Обичам да късам етикетите по всички шишета с вода. Но другите и по-важни етикети си остават запечатани във възприемането ми на хора, ситуации..
Един самотен ментов бонбон се блъска из кутийката си, докато аз изсмуквам последния от събратята му, чакаща Неро-то, "прелистваща" разни други блогове, чудеща се.
Накъде съм поела из тази необятна шир като нито пиша по-различно от всички авторки на "Как да превърнете дефектите в ефекти - 17 изпитани съвета" например..
Толкова е обяснимо. Накъсаните изречения, описанията на разни шишета, бонбони, светлинки и тем подобни южуъл тингс фром дъ риалити. Светът все още си е свят, все така около мен, в мен - има какво да опишеш, но с това полузаспало, полурешително темпо, поемащо дълбоки глътки въздух след всяко малко по-голямо усилие. Това не е писане. Разбира се, не трябва да очаквам от себе си истинско писане - нямам основа, нямам опит, дори не чета като хората. Между половин литър вода и разпокъсана информация от интересните за мен канали, чакаща не какво да е, а типично женски филм в неделя вечер, аз решавам да чета. Не се чете така. Не се чете и по снобския критерий. Изобщо изборът на критерий си е чист деиндивидуален процес, но за това трудно мога да говоря, колкото и да искам.
Опитвам се да засегна няколко въпроса, свързани с това кога трябва да се оставиш на всичко, което си, кога трябва да се съпротивляваш до безкрай и кога е добре да разбереш, че щом мислиш каква/какъв да си и защо това ти помага в живота, си едно мекотело.
Безхарактерна работа. С всяко обяснение на абсурдното си поведение се адаптирам и чак сега го разбирам. Трудно е да се слушам, дори наум, като през цялото време кроя някакви планове за своето удобство
..следва продължение
Ами ако единственият зачатък на оригиналност се крие в анализирането на собственото ми анализиране?
Не, това не искам да трябва да понеса. Не искам и цялата тема на вечерта, в която не предпочетох студа, да е: защо вените ми започнаха да се виждат повече?
Съмнявам се кожата ми да изтънява, но един господ знае какво реално се случва с мен, докато аз си рисувам невидими композиции на изтъкано от неврони платно.
Хич не си се възхищавам, но и няма да спра, защото веднъж прочетох, че трябва винаги да пишеш /ако обичаш да пишеш по принцип/ - дори да не знаеш как и за какво точно трябва да пишеш. Иначе вероятността някога да отключа вратата на Стаята си остава невероятно малка. Почти колкото едно нещо, свързано с ентропия в учебника по физика, което, ако кажа, че помня, би било пълно лицемерие.
Ох, беше нещо за частици в съд с преграда и каква е вероятността във всяка страна да има равен брой частици.. и имаше нещо общо с ред и хаос и......
ужас, Нищо не помня.
каквото и да се случва, малко неща имат значение в даден момент
един артистичен човек си дава сметка, че всеки момент е едно цяло и в този смисъл човек винаги е достатъчен, както и всичко, изграждащо който и да е миг
но това не би трябвало да бъде оправдание, в което по-късно всеки да топи четките на своето въображение, за да се хипнотизира с мисълта, че колкото и да боли, и да падаш, и да си в калта - това е животът, прекрасен
малко скептично или малко предубедено, или пък малко строго и недобре формулирано
защото аз, като много силна и държаща на незаблудените чувства и представи, смятах, че е хубаво и любовта да не е подкрепа
но понякога тя си остава подкрепа, това не е лошо и за голямо учудване помага на тези, в които никой никога не се е съмнявал
разбрах, че хората си приличат
но не толкова, че да мислиш, че разбираш всичко покрай състоянията им
малко по-малко се побутвам вътрешно, със скритото желание да достигна край, който ще ми помогне някак по склона, ноо
миналият декември реших, че главните букви може и да са добър отличителен белег на някой си стил
след това многократно се самонаказвах като се връщах към старите си изповеди
сега не спирам да трупам думи върху думи, които може би ще ме ужасяват двойно повече след опредено време, ако имам този златен шанс да ги срещна отново
имам или твърде банални, или твърде необмислени, или твърде глупави надежди за бъдещето си
не обръщавам достатъчно внимание на това, което става, и вярвам сляпо в някакви идеали, за които и трохичка не знам
сега, ако искам да съм аз, чиста и наивна, би трябвало да спра всякаква дейност и да премисля наистина ли съм тръгнала по толкова грешен път
Да бъда или да не бъда?
и една неделя почти отлетя
12/28/2008
12/27/2008
Ако в дни като този не пиех мултивитамини, сигурно щях да съм окончателно луда и заспала на плочките в банята. Иначе казано - какво, защо и как мисля тази вечер - не мога да дефинирам. Защо и какво точно правя също не знам. Но е на пълни обороти и е абсолютно изтощаващо. Влизам в стаята, готова да изхвърля пръстена си в кошчето за боклук, една тарамбука най-невъзмутимо стои по средата на килима, а плюшена катерица, изтръпнала като препарирана, лежи паднала на една страна на легло, осветено от напълно безполезна черна дървена лампа с резки и една настолна, изкривена до такава степен, че вече изглежда загледана към далечни галактики. И насред всички тези на пръв поглед нормални разположения треперя аз, бавно унищожаваща едно пакетче бонбони Уинтърфреш.
Това е защото времето днес беше сутрешно и аз не успях да се впиша в него както трябва. Нито пък огледах цялата гола, студена обстановка.
Как се свири на тарамбука? А на хармоника? Как се учи немски? Как се прави нещо, когато трепериш? Никак. Всъщност аз май не треперя. Треперя само отвътре и не знам защо.
Не трябва да страдаш, за да бъдеш поет. Юношеството е достатъчно страдание за всеки.
Някой го беше казал. Но не мисля, че е само това. Може би е от мен, не от възрастта. Ако изпия чаша кафе, направо трябва да умра.
щастлива съм
Това е защото времето днес беше сутрешно и аз не успях да се впиша в него както трябва. Нито пък огледах цялата гола, студена обстановка.
Как се свири на тарамбука? А на хармоника? Как се учи немски? Как се прави нещо, когато трепериш? Никак. Всъщност аз май не треперя. Треперя само отвътре и не знам защо.
Не трябва да страдаш, за да бъдеш поет. Юношеството е достатъчно страдание за всеки.
Някой го беше казал. Но не мисля, че е само това. Може би е от мен, не от възрастта. Ако изпия чаша кафе, направо трябва да умра.
щастлива съм
12/26/2008
disenchanted
Бъдете така добри да съберете остатъците от остатъците и ако е възможно да сътворите една нова, цяла и здрава играчка от тях.
Разпилявайте без значение кога, къде и колко - разпилявайте вдъхновенията си по хартия, бетон, цимент или пък по въздуха.
Всички други мостове са изгорени, но тези на безредието и произвола винаги приветливо сияят, когато решим да не вървим по стария, добър, утъпкан път.
Маркес е гениален и го разбирам чак когато "100 години самота" попадна в моите изтръпнали от трепети ръце. Маркес е гениален, повтарям. Защото всички други го мислят и това мнение се рее из литературните кръгове или защото наистина има нещо славно в тази лееща се реч.. Избирам второто. Ако можех, щях да си инжектирам влиянието му и щях да го поглъщам на всеки кръгъл час, за да разбера, че при хората нещата не са черни, не са бели, а най-малко са сиви. Животът е цветен като райска градина, а всичко, което ври и кипи вътре, е любов, любов, любов. Любов тук, любов там. Любов красива, любов гореща, любов разяждаща, любов гниеща, любов стара, любов първа, любов откровена или пък съкровена. Вечна и мимолетна, процъфтяваща и увяхваща, тлееща и догаряща. Земна и неземна, обикновена и единствена. Но не просто любовта като любов, не просто хората като хора или ежедневието с малките си части, сглобено и омагьосано. Събираме всичко и бъркаме, бъркаме, бъркаме. За по-добър ефект прогонваме мислите и предразсъдъците и се оставяме по течението, тъй както хората трябва да се оставят на живота - всепоглъщащ и безкрайно тесен за толкова много емоции.
И след като се посветите на няколко страници започвате да разбирате, че всичко е една точка. Хората са обикновени - до един. И еднакви при това. Но нещо дава на всеки силата да отрича този факт, да затваря очите си пред него, да го подминава, а понякога дори презира. Свещена суета, свещено главозамайване. И така полезно, така ободряващо. Всяко просто нещо, докоснато с правилния подход, сияе, блести.
Казвала ли съм някога, че животът е прекрасен, че светът е пълен с красота, че понякога гротеската е зашеметяваща и всяко вдишване невероятно?
Не съм, знам.
Но се замислям. Светът е пълен с красота, понякога едно дълбоко вдишване е равно на хиляди фалшиви мотивации, но... Все пак.
Заспах на "It's a wonderful life." и не можах да разбера защо е толкова, толкова wonderful. Ако силата и обратното на умората е с мен, ще го догледам, обещавам. И ще напиша едно кратко, просто ревю за така похваления филм. Но "обещавам" е много опасна думичка. Обещанията ми струваха доста нерви и изтормозени пръсти, много цъкане и тракане. А колко инат.. не е истина. Не е истина, че мога да събера един куп думи, хвърчащи около един куп ценни, безценни и скучновати моменти, и все пак отново да направя само глазурата. Мечтите са за мечтателите. А сбъдват ли се? А трябва ли да се сбъдват? А понякога това няма никакво значение? Не искам отговори. Не искам и въпроси. Не искам и краткост, и яснота. Искам просто тракане, тракане, тракане по клавиатура. Но не такова, а малко по-безгрижно. Всеки, който някога се е чувствал притиснат от нещо, сигурно ясно съзнава, че на мен не ми дреме чак толкова за всичко отвъд простотата на сивия свят. Интересува ме, да - разбира се, че ме. И то много. Мога да се хвърля в абстрактното и да си мисля, че много добре плувам в тази бушуваща измислица. Но като всяко живо същество пиша, защото си имам истински причини, от действителността. Мисля си, че не съм родена за истински причини и за действителност. Гласът в главата ми, който безпределно се отдава на отдалечени светове и благородни идеи, или пък се бори със зли демони и чудовища - той не иска да се носи из нормални, средни улици.
Границата между това да летиш и това да усетиш, че трябва да се приземиш, може да бъде едно прекъсване. Но аз искам да летя, дори на метър над земята. Трябва да съм далече. Достатъчно неща ме чакат, прекалено много качества, прекалено много събития и заучени фрази.
В мен също се натрупа тази черна утайка. И от една добра промяна премина в педантичност, а вече я усещам и като зависимост. В подредените чекмеджета, подредените шкафове- там, където всичко е сортирано и скучно.
Защо не се огледам? Ще видя тонове неподредени вещи, тонове неподредени действия. Но си мисля, че заживях за реда, а той очевидно не ми помага много. Устните ми са толкова изстрадали и напукани.. чакам да започнат да кървят. И аз продължавам да ги прехапвам и късам мъчително. Не ми омръзна да слушам музика, увеличена докрай, въпреки че имало риск за образуване на тумор. Правилният живот изглежда толкова приятен и аз така силно се стремя към него, а накрая с гръм и трясък се връщам там, където принадлежа - в бъркотията. Някой ден ще се заема и с нея, и с неблагодарността си, и със студенината, и с надменността..
И с цялата тази неискреност, която извира от мен. Не защото лъжа, не защото искам да лъжа. Просто така става, някаква защитна реакция, някакъв рефлекс..
Но ако бях искрена, всичко, което пишех, щеше да е:
"йсгайхгасйхгфайхгСФХКЙХаскйАХКЙХакхАСКЙаскйкйаскйавхАС Боже...!"
