и си мисля дали така е по-добре, при корените на промяната. Никога не съм садила дърво, защото няма да е най-нормалното нещо, което мога да направя, но пък толкова пъти съм започвала да правя нещо друго, промени.. Поне отскоро идеята се загнезди някъде над раменете ми, до тази за спирането на разни неща и волята, волята. Минерална вода, кофеин, приятели и изчанчени и претенциозни думи - почти като Уди Алън. Стратегията е в това да действаш, а моето действие досега се изразява в писане. Бих казала, че е жалко, сигурно е и май няма как да оборя това просто съждение, но трябва да си задам няколко въпроса и да си отговоря. Дори да е грешно, май е наложително поне веднъж да си отговоря на въпросите. за гордостта, волята, промените, вярването, самосъжалението и всичко останало.
AND I'M DONE
Бих искала да плача така както, когато завърши един адски близък приятел, който сега изглежда просто като хубава идея. идеите са хубаво нещо, но са на ръба на съществуващото и имагинерното. Имагинерно е pretty противна дума, осакатяваща хубавия ни език. да, аз много обичам българския, колкото и да вмъквам разни английски изрази и да ми идват отвътре, да, аз обичам родния си език, защото с никой не мога, така както мога с него. поне засега.
съжалявам, че няма нещо, което да записва мислите ми преди да заспя, защото тогава извират като минерален извор, чисти и прекрасни, непринудени и естествено изкривени. това е моята любов, да слушам как се лее словото в главата ми и да ме приспива с напевността и истинността си. но няма кой да запише всичко това, както казах. жалко, колко жалко.
проблемът в спрелите моменти и кратките филмови изживявания е следствие от изкривената душа, недоволна и деформирана, гротескна и страдаща. едно кълбо от болка, комплекси и самота, което малко неща са способни да разплетат. дори сега я усещам, как тупти и същевременно дълбае. толкова, че не виждам как е възможно някога да изригне под формата на много и солени сълзи.
а как боли, наистина
как.
ако не ви напомням на Кинг, вие просто не сте Весела и не може да усетите нарцисизма, който расте под желязното сърце, висящо на врата ми.
какво постигнах аз с гордостта си за тези 2 седмици или време, измъчило ме с всичките си форми.
точно мъчение, да. и толкова търсене на причини, за да пречупя горделивата си стена, която изградих, за да запазя част от себе си, а и да за постигна нещо, което ще продължи да я гради. вярвам, че щом резултатът се оказа недобър, е имало грешка и недоразумение и неразбиране /а може би нежелание за разбиране/ още от самото начало. често правя така, търся си разни добри причини, които да ме мотивират или да докажат, че трябва да направя това, което уж се мъча да не правя. после се оказва, че съм сгрешила. и преминавам към новата стратегия - да не вярвам в нищо, като така поне мисля, че не мога да се разочаровам, защото мисля най-лошото. но пак очаквам, по дяволите, пак очаквам. това е онази ужасна надежда, която не спира да ни изгаря бавно и упорито, с пот на челото и побелели кокалчета, да. изморена е точно колкото нас, изтощена и на косъм да ни остави на мира, но не.. не, тя никога не спира. като кислородът е - не можем без нея и все пак ни убива.
навлизам в още по-тийнейджърска възраст или просто в живота ? защото болката има своя чар, винаги съм го знаела, но човек не може да живее само с нея.
аз съм изкривена душа, пречупен лъч, болна и измислена, филмова и насилена - и все пак - мечтая за красивите спрели моменти, но и мечтая да са плод на постоянна обич, постоянна привързаност.
не отговорих на въпросите си, защото просто не успях да ги формулирам. дори не опитах. но снощи реших, че твърдостта и малкият зачатък на промяна може и да направят нещо. не, не искам да моля, да очаквам, да се надявам да открия друга муза. не съм толкова силна, за да понеса тази красота - красотата на поражението.
No comments:
Post a Comment