необяснимо усещане, необяснимо величие и поклоничество към дивата сила на природата и възмножността, която тя крие за двама. Един, двама.
Не знам дали идва от прекрасните зелени и морскопростиращи се Родопи, или от представата ми за момичето, което прави заклинания по пълнолуние, но нещо между вой, античност, мистика, животинска страст, усамотение, докосвания и любов жари моята крехка и прекалено наситена на сън аура.
Не съм гледала филми, не съм чела.
Пътувах до изнемога, бях до изнемога, смях се и гледах през прозореца на автобуса, виках "едно, двее, триии, четити........дванайсет" много повече от дванайсет пъти, кроях планове как ще раздера сърцето си и сързераздрана и вече изпразнена, ще споделя, че това училище и този клас, и тези дванайсет години могат с право да ме гледат покровителствено още дълго време, защото едновременно бяха част от времето ми, и то не просто някаква, а ОГРОМНА, и успяха да направят това време значимо, така значимо.
Освен това явно и показно се гордея, че съм един от малкото хора на този свят, които познавам и които ОБИЧАТ класа си.
Но това е една дълга история, която стана малко преексплоатирана и преакомпанирана от Тоника, Щурците и ФСБ (ама, разбира се, ФСБ!), която в текущия момент не налива очите ми. Предполагам, това се дължи на хилядите смесени чувства - малко е трудно да разбереш с кого ще се срещнеш, с кого наистина ще имаш нужда да се срещаш не след десет години, а след максимум десет дена, докато Илиян зарибява с "Йо-йо. Стига си ме дразнила". Неизбежни са виното, водките, танците, някой пиян, скъсаните чорапогащници, масовата еуфория, масовото недоспиване, недояждане и преяждане.
Покрай всичко това, което, ако можех, щях да върна, и беше, да, беше прекрасно, все пак успях да доловя своята уплаха, че ще загубя способността си да съзерцавам, да съм понякога антисоциална и пишеща наум, боготворяща мъртъвци и странна, впуснала се в детайла и в някакви неща - неопределими, изгубени или едва уловими.
Сега ще трябва да се отрезвя, без да казвам "Наздраве", без да излизам на чист въздух, без да има цигара, която да догори, докато аз не я пуша, без, без, без..
От Югозападна България се върнах с една книга подарък и с избрани творби на Вапцаров, които държах да имам. Запалих се (надявам се, безвъзвратно) по роклите и по спането с някого.
Сега ще трябва да се отрезвя и да редактирам. Матурите минаха, след тях беше голямото разточителство на май, иска ми се пак, дано скоро пак, дано да е заслужено!
Парадоксът, разбира се, е налице. И съм конкретна - 5.92 - БЕЛ, 6.00 - История. Не, не се радвам :)
Прибавям сутрешно гадене, съвсем хаотично (а напоследък намразих изброяването, но явно, когато имаш от всичко по много, просто не знаеш как и откъде да започнеш) хвърлям Триградското ждрело, дразнения и викане от и заради нищо, обичам Пловдив, знаете ли? Все така привързана съм към червеното червило, естествено, в главата ми се роят безброй неподходящи и неадекватни за периода мисли. Млада съм, млада съм, говоря хиперболизирано и продължавам, когато ме налегне силен възторг, желание или разочарование ("Не искам да се прибирам никога", "Мога да стоя тук цял живот и да наблюдавам"), не искам да чувам за сън, дойде ми в повече, кажете ми "вой" и ви обичам, скорпионите танцуват сами, ще се опитам да наваксам с пропуснатото, което е доста, леля ми ми даде Хемингуей, защото бил просто задължителен (виждам, че не съм единствена :)), не бях писала от толкова, толкова, толкова време..
Като бях малка, исках да направя и кажа всичко. Денят на детето не ми подхожда по всички аспекти, макар че още искам да направя и кажа всичко. Но започвам с много по-малки крачки, много по-скромни желания. И ми е толкова хубаво, когато видя едва забележимите резултати, а това ми дава повод да мисля, че най-плоските и уж грандиозни сценарии, които съм прожектирала в съзнанието си, всъщност ще бъдат мъчителна поредица от ежедневия, ще бъдат много компромиси, болка и сълзи, стига да имам възможност за тях, ще бъда благодарна. Ще бъда, нали?
