Should I've said something.. but I've said it enough.
But I haven't missed you yet
But I still don't miss you yet
Only when I stop to think about it
Май се появиха някои хора, които четат, и просто от учтивост искам да кажа, че каквито и да са очакванията им, аз трудно ще спра да пиша, просто ей така, текстове на песни с огромни букви, които понякога не значат нищо. Донякъде обичам произвола и затова понякога имам нужда да си включа компютъра преди дори да съм станала, преди дори да съм се наспала, за да напиша подобна безсмислица и да чуя някоя любима песен за поооооооооореден път.
You hate everything about me
Винаги съм обичала много, много, много Али МакБийл, не знам дали заради нея, заради атмосферата, която се носи около нея, т.е. атмосферата на целия сериал, идеята или нещо друго. Но май е атмосферата, която не просто витае, ами натъжава с усмивка и витае. И мисля, че сега за пръв път хванах последния епизод и се чудя хубав ли беше или нормално хубав. Мисля, че беше хубав, не толкова защото наистина беше толкова хубав, а защото имаше край, който може да интерпретираш и изменяш в съзнанието си така, че да повярваш, че е бил не хубав, а дори прекрасен. А щом има отворен край, даващ възможност да се заблудим и да живеем с красива идея за красиво нещо.. тогава не знам какво повече да искаме ?
Естествено, мога да разбия цялата тази току-що възникнала вятърничава мечтателска теория на пух и прах и да докажа на себе си, че реалността е много по-важна от заблудите, но мисля, че повечето хубави неща, през които преминаваме, са толква пъти променяни и изкривявани, че вече самите ние не помним толкова прекрасни ли са били в действителност. Аз се страхувам да не свърша така, върху щастие нарисувано от своята въображаема четка, страх ме е, че сега мога да се бележа за цял живот, но може би, казвам може би, не е ли по-добре такова щастие, отколкото никакво ?
Интересното е, че всеки път, когато започна да пиша без ясна цел, свършвам някъде, където не трябва, пак без ясна теза, но със зародиш на нова идея, който решава да ме измъчва със скрития си смисъл, ако има такъв, разбира се.
Мисля, че донякъде ежедневието, безсънните нощи, захарта като изкушение, събужданията преди времето, развалянето на очите и повтарянето на всичко over and over again, ме направиха такава. Когато остана сама със себе си и страховете си, виждам че "такава" означава абсолютно никаква, но сега явно е много по-възвишен момент, в който би било недопустимо да реша, че е така. И от такива моменти имаме нужда, а моята сляпа, простовата вяра, ме кара да мисля, че ако ги поддържаме, те стават по-скоро истински, отколкото измислени.
Ето, малко оптимизъм за начало на един първи ден.
7/31/2008
Rain Man (1988)
Идеята не беше тук да пиша за филмите, които гледам, но се случва така, че няма къде другаде в момента.
"Rain Man" имаше лошият късмет да бъде гледан от мен в момент, в който не мога да възприема нищо.. Е, поне първият час от филма. Днес реших да го догледам и сега стоя спокойно-изненадана. Идеята е много добра, сценарият също е хубав. По едно време /може би вината е изцяло моя/ всичко започва да се губи и да изглежда сухо и повтарящо се, но след това, не знам, вероятно заради израстването на героя на Том Круз, а може би заради момента - филмът става удивително просто хубав. Без ефекти, без велика музика, без твърде сантиментални сцени, без невероятни цитати.. Не знам как стана така, че филм, който има само една идея, двама актьори /Дъстин Хофман естествено играе чудесно през цялото време, затова сигурно му обърнах по-малко внимание/ може така, просто ей така, да ми хареса.
Режисурата, цялата кинематография.. наистина не знам какво да кажа, защото нямам впечатления. Единствените неща, които грабнаха вниманието ми бяха идеята, сценария, актьорската игра и този толкова прост начин да видим всичко в едно.
Том Круз, който като малка незнайно защо харесвах, тук беше в точния си неопределен образ - на забързан, припрян, без ясна характеристика, общо взето, донякъде неприятен младеж. И е хубаво да видиш как след час и някакви минути същият човек си остава такъв, но вече го гледаш по много по-различен начин. Бях решила, че Оскарът на Дъстин Хофман е напълно заслужен и Том Круз изобщо не играе добре. Но съм се излъгала. Беше добър и то доста.
А пък филмът.. да :)
"Rain Man" имаше лошият късмет да бъде гледан от мен в момент, в който не мога да възприема нищо.. Е, поне първият час от филма. Днес реших да го догледам и сега стоя спокойно-изненадана. Идеята е много добра, сценарият също е хубав. По едно време /може би вината е изцяло моя/ всичко започва да се губи и да изглежда сухо и повтарящо се, но след това, не знам, вероятно заради израстването на героя на Том Круз, а може би заради момента - филмът става удивително просто хубав. Без ефекти, без велика музика, без твърде сантиментални сцени, без невероятни цитати.. Не знам как стана така, че филм, който има само една идея, двама актьори /Дъстин Хофман естествено играе чудесно през цялото време, затова сигурно му обърнах по-малко внимание/ може така, просто ей така, да ми хареса.
Режисурата, цялата кинематография.. наистина не знам какво да кажа, защото нямам впечатления. Единствените неща, които грабнаха вниманието ми бяха идеята, сценария, актьорската игра и този толкова прост начин да видим всичко в едно.
Том Круз, който като малка незнайно защо харесвах, тук беше в точния си неопределен образ - на забързан, припрян, без ясна характеристика, общо взето, донякъде неприятен младеж. И е хубаво да видиш как след час и някакви минути същият човек си остава такъв, но вече го гледаш по много по-различен начин. Бях решила, че Оскарът на Дъстин Хофман е напълно заслужен и Том Круз изобщо не играе добре. Но съм се излъгала. Беше добър и то доста.
А пък филмът.. да :)
Холера
Явно Маркес е благ човек, щом не се е почувствал страшно засегнат след екранизацията на "Любов по време на холера." Дори е помагал за сценария, който не бих казала, че е чааак толкова лош, но не блести с голяма оригиналност, която да спаси филма от така очаквания крах. Какво да кажа - не съм тотално разочарована, което е много добре, като се има предвид, че книгата е една от най-хвалените книги евър. Точно затова и никой не е очаквал филмът да се превърне в шедьовър, но пък можеше поне малко по-добре да се стекат обстоятелствата. Ако не бях чела оригиналното произведение, почти сигурна съм, нямаше да издържа и половината от филма, защото е точно, както някой каза, "мелодрама". Не че това е толкова лошо, но цялата тази изпепеляваза и неугасваща любов изглежда толкова обикновена, дори скучна ... Малко режисьори могат да пресъздадат емоциите в душите на всеки един от героите, защото не са просто някакви чувства, а ужасно силни емоции, свързани не само с любовта между главните герои, а любовта като цяло, любовта като спасение, любовта като смисъл на живота. Никой не може да покаже на зрителя онези описания на Маркес, които те карат да се чувстваш не само преживял всичко, а преживял всичко по абсолютно същия начин. Затова няма да обвинявам екипа.. Не, ще го обвиня в много лош подбод на актриса, която да играе Фермина Даса. Липсва твърдостта на харектера, надеменността, гордостта, опърничавостта, грацията, чувството за вина, нещастието, погледът, цялото излъчване.. почти навсякъде. Но съм доволна от д-р Урбино. Има приятен подбод на музика на места, което е едно хубаво нещо, но незнайно защо аз се отчайвах и молех да свърши, защото имах усещането, че това е една огромна боза. И май бях права ?
сряда, четвъртък, whatever
Какво ли вдъхновява хората да пишат ? А какво ли вдъхновява истинските творци да пишат и има ли такава слепота, която да ми попречи да мисля за другите и какво биха си казали след всяко мое действие ?
Поредният прекрасен ден, който измина така, че да остави следа не за час или два, а мисля си, за година и повече. Да бъда ли благодарна, че нещо ми отваря очите и да се впусна ли в отчаяние и недоволство от обстоятелствата. Мисля, че научих как да се заблуждавам с безпричинен оптимизъм, да си го вкарвам венозно и жадно да поглъщам. Колкото и неправилно да е.. може би.. Може би всеки има нужда от едно такова измислено спасение, което да му помага да преминава през дните почти невредим. И все пак въпросът ми беше какво вдъхновява хората, които пишат за нещата така, че да променят някого? Хората, които постигат нещо, някъде. Аз съм вглъбена и изнервена, прекалено изнервена и трепереща. Не издържам чакането, не понасям, когато всичко се случва бавно и мразя, когато виждам, че губя нещо. Не, просто не издържам, дори сега усещам как се държа на малкото търпение, което притежавам.. не мога, не мога, не мога. Мразя да чувам шум зад себе си, да знам, че нещо лошо ще стане и да не мога да направя нещо. Къде загубих надеждата и трябва ли ми такава ? Не, наистина, мисля, че ще екслоадирам.
Поредният прекрасен ден, който измина така, че да остави следа не за час или два, а мисля си, за година и повече. Да бъда ли благодарна, че нещо ми отваря очите и да се впусна ли в отчаяние и недоволство от обстоятелствата. Мисля, че научих как да се заблуждавам с безпричинен оптимизъм, да си го вкарвам венозно и жадно да поглъщам. Колкото и неправилно да е.. може би.. Може би всеки има нужда от едно такова измислено спасение, което да му помага да преминава през дните почти невредим. И все пак въпросът ми беше какво вдъхновява хората, които пишат за нещата така, че да променят някого? Хората, които постигат нещо, някъде. Аз съм вглъбена и изнервена, прекалено изнервена и трепереща. Не издържам чакането, не понасям, когато всичко се случва бавно и мразя, когато виждам, че губя нещо. Не, просто не издържам, дори сега усещам как се държа на малкото търпение, което притежавам.. не мога, не мога, не мога. Мразя да чувам шум зад себе си, да знам, че нещо лошо ще стане и да не мога да направя нещо. Къде загубих надеждата и трябва ли ми такава ? Не, наистина, мисля, че ще екслоадирам.
7/26/2008
Eraser
Is it me or is it you?
Something isn't right
Of all the things that we could do, we just wanna fight
Someday I will find the courage to embrace you
Someday I will find the strength to erase you, to erase you, to erase you
Симпатично-приятно е да откриеш нещо хубаво и то да е старо-ново.
Something isn't right
Of all the things that we could do, we just wanna fight
Someday I will find the courage to embrace you
Someday I will find the strength to erase you, to erase you, to erase you
Симпатично-приятно е да откриеш нещо хубаво и то да е старо-ново.
7/25/2008
И най-красивото небе
Не знам какво да напиша - ядосана съм. Когато съм ядосана май ме разбират най-добре или просто хората не обичат да се държат добре с тях, или пък трета причина, за която дори не искам да мисля. Естествено, че не може нищо никога да е така както искам да е, естествено, че не може нещо да докаже, че греша и да спра да пиша за тези глупости. Ествествено, сега не мога, ОЧАКВАМ някакъв реванш от живота, съдбата или каквото и е да, което прави тези неща. Защо винаги идеята да преглътнеш гордостта си, да преодолееш всички задръжки, и да си добър, е лоша ? Не го разбирам. Винаги ли трябва да се изкривявам от гордост и измислено пренебрежение, за да съм доволна накрая. Не ми се чака повече, поне не сега, трябва да имам почивки, не мога винаги да съм ужасно, търпелива и ужасно търпелива. Ох, толкова, толкова ме е яд. И ме е яд, защото знам, че под този яд има много по-гротескно и дълбоко чувство, което ще намери място някъде в съзнанието ми и ще дълбае цяла нощ и цял ден.
Не, наистина, защо ли пиша хубави смс-и, гневни постове и какво ли не, а не есето, което трябва да напиша. Толкова съм ядосана, почти на границата на разтроена. АХГР! Винаги съм знаела, че ще стане така, нали ? Песента ми се набива в главата и ми казва колко глупава съм била, за да не забележа очевидните знаци ? И сега какво ? Други такива. НЕ! Очаквам, очаквам, очаквам нещо хубаво да стане!
Не, наистина, защо ли пиша хубави смс-и, гневни постове и какво ли не, а не есето, което трябва да напиша. Толкова съм ядосана, почти на границата на разтроена. АХГР! Винаги съм знаела, че ще стане така, нали ? Песента ми се набива в главата и ми казва колко глупава съм била, за да не забележа очевидните знаци ? И сега какво ? Други такива. НЕ! Очаквам, очаквам, очаквам нещо хубаво да стане!
7/20/2008
ideasless
няма нищо по-хубаво от носталгични излияния посред нощ. много са приятни и те карат да се чувстваш романтично тъжен, което прави цялата атмосфера малко по-добра. и хубавата, класически сдухваща музика ускорява процеса, но незнайно защо аз не обичам да пиша и да слушам музика. няма нищо по-лошо от това някъде по средата всичко да отмине, да спре.. и да се оставиш по течението, говорещ без да виждаш смисъл. някои хора казват, че във всичко имало смисъл. аз понякога не виждам, въпреки че знам, че е някъде там. но е по-удобно, много по-удобно да спреш, където и да си.. и да дишаш. мъдростта идва, когато не ни е нужна. тази вечер опитах да използвам по някакъв начин мозъка в главата си, за да излезна от една задънена и прекалено банална улица, която измъчваше всички и най-вече мен. но явно в такива моменти не можеш да се справиш с напрежението и усещането, че дори въздухът иска да избяга от натежалата атмосфера.
винаги съм мечтала да се сбъдне, да го разбера и да си го обясня - онова странно чувство на хармония, в което няма въпроси, в което сякаш знаеш всичко
утопия ли е не знам, не знам дали искам да знам, но знам, че всичко това ме плаши. ако има по-висши същества, създания, нещо някак някъде, дали си задават милиони пъти по-сложни въпроси и дали има нещо такова като въпроси, объркванията ми са на всеки километър, при всеки човек, във всеки час. аз се опитвам, наистина, но знам, че не става така. и тогава идва търпението. търпението е добродетел, затова и аз така трудно го усвоявам, но вярвам, че човек се учи, вярвам в хубави неща, дори в любовта. защо вярвам след като пиша за носталгия и объркване, след като едва ли не плача на измислено рамо, след като пубертетът ме тресе с всичка сила..
не знам защо и не искам да знам.
все пак трябва да открия простотата, но не мисля, не го чувствам цяло, трябва да има нещо отвътре, за да харесаш това отвън. и не говоря за хора, а за онова чувсто на повърхностно знание за всичко и всички
ако продължа, мисля че няма да спра.
а пък ако спра, мисля че отново ще съм там.
тук или там, където и да е, дори да съм никаква, копнея да не съм объркана.. поне за миг.
винаги съм мечтала да се сбъдне, да го разбера и да си го обясня - онова странно чувство на хармония, в което няма въпроси, в което сякаш знаеш всичко
утопия ли е не знам, не знам дали искам да знам, но знам, че всичко това ме плаши. ако има по-висши същества, създания, нещо някак някъде, дали си задават милиони пъти по-сложни въпроси и дали има нещо такова като въпроси, объркванията ми са на всеки километър, при всеки човек, във всеки час. аз се опитвам, наистина, но знам, че не става така. и тогава идва търпението. търпението е добродетел, затова и аз така трудно го усвоявам, но вярвам, че човек се учи, вярвам в хубави неща, дори в любовта. защо вярвам след като пиша за носталгия и объркване, след като едва ли не плача на измислено рамо, след като пубертетът ме тресе с всичка сила..
не знам защо и не искам да знам.
все пак трябва да открия простотата, но не мисля, не го чувствам цяло, трябва да има нещо отвътре, за да харесаш това отвън. и не говоря за хора, а за онова чувсто на повърхностно знание за всичко и всички
ако продължа, мисля че няма да спра.
а пък ако спра, мисля че отново ще съм там.
тук или там, където и да е, дори да съм никаква, копнея да не съм объркана.. поне за миг.