За общото благо аз съм културна, учтива, подредена, последователна. Чета неща, които не искам да чета, уча неща, които не ми трябва да знам, усмихвам се на хора, на които не искам да се усмихвам. А накрая страдам заради собствените си летви - не толкова високи, колкото абсурдни.
ох
Разпилявайте без значение кога, къде и колко - разпилявайте вдъхновенията си по хартия, бетон, цимент или пък по въздуха.
Всички други мостове са изгорени, но тези на безредието и произвола винаги приветливо сияят, когато решим да не вървим по стария, добър, утъпкан път.
Маркес е гениален и го разбирам чак когато "100 години самота" попадна в моите изтръпнали от трепети ръце. Маркес е гениален, повтарям. Защото всички други го мислят и това мнение се рее из литературните кръгове или защото наистина има нещо славно в тази лееща се реч.. Избирам второто. Ако можех, щях да си инжектирам влиянието му и щях да го поглъщам на всеки кръгъл час, за да разбера, че при хората нещата не са черни, не са бели, а най-малко са сиви. Животът е цветен като райска градина, а всичко, което ври и кипи вътре, е любов, любов, любов. Любов тук, любов там. Любов красива, любов гореща, любов разяждаща, любов гниеща, любов стара, любов първа, любов откровена или пък съкровена. Вечна и мимолетна, процъфтяваща и увяхваща, тлееща и догаряща. Земна и неземна, обикновена и единствена. Но не просто любовта като любов, не просто хората като хора или ежедневието с малките си части, сглобено и омагьосано. Събираме всичко и бъркаме, бъркаме, бъркаме. За по-добър ефект прогонваме мислите и предразсъдъците и се оставяме по течението, тъй както хората трябва да се оставят на живота - всепоглъщащ и безкрайно тесен за толкова много емоции.
И след като се посветите на няколко страници започвате да разбирате, че всичко е една точка. Хората са обикновени - до един. И еднакви при това. Но нещо дава на всеки силата да отрича този факт, да затваря очите си пред него, да го подминава, а понякога дори презира. Свещена суета, свещено главозамайване. И така полезно, така ободряващо. Всяко просто нещо, докоснато с правилния подход, сияе, блести.
Казвала ли съм някога, че животът е прекрасен, че светът е пълен с красота, че понякога гротеската е зашеметяваща и всяко вдишване невероятно?
Не съм, знам.
Но се замислям. Светът е пълен с красота, понякога едно дълбоко вдишване е равно на хиляди фалшиви мотивации, но... Все пак.
Заспах на "It's a wonderful life." и не можах да разбера защо е толкова, толкова wonderful. Ако силата и обратното на умората е с мен, ще го догледам, обещавам. И ще напиша едно кратко, просто ревю за така похваления филм. Но "обещавам" е много опасна думичка. Обещанията ми струваха доста нерви и изтормозени пръсти, много цъкане и тракане. А колко инат.. не е истина. Не е истина, че мога да събера един куп думи, хвърчащи около един куп ценни, безценни и скучновати моменти, и все пак отново да направя само глазурата. Мечтите са за мечтателите. А сбъдват ли се? А трябва ли да се сбъдват? А понякога това няма никакво значение? Не искам отговори. Не искам и въпроси. Не искам и краткост, и яснота. Искам просто тракане, тракане, тракане по клавиатура. Но не такова, а малко по-безгрижно. Всеки, който някога се е чувствал притиснат от нещо, сигурно ясно съзнава, че на мен не ми дреме чак толкова за всичко отвъд простотата на сивия свят. Интересува ме, да - разбира се, че ме. И то много. Мога да се хвърля в абстрактното и да си мисля, че много добре плувам в тази бушуваща измислица. Но като всяко живо същество пиша, защото си имам истински причини, от действителността. Мисля си, че не съм родена за истински причини и за действителност. Гласът в главата ми, който безпределно се отдава на отдалечени светове и благородни идеи, или пък се бори със зли демони и чудовища - той не иска да се носи из нормални, средни улици.
Границата между това да летиш и това да усетиш, че трябва да се приземиш, може да бъде едно прекъсване. Но аз искам да летя, дори на метър над земята. Трябва да съм далече. Достатъчно неща ме чакат, прекалено много качества, прекалено много събития и заучени фрази.
В мен също се натрупа тази черна утайка. И от една добра промяна премина в педантичност, а вече я усещам и като зависимост. В подредените чекмеджета, подредените шкафове- там, където всичко е сортирано и скучно.
Защо не се огледам? Ще видя тонове неподредени вещи, тонове неподредени действия. Но си мисля, че заживях за реда, а той очевидно не ми помага много. Устните ми са толкова изстрадали и напукани.. чакам да започнат да кървят. И аз продължавам да ги прехапвам и късам мъчително. Не ми омръзна да слушам музика, увеличена докрай, въпреки че имало риск за образуване на тумор. Правилният живот изглежда толкова приятен и аз така силно се стремя към него, а накрая с гръм и трясък се връщам там, където принадлежа - в бъркотията. Някой ден ще се заема и с нея, и с неблагодарността си, и със студенината, и с надменността..
И с цялата тази неискреност, която извира от мен. Не защото лъжа, не защото искам да лъжа. Просто така става, някаква защитна реакция, някакъв рефлекс..
Но ако бях искрена, всичко, което пишех, щеше да е:
"йсгайхгасйхгфайхгСФХКЙХаскйАХКЙХакхАСКЙаскйкйаскйавхАС Боже...!"
За общото благо аз съм културна, учтива, подредена, последователна. Чета неща, които не искам да чета, уча неща, които не ми трябва да знам, усмихвам се на хора, на които не искам да се усмихвам. А накрая страдам заради собствените си летви - не толкова високи, колкото абсурдни.
ох
Отнесени
*въздишка*
Ех, Коледа мина. Което е хубаво. Но не минаха постоянновъртящите се реклами за най-прекрасното време в годината. Има много по-прекрасни времена, не разбирам защо така са я нарочили тази Коледа. Какво толкова - студ и може би сняг - не че е лошо, но има цели 3 месеца зима. Ако някой желае да е добър, весел и да декорира красиво къщата си, да го прави и през другите дни. А така с Коледа, Нова година, Бъдни вечер и всички очаквания покрай тях най-много хората да си изповръщат червата от прекалено голям ентусиазъм, придружен с количество алкохол.
Големият избор на филми по телевизията обаче е плюс. Също и всички убеждения, залегнали покрай някоя традиция, които може да използваш като оправдание.
Утре ще дават "Дневникът на Бриджит Джоунс". Обичам го. Рене Зелуегър е толкова симпатична. В момента се чувствам в подобно състояние, а може би се вкарах в такова, защото несъзнателно исках. Внимателно подбирам всяка дума и с интерес гледам как пръстите ми прескачат от клавиш на клавиш, постигайки нищо. Мисля, че трябва да си намеря малко по-ползотворно занимание, но, от друга страна, ми омръзна да търся ползотворното. Обиколих къщата със слушалки в ушите, изслушах любимите си, а и някои не чак толкова любими песни хиляда пъти. Не си намирах място доста дълго време и сега ще се наслаждавам на онази фаза, която сте виждали във филмите. Пускане на корени пред телевизора с голяма кутия сладолед, сълзливи филми - пълна деградация. Нямам сладолед, а филмите тази вечер не ми се нравят, но за сметка на това имам компютър и няколко сайта, в които мога да влезна 1212 пъти за 1 минута, въпреки, че съм абсолютно наясно с това, че нищо не се е променило. Коледата малко ме умори.
Иде ми да се обадя на абсолютно непознат и да крещя 30 секунди в слушалката. Интересна идея, но не виждам как ще се осъществи. Вече не бих звъннала на напълно непознат. Дори това, което трябва да кажа, ми засяда на гърлото. Вербално импотентна съм.
Ех, Коледа мина. Което е хубаво. Но не минаха постоянновъртящите се реклами за най-прекрасното време в годината. Има много по-прекрасни времена, не разбирам защо така са я нарочили тази Коледа. Какво толкова - студ и може би сняг - не че е лошо, но има цели 3 месеца зима. Ако някой желае да е добър, весел и да декорира красиво къщата си, да го прави и през другите дни. А така с Коледа, Нова година, Бъдни вечер и всички очаквания покрай тях най-много хората да си изповръщат червата от прекалено голям ентусиазъм, придружен с количество алкохол.
Големият избор на филми по телевизията обаче е плюс. Също и всички убеждения, залегнали покрай някоя традиция, които може да използваш като оправдание.
Утре ще дават "Дневникът на Бриджит Джоунс". Обичам го. Рене Зелуегър е толкова симпатична. В момента се чувствам в подобно състояние, а може би се вкарах в такова, защото несъзнателно исках. Внимателно подбирам всяка дума и с интерес гледам как пръстите ми прескачат от клавиш на клавиш, постигайки нищо. Мисля, че трябва да си намеря малко по-ползотворно занимание, но, от друга страна, ми омръзна да търся ползотворното. Обиколих къщата със слушалки в ушите, изслушах любимите си, а и някои не чак толкова любими песни хиляда пъти. Не си намирах място доста дълго време и сега ще се наслаждавам на онази фаза, която сте виждали във филмите. Пускане на корени пред телевизора с голяма кутия сладолед, сълзливи филми - пълна деградация. Нямам сладолед, а филмите тази вечер не ми се нравят, но за сметка на това имам компютър и няколко сайта, в които мога да влезна 1212 пъти за 1 минута, въпреки, че съм абсолютно наясно с това, че нищо не се е променило. Коледата малко ме умори.
Иде ми да се обадя на абсолютно непознат и да крещя 30 секунди в слушалката. Интересна идея, но не виждам как ще се осъществи. Вече не бих звъннала на напълно непознат. Дори това, което трябва да кажа, ми засяда на гърлото. Вербално импотентна съм.
12/22/2008
Пушенето не убива
Научиха ни да плачем, научиха ни да обичаме, научиха ни на критерий, на състрадание и омраза. Казаха ни всичко, което някога ще ни е нужно и как и кога да го прилагаме. Пренесоха върху нас тежкия си товар без дори да подозират. Сега всички тези бродещи духове с чиста съвест продължават да гравират правилата си върху нашите изстиващи души. Упорито се мъчеха да ни въвлекат все по-дълбоко и дълбоко в бездната. Някои се съпротивляваха, други бягаха неистово докато отново не се озоваваха на същото място, а трети просто се носеха по течението. Беше толкова мрачно и неясно - трудно можеше да се разбере дали това е правилният път или тясна, еднопосочна уличка.
В 19:29, на 22-ри декември, една година по-късно, аз реших да пиша. Аз пиша с повод и без, очертах цялата две хиляди и осма с какви ли не болни излияния, породени от лични разочарования, провали, радости, свръхдоза захар и подобни стойностни и плоски причини.
Страхувам се до безкрайност, че ще удари заветното 00:00, сред дъга от фойерверки аз няма да бягам от себе си, а дори ще потъвам все повече. Бих искала да обобщя по някакъв начин всичко около тази година, около тази Аз, около тези изречения, а и около останалите, които нямат криле, за да полетят и да помогнат на някой, залутан и загубен в себе си. Като мен. Иска ми се ред по ред да стигна далече и да се откъсна от основата, ред след ред да бъда малко по-добра и най-вече малко по-друга. Това беше и едно от най-големите ми желания във всички "кофти" моменти през цялата година. Лошото тук е, че аз свикнах да не мога да съм друга, даже се забавлявах с ужасността си като човек.. Просто свикнах. И не, не лъжа, не убивам, не крада, не съм неучтива, не обиждам. Просто бавно измъчвам себе си с прекалена активност или относителна пасивност. С тонове гордост и мълчание, скрити зад някакво смешно безсилие и счупени обещания. Както винаги, когато искаш да се случат много неща, след определен период от време, виждаш, че този период вече си има етикет, вече е някаква малка епоха от твоя живот. И след като хвърлиш няколко бегли погледа на изпъстрената със събития картина, избираш някое може би произволно, може би малко, може би твърде погрешно нтерпретирано. Но вече си е твое и го обичаш.
