("Добре дошли в Ренесанса", написала тя в час по литература, когато трябвало да пише литературно интерпретативно съчинение или пък есе за разказа "Напаст божия". Нищо мега екстраординарно (ах, как мразя, когато хората използват тази дума, както и "имагинерно") не се съдържа в тази малка частица информация, но..
Днес валя цяла сутрин, докато слушах забавните преводи на известни песни от английски на български. Днес съм пълна с време, което запълвам не както очаквах, но чувството, че изпитвам отчайваща нужда да направя нещо, ме поддържа.
Каня всеки, който иска да дойде с мен, на пътешествие с машината на времето, която все още не съм изобретила, но вече си представям знойните прашни палестински улици и направо изтръпвам в страхопочитание.
Представям си черните корици, зад които са скрити Нефертити и разни златисти здания, пред чиято собствена Вселена направо треперя.
Имам нужда нещо да ме разтърси и имам нужда да спра да предсказвам или да се оплитам в почти правилни предващания. Леко потраквам с пръсти сякаш очаквам края на света, с който ще се роди облак прах, а от него още по-нова земя, трагична и пропита с еликсири.)
Когато ти се скача, нищо не може да заглуши енергията, кипяща ведно с кръвта.
Дъждовете се ронят върху мокрите ми дънки, косата ми започва да се къдри леко, пътят се изнизва неусетно бързо, докато си мисля за неща, които вече не помня Следобедният сън е дълъг и дълбок, възможностите изглеждат хиляди, на границата на тридесет минути стоят две различни версии на личността ми, променям се с климата и с различните дни в седмицата, страшно много ми се пее, невероятно много ми се рисува, пие ми се вода, слуша ми се музика и ми се иска да изкривявам интонацията си по онзи начин, който знам, че ще размее момичето, което може би е убило кучето си с камъни, когато е била малка.
Но да забравим за това. Толкова дъждовно недъжодвно е и въпреки че денят има вкус на март, е почти официалният край на май, вуйчо има рожден ден, а аз, както винаги когато искам да правя друго нещо, защото така трябва, пиша повече, отколкото е необходимо.
Умирам да прочета нещо кратко и загнездващо се в съзнанието, написано от млад и потенциално велик човек, който бегло или въобще не познавам. Откриват ми се пристанища, които да направят наличието на компютър в стаята ми някак по-обяснимо. Искам да намеря нещо смайващо и оригинално, което само да започне да се принтира, предусетило как изгарям да го имам на бял лист с аромат на прясно мастило, а след това да го защипя в горния ляв ъгъл с телбод.
И като казах телбод, днес раних ръката си на едно телче, имам и друга рана, която нямам идея откъде е, а аз определено не се бия; скоро ще се науча да се облизвам както трябва, може би ще разбера и кой е моят алкохол (но се опасявам, че не същестува такъв.. и все пак дано има поне един); косата ми е станала по-здрава (или съм се заблудила, но тъй като го казах, най-вероятно е да разваля магията).
Все такива неща, грабнати от улиците, хората, усмивките, сенките, раззеленилите се дървета, узрелите череши, ягодите на хоризонта, смеха и смеха, новия ритуал с 20-минутното повтаряне на една и съща песен, увеличена до максимум 2.
Ей такива работи, крайно безсмислено и точно така ми се иска да пиша, защото започна ли в търсене и подреждане, ще отрежа всички възможности за завой. А не трябва, тихо.
Послепис и продължение
Lovage - Sex (I am)
Смисъл, аха. Ще споделя, тъй като гледах блогрола си (блог термини? ужас.), защо всъщност съм си направила труда да добавя и други хора към моето висше хаотично творчество.