7/19/2008
Sometimes
Една снимка промени вечерта ми и не мога да си обясня как. Разглеждах всички такива красоти, които събирам от знаете-кой-сайт, където е пълно с какви ли не, радващи окото, творения на млади хора, търсещи красотата тук и там. Днес се олях и реших да се запася с мноого красота. Към 3:15, чакаща и губеща време, реших, че сега е моментът да й се насладя, да се нагледам на това, което съм събрала, и очевидно - това, което не мога. Не знам защо изписвам толкова за deviantart, може би защото ме е страх, че в същината на темата няма да мога да кажа нищо. Да, заради това е. Колко добре се познавам.. и колко добре си доказвам обратното. Може би мислите ми са плитки, може би не трябва да ровя в точно тези, може би отговорът е друг, но аз останах зашеметена. Сред преливащи цветове, ярки контрасти, отнасящи те пейзажи, меки и нежни портрети-характери, гротескни рисунки, изкривена модерност, асиметрично съвършенство и какво ли не - аз попаднах на тази снимка и спрях.
Как спрях, защо спрях, исках ли да продължа - не знам. Наистина не знам, но ме удари мълниеносно, нанеси ми огромен удар и сега все още съм в неведение. Достигнах до зачатъци на обяснение след като видях и едно прекрасно есенно дърво, но явно и то нямаше силата да изведе мислите ми до край. Предполагам за тръпка, чувство и емоция не трябва да се търсят обяснения. Предполагам всичко това беше резлутат от много други тръпки, чувства, емоции, снимки, красота. Но явно тази снимка е направена с много, много любов, каквото и да е това, защото стана отправна и аз се чудя..
Тези хора, които рисуват, които улавят момента.. Има толкова много хора, толкова много картини - реални и измислени, и всички те ги пресъздават, за всички тях те значат нещо. Единственото, до което достигнах е: светът се върти.
"...а с него се въртим и ние..."
7/18/2008
без никакъв ред и идея - искам да се оплача
започвам да се замислям много докато пиша, което не трябва да се случва
аз винаги се замислям много, но сега се замислям по друг начин, което не трябва да се случва
но днес няма да се оплаквам от себе си, днес съм почти доволна от себе си :>
искам да се оплача от всички, които ме оставят да стоя в петък, пишеща тук
явно "Любов по време на холера" ще се изниже по-бързо, отколкото очаквах
искам да се оплача и от още няколко неща
всъщност н е лоша идея, видях една таква тема във форум
там хората обясняваха какво ги дразни
аз тук го правя постоянно, но твърде неясно
сега няма да е така
искам да се оплача от вдлъбнатината на леглото, която не знам с колко труд и хляб тати е направил, но е ужасно неудобно, а аз заспах там
искам да се оплача от еднообразието на атмосферата за гледане на филми вкъщи
как ли не си обръщам монитора, как ли не заставам, какво ли не правя
и вече започва да омръзва, а аз обичам, обичам да гледам филми
искам да говоря с хора, с важни хора, и да гледам звездите, но засега е почти невъзможно
искам да се оплача и от това, че някой постоянно се промъква зад гърба ми, докато слушам музика и е ужасно неприятно и спиращо каквото и да е в мен
искам да се оплача от всички хора, които ме търсят, когато аз чакам само един
но май трябва да се радвам, защото без тях определено щях да полудея
пф, мисълта ми не се лее като тази на Гарсия. Пиша изнервено, дъвчеща дъвка, отлагаща разни неща, с лош поглед и безперспективна идея. Много ме е яд най-вече на това + глупавата музика, глупавият албум, който реших да изтегля.
много лошо настроение, но това винаги се случва, когато навън е слънчево, цветно и пълно с хора и капачки Queen's, а аз стоя в тъмна стая с пуснати щори
и така
започвам да се замислям много докато пиша, което не трябва да се случва
аз винаги се замислям много, но сега се замислям по друг начин, което не трябва да се случва
но днес няма да се оплаквам от себе си, днес съм почти доволна от себе си :>
искам да се оплача от всички, които ме оставят да стоя в петък, пишеща тук
явно "Любов по време на холера" ще се изниже по-бързо, отколкото очаквах
искам да се оплача и от още няколко неща
всъщност н е лоша идея, видях една таква тема във форум
там хората обясняваха какво ги дразни
аз тук го правя постоянно, но твърде неясно
сега няма да е така
искам да се оплача от вдлъбнатината на леглото, която не знам с колко труд и хляб тати е направил, но е ужасно неудобно, а аз заспах там
искам да се оплача от еднообразието на атмосферата за гледане на филми вкъщи
как ли не си обръщам монитора, как ли не заставам, какво ли не правя
и вече започва да омръзва, а аз обичам, обичам да гледам филми
искам да говоря с хора, с важни хора, и да гледам звездите, но засега е почти невъзможно
искам да се оплача и от това, че някой постоянно се промъква зад гърба ми, докато слушам музика и е ужасно неприятно и спиращо каквото и да е в мен
искам да се оплача от всички хора, които ме търсят, когато аз чакам само един
но май трябва да се радвам, защото без тях определено щях да полудея
пф, мисълта ми не се лее като тази на Гарсия. Пиша изнервено, дъвчеща дъвка, отлагаща разни неща, с лош поглед и безперспективна идея. Много ме е яд най-вече на това + глупавата музика, глупавият албум, който реших да изтегля.
много лошо настроение, но това винаги се случва, когато навън е слънчево, цветно и пълно с хора и капачки Queen's, а аз стоя в тъмна стая с пуснати щори
и така
7/16/2008
self-righteous suicide
Край едно празно шише водка лежеше пияно момиче. Шумът беше непоносим, а тъплата - сляпа, за да забележи, че е по-бледа от нормалното. Бледа с полуотворена уста и блуждаещо затворени очи.
Е, не, тази история няма да е сполучлива, но се замислих за алкохола и една зима, в която аз бях така..
Хубавото е, че оттогава не съм опитвала алкохол. Хубаво е, когато не правиш нещата, които те водят към нулата.
Няма как да скрия това, че съм пред дилема дали да продължа да пиша или не. Но предполагам отговорът е ясен. Аз винаги пиша, дори да няма каквато и да е полза, аз съм там, пишеща. А и тази нощ трябва да се насладя на музиката си, на филма си, на времето си.
Защо по-често не откривам хубавото в познати неща, защо винаги ги захвърлям някъде и след много, много време разбирам какво съм изпуснала. И с музиката е така. Но всяко ново нещо, дори да е старо, е хубаво. Жадувам, мечтая, копнея за нови неща. Или може би си мисля, че това е, което ще ме ощастливи. Като започнем от нови хоа, места, преживявания, нов шампоан дори! Естествено, сигурно това е заблуда, с която ми е удобно да живея, докато не разбера, че дори и милион нови неща понякога не стигат. Какво всъщност искам е голям въпрос ?
Динамика, непознато.. ?
Дали. Ако получа всичко това и не остана доволна ще е ужасно и показно, но интересното е, че понякога адски безразлични моменти оказват своето влияние след време. Защо не виждаме всичко, когато трябва.. Така ли е устроен светът и не губим ли време ?
Тракам с една фиба, стоя на светло и се опитвам да не очаквам. Но живот без очаквания не съществува, а ако има някоя форма близо до него, сигурно е много жалка.
Hallo ?
Искам да знам немски, френски и испански. И руски, който се предполага, че трябва да знам, нооо..
Сменям си мнението за разни неща прекалено често. Не знам дали има нещо като "чисто мнение", но всичко ли оказва влияние ? Може би влияението изгражда всичко. А кое е първо ?
Пф.
Е, не, тази история няма да е сполучлива, но се замислих за алкохола и една зима, в която аз бях така..
Хубавото е, че оттогава не съм опитвала алкохол. Хубаво е, когато не правиш нещата, които те водят към нулата.
Няма как да скрия това, че съм пред дилема дали да продължа да пиша или не. Но предполагам отговорът е ясен. Аз винаги пиша, дори да няма каквато и да е полза, аз съм там, пишеща. А и тази нощ трябва да се насладя на музиката си, на филма си, на времето си.
Защо по-често не откривам хубавото в познати неща, защо винаги ги захвърлям някъде и след много, много време разбирам какво съм изпуснала. И с музиката е така. Но всяко ново нещо, дори да е старо, е хубаво. Жадувам, мечтая, копнея за нови неща. Или може би си мисля, че това е, което ще ме ощастливи. Като започнем от нови хоа, места, преживявания, нов шампоан дори! Естествено, сигурно това е заблуда, с която ми е удобно да живея, докато не разбера, че дори и милион нови неща понякога не стигат. Какво всъщност искам е голям въпрос ?
Динамика, непознато.. ?
Дали. Ако получа всичко това и не остана доволна ще е ужасно и показно, но интересното е, че понякога адски безразлични моменти оказват своето влияние след време. Защо не виждаме всичко, когато трябва.. Така ли е устроен светът и не губим ли време ?
Тракам с една фиба, стоя на светло и се опитвам да не очаквам. Но живот без очаквания не съществува, а ако има някоя форма близо до него, сигурно е много жалка.
Hallo ?
Искам да знам немски, френски и испански. И руски, който се предполага, че трябва да знам, нооо..
Сменям си мнението за разни неща прекалено често. Не знам дали има нещо като "чисто мнение", но всичко ли оказва влияние ? Може би влияението изгражда всичко. А кое е първо ?
Пф.
За хората, предразсъдъците и писането в последния момент
Не би било уместно да пиша щастливо настроена след купищата отчаяни думи, които изписах преди часове. Но дъждовните дни крият риска човек да смени настроението си около 100 пъти. Или фактът, че съм момиче. Или, най-вероятно, фактът, че съм малка. Което и да е, сега е добре дошло, защото не ми се иска да съм в унисон с мрачното небе. А и 16-ти юли звучи като една обещаваща дата за нещо симпатично, което да се случи и да обърне тъжните настроения наопаки. Интересно, не казах нищо съществено, но все пак ми прави огромно удоволствие да пиша, защото слушам и музика. И тук е частта с предразсъдъците. Докато Ласт.фм-ът ми не работеше аз слушах, но никъде не виждах резултата, не виждах да се трупат песни, да видя към какво съм се ориентирала тези дни и така нататък.. Позьорско. Няма значение дали сега ще слушам 2 или 200 песни, просто след това ще мога да отида и да видя, че съм слушала. Жалко, колко свикнах с поредния порочен Интернет навик. Толкова насила ли трябва да стават нещата, аз обичам музиката, не се ли очаква да я обичам еднакво..
Не говори добре за мен, но поне не се лъжа - сега съм хиляди пъти по-доволна и я усещам хиляди пъти по-дълбоко, където и да отива, каквото и да прави.
Габриел Гарсия Маркес започва да ме изумява. Прекрасни, прекрасни описания. Съжалявам, че вълната от изливащите се думи не се задържа повече в съзнанието ми, за да пресъздам нещо.. Но сега разбирам защо всички говорят така за него. Толкова детайлно и точно описателен, всеки един момент, черта, човек, чувство, идея - всичко е така както трябва пресъздадено, за да може всяка душа да разбере, че е била там, че е видяла. Увлечена в историята, но измъчена от малкия шрифт, с подутото под окото си, с насълзено друго, и с рошава коса, аз съм решена да довърша "Любов по време на холера". И се надявам, наистина, да става все по-добра и накрая да ме впечатли с цялата си мощ.
И така, това е за Маркес. И него подцених в началото. Трябва да мисля малко повече.
Виждам вятъра.. Е, виждам дърветата и как си говорят с него. Може би им разказва много интересни неща, а може би аз просто закъснявам, незнаеща за къде точно, но все пак трябва да се махна оттук.
Не говори добре за мен, но поне не се лъжа - сега съм хиляди пъти по-доволна и я усещам хиляди пъти по-дълбоко, където и да отива, каквото и да прави.
Габриел Гарсия Маркес започва да ме изумява. Прекрасни, прекрасни описания. Съжалявам, че вълната от изливащите се думи не се задържа повече в съзнанието ми, за да пресъздам нещо.. Но сега разбирам защо всички говорят така за него. Толкова детайлно и точно описателен, всеки един момент, черта, човек, чувство, идея - всичко е така както трябва пресъздадено, за да може всяка душа да разбере, че е била там, че е видяла. Увлечена в историята, но измъчена от малкия шрифт, с подутото под окото си, с насълзено друго, и с рошава коса, аз съм решена да довърша "Любов по време на холера". И се надявам, наистина, да става все по-добра и накрая да ме впечатли с цялата си мощ.
И така, това е за Маркес. И него подцених в началото. Трябва да мисля малко повече.
Виждам вятъра.. Е, виждам дърветата и как си говорят с него. Може би им разказва много интересни неща, а може би аз просто закъснявам, незнаеща за къде точно, но все пак трябва да се махна оттук.
Хм ?
Не ми се беше случвало да посвещавам нещо тук /или поне така си мисля/, но сега, както след всяко разочарование /или поне такава трябва да е закономерността/ се случва нещо странно.
Явно съм твърде самовглъбена, за да не забележа, че в собствения ми блог има коментари
?!
Ами, много, много, ама много странно, защото идеята беше да е неоткриваем, но явно пак съм сбъркала някъде. Което не е лошо всъщност, само малко неудобно. Преди си крещях и пишех простотии на воля, сега ме е срам от всички тях. Е, случва се.. :)
И все пак това го пиша като голям отговор на коментарите. А какво съм си обещала е твърде сложно или по-скоро скучно, така че не мисля, че има някакво значение. Поне на този етап.
*surprised*
Явно съм твърде самовглъбена, за да не забележа, че в собствения ми блог има коментари
?!
Ами, много, много, ама много странно, защото идеята беше да е неоткриваем, но явно пак съм сбъркала някъде. Което не е лошо всъщност, само малко неудобно. Преди си крещях и пишех простотии на воля, сега ме е срам от всички тях. Е, случва се.. :)
И все пак това го пиша като голям отговор на коментарите. А какво съм си обещала е твърде сложно или по-скоро скучно, така че не мисля, че има някакво значение. Поне на този етап.
*surprised*
meet me early
What if I say I'm not like the others?
What if I say
Началото винаги е трудно. Уводите не са моята част, изложенията също. Заключенията, изводите - те са тъжни и изгнили, пиша ги с умора и отчаяние. Не си задавам въпроса защо става така, защото не искам да получа отговор. Нямам си работа или не искам да я започна, затова и пиша тук, въпреки липсата на талант. Но пък не ми липсва озлобление, да, днес е хубав ден. Да, не ми е весело. Все пак човек си го търси.. А от тук следва и въпросът: Наистина ли искаме всичко, което ни се случва ?
Малко психология и книги няма да ми се отразят лощо, за да се опитам да разбера това виждане, но все пак ми е трудно да го приема дори така
Та ако исках всяка вечер да пиша по един и същ оплакващ се и недоволен начин, за едни и същи скучни, банални неща, с едно и също настръвление, нямаше ли да е мазохистично?
Твърде мазохистично.
Сънувах измислици. Сънищата показват за какво ти пука все още и ако се окажат хубави се събуждаш радостен, а после реалността те удря по челото и ти се смее в лицето. Прекрасно, чудесно, многоточие.
Чакам телефонно обаждане, слушам гневна музика, искам да говоря бавно, пия вода, слушам Foo Fighters, не ми работи Last.fm-a, някои действия наистина си противоречат, но знам, че трябва да стоя тиха и апатична. Да. Може би е рано, много рано. Може би е глупаво, твърде глупаво. Може би е нереално и неосъществимо, може би аз развалих всичко. Има толкова много възможности и не ми се иска да свърши като последния път. Да, защото го преживях, но всяко преживяване оставя съответните рани, които се отварят по-натам, а тогава боли още повече. Не разбирам от болка и страдания, най-вече защото мисля, че аз съм виновна винаги, че аз ги създавам почти изкуствено, но не - сега не е приятно.
Слушам Three Days Grace - една от малкото им песни, която ми допада, не гледам "Приятели", не гледам "Гладиатор", не гледам "The Sorrow and the Pity".
Да напиша ли използвана фраза или не? Сложна дилема. Не, няма. Днес не е такъв ден. Днес трябва да е хубав ден. Снощи трябваше да е хубаво. Насила, дори с най-силното вярване, не може да привлечеш нищо. Нищичко. Отново ли да чакам ? Не мога, твърде изнервящо, уморително, мъчително е..
Трябваше да направя нещо. Трябваше да направя много неща. Имам да пиша есе, което ще изглежда като някой от постовете ми тук => ще се изложа. Нямам постижения, не мисля логично, практично. И се хващам като удавник за сламка за всеки лъч на хоризонта. А се оказва, че съм в пустинята и това е мираж. Ако всеки един хубав момент е бил мираж, струва ли си да се надявам на още такива? Мазохистично или жалко ? Търся прост отговор. Простите отговори се понасят най-тежко. Засягат те мигновено, след това бавно те убиват. Не задавайте прости въпроси, пазете се. Лошото е, когато на някаква голяма отдаденост контрастира обратното. Дали заради захарта имах енергията да чакам... Може би трябва да я откажа.