И като намеквам за мечти, се сещам за един цитат на По ("Ще нарисувам Едгар Алън По и ще го закача във мрака,/ докато яростно часовникът тиктака" - дали?) за тези, които мечтаят през деня, и тези, които мечтаят през нощта. Ако искаш нещо, нещо, нещо, нещичко, е хубаво да вярваш в него и когато се будиш и светът осветява малките косъмчета и разширените пори, хубаво е да го виждаш възможно и тогава и да извършваш разни действия, за да го стигнеш, защото всъщност, щом нещо ти е нужно и свързваш потенциалните си щастливи моменти с него, какво друго ти остава да правиш?
Аз бях за малко
със страст
Ve-se-la
5/29/2010
Hi, my name is pleasure
Лаконичността не свършва тук. Трагично е. А се чувствам добре. Наистина добре. И се случиха неща. Толкова много. И се скъсах от път. И места. И хора. Сега се надявам на друго. Очаквам. Искам. Непознат ми е бутонът "Нова публикация". Това ме убива. Другото са удоволствия, копнеж и тъй нататък.
Аз не мога да пиша. Поне засега. И как бих могла?
Аз не мога да пиша. Поне засега. И как бих могла?
5/19/2010
Обичам само теб - твоите студени очи
(Не, не пиша малко, защото е приятно и създава усещането за свършена работа да разточителстваш чрез думите. Пиша малко, защото всичко друго е много.)
Отрезвяващо и обнадеждаващо е да се чувстваш застанал на кръстопът. Припомних си го благодарение на едно приказно място. Въображението трябва да се разтяга до безкрайност. Толкова са спирките и ограниченията, че главата ми не може да ги побере. Искам да съм свободна.
Благодарение на Аеросмит и на способността да работя упорито върху бръчките си чрез хиляди усмивки си позволявам да поискам, да поискам почти смело, да поискам СМЕЛО, защото..
Благодарение на "1000 стипендии" и на Пикасо знам две важни неща, едно от които гласи, че ако можеш да си представиш нещо, значи то е възможно.
Аз съм Весела, искам да съм свободна и имам въображение.
Ще те обичам.
Отрезвяващо и обнадеждаващо е да се чувстваш застанал на кръстопът. Припомних си го благодарение на едно приказно място. Въображението трябва да се разтяга до безкрайност. Толкова са спирките и ограниченията, че главата ми не може да ги побере. Искам да съм свободна.
Благодарение на Аеросмит и на способността да работя упорито върху бръчките си чрез хиляди усмивки си позволявам да поискам, да поискам почти смело, да поискам СМЕЛО, защото..
Благодарение на "1000 стипендии" и на Пикасо знам две важни неща, едно от които гласи, че ако можеш да си представиш нещо, значи то е възможно.
Аз съм Весела, искам да съм свободна и имам въображение.
Ще те обичам.
5/14/2010
"Защото всяка искреност.."
Май ще имам още едно срещане с българската литература и това е. Поне официално такова. А може би не трябва да предричам нищо? Ех.
Поздрави на професор Божидар Кунчев - дано се видим пак някога. Дано да е в Софийски. I hope so, I hope so.
Освен това има шанс да се срещна и с потенциалните бъдещи журналисти на 27.06.2010 г.
А сега вече мога да кажа нещо ей така - искрено. "Защото всяка искреност е в същината си беззащитна" Благодарности на Елка Димитрова.
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста.
(...)
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
(...)
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
(...)
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
Да знаеш ти Вапцаров как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
И как го четях, легнала на килима, когато трябваше да чета съвсем друго. И как го четях късно през нощта. Когато трябваше да чета друго. И как го четях, когато търсех опора, защото ми трябваше. И как ще го нарисувам, как ще го нарисувам, защото съм романтична и когато превърна нещо в свое, отварям кървавите клапи и го пускам вътре.
Поздрави на професор Божидар Кунчев - дано се видим пак някога. Дано да е в Софийски. I hope so, I hope so.
Освен това има шанс да се срещна и с потенциалните бъдещи журналисти на 27.06.2010 г.