Защотооо...*
1. no regrets zwei
този "най-добър блог на републиката" открих съвсем наскоро и съм чела пренебрежимо малко от него, но в ненатрапчивата лаконичност открих много истини и много истини, които сигурно са истини или просто ми се иска да са истини
харесва ми, да
2. блогът на sovichka
мисля, че всеки втори човек, който е прекарал времето си, интересуващ се от блогове и прочие, знае за този блог
за мен е нещо като "Sex and the city" в блог вариант, но малко по-циничен и български
много свобода и разгръщане на една тема, за която болшинството скоро няма да се престраши да говори
не се прекланям пред всичко, написано от авторката, но определено не мога да отрека, че имаше няколко дни, в които виждах размазано, защото четях дребния шрифт от така наречения й живот
3. Мислите на Съчинителя
това момче го знам, защото имаме общо с един конкурс
като казах "момче", имах предвид точно момче
изглежда като моя пълна противоположност в 95% от постовете заради неугасващия, може би донякъде наивен, но наистина дълбок оптимизъм
аз съм за манипулациите, задимени вечери и малко цинизъм понякога, затова може би е хубаво да се сещам, че светът може да се разглежда по абсолютно различен, детински и скиталчески начин
назидание върху себе си и опит да се изкривя + това, че е адски грамотен за разлика от почти цяла 15-годишна България
4. Framespotting - блог за кино.
звучи толкова просто - блог за кино
макар да не си го доказвам напоследък, киното е моята малка страст.
а този блог е хубаво оформен, ревютата хич не са плоски и разбираш какво всъщност искат да ти кажат другите, споделили тази страст
а и са редовни и щедри
5. Някъде... над покривите на града
преди няколко месеца открих едно стихотворение, в което имаше прекрасни сравнения и метафори, адски приказни и морски
по-късно осъзнах, че почти всяко второ, ако не и всяко произведение на авторката е тази приказно-чисто - наистина любов.
6. STREET SOUL
разни снимки от разни места
без претенции, рамки, фотошоп и стъф, истински пречупени през поглед на търсещ човек
7. little blue penguins grooving at night
този блог олицетворява вярата ми в егоцентризма, силата му, детайлите и тяхното значение, спрялата музика и модерния снобизъм донякъде
има хубава информация, разни работи, които могат да ти повлияят, стил, разбира се, както и лични постове - черешката на тортата
8. Владислав "SPQR" Хаджийски » images and wor(L)ds
от тук все още не съм чела много, но ми харесва оформлението, цялата атмосфера на блога, книжността му
думите са някак неразбираемо просто и красиво подбрани, карат ме да се питам защо и аз не мога така..
9. Inspiration Drive
този блог или по-скоро това момиче открих, разглеждайки блог, за който ще пиша по-надолу
изглежда ми уютен и канелен, уж бързо изчерпващ се, но съм сигурна, сигурна, че зад малкото думи се крият хиляди други скрити
убедена съм
топлина и нежност, някак ми допада тишината в него
"And so it is.. just.." :)
10. Love Fever
тук слагам усмивка - :) - защото първия път, когато четох, беше доста отдавна и ставаше дума за "Corpse Bride". после май попаднах случайно отново и се зачетох за по-дълго време. изброителен и себичен, ироничен, забавен, а понякога сериозен
мислех, че имаме нещо общо в тези отношения (както и онова със случайностите), след още четене реших, че може би съм се заблудила и сега си мисля, че вероятно наистина съм се объркала, но блогът е винаги приятно четиво, а в някои случаи изненадва с тонове поетично поднесена истина (дори под формата на проза)
11. Precious Things
Момичето с рока и книгите. Също го знам оттам, откъдето и Момчето, което обича живота. това е блогът на безпаузието, красивите сравнения и извиращите думи, горещата кръв и изведнъж появяващите се заключителни изречения, след които тя вероятно си поема дъх. браво.
12. Foxy
предишния път, когато редактирах тук, не добавих този блог отново, но мисля, че беше грешка
някои от характеристиките му не ми харесват, прекалено лаконично е, а когато аз съм прекалено лаконична, в много случаи просто не мога иначе
но пък прочетох някои хубави неща, кратки и искрени
а и реални
мисля, че стига
13. All That Jazz
това е блог на младото, различно и интелектуално поколение, което понякога изцяло и напълно разбирам, понякога - не
заради едно есе, озаглавено "Когато думите не могат...", открих блога
четях, после спрях, сега пак чета
мисля, че стойността му се крие в красотата на отделно построениете изречения
и малката надежда, която вдъхват
14. Amelia Еkhart
всичко, което съм чела, е много в адски малко
и тук съм сигурна, че зад изброимите буквички се крият цели стени от премълчани изречения
+ музика, изкуство
15. Peaches & Cream
1. оформлението
2. изпипани детайли
3. някаква привидна последователност
4. много цветове
5. богатсво и препратки
като съдържание е един донякъде интересен дневник и като изключим някои грешки (съжалявам, дребнава съм), ми е много приятно да чета и разглеждам, когато имам време да чета и разглеждам
симпатично и уютно е, а и съм чела някои много добри идейни неща
16. Живота такъв, какъвто е...