Винаги съм имала да признавам нещо. И сега, и предполагам, винаги ще имам. Дали ще се прокълна с тези думи, с тази песен, с това чувство.. Не знам.
Сънувам кошмари - болни деца, безизходица.
Can't you see that I'm needing
Begging for some much more
That you could ever give
I don't want you to adore me
Don't want you to ignore me
When it pleases you
I have played in every toilet
but you still want to spoil it
to prove I've made a big mistake
Имам толкова за признаване. Не виждаш ли, че се нуждая ?
Не мога да завърша по друг начин, не обичам да завършвам нещата, но те винаги искат.
What if I say
Началото винаги е трудно. Уводите не са моята част, изложенията също. Заключенията, изводите - те са тъжни и изгнили, пиша ги с умора и отчаяние. Не си задавам въпроса защо става така, защото не искам да получа отговор. Нямам си работа или не искам да я започна, затова и пиша тук, въпреки липсата на талант. Но пък не ми липсва озлобление, да, днес е хубав ден. Да, не ми е весело. Все пак човек си го търси.. А от тук следва и въпросът: Наистина ли искаме всичко, което ни се случва ?
Малко психология и книги няма да ми се отразят лощо, за да се опитам да разбера това виждане, но все пак ми е трудно да го приема дори така
Та ако исках всяка вечер да пиша по един и същ оплакващ се и недоволен начин, за едни и същи скучни, банални неща, с едно и също настръвление, нямаше ли да е мазохистично?
Твърде мазохистично.
Сънувах измислици. Сънищата показват за какво ти пука все още и ако се окажат хубави се събуждаш радостен, а после реалността те удря по челото и ти се смее в лицето. Прекрасно, чудесно, многоточие.
Чакам телефонно обаждане, слушам гневна музика, искам да говоря бавно, пия вода, слушам Foo Fighters, не ми работи Last.fm-a, някои действия наистина си противоречат, но знам, че трябва да стоя тиха и апатична. Да. Може би е рано, много рано. Може би е глупаво, твърде глупаво. Може би е нереално и неосъществимо, може би аз развалих всичко. Има толкова много възможности и не ми се иска да свърши като последния път. Да, защото го преживях, но всяко преживяване оставя съответните рани, които се отварят по-натам, а тогава боли още повече. Не разбирам от болка и страдания, най-вече защото мисля, че аз съм виновна винаги, че аз ги създавам почти изкуствено, но не - сега не е приятно.
Слушам Three Days Grace - една от малкото им песни, която ми допада, не гледам "Приятели", не гледам "Гладиатор", не гледам "The Sorrow and the Pity".
Да напиша ли използвана фраза или не? Сложна дилема. Не, няма. Днес не е такъв ден. Днес трябва да е хубав ден. Снощи трябваше да е хубаво. Насила, дори с най-силното вярване, не може да привлечеш нищо. Нищичко. Отново ли да чакам ? Не мога, твърде изнервящо, уморително, мъчително е..
Трябваше да направя нещо. Трябваше да направя много неща. Имам да пиша есе, което ще изглежда като някой от постовете ми тук => ще се изложа. Нямам постижения, не мисля логично, практично. И се хващам като удавник за сламка за всеки лъч на хоризонта. А се оказва, че съм в пустинята и това е мираж. Ако всеки един хубав момент е бил мираж, струва ли си да се надявам на още такива? Мазохистично или жалко ? Търся прост отговор. Простите отговори се понасят най-тежко. Засягат те мигновено, след това бавно те убиват. Не задавайте прости въпроси, пазете се. Лошото е, когато на някаква голяма отдаденост контрастира обратното. Дали заради захарта имах енергията да чакам... Може би трябва да я откажа.
Винаги съм имала да признавам нещо. И сега, и предполагам, винаги ще имам. Дали ще се прокълна с тези думи, с тази песен, с това чувство.. Не знам.
Сънувам кошмари - болни деца, безизходица.
Can't you see that I'm needing
Begging for some much more
That you could ever give
I don't want you to adore me
Don't want you to ignore me
When it pleases you
I have played in every toilet
but you still want to spoil it
to prove I've made a big mistake
Имам толкова за признаване. Не виждаш ли, че се нуждая ?
Не мога да завърша по друг начин, не обичам да завършвам нещата, но те винаги искат.
7/15/2008
Юли, студ, Юли, студ
всеки път, когато си обещая нещо то прави всичко, за да не стане
защо така
много е студено, тъжно, боли ме окото, подута съм, тъжно ми е, студено ми е, тъжна съм, студено е, мъчно ми е
много, много, много ми е мъчно
и е толкова ужасно
с какво помага това страдание? мисля, че вече е много
защо така
много е студено, тъжно, боли ме окото, подута съм, тъжно ми е, студено ми е, тъжна съм, студено е, мъчно ми е
много, много, много ми е мъчно
и е толкова ужасно
с какво помага това страдание? мисля, че вече е много
7/13/2008
Once upon a time.. once upon a time :)
Току-що свърши филмът. Не, преди 15 минути, но така е по-внушително. Исках да започна с повече чувство, с повече топлина, повече любов.
Another great movie
"Имало едно време на запад".
Гледах го заради тати и заради традицията да гледам такива филми. Нямах големи очаквания, всъщност знаех, че е хубав, но за своя жанр. Какво се оказа ? Че се влюбвам в мъжки филми, в зареждане на пистолети или в прекрасно озвучаване ?
Всеки детайл, всеки! тук е от огромно значение, защото историята е проста и прашна, но актьорската игра, музиката, режисурата - всичко, всичко! грабва. И не грабва цялостно, поглъщащо, а те оставя да усещаш звуците с цялото им майсторство и изтънченост, точно такива каквито трябва да са, за да те отведат в този горещ и пуст свят, дори да си сляп.
Не, аз не мога да опиша, просто знаете.. една тръпка, която минава през цялото ви тяло и оставя следа в съзнанието.
Тогава филмът ми е харесал.
Another great movie
"Имало едно време на запад".
Гледах го заради тати и заради традицията да гледам такива филми. Нямах големи очаквания, всъщност знаех, че е хубав, но за своя жанр. Какво се оказа ? Че се влюбвам в мъжки филми, в зареждане на пистолети или в прекрасно озвучаване ?
Всеки детайл, всеки! тук е от огромно значение, защото историята е проста и прашна, но актьорската игра, музиката, режисурата - всичко, всичко! грабва. И не грабва цялостно, поглъщащо, а те оставя да усещаш звуците с цялото им майсторство и изтънченост, точно такива каквито трябва да са, за да те отведат в този горещ и пуст свят, дори да си сляп.
Не, аз не мога да опиша, просто знаете.. една тръпка, която минава през цялото ви тяло и оставя следа в съзнанието.
Тогава филмът ми е харесал.
7/12/2008
Няма с кого да говоря
С усмивка на лице, във вените фрапе, аз пиша за това
нечленоразделни звуци се опитват да разбият веригата на моето мълчание, да,
с всяка глътка минерална вода, с всяка запетая, с всеки ден става все по-трудно и мъчително
затова не не искам да пиша каквото и да било яко
искам не искам - няма никакво значение, защото знам, че няма да мога
о, колко ми се говори с някого
така че да се измъкна от клопката, само чакам, а може би трябва да потърся ?
нови хора къдеее сте ?
няма ги
Billy talent
:)))
колко позьорска музика
колко аз
защо не мога да съм друга
бърн ди евиденс
някой ден ще чета тези неща и ще си мисля някакви работи, нали
липсва ми човек
и какво ли не
голяма липса
а когато започна да мисля, че и това, което имам не е хубаво, наистина става страшно
запетая запетая запетая
аз съм тъжна запетая, мечтая, края
какво хубаво стихотворение ще стане, нали
не искам да бягам повече с поезия или проза
ако продължават да са такива
разни малки неща, които някога казваме или просто си мислим решават да ни покажат колко вжани са били
трябва ли да внимавам с всяко нещо
предполагам, че и с тази изповед посях много семена
и нещата, които казваме на другите, също се оказват с огромно значение
и местата, които посещаваме
ако го бях разбрала малко по-рано
вече ще внимавам малко повече
колкото повече внимаваш, толкова повече осъзнаваш ?
а повече ли живееш
музиката е много хубаво нещо, оценявам я
какво ли не ми дава
замества моите чувства със себе си
ох, трябва да говоря с някого
наложително е
някой, който може да слуша
различни неща .. или поне аз си мисля, че са такива
някой интересен
колкото мен ?
ох, Боже
може би поне съм интересна
гр хр мр
междуметията не стават
защо продължавам да пиша, кажете ми, моля ви се, психологично обяснение за моето състояние
добре ли съм, как съм ?
днес си мислех колко много неща усещам, но не мога да изкажа, опасявам се и че сега е така и наистина съм ТЪПА
много тъпа
какво като разни хора не си мислят за такива неща
милиони други са мислили за уееей уееей по-задълбочени
не ми се правят общи изводи за нещата
без да знам, че наистина съм права
от много време не съм била права
само тъжна, отвратителна, лош човек..
who knows :)
нечленоразделни звуци се опитват да разбият веригата на моето мълчание, да,
с всяка глътка минерална вода, с всяка запетая, с всеки ден става все по-трудно и мъчително
затова не не искам да пиша каквото и да било яко
искам не искам - няма никакво значение, защото знам, че няма да мога
о, колко ми се говори с някого
така че да се измъкна от клопката, само чакам, а може би трябва да потърся ?
нови хора къдеее сте ?
няма ги
Billy talent
:)))
колко позьорска музика
колко аз
защо не мога да съм друга
бърн ди евиденс
някой ден ще чета тези неща и ще си мисля някакви работи, нали
липсва ми човек
и какво ли не
голяма липса
а когато започна да мисля, че и това, което имам не е хубаво, наистина става страшно
запетая запетая запетая
аз съм тъжна запетая, мечтая, края
какво хубаво стихотворение ще стане, нали
не искам да бягам повече с поезия или проза
ако продължават да са такива
разни малки неща, които някога казваме или просто си мислим решават да ни покажат колко вжани са били
трябва ли да внимавам с всяко нещо
предполагам, че и с тази изповед посях много семена
и нещата, които казваме на другите, също се оказват с огромно значение
и местата, които посещаваме
ако го бях разбрала малко по-рано
вече ще внимавам малко повече
колкото повече внимаваш, толкова повече осъзнаваш ?
а повече ли живееш
музиката е много хубаво нещо, оценявам я
какво ли не ми дава
замества моите чувства със себе си
ох, трябва да говоря с някого
наложително е
някой, който може да слуша
различни неща .. или поне аз си мисля, че са такива
някой интересен
колкото мен ?
ох, Боже
може би поне съм интересна
гр хр мр
междуметията не стават
защо продължавам да пиша, кажете ми, моля ви се, психологично обяснение за моето състояние
добре ли съм, как съм ?
днес си мислех колко много неща усещам, но не мога да изкажа, опасявам се и че сега е така и наистина съм ТЪПА
много тъпа
какво като разни хора не си мислят за такива неща
милиони други са мислили за уееей уееей по-задълбочени
не ми се правят общи изводи за нещата
без да знам, че наистина съм права
от много време не съм била права
само тъжна, отвратителна, лош човек..
who knows :)
I could be nice
Purple and blue :)
Ако се състезаваме със себе си негативно настроени, няма да стигнем доникъде. Понякога разни неща, без да се замисляме защо са верни, стават такива, само защото някой специален за нас ги е казал. Не знам дали е така, но защо да не е.. Аз се състезавам със себе си, макар че няма кой знае колко за надминаване.. И все пак винаги съм ортицателна, а това не помогна. Грешките, които правим водят до други събития и аз си мислех, че може би благодарение на тях понякога сме по-щастливи. Може би става, ако сме допуснали голяма грешка и сме страдали твърде много, изкупление. Но ако не правим грешки дори няма да се стига до момента със страданието ? Събуждам се и може би още първото нещо, което правя, е грешно. Дали мога да променя този низ от неправилни решения и лесно ли е.. Ако беше едно може би, но във всяко едно отношение, всяка една секунда, с всеки един човек и всяка ситуация - не мисля.
Звуча сякаш пиша есе с огромно нежелание и не искам да продължавам точно заради това. Желанието ни води навсякъде, дори през грешките.
Ако се състезаваме със себе си негативно настроени, няма да стигнем доникъде. Понякога разни неща, без да се замисляме защо са верни, стават такива, само защото някой специален за нас ги е казал. Не знам дали е така, но защо да не е.. Аз се състезавам със себе си, макар че няма кой знае колко за надминаване.. И все пак винаги съм ортицателна, а това не помогна. Грешките, които правим водят до други събития и аз си мислех, че може би благодарение на тях понякога сме по-щастливи. Може би става, ако сме допуснали голяма грешка и сме страдали твърде много, изкупление. Но ако не правим грешки дори няма да се стига до момента със страданието ? Събуждам се и може би още първото нещо, което правя, е грешно. Дали мога да променя този низ от неправилни решения и лесно ли е.. Ако беше едно може би, но във всяко едно отношение, всяка една секунда, с всеки един човек и всяка ситуация - не мисля.
Звуча сякаш пиша есе с огромно нежелание и не искам да продължавам точно заради това. Желанието ни води навсякъде, дори през грешките.
7/11/2008
о, колко малка се чувствам
минавайки покрай теб
оглеждайки мислите ти
вниквайки в теб
прилики май няма
но аз още не знам
че трябва листата да паднат
за да стигна до там
да съблека много блузи
да затворя очи
безсънна да бродя
да знам, че боли
да погълна счупени букви
събрали се в тъжен куб
да танцувам опиянена от радост
да се смея просто напук
да обичам така както виждам
да съм проста ... обикновена
да усещам, любов да приижда
към красотата - нечиста, но земна
различавайки златото свое
аз се чудя и питам се кой е
онзи, който ме кара да пиша
да целувам живота, да дишам
но признавам, аз малка съм
и
всяка празна глътка въздух шепти
че не мога да нарисувам дъга
ако нямам очи за това.
минавайки покрай теб
оглеждайки мислите ти
вниквайки в теб
прилики май няма
но аз още не знам
че трябва листата да паднат
за да стигна до там
да съблека много блузи
да затворя очи
безсънна да бродя
да знам, че боли
да погълна счупени букви
събрали се в тъжен куб
да танцувам опиянена от радост
да се смея просто напук
да обичам така както виждам
да съм проста ... обикновена
да усещам, любов да приижда
към красотата - нечиста, но земна
различавайки златото свое
аз се чудя и питам се кой е
онзи, който ме кара да пиша
да целувам живота, да дишам
но признавам, аз малка съм
и
всяка празна глътка въздух шепти
че не мога да нарисувам дъга
ако нямам очи за това.
...гледам хората, блоговете им, начините, по които кръщават произведенията си, снимките, които постват, формулирането на мислите им...
търся вдъхновение
и да, донякъде се радвам, че има такива хора
гравирани върху образа на масата
като петно върху огледало
каращо те да не видиш грозната реалност
не е ли хубаво ?
трябва и аз да доукрася
да извия така правите краища
на всяка моя мисъл
споделена в едно пространство
комерсиално, но и скрито
от моето желание
гледам хората в Интернет
изразяват се както искат
така както искат да ги видят, чуят, разберат, възприемат
изолзват думите, изкуството
дават това, което имат
и ги прави нещо
или поне така си мислим
Жалки ли сме ? - се запитах
Тишина. Отеква.
търся вдъхновение
и да, донякъде се радвам, че има такива хора
гравирани върху образа на масата
като петно върху огледало
каращо те да не видиш грозната реалност
не е ли хубаво ?
трябва и аз да доукрася
да извия така правите краища
на всяка моя мисъл
споделена в едно пространство
комерсиално, но и скрито
от моето желание
гледам хората в Интернет
изразяват се както искат
така както искат да ги видят, чуят, разберат, възприемат
изолзват думите, изкуството
дават това, което имат
и ги прави нещо
или поне така си мислим
Жалки ли сме ? - се запитах
Тишина. Отеква.
Morning
Започни деня с усмивка, "Приятели" и меденка. Колко симпатично начало за един горещ, летен петък. Но без кофеин в края на вечерта, нали така ?
