We each owe a death, there are no exceptions, I know that, but sometimes, oh God, the Green Mile is so long.
Сега съм аз. "Зеленият път", който надцених, "Зеленият път", който подцених и "Зеленият път", който някак обикнах..
За книгата или за филма - дилемата е голяма, а това, което може да се каже надвишава много от количеството смислени работи, които някога съм казвала, но все пак заслужава поне малко отделено време, дори после да се окаже загубено.
Започвам с историята си за книгата, която винаги ще помня, може би заради дъжда и онова огромно желание в мен, каращо ме да прелиствам въпреки ужасната и непоносима влага на летните капки. Беше нещо нормално, всъщност, като други симпатични истории, но само за усещане, не и за разказване. Освен ако не си писател. Както Пърси Уетмор в книгата и неговият, меко казано, противен характер, но все пак описан толкова завършено от Кинг, толкова че човек забравя, че е просто един антигерой, а го приема като произведение на изкуството. Така и аз се влюбих в любовта си към "Зеленият път" още първия път, когато я отворих и хубавото беше, че тя не ме подведе.
В един забързан и накъдрен мокър ден реших, че трябва да си купя книга. Изборът не беше огромен, но накрая се оказах държаща "Братя Карамазови" и "Панаир на суетата". Както става в такива случаи не си взех нито една от двете, а внезапно се сетих, че съм мислила и за "Зеленият път" на Кинг. Имаха я, беше сравнително евтина, но не беше това въпросът. На външен вид също не беше прекрасна, просто тогава и заради практическо мислене, и заради някакъв инстинкт /да, онзи мой инстинкт, в който понякога си струва да вярвам/ си я купих. Дъждът шибаше и ние се скрихме под един чадър в заведение, но все пак не спря да бъде мокро и капчиците да се промушват през тази "защита". Поръчах минерална вода, която беше адски студена и от нея всичко стана още по-мокро. Тогава реших да отворя книгата, за да убия поне малко от това така водно време.. Оказа се, че въведението от автора започва интригуващо, почти поглъщащо. Понякога тези въведения могат да бъдат по-интересни и за няколко дни аз бях почти убедена, че и с тази книга може да се случи същото, но тогава, до и почти под дъжда - не. Тогава четох. Четох доста малко, защото трябваше да тръгваме, но в мен се роди неутолимата жажда за още прелистени страници, за още Кинг. Някои не толкова прекрасни впечатления се загнездиха в главата ми, но не беше страшно, почти не се усещаше..
След това имаше пауза, после четене. Пауза - четене. И някакъв кратък период, който не изглеждаще толкова кратък, но думите не проникваха така както трябва да проникнат, когато си опиянен. Аз бях разсеяна, книгата беше добра. Аз бях съсредоточена - някой разваляше момента. Книгата беше хубава - аз заспивах. Аз четях внимателно и открих част от своя стил, което може би влоши нещата. Процесът на четене беше интересен, с кратки анализи от моя страна, много сравнения, опити да си представя героите и неизграрящото желание да гледам филма, което беше плюс. Да, беше. Страниците започнаха да наламяват с по-голяма скорост.. и с по-голяма.. и да, идваще краят. Не съвсем, но го виждах. И малко преди края - може би 100 страници - се случи. Разбрах, че съм грешала. Видях, че в кратките изречения с точка има смисъл и то не изкуствен. Видях, че в книгата има магия, чувство, живот. Видях, че това явно не е бил моят стил. И се разплаках. Да, разплаках се за него.. странно, но.. за Мистър Джингълс. И да, щях да плача и преди това, оставаше толкова малко, но не съжалявам. Не съжалявам, защото остави следа. А всяко нещо, което оставя следа, има значение. Мисля, че я обикнах. Пропита от чувството, че е свършила, започна да ми липсва. Така както, когато имаш нещо, което те отвежда от реалността и прави всичко малко по-различно. Малко, но достатъчно. Дори да беше ужасна, дори да не ми харесваше, както в началото - аз имах нужда от нея. Започнах да гледам филма случайно - без обичайната дълга подготовка.
И той ме изненада. Приятните изненади са едно от най-хубавите неща, които се случват в живота, дори смело мога да кажа, че понякога те, и само те, ни правят щастливи.
Естествено като човек вложил част от себе си във филмите аз няма как да не критикувам, но този път е много малко, защото са дребни неща. Детайлите са важни, но тези в "Зеленият път" не бяха изгубени - грешките бяха просто дребни.
Не искам да навлизам в подробности, за да не убия всичко с конкретност. Просто ще спомена: прекрасният Том Ханкс, добрите "по-малки" роли, атмосферата и дори странното решение за музика в някои моменти, което се оказа всъшност логичнчо. И да … очите на Кофи.
Това е от мен за Пътя. Харесах тази адаптация, както харесах и оригинала.. И за да не се отклонявам от моята линия на писане, ще свърша с нещо банално, но вярвам - искрено.
We each owe a death, there are no exceptions, I know that, but sometimes, oh God, the Green Mile is so long
Пореден път, в който се влюбих в частица въображение, в частица изкуство ... Пореден път, в който остана само споменът .. и ме остави с разбито сърце.
No comments:
Post a Comment