истината е, че добавих този блог при другите заради 2-3 поста, в които ставаше дума за разни работи, които ме вълнуват, и всичко беше така правилно и просто синтезирано
така се получи
17. текстови съобщения
красотата в малките неща, обаждания в 3 през нощта, необикновени отговори на обикновени въпроси
като да се криеш в банята с цигара и да плачеш :)
18. LFTP: voices in dark rooms
това го търся навсякъде. всепоглъщащ стил, който те грабва за поне половин час след няколко поста модернистична гавра и преклонение пред какво ли не
... а и ми няпомня на някого
дъ стайл! :>
19. The Same Old Song
"думите са някак неразбираемо просто и красиво подбрани, карат ме да се питам защо и аз не мога така.."
ей така, просто така, понякога трябва да спреш и да четеш, без да мислиш
20. PLANET TELEX
looks like an insecure teenager but who knows
имаше 2-3 много добри поста, в които думите наплaстяваха мрачни картини, на които съм фенка
горчива истина и така нататък приятни попадения
21. Solitude
Истински поетичната страна на "Love fever", за която впрочем трябва да поискам покана, защото има наистина, ама наистина прекрасни творби
22. Words Around You
един от първите блогове, на които някога съм посвещавала времето си, дори преди години
исках да й благодаря, чела съм прекрасна поезия и други мъдрости
а в нейното лично творчество се чете онова, което знаеш, но не успяваш да синтезираш и да кажеш
23. thεBluεSilvεr
Love lover или нещо такова?
Четох няколко поста и явно нещо ме е грабнало
Разбирам и искам да продължа.
--------------------------------------------------------------------------------------------------------
Има и други мнооого интересни и талантливи хора, на които съм хвърляла око, но няма кога, а и засега тези са ми много достатъчни.
Ако се чудиш към какво си ориентиран, анализирай блоговете, които четеш.
Хм :)
Малко егоистично, но адски се радвам, че оценявам изкуството ви, а и е просто невъзможно да не сте ми повлияли :>
П.С. "нещо" и другите й форми - tricky words
* подредени по последна публикация
5/30/2009
5/28/2009
Roads
Плаче ми се върху пресни маслени бои, умело сплели се в образа на Йерусалим.
Една преддъждовна, хладна тъга ме обзема за пореден път, от най-необяснимите, с които или избирам да не се боря, или безславно капитулирам в жалките си опити да я покоря.
Само като слушам звуците от антиреалността, мислейки си как водата създава илюзия за вътрешно прочистване, някак се чувствам малко по-лека, по-ефирна, по-изпразнена от световния боклук и от всичко останало.
- Какво мразите например, госпожице? - запита пълният, но иначе крайно мнителен човечец.
- Какво мразя ли? Ами, хм... Мразя газирано - решително отговори младата дама.
- Интересно, интересно - избоботи дебелият, нисък мъж, играейки с мустака си в опит да покаже колко интригуващ е фактът. - Но все пак не мразите ли нещо друго, по-съществено?
- По-съществено? - учудено попита Юлия. - Какво несъществено има в това да мразя газирано?
- Е, Вие сте млада, красива и интелигентна. Би трябвало да ме разбирате..
- Да, всъщност Ви разбирам. Мразя да ме лъжат - този път уверена, че правилно е изпълнина задачата си, отсече тя.
- Ох - разочаровано възкликна плешивият господин. - Очаквах истински и вълнуващ отговор.
- Аз наистина мразя да ме лъжат! Не отговарям заучено! - разпалено отвърна Юлия.
- Не, госпожице - укори я наглецът. - Не мразите да Ви лъжат. Ако любимият Ви Ви излъже, че Ви обича, но не разберете, че лъже, Вие никога няма да имате нещо против. Прав ли съм?
Юлия замълча.
Навън беше хладно и мрачно. Игривият, предвещаващ влага вятър си играеше с пролетните листа, покриващи вече узряващи плодове. Изписваше из въздуха невидими спирали от ненадейно възкръснали спомени и тонове смесени чувства, неподлежащи на дефиниция. Или ако съществуше такава, то тя щеше да ги убие завинаги.
