Отклонение по пътя към Каравелов

Стоейки пред прозореца, мисля. Мисля за Кинг. Да, крал е. Не че познавам много добре творчеството му. Не че разбирам кой знае колко от изкуство. Но виждам специалното, по-скоро надушвам въображението му. И ме радва. Не само защото може, а и защото виждам как някакви обикновени изречения, които и аз бих написала, стават необикновени. Да, това е влиянието на личността и все пак защо аз да не мога същото ? Не живея ли в свят, особено моят собствен, пълен с милиони терзания и чувства, вътрешни борби, колебания, адски тежки моменти на слабост, възходи, падения, сълзи, смях, надежди, разбити и сбъднати мечти и накрая пак мечти... ?
Къде отиде музата и къде отиде моят талант.. Може би заплетен в паяжината на моето бездействие, може би никога не е съществувал, а може би е поредната измислица, която чака да й се вдъхне живот. Думите са всички са едни и същи, но някои притежават свойството да ги превръщат в своеобразен отпечатък, който да оставя следа у другите.. и не за кратко. Много пъти ми се е случвало и 100 пъти съм се запитвала дали и аз мога да повлияя така на някого. Тук идва горчивата поука за мен, моят болен, изкривен и вечно търсещ сухи отговор, мозък, и изводът. Изводът е от онези, които хората се правят, че не знаят, че не са чули, незабележимо го пренебрегват, а накрая той се стоварва върху главите им с цялата си тежка мощ, показващ им простото съждение - че не струват.
Ако се осланям на физиката, на математиката, дори на биологията - не е трудно да се досетя, че симетрия съществува не само в науките и в природата, а и в уникални и неповторими същества като хората. Нали ?
Колкото и да се мъчи човек да се усъвършенства, може би на някои просто не им е писано да станат велики, да променят света ?
А и как се променя свят като с всяка изминала секунда аз поглъщам нови и нови неща за него, които никога не съм знаела ? Как мога да променя тази нищожна част от Вселената и не е ли тъжно, че вярвам така силно, че всъщност не мога ?
Питате се ? Не се питайте. Както всеки въпрос и този си има точен отговор. Тъжно е. Но е неизбежно. Жадувам да напиша някъде "май", "може би" или пък "сигурно не с всичко е така", но от ден на ден виждам как не можеш да се бориш срещу природата си и това, което ти е дала, без значение какво е то. Ако бях обречена да променя света с чар, ум, талант, въображение, уникалност или друго измислено качество - хубаво, с удоволствие бих казала. Но моят избор е много по-скучен и донякъде жалък. Не мога да го нарека избор, защото е насъществуващ - алтернативите са забравени, събират прах и вече не стават за нищо - единственият отговор за мен е "Не".
След като написах отчаяната одисея за това как не можем да се променим остава да отида и да правя нещо, достойно за моето ниво, но някак ме дразни, разяжда мисълта да си стоя така..
Дали пък не мога да променя света ? Дали пък не съм велика и уникална ? Дали пък не притежавам чар, ум, талант, въображение, достатъчни за да променя тази нищожна част от Вселената или дори повече ? Честно казано не знам какъв е ключът. Не е това да знаеш всичко или да се мъчиш да си навсякъде. Доста по-дълбоко е и не под пластовете разсъждения и анализи. Не. Намира се в човека, нещо като гена, но малко по-опасно.
Неведоми са пътищата божии, неведома е моята съдба.