Аз си избрах една лятна нощ - не знам дали беше една, дори не съм сигурна каква точно беше, но си я избрах, моя си е, обичам я.
Избрах си саундтрак, избрах си ключови моменти, избрах си контрасти, избрах си убеждения, избрах си изводи, избрах си усмивки, погледи и думи. Избрах си мечти, цели, идеи и хора. Погрижих се да нарисувам всичко по стилен начин и дори то да не е прекрасно, все пак да има смисъл. Избрах и да вярвам, че няма истина. Не толкова защото ми трябва пътеводна звезда, а защото истината все бяга или се мени, а аз не мога и не мога да я хвана.
Избрах си и да съм глупава и то не веднъж. В някои случаи тази идея така се прикрепи за мен, че ми се налагаше да полагам неимоверни усилия, за да се преборя и за някакво минимално време да чувствам, че владея нещата и микроскопичния си свят.
1001 пъти си доказах, че съм малка и жалка, че се продавам и предавам, че не мога и не мога. След това 1001 пъти се изправях с гордо вдигната глава и дори с доволната мисъл, че правя нещо и не спирам. Ако имаше истина, сега щях да зная права ли съм или не. Но истината я избирам аз и чрез мен всички, които четат.
За жалост има и друга истина - противоположна по знак на моята. Тя ми говори за много наистина тъжни щрихи, които са прекалено засъхнали, за да бъдат изтрити. Моята мисия е да се опитам да предотвратя появата на нови такива или поне да ги превърна в истинско изкуство, което някой ден да обожавам.
Боли ме заради това, че стоя горда и спокойна въпреки себе си, въпреки зависимостта ми от себе си, въпреки всички грешки и целия студ на света. Боли ме и когато наистина ме боли и нямам капка гордост и увереност, иска ми се да не знам, да не чувам, да не виждам - нищо. Но това прекършено състояние все повече се затруднява с мен. Разбира се, че още ме е страх, защото има истински нещастия и не искам с моята глупава суета да ги предизвикам. Да, трябва да страдам, заслужавам го до някаква степен, но да повлека и други с мен - не, това не го искам..
Може би винаги е трябвало да знам, че ще ми се налага да се изправям пред стени или пък да вървя по стръмни пътеки. О, аз не съм нещо велико, аз не съм нещо специално, аз съм поредна в толкова много отношения. Но не се чувствам така. Вероятно тези думи биха били греховни, ако религията имаше такова значение. И може би са. Но какво мога да направя?
Толкова имунизирана от собствената си нестабилност се чувствам и мога почти със сигурност да заявя, че ще се изоставя и след това отново ще се върна при себе си, по-нова и по-жилава.
Не ми се иска да е така. Иска ми се да плача или пък да не ме интересува. Иска ми се на чисто, като преди години, да очаквам с нетърпение Коледа, защото само тогава ще мога да кажа на всички най-милите неща, които ми дойдат наум. Не съм пораснала, не съм помъдряла, не съм по-зряла.
Може би малко по-мрачна, сериозна и вземаща се на сериозно. Колко противно-лоша комбинация. Силно се надявам да свърша с вековния си списък и да осъзная каква глупост е бил, да потъна в нови простовати грижи или пък напълно различно състояние на коледна радост.
Ще ми се да знам какво и защо искам и просто да се боря за него. Иска ми се косата ми да е по-лека и аз да лежа, гледайки "It's a wonderful life."
И ми се иска да обичам. Толкова много. За да спася себе си.. и, ако мога, някой друг.
В 19:29, на 22-ри декември, една година по-късно, аз реших да пиша. Аз пиша с повод и без, очертах цялата две хиляди и осма с какви ли не болни излияния, породени от лични разочарования, провали, радости, свръхдоза захар и подобни стойностни и плоски причини.
Страхувам се до безкрайност, че ще удари заветното 00:00, сред дъга от фойерверки аз няма да бягам от себе си, а дори ще потъвам все повече. Бих искала да обобщя по някакъв начин всичко около тази година, около тази Аз, около тези изречения, а и около останалите, които нямат криле, за да полетят и да помогнат на някой, залутан и загубен в себе си. Като мен. Иска ми се ред по ред да стигна далече и да се откъсна от основата, ред след ред да бъда малко по-добра и най-вече малко по-друга. Това беше и едно от най-големите ми желания във всички "кофти" моменти през цялата година. Лошото тук е, че аз свикнах да не мога да съм друга, даже се забавлявах с ужасността си като човек.. Просто свикнах. И не, не лъжа, не убивам, не крада, не съм неучтива, не обиждам. Просто бавно измъчвам себе си с прекалена активност или относителна пасивност. С тонове гордост и мълчание, скрити зад някакво смешно безсилие и счупени обещания. Както винаги, когато искаш да се случат много неща, след определен период от време, виждаш, че този период вече си има етикет, вече е някаква малка епоха от твоя живот. И след като хвърлиш няколко бегли погледа на изпъстрената със събития картина, избираш някое може би произволно, може би малко, може би твърде погрешно нтерпретирано. Но вече си е твое и го обичаш.
Аз си избрах една лятна нощ - не знам дали беше една, дори не съм сигурна каква точно беше, но си я избрах, моя си е, обичам я.
Избрах си саундтрак, избрах си ключови моменти, избрах си контрасти, избрах си убеждения, избрах си изводи, избрах си усмивки, погледи и думи. Избрах си мечти, цели, идеи и хора. Погрижих се да нарисувам всичко по стилен начин и дори то да не е прекрасно, все пак да има смисъл. Избрах и да вярвам, че няма истина. Не толкова защото ми трябва пътеводна звезда, а защото истината все бяга или се мени, а аз не мога и не мога да я хвана.
Избрах си и да съм глупава и то не веднъж. В някои случаи тази идея така се прикрепи за мен, че ми се налагаше да полагам неимоверни усилия, за да се преборя и за някакво минимално време да чувствам, че владея нещата и микроскопичния си свят.
1001 пъти си доказах, че съм малка и жалка, че се продавам и предавам, че не мога и не мога. След това 1001 пъти се изправях с гордо вдигната глава и дори с доволната мисъл, че правя нещо и не спирам. Ако имаше истина, сега щях да зная права ли съм или не. Но истината я избирам аз и чрез мен всички, които четат.
За жалост има и друга истина - противоположна по знак на моята. Тя ми говори за много наистина тъжни щрихи, които са прекалено засъхнали, за да бъдат изтрити. Моята мисия е да се опитам да предотвратя появата на нови такива или поне да ги превърна в истинско изкуство, което някой ден да обожавам.
Боли ме заради това, че стоя горда и спокойна въпреки себе си, въпреки зависимостта ми от себе си, въпреки всички грешки и целия студ на света. Боли ме и когато наистина ме боли и нямам капка гордост и увереност, иска ми се да не знам, да не чувам, да не виждам - нищо. Но това прекършено състояние все повече се затруднява с мен. Разбира се, че още ме е страх, защото има истински нещастия и не искам с моята глупава суета да ги предизвикам. Да, трябва да страдам, заслужавам го до някаква степен, но да повлека и други с мен - не, това не го искам..
Може би винаги е трябвало да знам, че ще ми се налага да се изправям пред стени или пък да вървя по стръмни пътеки. О, аз не съм нещо велико, аз не съм нещо специално, аз съм поредна в толкова много отношения. Но не се чувствам така. Вероятно тези думи биха били греховни, ако религията имаше такова значение. И може би са. Но какво мога да направя?
Толкова имунизирана от собствената си нестабилност се чувствам и мога почти със сигурност да заявя, че ще се изоставя и след това отново ще се върна при себе си, по-нова и по-жилава.
Не ми се иска да е така. Иска ми се да плача или пък да не ме интересува. Иска ми се на чисто, като преди години, да очаквам с нетърпение Коледа, защото само тогава ще мога да кажа на всички най-милите неща, които ми дойдат наум. Не съм пораснала, не съм помъдряла, не съм по-зряла.
Може би малко по-мрачна, сериозна и вземаща се на сериозно. Колко противно-лоша комбинация. Силно се надявам да свърша с вековния си списък и да осъзная каква глупост е бил, да потъна в нови простовати грижи или пък напълно различно състояние на коледна радост.
Ще ми се да знам какво и защо искам и просто да се боря за него. Иска ми се косата ми да е по-лека и аз да лежа, гледайки "It's a wonderful life."
И ми се иска да обичам. Толкова много. За да спася себе си.. и, ако мога, някой друг.
12/17/2008
You could have it all - my empire of dirt
За кой ли път днес.. И за кой ли път изобщо започвам.
Освен искреност и малка доза спонтанност, в този стил няма нищо друго. Жалко за което.
Днес намазах около 20 филии с маргарин. И няколко с лютеница. Да готвиш е забавно. Особено, когато хората са доволни.
Да правиш картички също е хубаво. Аз си унищожих зрението през тези три часа, но съм доволна. Обичам да рисувам. И да правя нещо. Стига веднъж да започна.
Май за всичко се иска една добра начална скорост. И после често ти върви.
Един постер стои зад леглото и започва да събира прах. Друг пък е във въображаемия ми списък с неща, които трябва да направя. Годината почти се изниза, а аз все още мисля за списъци и за всички неща, които най-накрая искам да приключа. Не че ще вложа нещо в тях, след като просто бързам да ги зачеркна, не че ще бъда различна след като приключа. Просто се движа по права линия - педантично, скучно, организирано, мислейки си, че чрез това ще внеса ред навсякъде. Пък дали си прочел някоя книга, която те отегчава до скука или не.. Няма голямо значение. Дори е по-хубаво да я захвърлиш, отколкото да се мъчиш над нея, защото "трябва".
С правила е по-лесно. По-рядко може да сбъркаш, защото в мозъка ти се е изградила идеята, че друг вариант няма и е безсмислено да излизаш извън очертанията. Естествено, правилата трябва да са наложени от мнозинство, тествани хиляди пъти и, ако е възможно, да можеш да чуеш ясната им формулировка, за да не сбъркаш някъде някак.
На мен ми се иска да отсявам нужно от ненужно, смислено от безсмислено, глупаво и различно, и да мога сама да си налагам граници. Но не се слушам. А започна ли да обръщам много внимание на заповедническия си глас, се вземам насериозно.
И така отново стигаме до музиката, която не се мъча да си обясня, не й задавам въпроси, просто слушам.
Johnny Cash ми омръзна, продължавам нататък.
Не обичам накъсаността, но да свържа нещо в прозаичен текст ми изглежда като мисията невъзможна.
Не е истина какви глупости могат да те накарат да си зададеш още стотина въпроси или да отговориш на старите по шест пъти по-лош начин.
Може да се случат толкова неща като следствие от нещо просто. Тъжно е, че всички обаче се въртят около нашумялата тенденция през периода. И виждаш всичко бяло, жълто, зелено, etc.
Дори да се опитваш да се откъснеш и да надникнеш в живота по друг начин - трудно ще стане, ако не се появи нова страст. Или нова лудост.
Ако можех да свиря на хармоника, щях да свиря на хармоника.
И ако можех да рисувам прекрасно, щях да рисувам.
Трябва да си поправя картичките.
Нямам време да не ги поправя. Трябва да изправя всичко. Знам, че е невъзможно.