Все още обичам "Roads" на Portishead, въпрееки че открих и втори начин, по който страшно ми влияе. Но първият, онзи сиво-бетонен привкус, който понякога носи, ми е малко по-скъп и така обичам да го чувствам в хлада преди пролетен дъжд.
И преди отново да се впусна в надежди за един чист свят, изсмукан от огромна прахосмукачка, изчистен с гигантска коламаска от подкожните си гнусотии, изкъпан и сложен да спи, за да се събуди нов в новия ден, аз ще се оставя на нечистотията и тихите отчайващи стонове на онези пътища..
Безкрайно тъжна съм, не знам защо, не се оплаквам, знам, че е моментно и че, искам или не, ще трябва да изкореня от себе си старите носталгии през почти цялата част от времето.
Липсват ми думи, които не съм искала да чуя в определени моменти заради недостиг на смелост и прозорливост, а сега бх дала какво ли не, за да изменя и изкривя хората по начин, който би ги накарал отново да са такива, каквито аз някога може би съм ги изпуснала.
Малко съжалявам, че не можах отстрани да изпратя поглед, изпълнен със сълзи на сбогуване, а трябваше "професионално" да се отделя от тъгата и да забравя, че още хора си отиват. Разбира се, всичко е много по-различно от предишните сбогувания, но все пак не трябва да забравям, че макар времето да лети, настоящето е вечно до смъртта.
Слушам "Sing for Absolution" и си мисля за метематиката в Южна Америка, странните сънища, които обожавам да прожектирам или пък може би режисирам, жадувам нощната атмосфера и тъмното небе, незасенчвано от грозотата на уличното осветление. Мечтая си за тишината и "Sing of Absolution" в тази прекрасна тъмнина. Обичам майските, юнските, юлските нощи.. Обичам летните безсъници, но много искам тазгодишните да бъдат различни и да следват малко по-различни дни.
Страшно много искам да променям и да създавам. Плаче ми се в тази безбрежна нощна светлина и страшно много искам винаги да успявам да записвам думите си в оригинал, когато се родят от напрежение или като прост опит за бягство от момента.
Така ми се иска благоразумието да ме съпътства, но ми се иска и да загърбя дневното мечтателство. Иска ми се да възвърна усещанията си в най-живописните моменти, да върна описанията, които така гладко и неспирно си диктувам наум и дори след това да ми се сторят не особено интригуващи, да успея да им вдъхна живот, истински и неизпросен.
Иска ми се да разкажа за всичко онова, за което някога съм изпитвала нужда да говоря, да споделя за малките детайли, които са неудачни да вмъкнеш в ежедневен разговор, но книгите са създадени точно за това - да бъдат тяхно убежище.
Иска ми се да не подслонявам всичките си идеи в едно изречение и търпеливо да откривам най-добрите похвати, с които да разтърся някого някога.
Иска ми се да правя малките неща както трябва, защото те са ключът към краткото удовлетворение, което вероятно повишава нивото на щастливите хормони и ентусиазма и допринася за правилното изпълнение на Големите задачи.
Иска ми се да се науча да предвиждам още повече хорските ходове, въпреки че това е ужасният признак на вечното озъртане и заплетените игри на разбралите.
Мечтая да се освободя от всички предразсъдъци и зависимости, да порасна, но и никога да не стана възрастна. Не искам, не, наистина не искам някоя сутрин да се събудя и да имам официално мнение по всички "важни" въпроси просто защото е дошло времето, в което е удачно и се очаква да имам някакво комепетентно такова. Не желая да вярвам на някого само защото е с десет години по-голям от мен и това автоматично означава, че вижда през материя и действия по-добре, отколкото аз бих могла.
И ето, явно пораствам, но избирам гледната ми точка да не се крепи на средното. Избирам да не отговарям на "Как си?" с "Горе-долу." Да не спра да се интересувам от глупостите си, да не забравя страстите си, да не загърбя магията, която откривам на най-странни места. Но не мога да обещая нищо. Не трябва. И съм забелязала, че използвам много думи, които започват с "не" или пък "без". Та..
Иска ми се да се променя, за да усетя всичко онова, което още не съм, но знам, че това желание крие много рискове, страхове и възможни депресии.