Убива ме всичко, което трябва да направя, а аз дори не започвам. 3-4 есета, 1 куп документи и книга. Ако свърша с поне едно от всички, сигурно нещата ще тръгнат малко по-гладко.
Но пък да слушаш музика също е приятно, поносимо. Говори ми се за разни неща, глупости, смислени, каквото и да е, стига да не е с когото и да е. Ето, знак :)
Но напоследък нищо не помага, дори това че махнах слончето от шията си, въпреки че ме правеше умна. Мхм. Завръщане към познатото и изпитано, а именно една песен. По-добре от писане на глупости на публични места и така нататък. Don't you think ?
Нагло опитвам да постигна нещо с магията на словото и мисълта, съчетани с мелодия на A7X за фон, а резултатът все още не е налице. Но ние сме умни, спокойни, търпеливи и положителни хора. Чувам разни познати лирики в главата си, толкова подходяши за цитиране, но няма да отдам такава чест на преобладаващите чувства в мен. Не съм силна, усещам онова "приятно чувствто на разочарование", дори се чувствам малко лоша, макар че причината е пълна измислица, но все пак.. има някаква усмивка тук някъде и незнайно защо ме озарява.
Убива ме всичко, което трябва да направя, а аз дори не започвам. 3-4 есета, 1 куп документи и книга. Ако свърша с поне едно от всички, сигурно нещата ще тръгнат малко по-гладко.
Но пък да слушаш музика също е приятно, поносимо. Говори ми се за разни неща, глупости, смислени, каквото и да е, стига да не е с когото и да е. Ето, знак :)
Но напоследък нищо не помага, дори това че махнах слончето от шията си, въпреки че ме правеше умна. Мхм. Завръщане към познатото и изпитано, а именно една песен. По-добре от писане на глупости на публични места и така нататък. Don't you think ?
Нагло опитвам да постигна нещо с магията на словото и мисълта, съчетани с мелодия на A7X за фон, а резултатът все още не е налице. Но ние сме умни, спокойни, търпеливи и положителни хора. Чувам разни познати лирики в главата си, толкова подходяши за цитиране, но няма да отдам такава чест на преобладаващите чувства в мен. Не съм силна, усещам онова "приятно чувствто на разочарование", дори се чувствам малко лоша, макар че причината е пълна измислица, но все пак.. има някаква усмивка тук някъде и незнайно защо ме озарява.
7/10/2008
I pray for rain
дешифровай ме, опитай
и дори да коства време
моля ти се, разбери ме
колкото и да отнеме
и дори да коства време
моля ти се, разбери ме
колкото и да отнеме
I hate everything about you
Червеното небе не бе изглеждало така от един месец. От един ден, в който вятърът брулеше жестоко и същевременно нежно уморените есенни листа.
Беше малко след средата на деня - време, което в летните горещини не привличаше с нищо минаващите, живеещите.. Но сега изглеждаше като момент от красива приказка с червен оттенък. Изглеждаше така през едни очи, уморени не по-малко от листата, навлажнени като тревата, изтощена от яркостта на зеленината си. Всички бяха капнали от тази умора, която витаеше навсякъде - във всяко вдишване кислород, във всяко издишване. Усещаше се нещо като болка, но със сладък вкус. Беше прекрасно време за страдания, притъпена горчивина, писане..
Минаваха тълпи, забързани за някъде, неспирни в мислите си, спрели в действията. На една пейка, сред цялото движение, стоеше младо момиче с ужасно тъжен вид. Всеки, който беше решил да прониква в очите на хората, можеше да го разбере, а нейните.. Нейните бяха прекалено огледални. Отразяваха дори хода на вятъра, който бе така хаотичен в свояа насоченост. Такива описания обикаляха всички места на нейното съзнание, но тя разбираше, че са безполезни. Безполезни в своята същност, колкото и красиво да звучаха. Каква полза имаше от тях, след като не бяха променили никого, не бяха променили нея. Просто витаеха, въртяха се, дори се повтаряха. В момента, в който го разбра, тя намрази и себе си, и тях. Беше й трудно да се отдели от начина си на мислене. Беше невъзможно или поне непосилно за нея. И този факт я измъчваше още повече. Когато си умен вземаш правилните решения, не мислиш поетично. Когато си умен правиш това, което трябва да направиш, не мислиш за него. И тя го знаеше. Някъде беше изгубила силата. Не, някъде беше разбрала, че никога не я е притежавала. Наистина толкова болезнено. Цветът на небе, измъчено от болка, от това, което вижда, от това, над което се намира - този цвят беше и цветът на нейното бушуващо море. Нещо между скрити сълзи и много съжаление. По изгубено време, изгубени мечти, изгубен талант, изгубена надежда. Но и възможността да не е изгубила нищо, просто защото се е заблудила, че го има. В такива есенни дни човек се отдава на отчаяние и една удобна меланхолия, сливаща се с пастелната топлота в природата и душата. Но как да ви кажа, понякога разбираме, че не трябва да спираме, а да се борим, разбираме, че сме сгрешили и все пак не знаем кога да спрем и кога да започнем. Просто не го виждаме. Боя се, така се чувстваше и тя. Една грешка, обгърната от грешки, живееща на техния гръб.. и те на нейния. Чудесна симбиоза, която би могла да роди красива по своему шизофрения. Но на този етап - просто една жалка картина.
Стана време да се оттърси от всичко, за което бе мислила в последния половин час, и да се разходи. Изправяше се, но явно и това просто действие я затрудни, и си удари крака. Започна да върти наум всички обиди, за които се сети, по свой адрес, но един глас прекъсна всичко това.
- Да ти помогна ли ?
Тя погледна нагоре.
- Нямам нужда от помощ. За какво ми е помощ ?
- Само предложих. Но както искаш. Нямаш нужда от помощ. Макар, че се съмнявам.
След като го каза я погледна и тръгна напред.
- Мислиш, че имам нужда от помощ ли ?
Беше симпатичен. Обърна се и я погледна със зелените си очи. Лицето му бе строго правилно и младежко-мъжко. Чертите му бяха малко студени, но и много привличащи. Когата му бе светла, устните тъмни и плътни. Погледът - многозначително арогантен. Това я влуди. Не трябваше да мисли какво си мисли той за нея. Не, не, не.
- Всеки има нужда от помощ.
- Аз не съм всеки.
Ето, това вече беше ясна усмивка. Явно хареса отговора й.
- А коя си тогава ?
- Май няма значение. Вече няма значение.
- Тази пейка е твърде самотна, когато стои само едно момиче на нея. Не мислиш ли?
И седна до нея.
- Избягвам мисленето.
- Но то винаги те намира, а ?
- Мислиш се за много интересен ?
- Аз съм интересен.
- Усетих го.
- Не, така помисли.
- Няма значение.
- Има огромно значение. Ако не беше всеки, щеше да знаеш.
Изправи се, усмихна се отново и си тръгна.
Беше малко след средата на деня - време, което в летните горещини не привличаше с нищо минаващите, живеещите.. Но сега изглеждаше като момент от красива приказка с червен оттенък. Изглеждаше така през едни очи, уморени не по-малко от листата, навлажнени като тревата, изтощена от яркостта на зеленината си. Всички бяха капнали от тази умора, която витаеше навсякъде - във всяко вдишване кислород, във всяко издишване. Усещаше се нещо като болка, но със сладък вкус. Беше прекрасно време за страдания, притъпена горчивина, писане..
Минаваха тълпи, забързани за някъде, неспирни в мислите си, спрели в действията. На една пейка, сред цялото движение, стоеше младо момиче с ужасно тъжен вид. Всеки, който беше решил да прониква в очите на хората, можеше да го разбере, а нейните.. Нейните бяха прекалено огледални. Отразяваха дори хода на вятъра, който бе така хаотичен в свояа насоченост. Такива описания обикаляха всички места на нейното съзнание, но тя разбираше, че са безполезни. Безполезни в своята същност, колкото и красиво да звучаха. Каква полза имаше от тях, след като не бяха променили никого, не бяха променили нея. Просто витаеха, въртяха се, дори се повтаряха. В момента, в който го разбра, тя намрази и себе си, и тях. Беше й трудно да се отдели от начина си на мислене. Беше невъзможно или поне непосилно за нея. И този факт я измъчваше още повече. Когато си умен вземаш правилните решения, не мислиш поетично. Когато си умен правиш това, което трябва да направиш, не мислиш за него. И тя го знаеше. Някъде беше изгубила силата. Не, някъде беше разбрала, че никога не я е притежавала. Наистина толкова болезнено. Цветът на небе, измъчено от болка, от това, което вижда, от това, над което се намира - този цвят беше и цветът на нейното бушуващо море. Нещо между скрити сълзи и много съжаление. По изгубено време, изгубени мечти, изгубен талант, изгубена надежда. Но и възможността да не е изгубила нищо, просто защото се е заблудила, че го има. В такива есенни дни човек се отдава на отчаяние и една удобна меланхолия, сливаща се с пастелната топлота в природата и душата. Но как да ви кажа, понякога разбираме, че не трябва да спираме, а да се борим, разбираме, че сме сгрешили и все пак не знаем кога да спрем и кога да започнем. Просто не го виждаме. Боя се, така се чувстваше и тя. Една грешка, обгърната от грешки, живееща на техния гръб.. и те на нейния. Чудесна симбиоза, която би могла да роди красива по своему шизофрения. Но на този етап - просто една жалка картина.
Стана време да се оттърси от всичко, за което бе мислила в последния половин час, и да се разходи. Изправяше се, но явно и това просто действие я затрудни, и си удари крака. Започна да върти наум всички обиди, за които се сети, по свой адрес, но един глас прекъсна всичко това.
- Да ти помогна ли ?
Тя погледна нагоре.
- Нямам нужда от помощ. За какво ми е помощ ?
- Само предложих. Но както искаш. Нямаш нужда от помощ. Макар, че се съмнявам.
След като го каза я погледна и тръгна напред.
- Мислиш, че имам нужда от помощ ли ?
Беше симпатичен. Обърна се и я погледна със зелените си очи. Лицето му бе строго правилно и младежко-мъжко. Чертите му бяха малко студени, но и много привличащи. Когата му бе светла, устните тъмни и плътни. Погледът - многозначително арогантен. Това я влуди. Не трябваше да мисли какво си мисли той за нея. Не, не, не.
- Всеки има нужда от помощ.
- Аз не съм всеки.
Ето, това вече беше ясна усмивка. Явно хареса отговора й.
- А коя си тогава ?
- Май няма значение. Вече няма значение.
- Тази пейка е твърде самотна, когато стои само едно момиче на нея. Не мислиш ли?
И седна до нея.
- Избягвам мисленето.
- Но то винаги те намира, а ?
- Мислиш се за много интересен ?
- Аз съм интересен.
- Усетих го.
- Не, така помисли.
- Няма значение.
- Има огромно значение. Ако не беше всеки, щеше да знаеш.
Изправи се, усмихна се отново и си тръгна.
:)
накъде сега ?
страх ме е от пътя, времето, дупките по него
от някои е трудно да излезнеш
и май сега разбирам, че съм била в една прекалено дълго
малко ми е трудно да пиша, просто не знам как
понякога думите не описват това отвътре както трябва, а понякога просто не можем да избягаме от себе си
какво ли не бих дала, за да не съм себе си
поне малко
ако бях друга - да... но тази Весела
тя прекали
и аз не мога повече с нея
аз не искам да съм Тя
защото е асух2ч178%@%!*@&
самосъжалението не е помощ, боже, какво помощ може да е
какво може да промени
какво трябва да направя
както днес, така и сега знам
и да моля на колене
ако получа това, което искам
не трябва да съм такава
не мога да съм такава
съжалявам, ако предизвиквам ортицателна енергия на моя страна
пиша с чувство и отчаяние, с горчива яснота за всичко
трябва да избягам
далече далече далече
защото не мога
кйасгвегдсялакса
страх ме е от пътя, времето, дупките по него
от някои е трудно да излезнеш
и май сега разбирам, че съм била в една прекалено дълго
малко ми е трудно да пиша, просто не знам как
понякога думите не описват това отвътре както трябва, а понякога просто не можем да избягаме от себе си
какво ли не бих дала, за да не съм себе си
поне малко
ако бях друга - да... но тази Весела
тя прекали
и аз не мога повече с нея
аз не искам да съм Тя
защото е асух2ч178%@%!*@&
самосъжалението не е помощ, боже, какво помощ може да е
какво може да промени
какво трябва да направя
както днес, така и сега знам
и да моля на колене
ако получа това, което искам
не трябва да съм такава
не мога да съм такава
съжалявам, ако предизвиквам ортицателна енергия на моя страна
пиша с чувство и отчаяние, с горчива яснота за всичко
трябва да избягам
далече далече далече
защото не мога
кйасгвегдсялакса
7/08/2008
Pyramid.
Are you afraid to die ?
Тъпо интро. Мисля да озаглавя поста "Пирамида".
Тази нощ сънят реши да ме подмине, а аз реших да споделя за това. Не е много интересна случка, но тъй като няма какво друго да споделя, ще се наложи да говоря за това. Беше малко объркано, но логично. Естествено, че лошите неща, които ми се случват, винаги са логични. Вече слагам запетаи по инерция, което би трябвало да е хубаво ?
През цялата нощ мислих упорито и неспирно как да разкажа за моето поредно безсъние, но знам, че няма да успея да го възпроизведа по начина, по който го чувствах.. както винаги. Както когато много искам да разкажа нещо на някого, представям си как говоря, как бавно и интересно описвам, и накрая - нищо. Какво да се прави, дано поне е достоверно. И, ей така, искам да вмъкна, че се уморих от правилно писане и бягане от жаргон. Но и тук се оковах в собствени вериги, от които най-трудно може да се освободиш.
Не знам защо продължавам да пия фрапета / и да слушам музика докато пиша.../ след като виждам, че не ми влияят добре.
Започва огромното безсъние, което се проявява в особено тежка форма. Първата фаза е радост, смях, измислено забавление, огромен прилив на енергия и малка доза безсрамие. Да, всико е живо, макар че се въртя на стола и започва да ми става лошо. Пиша накъсано, несвързано и задавам неудачни въпроси. Доизнервям се с музика и бягам от всякакво спокойствие. През цялото време треперя, което започва да изглежда обезпокояващо. Решавам, че не е момент, в който да стоя пред компютър, и го изключвам. Ок, това е добре. След това започва голямото будуване, което не може да бъде прекъснато от нищо. НИЩО.
Преобличам се, изваждам половината дрехи от гардероба. Светнала съм силната лампа, която мразя. Решавам, че не искам да се преобличам повече. Минути пауза, разбира се. Аз винаги държа на паузата и не правя нещата, когато трябва, дори когато грамовете кофеин разбъркват всичките ми вътрешности.
Обикалям стаята по известни и безизвестни причини. Виждам прашинка, листче, нещо не ми харесва, някоя гънка ме дразни - трябва да отида.
Но не само това. Трябва да правя и друго нещо. Вземам пинсета и се чудя какво да оскубя. Разваляне на очи, разваляне на очи, разваляне на очи. През това време, естествено, се обогатявам и слушам нещо полезно. Музика, филм, предаване. Запомням нещо. 1% задоволение. Вчера слушах за Харисън Форд. Бил е тъп ученик. Не е могъл да стане отличник. Много саркастичен и резервиран. Е, после става звезда. Аз не мога да кажа много за него, но не бих го нарекла прекрасен актьор. Но кой ме пита ?
Оглеждам се. След това решавам, че не мога да стоя без да спя и да не правя нещо друго и ползотворно. Искам да гледам звездите. Да, това е идея. Оправям си леглото, мия се, подреждам стаята, всичко е организирано и свършено. Изгасям лампите, тихо открехвам външната врата, излизам. Няма нито една звезда. Веднъж да излезна, когато трябва и небето да е пусто. Късметът на начинаещата. Малко е страховито. Вътре също, но аз опитвм да не мисля за това. И все пак мисля, че на някакви нещастници/нещастнички като мен, които не могат да заспят и да мислят трезво, е най-вероятно да се случи нещо призрачно. Лоши мисли. "Какво да правя ?" е движещият въпрос.
Подреждане, преписване, писане, четене.. Какво ?
Май рисувах. Малко. Някакъв нахвърлен манга автопортет. Нищо общо с магна, но най-близо до анимационна, странна, далечна реалност. Чаша, която прилича на ваза. Но трябваше да е чаша от фрапе. Не се харесвам така.. Дърво, което рисувам без да мисля, а то изглежда като всички дървета, които съм рисувала будна. Значи с рисуването не минава трика с немисленето. Затова и е велико, може би.