Но, но, но..
Цял ден пиша, а сега две думи не мога да кажа и на всичкото отгоре ми се спи. Надрах си лака, съсипах си очите, счупих си моливите.
Все още ръмжа, дори никой да не пита.
Освен искреност и малка доза спонтанност, в този стил няма нищо друго. Жалко за което.
Днес намазах около 20 филии с маргарин. И няколко с лютеница. Да готвиш е забавно. Особено, когато хората са доволни.
Да правиш картички също е хубаво. Аз си унищожих зрението през тези три часа, но съм доволна. Обичам да рисувам. И да правя нещо. Стига веднъж да започна.
Май за всичко се иска една добра начална скорост. И после често ти върви.
Един постер стои зад леглото и започва да събира прах. Друг пък е във въображаемия ми списък с неща, които трябва да направя. Годината почти се изниза, а аз все още мисля за списъци и за всички неща, които най-накрая искам да приключа. Не че ще вложа нещо в тях, след като просто бързам да ги зачеркна, не че ще бъда различна след като приключа. Просто се движа по права линия - педантично, скучно, организирано, мислейки си, че чрез това ще внеса ред навсякъде. Пък дали си прочел някоя книга, която те отегчава до скука или не.. Няма голямо значение. Дори е по-хубаво да я захвърлиш, отколкото да се мъчиш над нея, защото "трябва".
С правила е по-лесно. По-рядко може да сбъркаш, защото в мозъка ти се е изградила идеята, че друг вариант няма и е безсмислено да излизаш извън очертанията. Естествено, правилата трябва да са наложени от мнозинство, тествани хиляди пъти и, ако е възможно, да можеш да чуеш ясната им формулировка, за да не сбъркаш някъде някак.
На мен ми се иска да отсявам нужно от ненужно, смислено от безсмислено, глупаво и различно, и да мога сама да си налагам граници. Но не се слушам. А започна ли да обръщам много внимание на заповедническия си глас, се вземам насериозно.
И така отново стигаме до музиката, която не се мъча да си обясня, не й задавам въпроси, просто слушам.
Johnny Cash ми омръзна, продължавам нататък.
Не обичам накъсаността, но да свържа нещо в прозаичен текст ми изглежда като мисията невъзможна.
Не е истина какви глупости могат да те накарат да си зададеш още стотина въпроси или да отговориш на старите по шест пъти по-лош начин.
Може да се случат толкова неща като следствие от нещо просто. Тъжно е, че всички обаче се въртят около нашумялата тенденция през периода. И виждаш всичко бяло, жълто, зелено, etc.
Дори да се опитваш да се откъснеш и да надникнеш в живота по друг начин - трудно ще стане, ако не се появи нова страст. Или нова лудост.
Ако можех да свиря на хармоника, щях да свиря на хармоника.
И ако можех да рисувам прекрасно, щях да рисувам.
Трябва да си поправя картичките.
Нямам време да не ги поправя. Трябва да изправя всичко. Знам, че е невъзможно.
Но, но, но..
Цял ден пиша, а сега две думи не мога да кажа и на всичкото отгоре ми се спи. Надрах си лака, съсипах си очите, счупих си моливите.
Все още ръмжа, дори никой да не пита.
12/16/2008
поглед назад
по очите се чете душата
дори когато нямаш душа
не знам по-подходящ момент, в който да стане нещо спонтанно-изненадващо или не чак толкова изненадващо хубаво, от този
ще карам както ми падне
иначе никога няма да се получи
има един филм - "inside i'm dancing"
музиката му е много хубава
и английският акцент
много обичам английски акцент
и английския като цяло обичам
проклета да съм, това няма никакво значение
понякога ми се случва много да искам да си пусна песен или просто да не правя нещо, но въпреки всичко да го направя, защото съм свикнала
защо сама се ограничавам?
понякога съм много силна
боя се, че тази сила също се превърна в слабост
и ме е страх да не спра да бъда силна
какъв е смисълът тогава да си силен?
музиката...
винаги съм казвала, че искам да крещя
но не крещя
музиката е толкова хубава!
знам, че няма да ви се стори такава
но какво от това
идва Коледа
което не е лошо
подаръци ще има за всички от сърце
чувствам се неподрена, за да получавам подаръци
все едно да украсиш прекършена елха
трябва да се успокоя, да бъда малко по-достатъчна и уравновесена, за да получа нещо
и да му се радвам
човек е толкова, толкова крехък
чупи се под манипулацията на всичко
дори на вятъра, дъжда, мъглите, звездите
всичко
и винаги, когато някой мисли, че е прав, по-късно се оказва, че не е
цял живот ли трябва да се колебая, за да се подсигуря?
най-лошото е, че нещата, които пиша и по-късно имат някакво значение, са нещата, които пиша след провал
и още по-интересното е, че когато си поставя цел, събера сили някак или силата сама дойде, и започна да успявам, не се радвам
и не се радвам
започвам да искам още и още
и пак не се радвам
после пак се провалям
и пиша :)
макар, че провалите са относителни
все пак са провали
дори всичко да е относително, някъде има и истина
и дори всичко да се намира в съзнанието ни
някъде има истина
разбира се, има и много, много страх
не искам всеки път, когато стана силна, да треперя, че някога ще спра да съм и няма да мога да контролирам нищо
не искам и да вярвам, че хората свикват с всичко
не исках да вярвам и в това, че няма незаменими хора
но толкова уж по-опитни такива са ме поглеждали така мило, галейки по празната глава с мисълта "Ох, малка си, нищо не знаеш"
страх ме е да живея в друг, различен от моя свят
страх ме е да повтарям стари грешки
колкото и дребнави или глупави да са
не искам да се сближавам с някой, който притежава подобни на моите слабости
не искам да превръщам всичко в подкрепа
просто оцеляваме или създаваме правила?
моля ви се, кажете ми, че има надежда за мечтателите, за глупаците, за наивните момичета?
и че надеждата е нещо по-голямо от мираж. нещо, което да докоснеш
кажете ми, че не правя всичко напразно
кажете ми, че има смисъл
искам да отворя книгата със спомени
но нямам книга със спомени
искам да цитирам част от лирика на песен
искам да открия една песен
искам да изплача очите си
искам да съм добра поне за малко
да не мисля за нищо
страх ме е
от целия свят
защото живея в свят, където хората бягат, лъжат и изчезват
и в свят, където май да откажеш вреден навик и да се откажеш от някого изисква еднакво усилие
накъде сега...
дори когато нямаш душа
не знам по-подходящ момент, в който да стане нещо спонтанно-изненадващо или не чак толкова изненадващо хубаво, от този
ще карам както ми падне
иначе никога няма да се получи
има един филм - "inside i'm dancing"
музиката му е много хубава
и английският акцент
много обичам английски акцент
и английския като цяло обичам
проклета да съм, това няма никакво значение
понякога ми се случва много да искам да си пусна песен или просто да не правя нещо, но въпреки всичко да го направя, защото съм свикнала
защо сама се ограничавам?
понякога съм много силна
боя се, че тази сила също се превърна в слабост
и ме е страх да не спра да бъда силна
какъв е смисълът тогава да си силен?
музиката...
винаги съм казвала, че искам да крещя
но не крещя
музиката е толкова хубава!
знам, че няма да ви се стори такава
но какво от това
идва Коледа
което не е лошо
подаръци ще има за всички от сърце
чувствам се неподрена, за да получавам подаръци
все едно да украсиш прекършена елха
трябва да се успокоя, да бъда малко по-достатъчна и уравновесена, за да получа нещо
и да му се радвам
човек е толкова, толкова крехък
чупи се под манипулацията на всичко
дори на вятъра, дъжда, мъглите, звездите
всичко
и винаги, когато някой мисли, че е прав, по-късно се оказва, че не е
цял живот ли трябва да се колебая, за да се подсигуря?
най-лошото е, че нещата, които пиша и по-късно имат някакво значение, са нещата, които пиша след провал
и още по-интересното е, че когато си поставя цел, събера сили някак или силата сама дойде, и започна да успявам, не се радвам
и не се радвам
започвам да искам още и още
и пак не се радвам
после пак се провалям
и пиша :)
макар, че провалите са относителни
все пак са провали
дори всичко да е относително, някъде има и истина
и дори всичко да се намира в съзнанието ни
някъде има истина
разбира се, има и много, много страх
не искам всеки път, когато стана силна, да треперя, че някога ще спра да съм и няма да мога да контролирам нищо
не искам и да вярвам, че хората свикват с всичко
не исках да вярвам и в това, че няма незаменими хора
но толкова уж по-опитни такива са ме поглеждали така мило, галейки по празната глава с мисълта "Ох, малка си, нищо не знаеш"
страх ме е да живея в друг, различен от моя свят
страх ме е да повтарям стари грешки
колкото и дребнави или глупави да са
не искам да се сближавам с някой, който притежава подобни на моите слабости
не искам да превръщам всичко в подкрепа
просто оцеляваме или създаваме правила?
моля ви се, кажете ми, че има надежда за мечтателите, за глупаците, за наивните момичета?
и че надеждата е нещо по-голямо от мираж. нещо, което да докоснеш
кажете ми, че не правя всичко напразно
кажете ми, че има смисъл
искам да отворя книгата със спомени
но нямам книга със спомени
искам да цитирам част от лирика на песен
искам да открия една песен
искам да изплача очите си
искам да съм добра поне за малко
да не мисля за нищо
страх ме е
от целия свят
защото живея в свят, където хората бягат, лъжат и изчезват
и в свят, където май да откажеш вреден навик и да се откажеш от някого изисква еднакво усилие
накъде сега...
12/14/2008
"lip gloss & black"
Чувствам се както се чувствах преди три месеца. Прочетох толкова лирика и изведнъж се озовах в септември. Септември, за който имах такива големи надежди, незнайно защо, а той беше просто нормален. Явно не е било така. И дори да се запитам, не бих могла да си отговоря какво толкова се е случило, но явно всичко, което стана, е ценно. Помня, че отново бях глупава. Помня, че бях много щастлива. След това пак бях глупава. А накрая отчайващо глупава и щастлива. Защо глупостта ми е така благодатна? А аз така упорито се мъча да я изкореня..
Но все пак не трябва да си отговарям. Иначе ще се пусна по течението ан нови грешки, а грешките, от които не се мъчим да избягаме, не са хубави. И аз се придържам към стария сладко-горчив лайфстайл. Поне през 1/18 от времето. Иначе започва да ми липсва.
Понякога "съжалявам" е всичко, което мога да кажа и всичко, което почти успява да обобщи реакциите в мен. Но всъщност означава "исках да кажа толкова много, а заговорих за толкова различни неща, по толкова непредвидим начин." Сега отново живея върху детската си, наивна глупост. И чакам да стане 12. Какво значение ще има, ако прочета нещо определено не сега, а след 57 минути? Каквото и да е, знам, че има такова. Жалка работа. Всичко, което си наумя и всичко, което забравя да видя. Всички редове, прочетени набързо. Всички песни, които съм слушала за седми път, а съм искала да чуя някоя друга. И може би всички сменящи се настроения в интервала 15 минути.
Как да вярвам в нещо като светът си има 30 различни тези и ти поднася всичките в един ден по най-прекрасния и убедителен начин? Как да избера кое да бъде изключение и кога да слушам "опитните"?
От много време искам да започна да пиша и да свърша. Да е поне малко ясно. Но не.