А сега вече мога да кажа нещо ей така - искрено. "Защото всяка искреност е в същината си беззащитна" Благодарности на Елка Димитрова.
Ти помниш ли
морето и машините
и трюмовете, пълни
с лепкав мрак?
И онзи див копнеж
по Филипините,
по едрите звезди
над Фамагуста.
(...)
Но ний деляхме сламения одър
и тебе чувствам нужда да разкажа
как вярвам аз и колко днес съм бодър.
(...)
Това е новото, което ме възпира
да не пробия
своя
слепоочник.
То злобата в сърцето
трансформира
в една борба,
която
днес
клокочи.
(...)
Да знаеш ти живота как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
За мен е ясно, както че ще съмне -
с главите си ще счупим ледовете.
И слънцето на хоризонта
тъмен
да, нашто
ярко
слънце
ще просветне.
Да знаеш ти Вапцаров как обичам!
И колко мразя
празните
химери...
И как го четях, легнала на килима, когато трябваше да чета съвсем друго. И как го четях късно през нощта. Когато трябваше да чета друго. И как го четях, когато търсех опора, защото ми трябваше. И как ще го нарисувам, как ще го нарисувам, защото съм романтична и когато превърна нещо в свое, отварям кървавите клапи и го пускам вътре.
5/13/2010
In a mile
you'll be feeling fine, обещава Citizen Cope. Ще се постарая да му повярвам.
Аз се раждам отново, а може би тепърва се развивам като зародиш - важното е, че е осезаемо, трудно и категорично. Не искам да провалям нищичко.
Възможностите са няколко. Мога или да започна да трупам чернови, или да дам някакъв израз на цялото това неосъществено писане, от което ме боли, което клокочи и не спира да ме терзае почти постоянно. Толкова неосъществено, несбъднато и неслучило се писане, толкова неизбрани думи, толкова недокоснати клавиши, толкова разрушено в името на различни от писане каузи зрение. Трудно ми е да го повярвам.
Сигурно ще се случва много бавно, защото сега ми е почти невъзможно да го направя. Не си представям как освобождам цялата какафония, отвоювала спокойствието в главата ми дори когато е тихо, и я оставям някъде, получила цветове, очертания и потенциал да създава асоциации в чуждите съзнания.
Най-точният начин, по който се чувствам: като възел.
Ще чакам. :>
Аз се раждам отново, а може би тепърва се развивам като зародиш - важното е, че е осезаемо, трудно и категорично. Не искам да провалям нищичко.
Възможностите са няколко. Мога или да започна да трупам чернови, или да дам някакъв израз на цялото това неосъществено писане, от което ме боли, което клокочи и не спира да ме терзае почти постоянно. Толкова неосъществено, несбъднато и неслучило се писане, толкова неизбрани думи, толкова недокоснати клавиши, толкова разрушено в името на различни от писане каузи зрение. Трудно ми е да го повярвам.
Сигурно ще се случва много бавно, защото сега ми е почти невъзможно да го направя. Не си представям как освобождам цялата какафония, отвоювала спокойствието в главата ми дори когато е тихо, и я оставям някъде, получила цветове, очертания и потенциал да създава асоциации в чуждите съзнания.
Най-точният начин, по който се чувствам: като възел.
Ще чакам. :>
5/11/2010
5/09/2010
Where I want to
Един, два, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет. Десет пръста.
Стават ли още? Познават ли клавишите? Помнят ли буквите? Умеят ли да ги съчетават? Липсват ли им? Чувстват ли се вкъщи, когато галят клавиатурата?
Ако съм мислила, че нещо е мое или че си имам нещо, вероятно съм грешала. Едва сега протягам ръка към всичко, което съм предполагала, че вече имам. И това е хубаво.
Носталгия по новото.
Стават ли още? Познават ли клавишите? Помнят ли буквите? Умеят ли да ги съчетават? Липсват ли им? Чувстват ли се вкъщи, когато галят клавиатурата?
Ако съм мислила, че нещо е мое или че си имам нещо, вероятно съм грешала. Едва сега протягам ръка към всичко, което съм предполагала, че вече имам. И това е хубаво.