Решавам, че не става, че моливът е зле /наистина беше така/ и спирам. В несесера си имам скрити 10 лева. Хубаво е да откриеш пари ей така. Това май беше преди рисуването. На кого му пука ?
Подреждане или четене. Спирам. Стоя и се мъча да мисля. Надъхвам се, навивам се. Да, ще подреждам. Не, няма. Ще чета. От 3 седмици мъча "Любов по време на холера", но стигам до гениалния извод, че ако много бягаш от нещо, което трябва да направиш, може да свършиш всички други неща, които някога си отлагал. Но с четенето не е така. Не мога да започна книга и през това време да чета спокойно други. Някак не става. Не знам дали подсъзнателна контра, подсъзнателно оправдание за това, че не ми се занимава, или просто наистина не мога да чета повече от една книга така. Дали да чета учебника си по история ? Изваждам Библията, преразказана от Пърл Бък, "Диктаторите", "Тъй рече Заратустра", като на бюрото лежат холерата и Ван Гог. Усещам, че ще взема "Диктаторите". Посягам и хващам "Тъй рече Заратустра" най-съзнателно. Има нещо за Ницше. Някак не ми харесва излъчването му. Трябва да изглежда по друг начин. Чета малко пролог. Честно казано pure скука. Но аз продължавам да чета за идеята за свръхчовек, който може да избира между.. Имаше нещо такова - "между гения и жените". Това ли е противоположно на гениалността.. Интересно. Колко женско мислене имам. Харесва ми. А може и да е прав, защото се почувствах глупава и раздразнена. Започнах да чета съществената част. Пак се почувствах глупава. Раздразних се. И странното е, че сега го усещам.. на сутринта. Затворих я. Замислих се за Ницше. Вече не се чувствах глупава. Започнах да чета Библията. Пърл Бък е родена на 26.06 - Близнаци. И има разни награди, престижни. Ето, че съм запомнила нещо. Отраснала в Китай. Завършва банално пролога си. Но все пак интересна по обикновен начин. Четох за Сътворението на света, за което уж знаех и преди. Мислех си "Глупости". Разбирах хората, които плюят Библията. Не запомних какво става на трети, четвърти, някой-си-ден. Както и да е. Заболяха ме очите. Четенето вече не беше вариант. А да си пусна компютъра и да пиша - още по-малко. Макар че вероятно щях да се справя. Реших да слушам музика. Player-ът не работеше. Опитвам да го включа пак. Не.. Странно. Не ме интересуваше, реших, че трябва да купя нова батерия. Неблагодарница. Телефонът се зарежда. Няма как да пиша СМС-и. Има как, но не искам. Няма подходящ човек. Продължава да ми се слуша музика. Май не ми се прави нищо друго. Започвам да се въртя и да мисля. Часът е към 3:45. Ако имаше звезди... Но вече не ме интересуваха звезди. Мисля си за думи с "К". На английски. Оказва се, че тази буква или е много самотна, или аз знам много малко думи с нея. Решавам да се сетя за една последна. Мисля, мисля..! Kiss. Колко зле съм била. Почвам да оглеждам стаята в тъмното и да си мисля кои думи не знам. Трябва да си ги запиша и да проверя. Хубавото е, че помня кои са. Или помня почти всички. Мисля си за "К". Може да не започват много думи с нея, но пък много свъшват. А и все пак тя е при готините букви. Отива към средните, а според мен, там са се събрали най-известните. Поне така изглежда. Редя думи по произволност, принцип, сходтсво. Много зле. Мисля си за това как ще пиша. Винаги когато мисля звучи интересно и завладяващо и никога не се получава така. След още един милион препускащи мисли, които вече не помня, но наистина бяга много.. И след опита ми да не спра да мисля нито за секунда, който май беше сполучлив за някакво време, спрях за една секунда, но чувах нещо като "ммммммммммм". Гаден, тих шум. Започна да се чува дъжд. Дали наистина щеше да завали ? Беше време да спя. Обърнах се.. Е, сигурно съм се обърнала. Човек прави какво ли не, когато се мъчи да заспи. Най-успещният момент тази нощ беше момент на някаква мисъл за думи с определена буква - тогава реших, че съм почти заспала. Почти. Исках да съм добра, да спра да мисля. И сега искам, но трябва да довърша. И ето го адът. Не знам дали спя или не - това само го помня. Но юрганът се преобръща, мачка, разгъва, какво ли не - аз мисля за художници. По-скоро не мисля за художници, а като художничка. Но луда. Някакви неща за търсене, откриване, опасявам се дълбоки истини или поне мисли по дълбоки въпроси. Но нищо не помня. Някакви хора, художници, които ми казват разни неща, срещаме се на някакви места. Чувствам се разрошена, обрулена от вятъра и безсънието. Широко затворени очи. Близки мои хора. Ако знаех какво става. Вече май е седем. Чувам нашите или си мисля, че съм ги чула. Спала съм известно време, но това е от онзи сън, който не може да се нарече сън, не знаеш колко дълъг е бил.. някаква велика илюзия. Помня, че мислех за начина си на писане. Бягство или нещо, което мога в действителност ? Не искам да мисля. Не исках да мисля. Тати идва. Искам да ми направи бъркани яйца. Мама ми казва нещо. Май ? Не знам. Събуждам се в 8:30. Ям. Въобразявам си, че храната ми е била нужна, за да заспя. Обръщам разположението на възглавницата, която така неуморно прегръщах и мъчих цяла нощ. Ново място - better sleep. Но не. Измих се с Dove, за да ме успокоява ароматът му. Намазах се с балсам. Навих си пижамата. Пуснах щорите, за да усетя една измислена нощ. Телефонът е зареден - мога да си пусна музика.
Лягам, слушам, спокойно е. Не заспивам. Май вече не се опитвам. Дали просто аз не си позволявам да заспя ? Пия вода. Вкючвам компютъра. Сега е 10:01AM.
Представете си.
Тъпо интро. Мисля да озаглавя поста "Пирамида".
Тази нощ сънят реши да ме подмине, а аз реших да споделя за това. Не е много интересна случка, но тъй като няма какво друго да споделя, ще се наложи да говоря за това. Беше малко объркано, но логично. Естествено, че лошите неща, които ми се случват, винаги са логични. Вече слагам запетаи по инерция, което би трябвало да е хубаво ?
През цялата нощ мислих упорито и неспирно как да разкажа за моето поредно безсъние, но знам, че няма да успея да го възпроизведа по начина, по който го чувствах.. както винаги. Както когато много искам да разкажа нещо на някого, представям си как говоря, как бавно и интересно описвам, и накрая - нищо. Какво да се прави, дано поне е достоверно. И, ей така, искам да вмъкна, че се уморих от правилно писане и бягане от жаргон. Но и тук се оковах в собствени вериги, от които най-трудно може да се освободиш.
Не знам защо продължавам да пия фрапета / и да слушам музика докато пиша.../ след като виждам, че не ми влияят добре.
Започва огромното безсъние, което се проявява в особено тежка форма. Първата фаза е радост, смях, измислено забавление, огромен прилив на енергия и малка доза безсрамие. Да, всико е живо, макар че се въртя на стола и започва да ми става лошо. Пиша накъсано, несвързано и задавам неудачни въпроси. Доизнервям се с музика и бягам от всякакво спокойствие. През цялото време треперя, което започва да изглежда обезпокояващо. Решавам, че не е момент, в който да стоя пред компютър, и го изключвам. Ок, това е добре. След това започва голямото будуване, което не може да бъде прекъснато от нищо. НИЩО.
Преобличам се, изваждам половината дрехи от гардероба. Светнала съм силната лампа, която мразя. Решавам, че не искам да се преобличам повече. Минути пауза, разбира се. Аз винаги държа на паузата и не правя нещата, когато трябва, дори когато грамовете кофеин разбъркват всичките ми вътрешности.
Обикалям стаята по известни и безизвестни причини. Виждам прашинка, листче, нещо не ми харесва, някоя гънка ме дразни - трябва да отида.
Но не само това. Трябва да правя и друго нещо. Вземам пинсета и се чудя какво да оскубя. Разваляне на очи, разваляне на очи, разваляне на очи. През това време, естествено, се обогатявам и слушам нещо полезно. Музика, филм, предаване. Запомням нещо. 1% задоволение. Вчера слушах за Харисън Форд. Бил е тъп ученик. Не е могъл да стане отличник. Много саркастичен и резервиран. Е, после става звезда. Аз не мога да кажа много за него, но не бих го нарекла прекрасен актьор. Но кой ме пита ?
Оглеждам се. След това решавам, че не мога да стоя без да спя и да не правя нещо друго и ползотворно. Искам да гледам звездите. Да, това е идея. Оправям си леглото, мия се, подреждам стаята, всичко е организирано и свършено. Изгасям лампите, тихо открехвам външната врата, излизам. Няма нито една звезда. Веднъж да излезна, когато трябва и небето да е пусто. Късметът на начинаещата. Малко е страховито. Вътре също, но аз опитвм да не мисля за това. И все пак мисля, че на някакви нещастници/нещастнички като мен, които не могат да заспят и да мислят трезво, е най-вероятно да се случи нещо призрачно. Лоши мисли. "Какво да правя ?" е движещият въпрос.
Подреждане, преписване, писане, четене.. Какво ?
Май рисувах. Малко. Някакъв нахвърлен манга автопортет. Нищо общо с магна, но най-близо до анимационна, странна, далечна реалност. Чаша, която прилича на ваза. Но трябваше да е чаша от фрапе. Не се харесвам така.. Дърво, което рисувам без да мисля, а то изглежда като всички дървета, които съм рисувала будна. Значи с рисуването не минава трика с немисленето. Затова и е велико, може би.
Решавам, че не става, че моливът е зле /наистина беше така/ и спирам. В несесера си имам скрити 10 лева. Хубаво е да откриеш пари ей така. Това май беше преди рисуването. На кого му пука ?
Подреждане или четене. Спирам. Стоя и се мъча да мисля. Надъхвам се, навивам се. Да, ще подреждам. Не, няма. Ще чета. От 3 седмици мъча "Любов по време на холера", но стигам до гениалния извод, че ако много бягаш от нещо, което трябва да направиш, може да свършиш всички други неща, които някога си отлагал. Но с четенето не е така. Не мога да започна книга и през това време да чета спокойно други. Някак не става. Не знам дали подсъзнателна контра, подсъзнателно оправдание за това, че не ми се занимава, или просто наистина не мога да чета повече от една книга така. Дали да чета учебника си по история ? Изваждам Библията, преразказана от Пърл Бък, "Диктаторите", "Тъй рече Заратустра", като на бюрото лежат холерата и Ван Гог. Усещам, че ще взема "Диктаторите". Посягам и хващам "Тъй рече Заратустра" най-съзнателно. Има нещо за Ницше. Някак не ми харесва излъчването му. Трябва да изглежда по друг начин. Чета малко пролог. Честно казано pure скука. Но аз продължавам да чета за идеята за свръхчовек, който може да избира между.. Имаше нещо такова - "между гения и жените". Това ли е противоположно на гениалността.. Интересно. Колко женско мислене имам. Харесва ми. А може и да е прав, защото се почувствах глупава и раздразнена. Започнах да чета съществената част. Пак се почувствах глупава. Раздразних се. И странното е, че сега го усещам.. на сутринта. Затворих я. Замислих се за Ницше. Вече не се чувствах глупава. Започнах да чета Библията. Пърл Бък е родена на 26.06 - Близнаци. И има разни награди, престижни. Ето, че съм запомнила нещо. Отраснала в Китай. Завършва банално пролога си. Но все пак интересна по обикновен начин. Четох за Сътворението на света, за което уж знаех и преди. Мислех си "Глупости". Разбирах хората, които плюят Библията. Не запомних какво става на трети, четвърти, някой-си-ден. Както и да е. Заболяха ме очите. Четенето вече не беше вариант. А да си пусна компютъра и да пиша - още по-малко. Макар че вероятно щях да се справя. Реших да слушам музика. Player-ът не работеше. Опитвам да го включа пак. Не.. Странно. Не ме интересуваше, реших, че трябва да купя нова батерия. Неблагодарница. Телефонът се зарежда. Няма как да пиша СМС-и. Има как, но не искам. Няма подходящ човек. Продължава да ми се слуша музика. Май не ми се прави нищо друго. Започвам да се въртя и да мисля. Часът е към 3:45. Ако имаше звезди... Но вече не ме интересуваха звезди. Мисля си за думи с "К". На английски. Оказва се, че тази буква или е много самотна, или аз знам много малко думи с нея. Решавам да се сетя за една последна. Мисля, мисля..! Kiss. Колко зле съм била. Почвам да оглеждам стаята в тъмното и да си мисля кои думи не знам. Трябва да си ги запиша и да проверя. Хубавото е, че помня кои са. Или помня почти всички. Мисля си за "К". Може да не започват много думи с нея, но пък много свъшват. А и все пак тя е при готините букви. Отива към средните, а според мен, там са се събрали най-известните. Поне така изглежда. Редя думи по произволност, принцип, сходтсво. Много зле. Мисля си за това как ще пиша. Винаги когато мисля звучи интересно и завладяващо и никога не се получава така. След още един милион препускащи мисли, които вече не помня, но наистина бяга много.. И след опита ми да не спра да мисля нито за секунда, който май беше сполучлив за някакво време, спрях за една секунда, но чувах нещо като "ммммммммммм". Гаден, тих шум. Започна да се чува дъжд. Дали наистина щеше да завали ? Беше време да спя. Обърнах се.. Е, сигурно съм се обърнала. Човек прави какво ли не, когато се мъчи да заспи. Най-успещният момент тази нощ беше момент на някаква мисъл за думи с определена буква - тогава реших, че съм почти заспала. Почти. Исках да съм добра, да спра да мисля. И сега искам, но трябва да довърша. И ето го адът. Не знам дали спя или не - това само го помня. Но юрганът се преобръща, мачка, разгъва, какво ли не - аз мисля за художници. По-скоро не мисля за художници, а като художничка. Но луда. Някакви неща за търсене, откриване, опасявам се дълбоки истини или поне мисли по дълбоки въпроси. Но нищо не помня. Някакви хора, художници, които ми казват разни неща, срещаме се на някакви места. Чувствам се разрошена, обрулена от вятъра и безсънието. Широко затворени очи. Близки мои хора. Ако знаех какво става. Вече май е седем. Чувам нашите или си мисля, че съм ги чула. Спала съм известно време, но това е от онзи сън, който не може да се нарече сън, не знаеш колко дълъг е бил.. някаква велика илюзия. Помня, че мислех за начина си на писане. Бягство или нещо, което мога в действителност ? Не искам да мисля. Не исках да мисля. Тати идва. Искам да ми направи бъркани яйца. Мама ми казва нещо. Май ? Не знам. Събуждам се в 8:30. Ям. Въобразявам си, че храната ми е била нужна, за да заспя. Обръщам разположението на възглавницата, която така неуморно прегръщах и мъчих цяла нощ. Ново място - better sleep. Но не. Измих се с Dove, за да ме успокоява ароматът му. Намазах се с балсам. Навих си пижамата. Пуснах щорите, за да усетя една измислена нощ. Телефонът е зареден - мога да си пусна музика.
Лягам, слушам, спокойно е. Не заспивам. Май вече не се опитвам. Дали просто аз не си позволявам да заспя ? Пия вода. Вкючвам компютъра. Сега е 10:01AM.
Представете си.
7/07/2008
2313
прекалявам и никой не би имал силите да прочете всичко, понякога аз също съм така, но въпреки това продължавам
няма какво друго да правя или поне усърдно бягам, но мисля, че ако започна да чета отново за Ван Гог ще е добре
или да уча по история
май това ми се прави
Хитлер, Мусолини, Сталин
толкова е забавно
и след години ще ми трябват
What if I say I'm not like the others ?
What ?
(PUKEEEEEEEEEEEEEEEEEEE)
няма какво друго да правя или поне усърдно бягам, но мисля, че ако започна да чета отново за Ван Гог ще е добре
или да уча по история
май това ми се прави
Хитлер, Мусолини, Сталин
толкова е забавно
и след години ще ми трябват
What if I say I'm not like the others ?
What ?