Хората са толкова малки. Боже, толкова малки. Разбирам го по себе си. Своите страхове, собствената ми гордо вдигната глава. И по сърцето, което чувам - биещо. Не знам каква да се избера и защо си струва. Не знам дори мога ли. Продължавам да се чудя. И се чудя. Разбрах,че е глупаво да вярваш на знаци, да ги търсиш, да ги откриваш, да им се усмихваш. Разбрах толкова и същевременно нищо. Винаги може повече. Но някои моменти са толкова достатъчни. Мога ли да предам цялата достатъчност по един поглед. А по съжалението по-късно?
Мога ли да се извиня в мислите си милиони пъти и да се моля, че човек би разбрал? А може ли да изтрия всичко и да излея кофа зелена боя върху листа?
Хаотични мисли плюс още хаотични мисли.
И след като от тях извадим усещането за реалност.
Какво се получава?
Пореден блог пост
Жалка, малка, глупава?
Лирично-лигава?
Нямам никаква идея.
Цялото кълбо от мисли се върти около една мъгла и как много исках да направя нещо. Сигурно и тогава съм знаела, че няма да успея.
Просто знам, че някои неща, като дежа ву, понякога просто изникват на повърхността. И знам, че преди това сме ги виждали ясно, просто сме забравяли да си го кажем на глас.
Ако пиша до 12 ще убия времето, ще поставя собствен блог рекорд, а ако имам късмет, може и да въведа някакъв ред, да споделя някаква притъпена, забравена болка, да е по-добре.
Но ми мирише на край, няма как да не спра, нали?
Просто редовете не си отиват, не мога да ги свържа. А и те няма да искат. Винаги мога да започна отначало, но напоследък изборът не е толкова голям. Боже, защо не мога просто да разбера?
Глупостта не е относителна.
За жалост.
Но все пак не трябва да си отговарям. Иначе ще се пусна по течението ан нови грешки, а грешките, от които не се мъчим да избягаме, не са хубави. И аз се придържам към стария сладко-горчив лайфстайл. Поне през 1/18 от времето. Иначе започва да ми липсва.
Понякога "съжалявам" е всичко, което мога да кажа и всичко, което почти успява да обобщи реакциите в мен. Но всъщност означава "исках да кажа толкова много, а заговорих за толкова различни неща, по толкова непредвидим начин." Сега отново живея върху детската си, наивна глупост. И чакам да стане 12. Какво значение ще има, ако прочета нещо определено не сега, а след 57 минути? Каквото и да е, знам, че има такова. Жалка работа. Всичко, което си наумя и всичко, което забравя да видя. Всички редове, прочетени набързо. Всички песни, които съм слушала за седми път, а съм искала да чуя някоя друга. И може би всички сменящи се настроения в интервала 15 минути.
Как да вярвам в нещо като светът си има 30 различни тези и ти поднася всичките в един ден по най-прекрасния и убедителен начин? Как да избера кое да бъде изключение и кога да слушам "опитните"?
От много време искам да започна да пиша и да свърша. Да е поне малко ясно. Но не.
Хората са толкова малки. Боже, толкова малки. Разбирам го по себе си. Своите страхове, собствената ми гордо вдигната глава. И по сърцето, което чувам - биещо. Не знам каква да се избера и защо си струва. Не знам дори мога ли. Продължавам да се чудя. И се чудя. Разбрах,че е глупаво да вярваш на знаци, да ги търсиш, да ги откриваш, да им се усмихваш. Разбрах толкова и същевременно нищо. Винаги може повече. Но някои моменти са толкова достатъчни. Мога ли да предам цялата достатъчност по един поглед. А по съжалението по-късно?
Мога ли да се извиня в мислите си милиони пъти и да се моля, че човек би разбрал? А може ли да изтрия всичко и да излея кофа зелена боя върху листа?
Хаотични мисли плюс още хаотични мисли.
И след като от тях извадим усещането за реалност.
Какво се получава?
Пореден блог пост
Жалка, малка, глупава?
Лирично-лигава?
Нямам никаква идея.
Цялото кълбо от мисли се върти около една мъгла и как много исках да направя нещо. Сигурно и тогава съм знаела, че няма да успея.
Просто знам, че някои неща, като дежа ву, понякога просто изникват на повърхността. И знам, че преди това сме ги виждали ясно, просто сме забравяли да си го кажем на глас.
Ако пиша до 12 ще убия времето, ще поставя собствен блог рекорд, а ако имам късмет, може и да въведа някакъв ред, да споделя някаква притъпена, забравена болка, да е по-добре.
Но ми мирише на край, няма как да не спра, нали?
Просто редовете не си отиват, не мога да ги свържа. А и те няма да искат. Винаги мога да започна отначало, но напоследък изборът не е толкова голям. Боже, защо не мога просто да разбера?
Глупостта не е относителна.
За жалост.
Аз се скрих. А вие?
Все едно е събота следобед, само дето не е. Е и? Жените са се събрали и драскат ли, драскат по блогове историйки за мъже и шоколад. Колко типично. И приятно всъщност. Аз с моята история се бях запътила да описвам неописуеми неща, но тъй като попаднах на добрите места в адиктивния интернет, съм доста щастлива, че ще мога да се отклоня поне малко.
Окъсах си цялата кожа около ноктите, докато тя не зарасна и аз не започнах отначало. Много нерви или пропиляно въображение - не знам, но не е нещо, което трябва да правиш. А и аз съм еднаква. Не би трябвало да се безпокоя за каквото и да било, вече е време да не мисля. За нищо. Мислите ми са толкова плоски и глупави, не са ми помагали особено много през целия този дълъг период, в който реших, че ако отделям повече време за полети на мисълта, мога да започна да съществувам повече. Много е хубаво да не го мислиш - едно такова спокойно и приятно. Каквото и да стане, аз трудно бих могла да го оборя по някакъв начин. Закрепена съм на един голям, дебел сноп корени. Корените на наследствеността, на моите детски вярвания, на много цитати, които съм прочела, на много прекрасни мууви моментс, на които съм се възхитала. Изобщо - толкова изкусно съм си изрисувала измислената Вселена, че когато нещо от реалността те зашлеви яко, ама много яко, аз стоя имунизирана и не забелязвам.
Какво да кажа.. Какво ли да кажа? Дали наистина някое събитие си е доста субективно и след час-два-ден-седмица започва да се променя и променя, докато накрая не сменим знака му изцяло.
Или само аз си мисля така, или само аз отново загърбих истината. Но все пак, какъвто и да е отговорът, да си щастлив напук на изчезналата мъгла и краткото време - може би е талант.
Вчера наистина стоях със слушалки в уши, много, много идеи за потенциални заглавия и толкова ожесточени мисли, концентрирани върху това, че "Нищоооо, нищо не научи, Весела!".
И е така. Май наистина нищо не научих. Чувствам се толкова глупава. Като в американски 22-минутен комедиен сериал. Във всички присъстват няколко елемента + целия набор традишънъл холидейс, за да е пълна картинката. Аз съм глупачката от епизода, в който й казват "Край, it's over", а тя се усмихва и казва "O.k". Имам предвид...
Какво имам предвид?
Лошите неща лоши ли са или не чак толкова.. Или пък просто ние откриваме по някоя невидима позитивна страна?
Наистина не знам.
Ръцете ми почти не трперят. И аз не треперя. Имам симпатични планове за деня. Винаги може да стане нещо ужасно. Винаги може нещо отново да ме изкара от изолацията и да си кажа, че и в този момент съм била адски, мега зле и нищо не съм разбирала. Ами да, така е. Чудя се да съжалявам ли, или не. Че можеше да се усмихна около 30 пъти повече и да кажа поне 5 мили думи.
Аз съм си такава. Немила. Критична. И съм почти сигурна, че това не е проблемът. Но ако това е проблемът, той се оказва по-голям отколкото съм очаквала.
Трудно ми е да измисля заглавие на тази публикация и не мога да преценя да продължа ли препускането като нахвърля още малко хаос, свързан със студа, дъжда, събуждането през нощта + песен на Travis?
По дяволите, защо е такава бъркотия и защо не мога да се измъкна. Най-странното е, че не съм яла шоколад, не ми се яде шоколад, дори не искам в близкото бъдеще да ям шоколад. Знааааам, знам, че мога да се прокълна с изреченото "не", но все пак някъде трябваше да се похваля.
Хайде, аз се гмуркам в чужди мисли, моите са твърде страшни на дъното.
Окъсах си цялата кожа около ноктите, докато тя не зарасна и аз не започнах отначало. Много нерви или пропиляно въображение - не знам, но не е нещо, което трябва да правиш. А и аз съм еднаква. Не би трябвало да се безпокоя за каквото и да било, вече е време да не мисля. За нищо. Мислите ми са толкова плоски и глупави, не са ми помагали особено много през целия този дълъг период, в който реших, че ако отделям повече време за полети на мисълта, мога да започна да съществувам повече. Много е хубаво да не го мислиш - едно такова спокойно и приятно. Каквото и да стане, аз трудно бих могла да го оборя по някакъв начин. Закрепена съм на един голям, дебел сноп корени. Корените на наследствеността, на моите детски вярвания, на много цитати, които съм прочела, на много прекрасни мууви моментс, на които съм се възхитала. Изобщо - толкова изкусно съм си изрисувала измислената Вселена, че когато нещо от реалността те зашлеви яко, ама много яко, аз стоя имунизирана и не забелязвам.
Какво да кажа.. Какво ли да кажа? Дали наистина някое събитие си е доста субективно и след час-два-ден-седмица започва да се променя и променя, докато накрая не сменим знака му изцяло.
Или само аз си мисля така, или само аз отново загърбих истината. Но все пак, какъвто и да е отговорът, да си щастлив напук на изчезналата мъгла и краткото време - може би е талант.
Вчера наистина стоях със слушалки в уши, много, много идеи за потенциални заглавия и толкова ожесточени мисли, концентрирани върху това, че "Нищоооо, нищо не научи, Весела!".
И е така. Май наистина нищо не научих. Чувствам се толкова глупава. Като в американски 22-минутен комедиен сериал. Във всички присъстват няколко елемента + целия набор традишънъл холидейс, за да е пълна картинката. Аз съм глупачката от епизода, в който й казват "Край, it's over", а тя се усмихва и казва "O.k". Имам предвид...
Какво имам предвид?
Лошите неща лоши ли са или не чак толкова.. Или пък просто ние откриваме по някоя невидима позитивна страна?
Наистина не знам.
Ръцете ми почти не трперят. И аз не треперя. Имам симпатични планове за деня. Винаги може да стане нещо ужасно. Винаги може нещо отново да ме изкара от изолацията и да си кажа, че и в този момент съм била адски, мега зле и нищо не съм разбирала. Ами да, така е. Чудя се да съжалявам ли, или не. Че можеше да се усмихна около 30 пъти повече и да кажа поне 5 мили думи.
Аз съм си такава. Немила. Критична. И съм почти сигурна, че това не е проблемът. Но ако това е проблемът, той се оказва по-голям отколкото съм очаквала.
Трудно ми е да измисля заглавие на тази публикация и не мога да преценя да продължа ли препускането като нахвърля още малко хаос, свързан със студа, дъжда, събуждането през нощта + песен на Travis?
По дяволите, защо е такава бъркотия и защо не мога да се измъкна. Най-странното е, че не съм яла шоколад, не ми се яде шоколад, дори не искам в близкото бъдеще да ям шоколад. Знааааам, знам, че мога да се прокълна с изреченото "не", но все пак някъде трябваше да се похваля.
Хайде, аз се гмуркам в чужди мисли, моите са твърде страшни на дъното.
12/05/2008
Reflection
Днес миришеше на пролетен дъжд. И на април. И изобщо на тонове спомени за топли дни и далечни мечти - от лятото, от ранната есен, от пролетта..