Носталгия по новото.
5/03/2010
4/23/2010
Хората правят глупави избори всеки ден.
След малко излизам. Нямам идея ще чувам ли музика в ушите си. Нищо не знам. След малко излизам и така. Потрепер-потрепер.
Преди час и половина гледах книгите си и ми се искаше да открия истината, като отворя някоя на произволна страница. Някаква истина, отговор, пътека, нещо.
Отворих "За писането" на Кинг някъде в самото й начало и се зачетох, съвсем забравила, че търся нещо. Сега се сещам, че това, което прочетох, се отнасяше за майката на Кинг, която два пъти била свидетел на човешка смърт, като във втория случай не я видяла, а я чула. А Кинг останал много любопитен как може да чуеш, че някой умира.
Не искам никой да умира. Искам да съм навън. Освен това искам да дезинфекцирам рана. Освен това мисленето ми напоследък прекалено често си служи с думите "мъже" и "жени".
Обичам начина, по който мъжете обичат и боготворят жените.
Една реклама ме застави да напиша нещо. Не претендирам, че в момента мога да достигна особено висока литературна стойност.
Рамо.
Преди час и половина гледах книгите си и ми се искаше да открия истината, като отворя някоя на произволна страница. Някаква истина, отговор, пътека, нещо.
Отворих "За писането" на Кинг някъде в самото й начало и се зачетох, съвсем забравила, че търся нещо. Сега се сещам, че това, което прочетох, се отнасяше за майката на Кинг, която два пъти била свидетел на човешка смърт, като във втория случай не я видяла, а я чула. А Кинг останал много любопитен как може да чуеш, че някой умира.
Не искам никой да умира. Искам да съм навън. Освен това искам да дезинфекцирам рана. Освен това мисленето ми напоследък прекалено често си служи с думите "мъже" и "жени".
Обичам начина, по който мъжете обичат и боготворят жените.
Една реклама ме застави да напиша нещо. Не претендирам, че в момента мога да достигна особено висока литературна стойност.
Рамо.
4/20/2010
purple in the morning
Не става въпрос за чувства, става въпрос за пространство и материя, връзка, описания и някой акт.
Това установих, докато хвърлях бързи погледи на блога си.
Преди около две седмици закръглено изчислих, че една не много едра капка вода се отронва от мокър косъм, когато в нея се нанижат средно от осем до десет други капки.
Обичам да се къпя.
(Това наблюдение лесно можех да отразя с удобната си червена химикалка с капаче в някой тефтер или да го редуцирам до квинтесенцията му в Туитър, но по дяволите, автономията на текста е важна.)
Това установих, докато хвърлях бързи погледи на блога си.
Преди около две седмици закръглено изчислих, че една не много едра капка вода се отронва от мокър косъм, когато в нея се нанижат средно от осем до десет други капки.
Обичам да се къпя.
(Това наблюдение лесно можех да отразя с удобната си червена химикалка с капаче в някой тефтер или да го редуцирам до квинтесенцията му в Туитър, но по дяволите, автономията на текста е важна.)
4/19/2010
Predictable behaviour. I crave ya.
Няма да кажа нищо повече, няма да направя нищо повече. Защото само още една дума, още един поглед, още едно движение - въздухът ще натежи и ще започне да нагарча. И без това не мога да дишам от отрова, става ми лошо, гади ми се, повдига ми се.
Това е, другото е прекалено сложно. Или аз съм празна.
Но нека не се оставям на догадки. Плитко е. А би трябвало, би трябвало да вярвам, че в себе си мога да побера болка и сладка тръпка колкото в една очна линия и в едно червено червило. Вероятно това се случва сега - пълня се до предела си с болка и сладка тръпка - болка и сладка тръпка от първия етап. Най-лекият.
Обичам риба и миш-маш, преди никога не слагах сол, когато се хранех, но от месец-месец и половина-два обожавам соев сос. Обичам и леща. Обичам да пиша наум, докато обядвам по никое време сама в къщата. Понеже съм сама в къщата достатъчно дълго от достатъчно много години. През почти половината от деня.
Когато обичам леща, обичам да пиша наум. Когато обичам риба, миш-маш и соев сос, мразя всички боклуци в шумящи опаковки и станиоли.