(PUKEEEEEEEEEEEEEEEEEEE)
нима във тишината ме откриваш
нима ти мислиш си за мен
нима очите ми разбираш
нима аз липсвам в твоя ден
нима не можеш да заспиш
без устните ми да ти шепнат
нима сърцето ти тупти
нима душата си открехна
не съм звезда, не, не блестя
не съм мечта, не съм една
не съм и вятър, светлина,
аз съм достатъчна, но не сега
защото лесното не е съдба
без болка, без сълза
това не е любов,
а просто болен зов
хич не ми върви, усещате ли баналността в строфите ?
усещате ли как ми писна и дори няма какво да потискам
защото или отмина, или го убих
или съм празна
което е най-страшното
но не трябва да се отчайвам
как ми се иска да не мога да спра да пиша, пиша, пиша, а аз дори не се разбирам
наистина се чувствам изтъркана
трябва ми нещо ново
имам чувството, че съм използвала всичко в себе си и са останали само някакви трохи, остатъци, до които не мога да стигна
но общо взето дори твърда почва няма
никоя
нима ти мислиш си за мен
нима очите ми разбираш
нима аз липсвам в твоя ден
нима не можеш да заспиш
без устните ми да ти шепнат
нима сърцето ти тупти
нима душата си открехна
не съм звезда, не, не блестя
не съм мечта, не съм една
не съм и вятър, светлина,
аз съм достатъчна, но не сега
защото лесното не е съдба
без болка, без сълза
това не е любов,
а просто болен зов
хич не ми върви, усещате ли баналността в строфите ?
усещате ли как ми писна и дори няма какво да потискам
защото или отмина, или го убих
или съм празна
което е най-страшното
но не трябва да се отчайвам
как ми се иска да не мога да спра да пиша, пиша, пиша, а аз дори не се разбирам
наистина се чувствам изтъркана
трябва ми нещо ново
имам чувството, че съм използвала всичко в себе си и са останали само някакви трохи, остатъци, до които не мога да стигна
но общо взето дори твърда почва няма
никоя
boredom
понякога по-лесно е с поезия
със думи, рими, с простота
и ако страдах от амнезия
колко щастлива бих била
защото нещо ме оплита
трепери в мен тъй невъзможно
защото тайно те връхлита
нима не мислиш, че е сложно ?
защото пиша глупости отдавна
и музата ми идва бавно
а когато дойде ме оставя
как с нея аз самичка да боравя ?
защото искам да говоря истински
и за неща
неща, които истински са
и сега
защото чувствам мъртво
и май се уморих
защото теб те няма
дали не те изтрих
дали не споменах
за всичките фрапета
изпити бързо, жадно
а кожените канапета
и зимният ми студ
скрит нейде във сърцето
и думите напук
изречени в небето
тук идва краят, идва ли ?
тук всеки знае, знае ли ?
че аз съм толкова обикновена
обречена, проникновена
и може би, да може би съм скучна
но вярвам
ще ме изтърпиш, ще чакаш или ще заспиш
ще бдиш с отворени очи,
ще молиш за докосването ми,
не, ще крещиш
със думи, рими, с простота
и ако страдах от амнезия
колко щастлива бих била
защото нещо ме оплита
трепери в мен тъй невъзможно
защото тайно те връхлита
нима не мислиш, че е сложно ?
защото пиша глупости отдавна
и музата ми идва бавно
а когато дойде ме оставя
как с нея аз самичка да боравя ?
защото искам да говоря истински
и за неща
неща, които истински са
и сега
защото чувствам мъртво
и май се уморих
защото теб те няма
дали не те изтрих
дали не споменах
за всичките фрапета
изпити бързо, жадно
а кожените канапета
и зимният ми студ
скрит нейде във сърцето
и думите напук
изречени в небето
тук идва краят, идва ли ?
тук всеки знае, знае ли ?
че аз съм толкова обикновена
обречена, проникновена
и може би, да може би съм скучна
но вярвам
ще ме изтърпиш, ще чакаш или ще заспиш
ще бдиш с отворени очи,
ще молиш за докосването ми,
не, ще крещиш
Време е за приказка. Всички по леглата. Ако ви се спи. Ако искате да чуете приказка в никакъв случай не лягайте, защото ще заспите. Тя е скучна. Като всичко в мен. Но това не ми пречи да разказвам приказки, нали ?
Е, вие не знаете, но аз ще си отговоря задоволително. Не, не пречи.
Това е приказка за нещата - малки и големи, сиви и цветни, интересни и скучни. Или може би претенциозни. Знам, че се очаква да разкажа нещо за любов, но понякога мисля, че трябва да я оставяме да си почине в някой ъгъл. Е, поне се лъжем, че трябва.
Имало едно време една мелодия. Адски странна. Да, тази мелодия не може да бъде описана по друг начин, защото била просто адски странна. Дори някои други мелодии я наричали така. Била трудна за описване. Прекалено прецизно сътворена, плашеща на моменти, след това романтична, а накрая отвеждаща те далеч от всичко земно, неземно.. от всичко и от нищо. Почти като любов, но все пак мелодия. Някои мелодии не я обичали, защото била твърде различна, дори различна не била.. Други смятали, че тя е някакъв вид конкуренция, защото все пак не били прости мелодии и знаели, че различните не винаги са нежелани. Е, за радост на важните, лесносмилаеми мелодии, тази мелодия не била особено търсена. А когато някой я чуел се чувствал или странно, или отегчен. На нашата мелодия не й пукало особено, защото имала себе си, а това й било достатъчно. Или поне така си мислела. Искала да направи някого щастлив със звука си. Но как ? Как като хората се отчайвали от самото й начало и нямали силите да продължат да я слушат. Може би на някое различно място повече същества биха я разбрали, но тук, на Земята, тя се чувствала самотна. Малко я допускали до себе си, на малко позволявала да я докоснат с душата си.
Тогава го видяла. Видяла човека, който пожелала да направи щастлив с всичко, което носи в себе си. Решила да му покаже Космоса, Живота, Любовта, Страха, Удоволствието, Болката, Егоизма.
Защо го заслужил ? Защото бил като нея. Спрял. Времето за него било спряло, но все пак той се опитвал да се движи. Не знаел дали е хубаво или не. Просто вървял някъде - без цел, посока, багаж. Сам със своята тишина.
И знаете ли какво ?
Тръгнала мелодията, носела се по вятъра. Паднала в дупка и никой не я чул.
Не ми се занимава
Е, вие не знаете, но аз ще си отговоря задоволително. Не, не пречи.
Това е приказка за нещата - малки и големи, сиви и цветни, интересни и скучни. Или може би претенциозни. Знам, че се очаква да разкажа нещо за любов, но понякога мисля, че трябва да я оставяме да си почине в някой ъгъл. Е, поне се лъжем, че трябва.
Имало едно време една мелодия. Адски странна. Да, тази мелодия не може да бъде описана по друг начин, защото била просто адски странна. Дори някои други мелодии я наричали така. Била трудна за описване. Прекалено прецизно сътворена, плашеща на моменти, след това романтична, а накрая отвеждаща те далеч от всичко земно, неземно.. от всичко и от нищо. Почти като любов, но все пак мелодия. Някои мелодии не я обичали, защото била твърде различна, дори различна не била.. Други смятали, че тя е някакъв вид конкуренция, защото все пак не били прости мелодии и знаели, че различните не винаги са нежелани. Е, за радост на важните, лесносмилаеми мелодии, тази мелодия не била особено търсена. А когато някой я чуел се чувствал или странно, или отегчен. На нашата мелодия не й пукало особено, защото имала себе си, а това й било достатъчно. Или поне така си мислела. Искала да направи някого щастлив със звука си. Но как ? Как като хората се отчайвали от самото й начало и нямали силите да продължат да я слушат. Може би на някое различно място повече същества биха я разбрали, но тук, на Земята, тя се чувствала самотна. Малко я допускали до себе си, на малко позволявала да я докоснат с душата си.
Тогава го видяла. Видяла човека, който пожелала да направи щастлив с всичко, което носи в себе си. Решила да му покаже Космоса, Живота, Любовта, Страха, Удоволствието, Болката, Егоизма.
Защо го заслужил ? Защото бил като нея. Спрял. Времето за него било спряло, но все пак той се опитвал да се движи. Не знаел дали е хубаво или не. Просто вървял някъде - без цел, посока, багаж. Сам със своята тишина.
И знаете ли какво ?
Тръгнала мелодията, носела се по вятъра. Паднала в дупка и никой не я чул.
Не ми се занимава
в рамка или не - моментът е запечатан
когато слушаш "шеметен град" и трепериш, чакайки нещо, което няма да се появи - чувстваш се странно
на повърхността извира тишина, но под нея може би има малко шум
бушуващо море
всъщност нищо такова
притесняват ме обикновени неща - като това, че трябва да се стегна за 1000
всъщност 1400
или 1300 - не знам вече
когато не знам какво да пиша започвам да обяснявам колко ми се пее
но сега не е моментът, защо не ми се пее точно на тази песен
май чакам прекалено много
и май това, което пиша е някъде много дълбоко, защото не мисля за него
а то просто идва
и се поглеждам отстрани, питам се: Весела, наистина ли се чувстваш така или преиграваш ?
А Весела мълчи
Събудете я
Моля ви
на повърхността извира тишина, но под нея може би има малко шум
бушуващо море
всъщност нищо такова
притесняват ме обикновени неща - като това, че трябва да се стегна за 1000
всъщност 1400
или 1300 - не знам вече
когато не знам какво да пиша започвам да обяснявам колко ми се пее
но сега не е моментът, защо не ми се пее точно на тази песен
май чакам прекалено много
и май това, което пиша е някъде много дълбоко, защото не мисля за него
а то просто идва
и се поглеждам отстрани, питам се: Весела, наистина ли се чувстваш така или преиграваш ?
А Весела мълчи
Събудете я
Моля ви
7/06/2008
Simplicity.
времето да напиша нещо истинско дойде. не ме разбирайте погрешно - не съм лъгала изобщо в нищо, от това което поствам тъй често - просто тези изрази ("тъй често", "не особено", "жалко, колко жалко") ми дойдоха в повече.
а въртя една и съща плоча, която е на път толкова да се изтърка ...
сега също ми е трудно да спра, явно това е глупавият ми стил на писане, който разбира се, силно се надявам да стане по-добър
но май не това е целта на този пост
целта на този пост е да отбележа това, което успях да видя, докато се мъчех да се видя отстрани
естествено, пак не е нещо добро и то заради това, че пиша за 3 неща
е, понякога стават 5 или 6
но няколко са в основата на всичко и станах банална дори за себе си
затова трябва и това, което пиша сега да блесне с иновация и да накара всеки, който може да се добере до "творчеството" ми - да забрави
малко е трудно, за мен много, изглежда дори невъзможно, но не е
конкретността би била чудесен ключ, но знаете, да, всеки знае - конкретността понякога е ключ единствено към смях, раздори, болка
въпросите пак са много, а ако си ги задавам сама ще е повторение
но не е ли така по-лесно ?
по-лесно за мен ? мисля, че е, затова, ето - рискувам да се повторя, но с надеждата да направя една по-добра и резултатна втора част
защото винаги трябва да е така
ако не съм по-щастлива, то поне повече човек, по-опитна, по-Vesella
кой знае
- И ето ни, уважаеми зрители, стоим пред огромна врата, заобиколени от облаци, чакащи Луната да се покаже. След броени минути ще можем да се срещнем с Весела и нейната объркана същност - само да се покажат звездите и Луната! Всички го очакваме.
Времето започваше да се смрачава, но лятната нощ оставаше все така тежка и гореща. На 4 км височина всичко е по-различно. Облаците, които бяха пухкави и два, се раздвижиха и направиха място на красивите звезди. Естествено, че бяха красиви - даваха надежда на млади, стари, глупави, умни, хубави и грозни и изобщо - на всеки, който можеше да ги види. Тези, които не можеха, знаеха, че ги има и усещаха трептенето им някъде в себе си.. може би в сърцето си. Но да не задълбаваме в темата за сърцето - тя е много по-обширна и дори светлината, излъчена от една звезда, не може да ни просвети.
Показаха се звездите, много, контрастиращи на черното небе. Нежният летен вятър правеше картината още по-приказна, нищо че беше невидим. Невидимите неща имат толкова голямо значение - всеки, който някога е чувствал истински, може да ви го каже. Но не питайте, по-добре изчакайте.
Луната също беше там - почти пълна - това нужно нещо, което всички чакаха, за да чуят излиянията на един объркан ум.
- Да, мисля, че чувам някакъв шум вътре! Може би идва. Запазете тишина!
Мммда, мога да я видя.. да приближава се..
Ъммм, здравейте!
- Здравейте! Защо са се събрали толкова много хора тук ?
Нещо интересно се е случило ?
- Амиии.. да. Чухме шум. Нещо се счупи и решихме да Ви посетим. И без това не сме говорили от толкова време.
- Да. Ясно. Счупи се желанието ми да се занимавам. С каквото и да било. Но спокойно, това не е огромно разочарование от света. Проблемът съм аз.
- Вие сте проблемът ? Как така ?
- Нещо невъзможно ли има в това аз да съм проблемът ? Винаги съм била. Мисля, че е нормално.
- Може би.. А щом Вие сте проблемът.. всъщност какъв проблем сте ?
- От онези, които не спират да те измъчват и мислиш постоянно за тях. Залъгваш се и мислиш, че не са проблеми, но винаги, винаги знаеш, че са. Най-ужасните.
- Интересно. Щом сте проблем за себе си, каква сте за другите ?
- Проблем съм за себе си, да, следователно за другите не съм. Защото ако бях, със сигурност щях да се разглеждам като нещо по-хубаво от проблем. Не мислите ли ?
- Мисля, че изгубих следата.. Бихте ли повторила.
- Да, бих. Аз съм тиха и учтива, повтарям когато и за когото трябва. А и не ценя времето си, така че.. Искам да кажа, или както винаги - да изкрещя, че съм огромен проблем за себе си, защото съм недоволна. А ако бях нечий проблем, щеше да има някакво значение.. нали знаете.. I'd make a difference.
- Помага ли ви английският ?
- Мхм. Защото доста неща звучат хиляди пъти по-добре на английски, дори вече ми е трудно да ги перефразирам на български. Което не говори добре за мен. Разбира се.
- Не мислите ли, че сме далече от ядрото, същността ?
- Да, далече сме и не знам как ще стигнем. Най-вероятно с ром и телефон, пълен с номера. Но това не е решение. Не трябва да е.
- Какво ви дава ромът? Свобода ?
- Нищета. Ромът не ми дава нищо повече освен 30 мин безпричинен смях. Но ароматът му е опияняващ. Какво значение има, аз не пия ром.
- А може би трябва..
- Не, хората с гордост трябва да се пазят от ром. Но явно моята е толкова развита - дори ромът не може да я сломи. А боли когато не можеш да кажеш, това което те измъчва - дори когато ти влияе нещо като ром.
- Това означава, че Ви терзаят важни неща ?
- Не.. Нищо важно, защото самата аз не съм важна. Означава, че не градя стени, за да видя кой ще ги премине, а за да се защитя. Е, тук трябва да кажа "жалко". Неизбежно е.. :)
- Защо усмивка ?
- Защото е тъжна.
- Всичко ли опира до любов ?
- Почти всичко.
- А кога не всичко опира до любов ?
- Не знам. Когато вече си влюбен и всичко опира до бягство.
- Искате ли да се омъжите ?
- Мхм.
- Да имате деца ?
- Мхм.
- Да обичате ?
- Да.
- А мислите ли, че можете ?
- Съществува един страшен факт, който пренебрегвам, но да.. Аз мисля, почти убедена съм, че просто трябва да си позволя да обикна. След това идва моментът на споделянето и аз разбирам, че съм чакала твърде дълго. И не мога, не мога да обичам тогава.
- А може би просто зависи от човека ?
- Ако е така просто, значи да, мога да обичам. Но не може да е лесно, никога не е.
- Че какво лесно има в това да обичаш ?
- Любовта трябва да е проста. Обичаш и толкова. Аз не съм проста. Което ме прави и неспециална. И сега го разбрах. Защото е хубаво да знаеш, че черното е черно, бялото - бяло. Хубаво е да знаеш такива неща и да можеш просто да усещаш. Да спреш и да усетиш.
- Твърде метафорично, не мислите ли ? Все пак дойдохме тук, сред звездите, за да чуем нещо по-реално и несимволично..