С две думи - времето беше толкова хубаво и цял ден не успях да спра да му се радвам. Дори ужасната идилия на този малък, сив град ми се стори по-приятна. Небето беше толкова звездно и то не като във всички онези пъти, когато знам, че на другия ден ще е адски студено. Беше прекрасно и ясно, светлините от уличните лампи не бяха дразнещи, аз имах глас, градинките не отблъскваха, а едно от най-най-хубавите неща, които видях, беше една локва. Казаха ми, че харесвам естествената красота. Има ли друга?
Знам, че знам много неща и знам, че за почти всички греша. Отворих импровизирания си дневник от осми клас и се ужасих. От стила, от почерка, от нещата, които са ме интересували. А след това осъзнах, че част от онази моя версия е все така жива и не съм способна да разбера трябва ли да се отърва от нея.
Сигурно се плаша прекалено много от дребни неща. Каквото и да става, страхът е този, който ни препречва пътя така грубо.
Не, аз не отказвам да бъда жертва и всички останали мотивиращи фрази, които да преобърнат всичко на 180 градуса. Колкото и да отказваш и не отказваш, понякога това не се вчита, не важи.
"Животът ти никога не е бил по-ясен, отколкото в този момент".
И така нататък. Виждам къде ли не текстове от песни, разни цитати - думи на "велики" хора, филмови сцени. И какво ли не, и какво ли не. Аз имам достатъчно от тях в главата си и жалкото е, че колкото и да осъзнавам правилността им, не винаги ми помагат. Така че изберете кое и как да ползвате, вместо просто да трупате при купчината с вещи, думи, спомени и хора.
Едно от скорошните ми "просветления" се появи докато подреждах шкафовете и гардероба си. В средата на огромен куп дрехи, какви ли не - блузи, пола, пуловери, дънки, панталони. Черни, червени, розови, лилави, зелени.. И след това шалове, шапки, ръкавици. Неща, които толкова рядко изпълняват функцията си, неща, които толкова рядко ме радват. Но въпреки това, естествено, искам още от тях.
След това стари контролни, бележки, бележчици, хартийки - глупости, глупости, глупости.
И все пак продължавам да пазя 2 зарчета, кутия от Кола Лайт, тестери за парфюми и една сламка. Може би имам проблем. Но въпросът беше това, че е грешно да мислиш, че определено нещо ще те спаси, докато не разбереш наистина какво правиш с него. И докато не се замислиш какво друго ще ти трябва, за да проработи и останалата част от веригата.
Сънувах много, много неща. Едно от тях беше, че хората се целуват само за да усетят вкуса на шоколада.
Днес се случи нещо, което всеки би приел за успех.
Не се радвам.
Искам да кажа още толкова неща. Но се страхувам, че няма да ги подредя. Че все още съм си такава.
А би трябвало да съм смела. Съдбата обичала смелите.
С две думи - времето беше толкова хубаво и цял ден не успях да спра да му се радвам. Дори ужасната идилия на този малък, сив град ми се стори по-приятна. Небето беше толкова звездно и то не като във всички онези пъти, когато знам, че на другия ден ще е адски студено. Беше прекрасно и ясно, светлините от уличните лампи не бяха дразнещи, аз имах глас, градинките не отблъскваха, а едно от най-най-хубавите неща, които видях, беше една локва. Казаха ми, че харесвам естествената красота. Има ли друга?
Знам, че знам много неща и знам, че за почти всички греша. Отворих импровизирания си дневник от осми клас и се ужасих. От стила, от почерка, от нещата, които са ме интересували. А след това осъзнах, че част от онази моя версия е все така жива и не съм способна да разбера трябва ли да се отърва от нея.
Сигурно се плаша прекалено много от дребни неща. Каквото и да става, страхът е този, който ни препречва пътя така грубо.
Не, аз не отказвам да бъда жертва и всички останали мотивиращи фрази, които да преобърнат всичко на 180 градуса. Колкото и да отказваш и не отказваш, понякога това не се вчита, не важи.
"Животът ти никога не е бил по-ясен, отколкото в този момент".
И така нататък. Виждам къде ли не текстове от песни, разни цитати - думи на "велики" хора, филмови сцени. И какво ли не, и какво ли не. Аз имам достатъчно от тях в главата си и жалкото е, че колкото и да осъзнавам правилността им, не винаги ми помагат. Така че изберете кое и как да ползвате, вместо просто да трупате при купчината с вещи, думи, спомени и хора.
Едно от скорошните ми "просветления" се появи докато подреждах шкафовете и гардероба си. В средата на огромен куп дрехи, какви ли не - блузи, пола, пуловери, дънки, панталони. Черни, червени, розови, лилави, зелени.. И след това шалове, шапки, ръкавици. Неща, които толкова рядко изпълняват функцията си, неща, които толкова рядко ме радват. Но въпреки това, естествено, искам още от тях.
След това стари контролни, бележки, бележчици, хартийки - глупости, глупости, глупости.
И все пак продължавам да пазя 2 зарчета, кутия от Кола Лайт, тестери за парфюми и една сламка. Може би имам проблем. Но въпросът беше това, че е грешно да мислиш, че определено нещо ще те спаси, докато не разбереш наистина какво правиш с него. И докато не се замислиш какво друго ще ти трябва, за да проработи и останалата част от веригата.
Сънувах много, много неща. Едно от тях беше, че хората се целуват само за да усетят вкуса на шоколада.
Днес се случи нещо, което всеки би приел за успех.
Не се радвам.
Искам да кажа още толкова неща. Но се страхувам, че няма да ги подредя. Че все още съм си такава.
А би трябвало да съм смела. Съдбата обичала смелите.
12/02/2008
Щом някой някак започне да ти липсва все по-малко и по-малко? Щом свикнем и охладнеем. Щом само разни спомени могат да те натъжат и то защото хиляди филми подтикват към драматизъм. Щом хората могат да живеят с какви ли не свои неодстатъци и качества, без да се движат напред..
Щом всичко това е възможно, какво правим?
Хората не са вечни -> човешките измерения и чувства не са вечни
Нещо нормално, нещо хубаво, нещо лошо ли е това?
Може да приемеш някаква истина, може да се надяваш тя да се промени, като се мъчиш да не я приемеш, може да си търсиш поводи да си различен и щастлив
Може да направиш толкова много неща, но не.
И как така?
Хората ли станаха по-добри или просто на мен ми се струва така в опитите си да съм по-добра?
Че откога има такова понятие, защо е толкова важно?
Зашото единственият барометър, който имаме, е сърцето ни.
Банално, а?
Но аз мога да знам без да разбирам
И да правя добри неща. Защото знам, че са добри. Зашото в моя свят те са. И аз вярвам, че са.
И все пак.. докога ще работи сладкото вдъхновение от идеята, че всичко има bright side?
Работи ли въобще или е илюзия?
Спи ми се, искам да пътувам с влак, искам разкази с неочакван край, старец край камината и куче. Искам друг ден, друга температура, друг въздух, друга светлина, друго усещане.
Ако си ги пожелая сега, какво?
Не, не си ги пожелавам сега.
искам въпроси и отговори, после тишина, и въпроси и отговори, и пак тишина
и така бавно заспивам
Щом всичко това е възможно, какво правим?
Хората не са вечни -> човешките измерения и чувства не са вечни
Нещо нормално, нещо хубаво, нещо лошо ли е това?
Може да приемеш някаква истина, може да се надяваш тя да се промени, като се мъчиш да не я приемеш, може да си търсиш поводи да си различен и щастлив
Може да направиш толкова много неща, но не.
И как така?
Хората ли станаха по-добри или просто на мен ми се струва така в опитите си да съм по-добра?
Че откога има такова понятие, защо е толкова важно?
Зашото единственият барометър, който имаме, е сърцето ни.
Банално, а?
Но аз мога да знам без да разбирам
И да правя добри неща. Защото знам, че са добри. Зашото в моя свят те са. И аз вярвам, че са.
И все пак.. докога ще работи сладкото вдъхновение от идеята, че всичко има bright side?
Работи ли въобще или е илюзия?
Спи ми се, искам да пътувам с влак, искам разкази с неочакван край, старец край камината и куче. Искам друг ден, друга температура, друг въздух, друга светлина, друго усещане.
Ако си ги пожелая сега, какво?
Не, не си ги пожелавам сега.
искам въпроси и отговори, после тишина, и въпроси и отговори, и пак тишина
и така бавно заспивам
hgasdjh;ASGD
Понякога ми се иска да крещя. Да крещя и да не чувам нито гласа си, нито мислите си. Как да започна. Объркване, увъртане, заблуда, шега, игра? Какво?
Около два часа от днешния ден посветих на писането на план-тезиси върху оди от "Епопея на забравените". Реших да се отнеса сериозно и да не отбивам номера. Четох, четох, четох произведенията. И разбрах колко много се разгръщат възможностите да видиш, кажеш и разбереш повече, ако вникнеш поне малко, поне малко по-сериозно. Отдавна не ми се беше случвало да се отдам на нещо, дори това да е Вазовата поезия, която по принцип не обичам. Всичко трае по два дни, които ми изглеждат като две секунди, а след това правя някоя голяма глупост и се ядосвам, и пиша, а накрая се ужасявам. Как може да съм такава, защо съм такава, защо продължавам да съм такава, може ли да не съм такава, защо не спирам да мисля за себе си......
И така нататък отегчителни, еднакви, напълно отвращаващи ме от себе си мисли.
Но днес вървеше добре, въпреки това, че не ме влече, дори не ми се занимава с българска литература точно сега. Не че имам нещо против..
Всъщност ми писна от "Не че...". Може би имам нещо против, може би не съм права, може би ще променя мнението си. Но точно сега не обичам литература и то българска.
Дотук е това.
След това бях свободна, разбрах че човек, когото бегло познавам, е починал.
И ето ме, пиша.
Изобщо, изобщо не знам защо съм човек и защо ще има случаи, в които това ще ми се струва нещо хубаво.
Аз си мислех, че когато се отдадеш на нещо, успяваш.
Докато аз си мисля такива неща, други, които са много по-отдадени, с много повече любов, умират.
И не само това е проблемът. Проблемът е, че аз имам нужда да излея всичко това. Имам ли глас, за да изкрещя?
Защо си мисля, че мога, че заслужавам, че някога ще успея..
?
Около два часа от днешния ден посветих на писането на план-тезиси върху оди от "Епопея на забравените". Реших да се отнеса сериозно и да не отбивам номера. Четох, четох, четох произведенията. И разбрах колко много се разгръщат възможностите да видиш, кажеш и разбереш повече, ако вникнеш поне малко, поне малко по-сериозно. Отдавна не ми се беше случвало да се отдам на нещо, дори това да е Вазовата поезия, която по принцип не обичам. Всичко трае по два дни, които ми изглеждат като две секунди, а след това правя някоя голяма глупост и се ядосвам, и пиша, а накрая се ужасявам. Как може да съм такава, защо съм такава, защо продължавам да съм такава, може ли да не съм такава, защо не спирам да мисля за себе си......
И така нататък отегчителни, еднакви, напълно отвращаващи ме от себе си мисли.
Но днес вървеше добре, въпреки това, че не ме влече, дори не ми се занимава с българска литература точно сега. Не че имам нещо против..
Всъщност ми писна от "Не че...". Може би имам нещо против, може би не съм права, може би ще променя мнението си. Но точно сега не обичам литература и то българска.
Дотук е това.
След това бях свободна, разбрах че човек, когото бегло познавам, е починал.
И ето ме, пиша.
Изобщо, изобщо не знам защо съм човек и защо ще има случаи, в които това ще ми се струва нещо хубаво.
Аз си мислех, че когато се отдадеш на нещо, успяваш.
Докато аз си мисля такива неща, други, които са много по-отдадени, с много повече любов, умират.