Когато обожавам пресни домати с парче сирене, се вълнувам ужасно много заради нещо или заради някого и нямам правдоподобна идея защо имам време за нещо толкова маловажно като храна.
Съществувам на базата на трептене - мънички отклонения от обичайната ми амплитуда, от време на време някое по-осезаемо и забележимо, а след него - връщане в нормално положение. Трептене. Неосъзнато очакване, непредвидени последствия от настоящето, неизчислени привилегии и облаги, непрозрени възможности. Само проблясъци - това е светът ми. Иска ми се да пиша, но се измъчвам, имам толкова много за казване, а сякаш нямам нищо. Не си намирам място и осъзнавам, че може би ще се обвинявам, ако пропусна с такъв широк замах всичко, без дори да спомена една от всичките прашинки, влезли в очите ми по време на дългите нощи под проклетата, но практична нощна лампа и под съвсем неудобната и зрителноубиваща такава, която обаче с тъмни чувства обожавам.
Заспивам по различен начин, а копнежът ми се промива от времето. Мисля си за небесата в живота си, за старата гимназия, за хрупкавите сладки с мармалад и орехи на баба Бояна, за олющените стени в цвят сьомга, за това колко искам да отида в двора на училище в някоя лятна нощ и да гледам огромното, дълбоко и звездно небе, покриващо кестени и спокойствие, докато седя с някого на стъпалата отзад.
Най-голямото и космическо небе, което някога съм виждала, заби нож в сърцето ми в началото на октомври, всъщност шести, а си мислех, че беше пети. Приемам го като събитие в живота си. Помня това небе по улицата, където едно циганско семейство живее без врата - там си представях как някога, когато имам дете, ще ме е страх да го оставя да погледне нагоре, защото очите му ще изтекат като черни отровни реки, защото ще се стопи от стенание и забити остриета в себе си, защото в гротесков гърч ще се свие, ще се сбръчка, ще се превърне отново в зародиш, а после в горещ восък и ще изтече.
Небето по дългата улица със спретнати къщи, на която се озоваваш, след като си минал по друга дълга улица, наподобяваща на снимка с лошо качество, направена към 19 часа през пролетта от средно добър телефон без светкавица - там беше още по-усойно. Облаците се бяха навили спираловидно около луната, а тя грееше като бяло-жълт център на гигантска притегателна бездна. Там зениците ми се превърнаха в умалени и обърнати образи на пипала и митология, Олимп и пробождащо като шипове мълчание.
Небето до старата гимназия, където някакъв скитник отдавна спеше, където въпреки параноята си все търсех движения из черните стаи на подземния етаж, приютил в себе си сенки, ужаси и страх, страх, о, как обичам да ме е страх. Гимназията, която асоциирах със стотици безследно изчезнали ученици в спретнати черно-бели униформи. Гимназията, която има най-красивата ограда по залез, обгърната от избуяла трева. Пленителна и хипнотизираща с мрачната си, митолигична романтика, чиста любов, в която, обещавам, ще се давя. Небето там беше полъх от облаци, издихания от космически ауспуси, безкрай, без край.
И го помня, помня цялата вечер, помня как гледах и пишех наум без пощада, а след това направих компромис с празнотата и разочарованието, които щях да изпитам, като разбера, че думите ми не се развняват и на една стотна от цялата умопомрачителна красота и мистерия на това небе. И писах.
Другото небе е онова на прозрачния, твърд като стъкло хладен, предвеликденски въздух. Разцъфналите дръвчета, бързането и очакването. Китайски порцелан, невидими китари, кофеин, история, главоболие и буца нерви в гърлото. А понякога просто комфортно вцепенение.
Третото небе, което ясно помня, ме хвърли в детските запечатвания на "Цар Лъв" - голяма, тънка, гланцирана и много цветна. Такова ми се стори, когато осъзнах колко е близо, каква възможност имам и колко много звезди са се полепили по него. Небе в саваната и измъчващите ме мисли така ли се държа, когато мога да освободя думите си, а вместо това просто мълча.