- Аз не съм реална. И не го казвам, за да покажа колко велика съм. Аз живея в измислица, в която всяка болка е изкуство, всяка дума е красива, а всяка глътка фрапе е изречение от история. Научих се да обръщам внимание на обикновените неща. Защото повечето неща около мен са такива. Или защото аз нямам силата да ги направя необикновени..
- Да..?
- Да. Човек променя вижданията си според себе си. И ако не харесва нещо в себе си, често го толерира у другите. А не трябва да е така. Това, че аз съм ужасна не трябва да ме кара да търся ужасни хора. Където отиде усъвършенстването ?
- Това не е важно. Страх Ви е от това, нали? Страх Ви е ?
- Да, страх ме е. Не искам да съм нещо за някого, само защото той е малко. Не искам.
Предполагам разбирате.
- Всички разбират. Защо подценявате хората ? Пак ли някакъв метод да се чувствате по-..?
- По-..?
Може би. Но както и да се чувствам, понякога съм просто уморена. И тогава нищо няма значение.
- Като това изречение, нали ? Не знаете какво и защо пишете, нали ?
- Нали ? Точно, да..
Права сте.
- Защо обичате името си ?
- Защото, когато хората ме наричат така, се виждам в техните очи така както се чувствам.. когато не съм уморена.
- От какво сте уморена ?
- Чакане и нетърпение. Провали. Тишина. Писане дори.
Не знам.
- Мисля, че отново изгубихте част от ценното си време. И отново разваляте очите си ?
- Да, усещам. И от това се уморих. Не го заслужават.
- Оглеждайки се, какво разбирате ?
- Че пиша като всички други, които пишат лигави разкази, които не понасям.
- Какво мразите ?
- Да ме прекъсват. Да ме прекъсват, когато е хубаво. Когато слушам музика, когато чета последна страница на книга, когато пиша такива неща, когато ми се плаче..
- Плаче ли ви се ?
- Отскоро не. Но и да ми се плачеше - някой щеше да влезне. И да убие всичко.
- Ром ?
- Не, фрапето е новият ром.
- Колко ром сте изпила ?
- Около 200 мл, които ме измъчиха достатъчно.
- Само ?
- Аз не пия, просто търся вдъхновение.
- За да се усмихвате ?
- За да дишам.
- Драма ?
- Огромна.
- Болка ?
- Понякога.
- Измислена ?
- Донякъде.
- И какво ?
- Това е моят въпрос.
- И все пак ?
- И все пак - аз съм сложна. И продължавам да се усложнявам. Не мога да избягам от това въпреки че искам.
- Може би няколко ключови думи разрешават целия проблем.
- Да.
- Човек..?
- Да..
- Друго ?
- Недоволство. Песимизъм. Отлагане.
- И докога така ?
- Надявам се още малко.. и край. Но след това ще се появи нещо хубаво. Не знам кое е по-хубавото - да следваш цял живот мечта, която да даде смисъл на живота ти. Постоянно да те мъчи нещо и след като мине да се появи друго. А може би имат нещо общо ?
И къде са изненадите, защо хубавите неща се случват случайно ?
Или и те са в тази конспирация.
- Няма конспирации. Търсете простотата.
- А ако не я открия ?
- Ще страдате. Толкова е просто.
И една звезда падна, но тя бе твърде заета да мисли за себе си, за да я забележи. Жалко.
а въртя една и съща плоча, която е на път толкова да се изтърка ...
сега също ми е трудно да спра, явно това е глупавият ми стил на писане, който разбира се, силно се надявам да стане по-добър
но май не това е целта на този пост
целта на този пост е да отбележа това, което успях да видя, докато се мъчех да се видя отстрани
естествено, пак не е нещо добро и то заради това, че пиша за 3 неща
е, понякога стават 5 или 6
но няколко са в основата на всичко и станах банална дори за себе си
затова трябва и това, което пиша сега да блесне с иновация и да накара всеки, който може да се добере до "творчеството" ми - да забрави
малко е трудно, за мен много, изглежда дори невъзможно, но не е
конкретността би била чудесен ключ, но знаете, да, всеки знае - конкретността понякога е ключ единствено към смях, раздори, болка
въпросите пак са много, а ако си ги задавам сама ще е повторение
но не е ли така по-лесно ?
по-лесно за мен ? мисля, че е, затова, ето - рискувам да се повторя, но с надеждата да направя една по-добра и резултатна втора част
защото винаги трябва да е така
ако не съм по-щастлива, то поне повече човек, по-опитна, по-Vesella
кой знае
- И ето ни, уважаеми зрители, стоим пред огромна врата, заобиколени от облаци, чакащи Луната да се покаже. След броени минути ще можем да се срещнем с Весела и нейната объркана същност - само да се покажат звездите и Луната! Всички го очакваме.
Времето започваше да се смрачава, но лятната нощ оставаше все така тежка и гореща. На 4 км височина всичко е по-различно. Облаците, които бяха пухкави и два, се раздвижиха и направиха място на красивите звезди. Естествено, че бяха красиви - даваха надежда на млади, стари, глупави, умни, хубави и грозни и изобщо - на всеки, който можеше да ги види. Тези, които не можеха, знаеха, че ги има и усещаха трептенето им някъде в себе си.. може би в сърцето си. Но да не задълбаваме в темата за сърцето - тя е много по-обширна и дори светлината, излъчена от една звезда, не може да ни просвети.
Показаха се звездите, много, контрастиращи на черното небе. Нежният летен вятър правеше картината още по-приказна, нищо че беше невидим. Невидимите неща имат толкова голямо значение - всеки, който някога е чувствал истински, може да ви го каже. Но не питайте, по-добре изчакайте.
Луната също беше там - почти пълна - това нужно нещо, което всички чакаха, за да чуят излиянията на един объркан ум.
- Да, мисля, че чувам някакъв шум вътре! Може би идва. Запазете тишина!
Мммда, мога да я видя.. да приближава се..
Ъммм, здравейте!
- Здравейте! Защо са се събрали толкова много хора тук ?
Нещо интересно се е случило ?
- Амиии.. да. Чухме шум. Нещо се счупи и решихме да Ви посетим. И без това не сме говорили от толкова време.
- Да. Ясно. Счупи се желанието ми да се занимавам. С каквото и да било. Но спокойно, това не е огромно разочарование от света. Проблемът съм аз.
- Вие сте проблемът ? Как така ?
- Нещо невъзможно ли има в това аз да съм проблемът ? Винаги съм била. Мисля, че е нормално.
- Може би.. А щом Вие сте проблемът.. всъщност какъв проблем сте ?
- От онези, които не спират да те измъчват и мислиш постоянно за тях. Залъгваш се и мислиш, че не са проблеми, но винаги, винаги знаеш, че са. Най-ужасните.
- Интересно. Щом сте проблем за себе си, каква сте за другите ?
- Проблем съм за себе си, да, следователно за другите не съм. Защото ако бях, със сигурност щях да се разглеждам като нещо по-хубаво от проблем. Не мислите ли ?
- Мисля, че изгубих следата.. Бихте ли повторила.
- Да, бих. Аз съм тиха и учтива, повтарям когато и за когото трябва. А и не ценя времето си, така че.. Искам да кажа, или както винаги - да изкрещя, че съм огромен проблем за себе си, защото съм недоволна. А ако бях нечий проблем, щеше да има някакво значение.. нали знаете.. I'd make a difference.
- Помага ли ви английският ?
- Мхм. Защото доста неща звучат хиляди пъти по-добре на английски, дори вече ми е трудно да ги перефразирам на български. Което не говори добре за мен. Разбира се.
- Не мислите ли, че сме далече от ядрото, същността ?
- Да, далече сме и не знам как ще стигнем. Най-вероятно с ром и телефон, пълен с номера. Но това не е решение. Не трябва да е.
- Какво ви дава ромът? Свобода ?
- Нищета. Ромът не ми дава нищо повече освен 30 мин безпричинен смях. Но ароматът му е опияняващ. Какво значение има, аз не пия ром.
- А може би трябва..
- Не, хората с гордост трябва да се пазят от ром. Но явно моята е толкова развита - дори ромът не може да я сломи. А боли когато не можеш да кажеш, това което те измъчва - дори когато ти влияе нещо като ром.
- Това означава, че Ви терзаят важни неща ?
- Не.. Нищо важно, защото самата аз не съм важна. Означава, че не градя стени, за да видя кой ще ги премине, а за да се защитя. Е, тук трябва да кажа "жалко". Неизбежно е.. :)
- Защо усмивка ?
- Защото е тъжна.
- Всичко ли опира до любов ?
- Почти всичко.
- А кога не всичко опира до любов ?
- Не знам. Когато вече си влюбен и всичко опира до бягство.
- Искате ли да се омъжите ?
- Мхм.
- Да имате деца ?
- Мхм.
- Да обичате ?
- Да.
- А мислите ли, че можете ?
- Съществува един страшен факт, който пренебрегвам, но да.. Аз мисля, почти убедена съм, че просто трябва да си позволя да обикна. След това идва моментът на споделянето и аз разбирам, че съм чакала твърде дълго. И не мога, не мога да обичам тогава.
- А може би просто зависи от човека ?
- Ако е така просто, значи да, мога да обичам. Но не може да е лесно, никога не е.
- Че какво лесно има в това да обичаш ?
- Любовта трябва да е проста. Обичаш и толкова. Аз не съм проста. Което ме прави и неспециална. И сега го разбрах. Защото е хубаво да знаеш, че черното е черно, бялото - бяло. Хубаво е да знаеш такива неща и да можеш просто да усещаш. Да спреш и да усетиш.
- Твърде метафорично, не мислите ли ? Все пак дойдохме тук, сред звездите, за да чуем нещо по-реално и несимволично..
- Аз не съм реална. И не го казвам, за да покажа колко велика съм. Аз живея в измислица, в която всяка болка е изкуство, всяка дума е красива, а всяка глътка фрапе е изречение от история. Научих се да обръщам внимание на обикновените неща. Защото повечето неща около мен са такива. Или защото аз нямам силата да ги направя необикновени..
- Да..?
- Да. Човек променя вижданията си според себе си. И ако не харесва нещо в себе си, често го толерира у другите. А не трябва да е така. Това, че аз съм ужасна не трябва да ме кара да търся ужасни хора. Където отиде усъвършенстването ?
- Това не е важно. Страх Ви е от това, нали? Страх Ви е ?
- Да, страх ме е. Не искам да съм нещо за някого, само защото той е малко. Не искам.
Предполагам разбирате.
- Всички разбират. Защо подценявате хората ? Пак ли някакъв метод да се чувствате по-..?
- По-..?
Може би. Но както и да се чувствам, понякога съм просто уморена. И тогава нищо няма значение.
- Като това изречение, нали ? Не знаете какво и защо пишете, нали ?
- Нали ? Точно, да..
Права сте.
- Защо обичате името си ?
- Защото, когато хората ме наричат така, се виждам в техните очи така както се чувствам.. когато не съм уморена.
- От какво сте уморена ?
- Чакане и нетърпение. Провали. Тишина. Писане дори.
Не знам.
- Мисля, че отново изгубихте част от ценното си време. И отново разваляте очите си ?
- Да, усещам. И от това се уморих. Не го заслужават.
- Оглеждайки се, какво разбирате ?
- Че пиша като всички други, които пишат лигави разкази, които не понасям.
- Какво мразите ?
- Да ме прекъсват. Да ме прекъсват, когато е хубаво. Когато слушам музика, когато чета последна страница на книга, когато пиша такива неща, когато ми се плаче..
- Плаче ли ви се ?
- Отскоро не. Но и да ми се плачеше - някой щеше да влезне. И да убие всичко.
- Ром ?
- Не, фрапето е новият ром.
- Колко ром сте изпила ?
- Около 200 мл, които ме измъчиха достатъчно.
- Само ?
- Аз не пия, просто търся вдъхновение.
- За да се усмихвате ?
- За да дишам.
- Драма ?
- Огромна.
- Болка ?
- Понякога.
- Измислена ?
- Донякъде.
- И какво ?
- Това е моят въпрос.
- И все пак ?
- И все пак - аз съм сложна. И продължавам да се усложнявам. Не мога да избягам от това въпреки че искам.
- Може би няколко ключови думи разрешават целия проблем.
- Да.
- Човек..?
- Да..
- Друго ?
- Недоволство. Песимизъм. Отлагане.
- И докога така ?
- Надявам се още малко.. и край. Но след това ще се появи нещо хубаво. Не знам кое е по-хубавото - да следваш цял живот мечта, която да даде смисъл на живота ти. Постоянно да те мъчи нещо и след като мине да се появи друго. А може би имат нещо общо ?
И къде са изненадите, защо хубавите неща се случват случайно ?
Или и те са в тази конспирация.
- Няма конспирации. Търсете простотата.
- А ако не я открия ?
- Ще страдате. Толкова е просто.
И една звезда падна, но тя бе твърде заета да мисли за себе си, за да я забележи. Жалко.
Теорема на палачинките
нещата, които някога си искал винаги се появяват в най-неподходящия момент
жалко, че ми се случи с палачинки
но аз учтиво ги помирисах и толкова
много обичам палачинки, но мога да кажа "НЕ" :)
"И знай, че само глупакът повтаря старите грешки, надявайки се на резултат!"
да, съгласна съм
без значение къде го видях - съгласна съм
затова и си стоя кротко с мисълта за палачинките и какъв извод може да си изважда човек от прости неща
май че само лоши изводи, но какво толкова
поне не е нищо
трябва да реша как да се концентрирам
това е адски важно
концентрация + силата да кажеш "не" е голямо богатсво
колкото и мъчително да е чакането понякога
а/ някои неща просто не стават
б/ търпението е добродетел и трябва да чакаш
Oh Lilian
Look what you've done
жалко, че ми се случи с палачинки
но аз учтиво ги помирисах и толкова
много обичам палачинки, но мога да кажа "НЕ" :)
"И знай, че само глупакът повтаря старите грешки, надявайки се на резултат!"
да, съгласна съм
без значение къде го видях - съгласна съм
затова и си стоя кротко с мисълта за палачинките и какъв извод може да си изважда човек от прости неща
май че само лоши изводи, но какво толкова
поне не е нищо
трябва да реша как да се концентрирам
това е адски важно
концентрация + силата да кажеш "не" е голямо богатсво
колкото и мъчително да е чакането понякога
а/ някои неща просто не стават
б/ търпението е добродетел и трябва да чакаш
Oh Lilian
Look what you've done
7/05/2008
Precious
Всеки ден започва с отчаян опит да спя още малко, но не мога. Обяснение все още търся и се чудя дали се крие в така честата употреба на кофеин. Но се съмнявам. Може би някъде по-дълбоко се крие отговорът на тази загадка, която продължава да ме държи с уморени очи в топлите дни. Тъмнината с цвят на карамел е изкушаваща, но не стига, за да задоволи нуждите ми от почивка и същевременно огромна заетост. Моля ?
Непрестанно се чудя и откривам, че в чуденето няма смисъл, след като няма резултат. Понякога няма нищо по-ефикасно от това да спреш. И да се ослушаш. Да усетиш. Може би тогава наистина разбираш. Усещаш.. Ако има поличби, може би една от тях е да повярваш на вътрешния си глас и да спреш цялата динамика, движение, поток от мисли. Колкото и да мислим и да обясняваме с психологични анализи и термини - дори да е вярно, да е така - няма значение. Защото на повърхността нещата са по-прости. А простите неща са най-сложни. Звучеше хубаво. А сега е истина.
Малка и гланцирана, аромат на нова хартия, прекрасен шрифт и посвещение. А простотата и лекотата на изказа - колкото и банални на моменти - всъщност са малки парченца злато.
Докосване, пренасяне на друго място. Място, където времето е спряло и чуваш само вземането на решения - спокойно, напред към мечтата.. към Личната легенда.
Непрестанно се чудя и откривам, че в чуденето няма смисъл, след като няма резултат. Понякога няма нищо по-ефикасно от това да спреш. И да се ослушаш. Да усетиш. Може би тогава наистина разбираш. Усещаш.. Ако има поличби, може би една от тях е да повярваш на вътрешния си глас и да спреш цялата динамика, движение, поток от мисли. Колкото и да мислим и да обясняваме с психологични анализи и термини - дори да е вярно, да е така - няма значение. Защото на повърхността нещата са по-прости. А простите неща са най-сложни. Звучеше хубаво. А сега е истина.