И не само това е проблемът. Проблемът е, че аз имам нужда да излея всичко това. Имам ли глас, за да изкрещя?
Защо си мисля, че мога, че заслужавам, че някога ще успея..
?
12/01/2008
all I need
Мелодията на спокойствието - you're my playground love
Почти никаква светлина
Полуотворени очи
хитове от 90-те, които не са съвсем хитове
Simply Red?
Една къща, през която и с която се сменят сезоните. И хората минават всеки ден покрай нея. Първо е ярко и осветено, зелените дървета те топлят, дори без да ги виждаш. След това виждаме сенки, слънце, сенки, слънце, отражения, петна. И падат листата. Вятърът ги вее - жълти, червени, прекрасни. Но цветът изчезва. Става празно, голо и студено. Лампите светят. Сега още и още прозорци изгравят. А след това един по един залязват. Каква прекрасна сцена.
Досега съм гледала много такива, но тази някак ясно посочваше хората в нея, това, което правят, цялата им нормалност.
Колко сме нормални. Никой няма време да страда и да е глупав. Take your time.
Почти никаква светлина
Полуотворени очи
хитове от 90-те, които не са съвсем хитове
Simply Red?
Една къща, през която и с която се сменят сезоните. И хората минават всеки ден покрай нея. Първо е ярко и осветено, зелените дървета те топлят, дори без да ги виждаш. След това виждаме сенки, слънце, сенки, слънце, отражения, петна. И падат листата. Вятърът ги вее - жълти, червени, прекрасни. Но цветът изчезва. Става празно, голо и студено. Лампите светят. Сега още и още прозорци изгравят. А след това един по един залязват. Каква прекрасна сцена.
Досега съм гледала много такива, но тази някак ясно посочваше хората в нея, това, което правят, цялата им нормалност.
Колко сме нормални. Никой няма време да страда и да е глупав. Take your time.
11/30/2008
And so Sally can wait
Започнах да се чудя.. това, което пишем е това, което ни се иска да може да кажем или това, което всъщност казваме?
Пресичат ли се някъде или просто на мен ми се иска наистина да звуча така, ако реша да проговоря..?
Както и да е.
Казват, че животът бил гаден. Чувала съм го от много хора, които са или завършили, или почти завършили. Тогава ли започват да се случват по-сериозните неща, тогава ли ни сполетява нещо малко по-различно и тежко, или няма никакво значение на колко години си? Някакво общо схващане, поредната традиция в мненията?
Не обичам такива крайни изказвания - това е хубаво, това не е. Мислех, че почти всичко на този свят е относително. Но все пак някои неща са малко по-малко относителни от други.
Нямам идея защо пиша за това и защо започвам така. Истината е, че понякога е хубаво да имаш публика и да се опитваш да си експресивен пред нея. Но пък желанието за наличие на публика не говори за вътрешна хармония. Сега не знам накъде да гледам - фокусирана и концентрирана върху днес, към близкото бъдеще, или към големите хоризонти на сериозното бъдеще. Днес би трябвало да е най-важната спирка, но ако искам утре и другите евентуални месеци или години /наистина не знам/ да са хубави, ще се наложи да посветя около 60% от днес на тях. А какво оства за другите 40%? Умора. Или нещо глупаво, което да разсее студа навън и скуката вътре. Наистина не знам. Все по-често и по-често ми се случва да се спирам след дълги изречения, след като съм опитвала да опиша толкова много и различни събития косвено, и да осъзная, че просто не знам. И съм уморена. Вярвам в доста техники, мотивации, оптимистични насърчавания. Вярвам, че колкото и уморен да си, ако си кажеш, че не си, ще спечелиш малко повече движение, малко повече време. Но не винаги става. И плановете не винаги вървят по вода. И не винаги избираме правилните планове. И не винаги това, което искаме, ни прави щастливи. И не винаги сме готови да понесем успеха без да го разрушим в следващата секунда.
И след това се оказва, че докато сме били заети с тези така висши и важни за един прекрасен живот цели, сме пропуснали други дребни. А и някои не чак толкова дребни точки от другия план, за който дори не подозираме. И се оказваме на друго място, с други въпроси, друг грешен план и много повече умора.
Исках да съм чист и бял лист хартия, И някой да нарисува всичко наново. Сега се страхувам толкова много, че няма как да изтрия и точица и че всяка нова мисъл е друга драскотина, за която едва ли ще разбера красива ли е, или не. От една страна много ми се иска да знам накъде насочвам мислите и действията си, къде се удрят, на кого предават енергия и какво задвижва тя. От друга страна ме е страх от статистики и резултати. От трета, най-много се страхувам от това, че ме е страх.
Явно не е бил Ноември, била съм аз.
Пресичат ли се някъде или просто на мен ми се иска наистина да звуча така, ако реша да проговоря..?
Както и да е.
Казват, че животът бил гаден. Чувала съм го от много хора, които са или завършили, или почти завършили. Тогава ли започват да се случват по-сериозните неща, тогава ли ни сполетява нещо малко по-различно и тежко, или няма никакво значение на колко години си? Някакво общо схващане, поредната традиция в мненията?
Не обичам такива крайни изказвания - това е хубаво, това не е. Мислех, че почти всичко на този свят е относително. Но все пак някои неща са малко по-малко относителни от други.
Нямам идея защо пиша за това и защо започвам така. Истината е, че понякога е хубаво да имаш публика и да се опитваш да си експресивен пред нея. Но пък желанието за наличие на публика не говори за вътрешна хармония. Сега не знам накъде да гледам - фокусирана и концентрирана върху днес, към близкото бъдеще, или към големите хоризонти на сериозното бъдеще. Днес би трябвало да е най-важната спирка, но ако искам утре и другите евентуални месеци или години /наистина не знам/ да са хубави, ще се наложи да посветя около 60% от днес на тях. А какво оства за другите 40%? Умора. Или нещо глупаво, което да разсее студа навън и скуката вътре. Наистина не знам. Все по-често и по-често ми се случва да се спирам след дълги изречения, след като съм опитвала да опиша толкова много и различни събития косвено, и да осъзная, че просто не знам. И съм уморена. Вярвам в доста техники, мотивации, оптимистични насърчавания. Вярвам, че колкото и уморен да си, ако си кажеш, че не си, ще спечелиш малко повече движение, малко повече време. Но не винаги става. И плановете не винаги вървят по вода. И не винаги избираме правилните планове. И не винаги това, което искаме, ни прави щастливи. И не винаги сме готови да понесем успеха без да го разрушим в следващата секунда.
И след това се оказва, че докато сме били заети с тези така висши и важни за един прекрасен живот цели, сме пропуснали други дребни. А и някои не чак толкова дребни точки от другия план, за който дори не подозираме. И се оказваме на друго място, с други въпроси, друг грешен план и много повече умора.
Исках да съм чист и бял лист хартия, И някой да нарисува всичко наново. Сега се страхувам толкова много, че няма как да изтрия и точица и че всяка нова мисъл е друга драскотина, за която едва ли ще разбера красива ли е, или не. От една страна много ми се иска да знам накъде насочвам мислите и действията си, къде се удрят, на кого предават енергия и какво задвижва тя. От друга страна ме е страх от статистики и резултати. От трета, най-много се страхувам от това, че ме е страх.
Явно не е бил Ноември, била съм аз.
11/26/2008
11/22/2008
Дали по този, онзи
Или трети път
Тук движещата сила е гневът
Едно огромно разочарование
Поредното ужасно изпитание
Което повали те на земята
Отне ти гордостта и свободата
Отчаян търсиш някой, който да те разбере
С очите си да види, че си сам
И думи прости да произнесе
Дори лъжа да са
„Разбирам, знам..”
Но никога не идва точният човек
Щом искаш силно
В точния момент
Дали е изпитание и този прост закон
Или си негативен
Като електрон
Дали навсякъде закономерност
Обгръща ни и ни следи
Дали сме силни
За да заличим
Онези слабости и страховете,
Превръщащи ни в прах
Дали ще бъдем хора,
ако в живота няма страх
Дали аз губя времето отново
За да споделя
Че справедливост няма
Чрез поезия, лъжа
Но действието – то е всичко
Без него няма как да сътворя
Поредната дъга от думи,
Която да ви подаря.
Или трети път
Тук движещата сила е гневът
Едно огромно разочарование
Поредното ужасно изпитание
Което повали те на земята
Отне ти гордостта и свободата
Отчаян търсиш някой, който да те разбере
С очите си да види, че си сам
И думи прости да произнесе
Дори лъжа да са
„Разбирам, знам..”
Но никога не идва точният човек
Щом искаш силно
В точния момент
Дали е изпитание и този прост закон
Или си негативен
Като електрон
Дали навсякъде закономерност
Обгръща ни и ни следи
Дали сме силни
За да заличим
Онези слабости и страховете,
Превръщащи ни в прах
Дали ще бъдем хора,
ако в живота няма страх
Дали аз губя времето отново
За да споделя
Че справедливост няма
Чрез поезия, лъжа
Но действието – то е всичко
Без него няма как да сътворя
Поредната дъга от думи,
Която да ви подаря.
11/17/2008
Скреж
Hallo from the blue button, from my tired fingers, from my inspiration.
choose life. choose life. choose life.
don't stop.
жадувате ли живота, жадувате ли го с всяка нова сутрин и всяка дума, която изричате? Защото аз не. И въпреки всичко, което се случва на този измислен или съществуващ свят, аз нямам време да пилея минутите си в себе си, себе си и отново себе си. Аз имам време да ги пръскам от себе си и някъде да се събирам, но не и да затворя всички прозорци и врати, чакаща някой друг да дойде и да ме отключи. Ах, колко съжалявам, че винаги в странните моменти може да кажеш различни неща, да си пожелаеш нещо, да духнеш и да чакаш то да стане. Да излезнеш на балкона, когато е -2 градуса или да тръгнеш към далечния нон-стоп, защото искаш дъвки в 3 през нощта. Една малка Франция, една нарисувана Москва, един смразяващ студ и толкова, толкова мисли.
Понякога ми се иска просто да мога да отворя очи за неща, които са или никога не са били, но аз мога да видя. Да допускам всяка една възможност и да гледам движението през червено-бели и черно-бели точки.
А има толкова много - толкова красота и толкова жажда, толкова динамика и толкова английски акцент, толкова руски и толкова, толкова любов. Под цялата обвивка от шоколад, под всеки слой натрупани думи и вещи, под всеки кичур, под всеки затворен клепач..
choose life. choose life. choose life.
don't stop.
жадувате ли живота, жадувате ли го с всяка нова сутрин и всяка дума, която изричате? Защото аз не. И въпреки всичко, което се случва на този измислен или съществуващ свят, аз нямам време да пилея минутите си в себе си, себе си и отново себе си. Аз имам време да ги пръскам от себе си и някъде да се събирам, но не и да затворя всички прозорци и врати, чакаща някой друг да дойде и да ме отключи. Ах, колко съжалявам, че винаги в странните моменти може да кажеш различни неща, да си пожелаеш нещо, да духнеш и да чакаш то да стане. Да излезнеш на балкона, когато е -2 градуса или да тръгнеш към далечния нон-стоп, защото искаш дъвки в 3 през нощта. Една малка Франция, една нарисувана Москва, един смразяващ студ и толкова, толкова мисли.
Понякога ми се иска просто да мога да отворя очи за неща, които са или никога не са били, но аз мога да видя. Да допускам всяка една възможност и да гледам движението през червено-бели и черно-бели точки.
А има толкова много - толкова красота и толкова жажда, толкова динамика и толкова английски акцент, толкова руски и толкова, толкова любов. Под цялата обвивка от шоколад, под всеки слой натрупани думи и вещи, под всеки кичур, под всеки затворен клепач..