Една от последните картини, която запазих в себе си въпреки наложителната нужда от разчистване, характеризираща ме напоследък, беше крайдунавското сиво-синкаво, розово-лилаво, залязващо и потъващо във вечер небе. Такова го помня - размазани и пресичащи се тънки и дебели щрихи от четки. Топлина и млечност. Малко носталгия и удобна сънливост. Небе, което не може веднага да споделиш, небе, което изисква да се отделиш от останалите и да се усамотиш - първо да се усамотиш наистина, за да откриеш правилната настройка, а след това да инжектираш самотата си в обстановката - в него, в реката, във ферибота, в островчетата, в отчуждеността и надеждите, в румънските улици, тирове и светлини, в остатъка от детски смях, във вятъра, в тревата - сочна и тъмно зелена, в руините от римската крепост и в неосъзната любов, която това място предлага.
След това вдигаш темпрература, гърчиш се конвулсивно, закриваш очи, а малко по-късно свенливо се изправяш пред това, от което ти е неудобно (неудобно, не срам), въздухът се свива и постепенно намалява, думите намялавят също пропорционално на рационалните мисли и в някой мрачен априлски следобед, не осъзнавайки готвиш ли се наистина за това, което вероятно предстои, и ще бъдат ли тези мисли революционни, разбираш, че си писала. Писала си за някакви фрагменти от живота си, вадиш спомени и бегли припознавания, молиш паметта и въображението си за милост, искаш да споделиш как в малкия изгнил град, стига да има няколко Човека и други, по-маловажни, колкото да създават движение, стига да ги има, омесени с автомобилен шум, музика и червена светлина, може да умреш от неразбираема носталгия по нещо, което никога няма да имаш и което винаги е живеело в теб.
Това е, другото е прекалено сложно. Или аз съм празна.
Но нека не се оставям на догадки. Плитко е. А би трябвало, би трябвало да вярвам, че в себе си мога да побера болка и сладка тръпка колкото в една очна линия и в едно червено червило. Вероятно това се случва сега - пълня се до предела си с болка и сладка тръпка - болка и сладка тръпка от първия етап. Най-лекият.
Обичам риба и миш-маш, преди никога не слагах сол, когато се хранех, но от месец-месец и половина-два обожавам соев сос. Обичам и леща. Обичам да пиша наум, докато обядвам по никое време сама в къщата. Понеже съм сама в къщата достатъчно дълго от достатъчно много години. През почти половината от деня.
Когато обичам леща, обичам да пиша наум. Когато обичам риба, миш-маш и соев сос, мразя всички боклуци в шумящи опаковки и станиоли.
Когато обожавам пресни домати с парче сирене, се вълнувам ужасно много заради нещо или заради някого и нямам правдоподобна идея защо имам време за нещо толкова маловажно като храна.
Съществувам на базата на трептене - мънички отклонения от обичайната ми амплитуда, от време на време някое по-осезаемо и забележимо, а след него - връщане в нормално положение. Трептене. Неосъзнато очакване, непредвидени последствия от настоящето, неизчислени привилегии и облаги, непрозрени възможности. Само проблясъци - това е светът ми. Иска ми се да пиша, но се измъчвам, имам толкова много за казване, а сякаш нямам нищо. Не си намирам място и осъзнавам, че може би ще се обвинявам, ако пропусна с такъв широк замах всичко, без дори да спомена една от всичките прашинки, влезли в очите ми по време на дългите нощи под проклетата, но практична нощна лампа и под съвсем неудобната и зрителноубиваща такава, която обаче с тъмни чувства обожавам.
Заспивам по различен начин, а копнежът ми се промива от времето. Мисля си за небесата в живота си, за старата гимназия, за хрупкавите сладки с мармалад и орехи на баба Бояна, за олющените стени в цвят сьомга, за това колко искам да отида в двора на училище в някоя лятна нощ и да гледам огромното, дълбоко и звездно небе, покриващо кестени и спокойствие, докато седя с някого на стъпалата отзад.