Малка и гланцирана, аромат на нова хартия, прекрасен шрифт и посвещение. А простотата и лекотата на изказа - колкото и банални на моменти - всъщност са малки парченца злато.
Докосване, пренасяне на друго място. Място, където времето е спряло и чуваш само вземането на решения - спокойно, напред към мечтата.. към Личната легенда.
Lilian
"Hello. My name's Forrest.."
Wanna chocolate ?
We're damaged people
Depeche Mode
ако денят ми трябва да стане такъв какъвто искам, предполагам трябва да направя нещо
идеите се изчерпват така бързо без ново вдъхновение или поне някакво минимално интересно събитие
различно от ухапванията ми от бълхи, безсънието или скандалите за глупости
май само Depeche Mode и "Алхимикът" лъхат на свежест в този порочен кръг
затова и заслужават цялото ми внимание
което така усърдно пестя
глупава съм
а трябва да се уча, уча, уча
да ставам по-мъдра
не че това е времето, но времето е всичко
и дори да имам цялото такова на света - понякога дори то е малко
Wanna chocolate ?
We're damaged people
Depeche Mode
ако денят ми трябва да стане такъв какъвто искам, предполагам трябва да направя нещо
идеите се изчерпват така бързо без ново вдъхновение или поне някакво минимално интересно събитие
различно от ухапванията ми от бълхи, безсънието или скандалите за глупости
май само Depeche Mode и "Алхимикът" лъхат на свежест в този порочен кръг
затова и заслужават цялото ми внимание
което така усърдно пестя
глупава съм
а трябва да се уча, уча, уча
да ставам по-мъдра
не че това е времето, но времето е всичко
и дори да имам цялото такова на света - понякога дори то е малко
7/03/2008
:
нашите думи не са свършили разходката си из всички дебри на душата, всички места, които все още не са наранили.
банално или не, сладникаво или различно - любовта към нещо и страданията след нея не се различават много. сега виждам, поглеждам отгоре или отстрани - че и аз напълних това платно с щрихи за любов - определена, неопределена, споделена, несподелена
и така нататък
не знам дали го заслужи
не знам кога някой зслужава нещо
и как
естествено е, че не знам
какво знам аз
колко пъти съм го казвала
нямам сили
отново
но поне този път май не стоя на едно място
може би, надявам се, опитвам се
защо повярвах на думи, в които не вярва и малко дете
не мога да чакам, знам, че понякога трябва, но е толкова трудно
а трябва, трябва, трябва
за кой ли път аз признавам пред теб, че не мога да бъда сам
безброй години
години наред аз не мога да спра своя бяг
защо повярвах
вярата не се нуждае от причини, аргументи
тя се опира на глупост, проста надежда, блясък в очите
аз вярвам много
как ми помага, помага ли ми
:/
защо повярвах - не знам
не мога да спра да вярвам
като да спра да дишам
не мога да спра да дишам
обичам да дишам
и знам, че още обичам
и мога да обичам
но дали
не знам
защо повярвах ?
за кой ли път...
аз
:/
банално или не, сладникаво или различно - любовта към нещо и страданията след нея не се различават много. сега виждам, поглеждам отгоре или отстрани - че и аз напълних това платно с щрихи за любов - определена, неопределена, споделена, несподелена
и така нататък
не знам дали го заслужи
не знам кога някой зслужава нещо
и как
естествено е, че не знам
какво знам аз
колко пъти съм го казвала
нямам сили
отново
но поне този път май не стоя на едно място
може би, надявам се, опитвам се
защо повярвах на думи, в които не вярва и малко дете
не мога да чакам, знам, че понякога трябва, но е толкова трудно
а трябва, трябва, трябва
за кой ли път аз признавам пред теб, че не мога да бъда сам
безброй години
години наред аз не мога да спра своя бяг
защо повярвах
вярата не се нуждае от причини, аргументи
тя се опира на глупост, проста надежда, блясък в очите
аз вярвам много
как ми помага, помага ли ми
:/
защо повярвах - не знам
не мога да спра да вярвам
като да спра да дишам
не мога да спра да дишам
обичам да дишам
и знам, че още обичам
и мога да обичам
но дали
не знам
защо повярвах ?
за кой ли път...
аз
:/
"Бягство"
защо повярвах ?
защо още вярвам ?
защо, защо, защо...
просто няма как да го кажа, няма как да покажа
трудно е някой да разбере тъгата ти, да я попие
и накрая просто да затвориш очи
I never fear the unexpected
На хартия, бяла и твърда, всичко изглежа по-различно. По-неестествено и по-смешно. По-грозно дори. Дали тук се променя смисълът и дали това е честно спрямо консуматора - не знам. Никога не съм знаела. Нещата, които знам, винаги ме карат да страдам по някакъв скрит начин. За жалост отговорите, които искам да чуя не съществуват. По-добре ли ще е, ако продължа по пътя на инерцията или реша да помисля, върху всички тези думи, изливащи се, опитващи да покорят измислен връх ?
Твърде горещо е за депресии, твърде тъмно е, за да напиша нещо прекалено дълго. Твърде рано, за да си правя изводи.
Лудостта е вид изкуство - казвам аз. Свобода плюс удовлетворение и сила да крещиш, изразявайки това, което те превръща в жертва.
Аз съм жертва, ти си жертва, той е жертва.. знаете.
На своите идеали, интереси и мечти. Страх ме е от тази вечер, от това желание да загубя времето си, да уморя очите си, да говоря..
I'm gonna take my time
I have all the time in the world
...
Твърде горещо е за депресии, твърде тъмно е, за да напиша нещо прекалено дълго. Твърде рано, за да си правя изводи.
Лудостта е вид изкуство - казвам аз. Свобода плюс удовлетворение и сила да крещиш, изразявайки това, което те превръща в жертва.
Аз съм жертва, ти си жертва, той е жертва.. знаете.
На своите идеали, интереси и мечти. Страх ме е от тази вечер, от това желание да загубя времето си, да уморя очите си, да говоря..
I'm gonna take my time
I have all the time in the world
...
block rockin' beats
накъсана и недовършена, аз без начало и без край,
блуждаеща и търсена, любов от степен искам най
radio protector
protector
protector
когато пиша без да мисля, тогава случват се неща
когато пиша без да гледам, тогава моя е властта
литературна или проста
зависима ли съм
не знам
но искам - да, щом мога,
парченца плът и кръв да дам
аз съм човек, аз съм момиче,
не съм тъй чиста
не кокиче
аз просто искам да летя
и в буря силна да се спра
бау
блуждаеща и търсена, любов от степен искам най
radio protector
protector
protector
когато пиша без да мисля, тогава случват се неща
когато пиша без да гледам, тогава моя е властта
литературна или проста
зависима ли съм
не знам
но искам - да, щом мога,
парченца плът и кръв да дам
аз съм човек, аз съм момиче,
не съм тъй чиста
не кокиче
аз просто искам да летя
и в буря силна да се спра
бау
Insomnia
birds flying high you know how I feel
breaaaaaaaaaaaaathe
it's a new day .. it's a new life for me
and i'm feeling good
You know how I feel!
безсъние нахлу във сивата ми нощ, остави ме без капка мощ, с широко болни и заторени очи, с желание и мисли хищни, зли
ааааааааааааах
заспивай, хайде де!
не мога!
късно е.. утре трябва да ставам рано
не мога да заспя, казах ти
опитай се
опитах се!...
опитай пак
КРЪВ
а
а
а
а
а
а
а
тази нощ стоях с отворени очи, с надеждата да видя звезди в небето. накрая останах със зачатък на изгрев и ОЩЕ безсъние
ЗАЩО ?
Мислих, че безсънието ражда изкуство, бях убедена, но ето че, ,ъдрото утро ми казва с широката си, слънчева усмивка - НЕ
ражда зачервени очи и неработоспособност през деня
искам да се дрогирам с безсъние, музика и литература
да кипи и извира от мен страданието от една дълга, тежка и светла нощ
нощ без звезди, без удобство, изпълнена със сенки и натрапващи се шумове
и нека си пусна музика, за да отмие малко от това, което става в главата ми
лесно за обяснение и същевременно трудно за понасяне
нещо между парализа и pure laziness
а трябва да пиша сценарий, който съм убедена, няма да стане як
и все пак се надявам да имам някаква успеваемо
на на нана ананана ананананана нанан бзззззззззззззззззззззззззззззз *туп*
как се описва мелодия ?
КАК
неразвноделен такт, влиза, излиза, дълбоко, металично, навлиза още повече, започва истинската музика, ... не още интро.. загрубява
преход
дали ще продължи
на задния фон се рпавят опити за проникване
и сега ?
сега ?
КОГА
да, май че започва
това ли е
искаме кулминация
искаме любов, екстаз
хайде!
не нененененен още няма нищо
продължават, но нещо липсва
може би сега
дааа
очаквам ДА
нененененен ЗАЩО НЕ
няма я най-силната част, когато ни е нужда, няма го тласъкът
защо трябва да пиша детски истории като мог да напиша историята на една жертва на безсънието
ДАААА ДА, ХАЙДЕ ДЕ
дали е това ?
ох...
май не
нещо като край ?
капчици в морето
хубаво, но не стига
не е достатъчно
няма я частта, която те отнася като вълна и оставя с вода в устата, която да изплюеш
жалко. дали знаят ?
е, винаги мога да заложа на познатото, но щеше да е хубаво, ако нещо ново ме отведе оттук
жалко пак
ето я
моята песен
тук вее е по-трудно
още от самото начало ти казва 'да, аз ще те смажа, приготви се'
уж някакво рпосто добро интро, но големият взрив
ЕТО
той те очаква
чуваш неговия малък образ
велико
трябва да увелича
това има значение
ето - разказва ти история за натроешение стъкла и порязани облаци
ах, мога да я слушам цял ден и да не заспя
дааааааааааааа
ЛЮБОВ
breaaaaaaaaaaaaathe
it's a new day .. it's a new life for me
and i'm feeling good
You know how I feel!
безсъние нахлу във сивата ми нощ, остави ме без капка мощ, с широко болни и заторени очи, с желание и мисли хищни, зли
ааааааааааааах
заспивай, хайде де!
не мога!
късно е.. утре трябва да ставам рано
не мога да заспя, казах ти
опитай се
опитах се!...
опитай пак
КРЪВ
а
а
а
а
а
а
а
тази нощ стоях с отворени очи, с надеждата да видя звезди в небето. накрая останах със зачатък на изгрев и ОЩЕ безсъние
ЗАЩО ?
Мислих, че безсънието ражда изкуство, бях убедена, но ето че, ,ъдрото утро ми казва с широката си, слънчева усмивка - НЕ
ражда зачервени очи и неработоспособност през деня
искам да се дрогирам с безсъние, музика и литература
да кипи и извира от мен страданието от една дълга, тежка и светла нощ
нощ без звезди, без удобство, изпълнена със сенки и натрапващи се шумове
и нека си пусна музика, за да отмие малко от това, което става в главата ми
лесно за обяснение и същевременно трудно за понасяне
нещо между парализа и pure laziness
а трябва да пиша сценарий, който съм убедена, няма да стане як
и все пак се надявам да имам някаква успеваемо
на на нана ананана ананананана нанан бзззззззззззззззззззззззззззззз *туп*
как се описва мелодия ?
КАК
неразвноделен такт, влиза, излиза, дълбоко, металично, навлиза още повече, започва истинската музика, ... не още интро.. загрубява
преход
дали ще продължи
на задния фон се рпавят опити за проникване
и сега ?
сега ?
КОГА
да, май че започва
това ли е
искаме кулминация
искаме любов, екстаз
хайде!
не нененененен още няма нищо
продължават, но нещо липсва
може би сега
дааа
очаквам ДА
нененененен ЗАЩО НЕ
няма я най-силната част, когато ни е нужда, няма го тласъкът
защо трябва да пиша детски истории като мог да напиша историята на една жертва на безсънието
ДАААА ДА, ХАЙДЕ ДЕ
дали е това ?
ох...
май не
нещо като край ?
капчици в морето
хубаво, но не стига
не е достатъчно
няма я частта, която те отнася като вълна и оставя с вода в устата, която да изплюеш
жалко. дали знаят ?
е, винаги мога да заложа на познатото, но щеше да е хубаво, ако нещо ново ме отведе оттук
жалко пак
ето я
моята песен
тук вее е по-трудно
още от самото начало ти казва 'да, аз ще те смажа, приготви се'
уж някакво рпосто добро интро, но големият взрив
ЕТО
той те очаква
чуваш неговия малък образ
велико
трябва да увелича
това има значение
ето - разказва ти история за натроешение стъкла и порязани облаци
ах, мога да я слушам цял ден и да не заспя
дааааааааааааа
ЛЮБОВ
7/01/2008
cupcupcupcup
*туп*
падна буболечка
*туп*
още една
падат сякаш валят, дали им е забавно ?
ввввввввввинаги има момент, в който ти се иска да направиш нещо, на пръв поглед, безсмислено толкова много.
като да напишеш дума с "в".
а вие знаете ли?
А Вие, господине?
Vesella
mmmmmhm, I'm Vesella.. I really am.
падна буболечка
*туп*
още една
падат сякаш валят, дали им е забавно ?
ввввввввввинаги има момент, в който ти се иска да направиш нещо, на пръв поглед, безсмислено толкова много.
като да напишеш дума с "в".
а вие знаете ли?
А Вие, господине?
Vesella
mmmmmhm, I'm Vesella.. I really am.
Да..?
27.06.2008 г.
да. ако можех.
да. аз щях
да се превърна в облак прах.
във въздуха горещ да се разпръсна,
човешкото да мога да пропусна.
да се стопя като самотна капка восък,
да се спася от онзи смисъл плосък.
да, ако можех, да, аз щях,
но бягството е като грях.
съпротивление срещу стена,
срещу идея празна, но една.
идеята за кръвообращение,
за болка, щастие, търпение.
за вдишване, издишване
и смях,
който предпазва те от онзи страх.
страхът е болест, чума, краста.
спотайва се във нашата прекрасна,
тъй чиста, непокътната душа,
която се превръща във тъга.
не пиша. не. извирам.
да, боря се, но не намирам.
аз търся силите да спра
да съм робиня на света.
да. ако можех.
да. аз щях
да се превърна в облак прах.
във въздуха горещ да се разпръсна,
човешкото да мога да пропусна.
да се стопя като самотна капка восък,
да се спася от онзи смисъл плосък.
да, ако можех, да, аз щях,
но бягството е като грях.
съпротивление срещу стена,
срещу идея празна, но една.
идеята за кръвообращение,
за болка, щастие, търпение.
за вдишване, издишване
и смях,
който предпазва те от онзи страх.
страхът е болест, чума, краста.
спотайва се във нашата прекрасна,
тъй чиста, непокътната душа,
която се превръща във тъга.
не пиша. не. извирам.
да, боря се, но не намирам.
аз търся силите да спра
да съм робиня на света.
всеки ден
понякога се гордея със себе си, понякога съм твърде уморена, за да бъда нещо, с което да се гордея.
което говори за една голяма измислица в мое лице. умората понякога надделява и се опасявам, че ставам слаб и ужасен човек. а как ми се иска да не съм. още писане не би променило фактите, та кой променя фактите ?
а има ли факти ?
което говори за една голяма измислица в мое лице. умората понякога надделява и се опасявам, че ставам слаб и ужасен човек. а как ми се иска да не съм. още писане не би променило фактите, та кой променя фактите ?
а има ли факти ?
the fun starts here
Имам около 10 свободни минути - странно за мен. Не че не съм пълна с време сега, но за първи път съм готова преди уречения час - странно за мен.
Този път не знам как тайно или без да усетя мога да призова съдбата на моя страна и наистина няма да се мъча, просто ми се пише и искам да загубя малко от това време, а и имам проблем с новата си книга. Ами, тя е интересна, признавам, че има нещо в нея, но не знам дали е достатъчно, за да мога да кажа още сега, че си струва. Нищо от това май няма значение, нали ?
Трябва да тръгвам
Този път не знам как тайно или без да усетя мога да призова съдбата на моя страна и наистина няма да се мъча, просто ми се пише и искам да загубя малко от това време, а и имам проблем с новата си книга. Ами, тя е интересна, признавам, че има нещо в нея, но не знам дали е достатъчно, за да мога да кажа още сега, че си струва. Нищо от това май няма значение, нали ?
Трябва да тръгвам
Subscribe to:
Posts (Atom)