Space Dementia

нямам намерение, вдъхновение, сила и въображение, за да бъда сериозна и смислена сега.
имам муза, прекрасна, но не като вдъхновение, съвсем друга.
имам музиката в нейната най-пребледняла и отчаяна форма, давеща и задушаваща се, гърчеща и молеща за помощ, извиваща се в синхрон с магията, излизаща от устата на Мат
мисля, че ме разбрахте.
имам МUSE
и съм доволна
не крайно, но все пак доволна
не в състояние да мисля достатъчно добре - може би заради шоколада
но все пак се държа
крепя се на последния джаул енергия и чакам да ме пусне бавно в ямата на патетичните
тогава ще започне ревюто на мисли, препускащи в пустинята на моя вътрешен покой
символизмът никога не е бил моето нещо
защото понякога сама не се разбирам
не защото съм сложна, като другите съм
не защото съм специална - като всички останали съм
ъмммммммм, защо не ме прекъсвате ?
виждате ли какво пиша ?
дали е вярно не знам, но каквато и да е истината такива неща никога не се заявяват, в такива неща човек не трябва да вярва
защото той решава, right ?
илюзията, която крепи всяка една, всеки един, всички като мен
опората, която им спестява сълзите пред огледалото, докато си мият зъбите
или мият колата си
докато са при фризьора
или пред монитора
дали това ме спасява ?
константа.