Най-голямото и космическо небе, което някога съм виждала, заби нож в сърцето ми в началото на октомври, всъщност шести, а си мислех, че беше пети. Приемам го като събитие в живота си. Помня това небе по улицата, където едно циганско семейство живее без врата - там си представях как някога, когато имам дете, ще ме е страх да го оставя да погледне нагоре, защото очите му ще изтекат като черни отровни реки, защото ще се стопи от стенание и забити остриета в себе си, защото в гротесков гърч ще се свие, ще се сбръчка, ще се превърне отново в зародиш, а после в горещ восък и ще изтече.
Небето по дългата улица със спретнати къщи, на която се озоваваш, след като си минал по друга дълга улица, наподобяваща на снимка с лошо качество, направена към 19 часа през пролетта от средно добър телефон без светкавица - там беше още по-усойно. Облаците се бяха навили спираловидно около луната, а тя грееше като бяло-жълт център на гигантска притегателна бездна. Там зениците ми се превърнаха в умалени и обърнати образи на пипала и митология, Олимп и пробождащо като шипове мълчание.
Небето до старата гимназия, където някакъв скитник отдавна спеше, където въпреки параноята си все търсех движения из черните стаи на подземния етаж, приютил в себе си сенки, ужаси и страх, страх, о, как обичам да ме е страх. Гимназията, която асоциирах със стотици безследно изчезнали ученици в спретнати черно-бели униформи. Гимназията, която има най-красивата ограда по залез, обгърната от избуяла трева. Пленителна и хипнотизираща с мрачната си, митолигична романтика, чиста любов, в която, обещавам, ще се давя. Небето там беше полъх от облаци, издихания от космически ауспуси, безкрай, без край.
И го помня, помня цялата вечер, помня как гледах и пишех наум без пощада, а след това направих компромис с празнотата и разочарованието, които щях да изпитам, като разбера, че думите ми не се развняват и на една стотна от цялата умопомрачителна красота и мистерия на това небе. И писах.
Другото небе е онова на прозрачния, твърд като стъкло хладен, предвеликденски въздух. Разцъфналите дръвчета, бързането и очакването. Китайски порцелан, невидими китари, кофеин, история, главоболие и буца нерви в гърлото. А понякога просто комфортно вцепенение.
Третото небе, което ясно помня, ме хвърли в детските запечатвания на "Цар Лъв" - голяма, тънка, гланцирана и много цветна. Такова ми се стори, когато осъзнах колко е близо, каква възможност имам и колко много звезди са се полепили по него. Небе в саваната и измъчващите ме мисли така ли се държа, когато мога да освободя думите си, а вместо това просто мълча.
Една от последните картини, която запазих в себе си въпреки наложителната нужда от разчистване, характеризираща ме напоследък, беше крайдунавското сиво-синкаво, розово-лилаво, залязващо и потъващо във вечер небе. Такова го помня - размазани и пресичащи се тънки и дебели щрихи от четки. Топлина и млечност. Малко носталгия и удобна сънливост. Небе, което не може веднага да споделиш, небе, което изисква да се отделиш от останалите и да се усамотиш - първо да се усамотиш наистина, за да откриеш правилната настройка, а след това да инжектираш самотата си в обстановката - в него, в реката, във ферибота, в островчетата, в отчуждеността и надеждите, в румънските улици, тирове и светлини, в остатъка от детски смях, във вятъра, в тревата - сочна и тъмно зелена, в руините от римската крепост и в неосъзната любов, която това място предлага.
След това вдигаш темпрература, гърчиш се конвулсивно, закриваш очи, а малко по-късно свенливо се изправяш пред това, от което ти е неудобно (неудобно, не срам), въздухът се свива и постепенно намалява, думите намялавят също пропорционално на рационалните мисли и в някой мрачен априлски следобед, не осъзнавайки готвиш ли се наистина за това, което вероятно предстои, и ще бъдат ли тези мисли революционни, разбираш, че си писала. Писала си за някакви фрагменти от живота си, вадиш спомени и бегли припознавания, молиш паметта и въображението си за милост, искаш да споделиш как в малкия изгнил град, стига да има няколко Човека и други, по-маловажни, колкото да създават движение, стига да ги има, омесени с автомобилен шум, музика и червена светлина, може да умреш от неразбираема носталгия по нещо, което никога няма да имаш и което винаги е живеело в теб.
Subscribe to:
Posts (Atom)