11/05/2008
6 минути
6 минути свобода
Свобода да мислиш, че светът се върти и да не се чувстваш като частичка, закрепена благодарение на гравитацията. Ах, каква чудесна сряда за моята мисъл - лети, хвърчи и, о не, пак се блъсна в онзи стълб.
Желая да посветя всички тези прости глупости на всички онези прости глупаци, които съм подценила, но съм се оказала неправа. Не, не съм права. И няма "може би".
Просто понякога малко сигурност не би навредила на никого.
Искам свободата. Свободата да искам. Свободата да искам да правя нещо. И да съм там, навън. При вятъра, при небето, при безкрайното, при тихите вопли, при бавногаснещите и дълбоко усещащите. Искам, така искам да се откъсна и да видя вътрешната си страна отстрани. Искам да се редактирам, задраскам и заместя с червена химикалка, а после просто да препиша поправеното Аз на чист, кариран лист. Да отброя 5 реда и да прегъна полето. Да го предам някъде .. и да получа 6. Това ли е всичко? Това е. Това ли е животът? Това ли е животът?
Не! Не искам да чувам ехото си. Та от него оглушавам. Та от него ослепявам. Искам малко истина да влезне и да освети стаята на моите амбиции - оковани, смели, жалки, остарели.
Изчезна тропотът на пръстите и новият измислен ритъм, звучащ просто така: 1-2,1-2,1-2, 1-2-3-4.
И отново.
Какво става, когато отделяме прекалено много време на изображението? Какво става, когато преливаме от себе си във всяка част от себе си? Не е ли себично?
Някои малки въпроси правят големи процепи. Всяко разчупване на мисълта, всеки процеп в нея е прогрес. И всяка загатната идея, дошла отнякъде неканена, но не и нежелана, може да изиграе голяма, голяма роля.
Ако свършат тефтерите, химикалите, графитите и всичкото мастило на света, къде отнасяме идеите? А можем ли да пишем с действия?
Свобода да мислиш, че светът се върти и да не се чувстваш като частичка, закрепена благодарение на гравитацията. Ах, каква чудесна сряда за моята мисъл - лети, хвърчи и, о не, пак се блъсна в онзи стълб.
Желая да посветя всички тези прости глупости на всички онези прости глупаци, които съм подценила, но съм се оказала неправа. Не, не съм права. И няма "може би".
Просто понякога малко сигурност не би навредила на никого.
Искам свободата. Свободата да искам. Свободата да искам да правя нещо. И да съм там, навън. При вятъра, при небето, при безкрайното, при тихите вопли, при бавногаснещите и дълбоко усещащите. Искам, така искам да се откъсна и да видя вътрешната си страна отстрани. Искам да се редактирам, задраскам и заместя с червена химикалка, а после просто да препиша поправеното Аз на чист, кариран лист. Да отброя 5 реда и да прегъна полето. Да го предам някъде .. и да получа 6. Това ли е всичко? Това е. Това ли е животът? Това ли е животът?
Не! Не искам да чувам ехото си. Та от него оглушавам. Та от него ослепявам. Искам малко истина да влезне и да освети стаята на моите амбиции - оковани, смели, жалки, остарели.
Изчезна тропотът на пръстите и новият измислен ритъм, звучащ просто така: 1-2,1-2,1-2, 1-2-3-4.
И отново.
Какво става, когато отделяме прекалено много време на изображението? Какво става, когато преливаме от себе си във всяка част от себе си? Не е ли себично?
Някои малки въпроси правят големи процепи. Всяко разчупване на мисълта, всеки процеп в нея е прогрес. И всяка загатната идея, дошла отнякъде неканена, но не и нежелана, може да изиграе голяма, голяма роля.
Ако свършат тефтерите, химикалите, графитите и всичкото мастило на света, къде отнасяме идеите? А можем ли да пишем с действия?
11/03/2008
So I think I'll stay.
Би била прекрасна сцена от филм. Би било прекрасно озвучаване за сцена. Момичето със запушени уши и звукът, затаен отвъд притиснатите пръсти. Как искам да е тихо. Да чувам само трептенето на тъпанчето си. Трептенето от силния натиск. От силното желание да не съм тук. Да не чувам. И да не тръпна в очакване.
Толкова е сигурно в моята тишина, в моя вакуум. Целият свят спира да съществува, оставам само аз с моите усилия - болезнени, но ефективни.
Не мога да спра и да се оставя на естествената тишина. Тя е лъжовна. И всеки може да я разбие.
Противно на всеки друг път, днес си казах "За първи път виждам човек като себе си."
Ако се вгледам, ще осъзная, че не е така, но така внезапно и логично мисълта достигна повърхността и прескочи прага на подсъзнанието. Така, че почти й повярвах. Повярвайте ми и вие, това не е нещо хубаво.
Но защо ли очаквам хората да ми вярват? В опити да получа нещо, което мисля за добро, и да предпазя останалите, построих много видими и невидими крепости. Толкова високи, толкова далеч - почти нереално.
Нямам нужда да надникна над тях или да пусна някой слънчев, земен лъч да премине. Трябва да се съборят из основи, трябва да се изкоренят от мен.
Аз винаги продължавам. Колко хора се провалят от непрекъснатото изправяне и колко са способни да видят истината докато просто се събуждат?
Вече е тихо. Но скоро няма да бъде. Какво мога да направя аз дотогава? Отново да избягам по най-детския начин в собствено създадена тишина. Да се заключа, да вярвам или да мечтая?
Предпочитам тишината. Не защото вярвам в нея. Не ми е до вяра точно сега. Просто я предпочитам.
Все още ги чувам. Шумовете от всичко външно. Като врата, която знаеш, че ще се отвори и с нея ще влезне студ, задължения, отговорности и думи.
Не мога да се обърна назад, но и не мога да погледна нагоре.
А ако можех да видя Касиопея или останалите съзвездия без име и цел..
Ако можех, сама в тишината, щях да мълча.
Толкова е сигурно в моята тишина, в моя вакуум. Целият свят спира да съществува, оставам само аз с моите усилия - болезнени, но ефективни.
Не мога да спра и да се оставя на естествената тишина. Тя е лъжовна. И всеки може да я разбие.
Противно на всеки друг път, днес си казах "За първи път виждам човек като себе си."
Ако се вгледам, ще осъзная, че не е така, но така внезапно и логично мисълта достигна повърхността и прескочи прага на подсъзнанието. Така, че почти й повярвах. Повярвайте ми и вие, това не е нещо хубаво.
Но защо ли очаквам хората да ми вярват? В опити да получа нещо, което мисля за добро, и да предпазя останалите, построих много видими и невидими крепости. Толкова високи, толкова далеч - почти нереално.
Нямам нужда да надникна над тях или да пусна някой слънчев, земен лъч да премине. Трябва да се съборят из основи, трябва да се изкоренят от мен.
Аз винаги продължавам. Колко хора се провалят от непрекъснатото изправяне и колко са способни да видят истината докато просто се събуждат?
Вече е тихо. Но скоро няма да бъде. Какво мога да направя аз дотогава? Отново да избягам по най-детския начин в собствено създадена тишина. Да се заключа, да вярвам или да мечтая?
Предпочитам тишината. Не защото вярвам в нея. Не ми е до вяра точно сега. Просто я предпочитам.
Все още ги чувам. Шумовете от всичко външно. Като врата, която знаеш, че ще се отвори и с нея ще влезне студ, задължения, отговорности и думи.
Не мога да се обърна назад, но и не мога да погледна нагоре.
А ако можех да видя Касиопея или останалите съзвездия без име и цел..
Ако можех, сама в тишината, щях да мълча.
11/02/2008
Нечетните числа или смелостта да искаш?
"Back where I belong now
Was it just a dream?
Feelings unfold
They will never be sold
and the secret's safe with me"
В една песен се крие всичко, от което имаме нужда. В една песен се крие всичко. Но толкова малко хора го виждат. Или имат времето да открият една песен. Наистина да я открият. И да й позволят да ги завладее.
Илюзиите, изкуството, всички малки, сладки заблуди, облечени във формата на неоспорими знаци - всички те ни помагат.
А дали ни помагат?
Когато не мога да взема решение, гледам колко е часът. И ако минутите са нечетно число, правя това, което ми се иска да направя отвътре. Не някакви съдбоносни и адски важни решения, но все пак. Понякога може и да са. Когато се чудя, гледам колко е часът.
Толкова скрити ли останаха отговорите или просто сме твърде слаби, за да поемем отговорност, да направим това, което трябва, или да не правим нищо, когато се изисква?
Винаги знам какво трябва, но винаги и онова малко гласче ме подтиква да направя това, което искам.
Ако го послушам, страдам, разочаровам се от себе си, скъсвам се от критика. Случва се и да имам късмет и да не отнеса цялата постановка на "Как може да съм такава", но това става само ако гласчето е било право.
Колко често това, което ни се иска, е това, което трябва?
И има ли начин да си оправим настройките и да започнат да съвпадат малко по-често?
Може би от толкова опити да се вкараш в правия път, накрая взимаш правилните решения, не страдаш над глупави песни и пропилени часове, говориш по-бавно, знаеш кога да започнеш и кога да спреш да се смееш и така нататък, и т.н.
И какво, успяваш ли? Или се превръщаш в робот?
Песните всъщност са малка частица от мислите ни. И когато някой момент от песен съвпадне с нещо подобно от живота ни, сякаш сме видели чудо. Някакво привидение, което няма как да не е знак. Трябва да е знак и да притежава тайната мисия да ни насочи в правилната посока.
Ще ми се да вярвам.
Чакаш, вярваш, а после не знаеш какво да правиш с цялата утопия.
Was it just a dream?
Feelings unfold
They will never be sold
and the secret's safe with me"
В една песен се крие всичко, от което имаме нужда. В една песен се крие всичко. Но толкова малко хора го виждат. Или имат времето да открият една песен. Наистина да я открият. И да й позволят да ги завладее.
Илюзиите, изкуството, всички малки, сладки заблуди, облечени във формата на неоспорими знаци - всички те ни помагат.
А дали ни помагат?
Когато не мога да взема решение, гледам колко е часът. И ако минутите са нечетно число, правя това, което ми се иска да направя отвътре. Не някакви съдбоносни и адски важни решения, но все пак. Понякога може и да са. Когато се чудя, гледам колко е часът.
Толкова скрити ли останаха отговорите или просто сме твърде слаби, за да поемем отговорност, да направим това, което трябва, или да не правим нищо, когато се изисква?
Винаги знам какво трябва, но винаги и онова малко гласче ме подтиква да направя това, което искам.
Ако го послушам, страдам, разочаровам се от себе си, скъсвам се от критика. Случва се и да имам късмет и да не отнеса цялата постановка на "Как може да съм такава", но това става само ако гласчето е било право.
Колко често това, което ни се иска, е това, което трябва?
И има ли начин да си оправим настройките и да започнат да съвпадат малко по-често?
Може би от толкова опити да се вкараш в правия път, накрая взимаш правилните решения, не страдаш над глупави песни и пропилени часове, говориш по-бавно, знаеш кога да започнеш и кога да спреш да се смееш и така нататък, и т.н.
И какво, успяваш ли? Или се превръщаш в робот?
Песните всъщност са малка частица от мислите ни. И когато някой момент от песен съвпадне с нещо подобно от живота ни, сякаш сме видели чудо. Някакво привидение, което няма как да не е знак. Трябва да е знак и да притежава тайната мисия да ни насочи в правилната посока.
Ще ми се да вярвам.
Чакаш, вярваш, а после не знаеш какво да правиш с цялата утопия.
Subscribe to:
Posts (Atom)