Минаха около шест месеца, а ми изглеждат като шест седмици. Май все оше не е свършил - повтавям си го от няколко дни и сигурно няма да спра, докато не стане тридесет и първи. Такава съм си, понякога страшно съжалявам за пропиляното време, а в други мигове просто се губя и не съм способна да съжалявам за каквото и да било.
Най-вече исках да кажа, че ми е мъчно. Има една улица, обградена с блокове от едната страна, от другата с ниска сграда, заградена с ограда от черни, кухи решетки. Зад нея е огромното бетоненосиво НПК, което крие своите скривалища за онези, които някога е трябвало да се крият.
И винаги когато минавам оттам си мисля и си представям. Сякаш някой ми пее, шептейки на ухо, "Roads", а аз едва сдържам сълзите си по някаква изгубена историческа атмосфера, за която дори не мога да съм убедена съществувала ли е, или не.
Те стоят там и се смеят. Празното пространство между фасове, празни бирени шишета и графити по стените, плътната димна завеса, скриваща блуждаещите им, безсмислено, но иначе нереално щастливи погледи. Някакво безконечно блаженство в нищото, във вечното никъде, където времето спира за часове. И не че се случва нещо необичайно, просто това е онази разбиваща оковите на закони и смешни норми атмосфера, която е нещо абсолютно нормално, но в един малък и така съкровен миг ми изглежда като най-голямата революция на човечеството, извършена през погледните няколко десетилетия.
Но времето лети, не спира да лети, а опиташ ли се да го спреш, то препуска още по-диво и необуздано. Така че и това отмина, отминаха автографите, надраскани набързо върху нечий гръб, и другите, почти красиви, но изгубени; отмина детското подражание, пропито с невинно и леко дразнещо другите възхищение.
Отмина плоското, но всъщност дълбоко за крехкия период усещане "Аз съм различен". Отмина онази любов към псевдодругата музика и глупавите обяснения с неразбирането от околните. Въпреки това, ако си пусна ММ по средата на нощта (22:22 - желание.. и Muse - "Unintended"), съм почти сигурна, че ще се потопя в спомените си от Шекспир и романтичната ми тъга по нищо и никого. Романтизмът, който не спира да ме преследва, макар че се научих на реализъм до някаква степен.
Тази нощ искам историята - истинска - непозната и наплъстена с тонове мистична атмосфера, недостижима, безплътна, витаеща, въвличаща, всепоглъщаша, омайваща, недействителна; искам и тъмната зведна вселена, искам да чувам гласовете ви и вие моя.
Искам, безкрайно много искам, и знам, че ако имаш нужда от нещо, трябва да имаш смелостта да го пожелаеш.
Една преддъждовна, хладна тъга ме обзема за пореден път, от най-необяснимите, с които или избирам да не се боря, или безславно капитулирам в жалките си опити да я покоря.
Само като слушам звуците от антиреалността, мислейки си как водата създава илюзия за вътрешно прочистване, някак се чувствам малко по-лека, по-ефирна, по-изпразнена от световния боклук и от всичко останало.
- Какво мразите например, госпожице? - запита пълният, но иначе крайно мнителен човечец.
- Какво мразя ли? Ами, хм... Мразя газирано - решително отговори младата дама.
- Интересно, интересно - избоботи дебелият, нисък мъж, играейки с мустака си в опит да покаже колко интригуващ е фактът. - Но все пак не мразите ли нещо друго, по-съществено?
- По-съществено? - учудено попита Юлия. - Какво несъществено има в това да мразя газирано?
- Е, Вие сте млада, красива и интелигентна. Би трябвало да ме разбирате..
- Да, всъщност Ви разбирам. Мразя да ме лъжат - този път уверена, че правилно е изпълнина задачата си, отсече тя.
- Ох - разочаровано възкликна плешивият господин. - Очаквах истински и вълнуващ отговор.
- Аз наистина мразя да ме лъжат! Не отговарям заучено! - разпалено отвърна Юлия.
- Не, госпожице - укори я наглецът. - Не мразите да Ви лъжат. Ако любимият Ви Ви излъже, че Ви обича, но не разберете, че лъже, Вие никога няма да имате нещо против. Прав ли съм?
Юлия замълча.
Навън беше хладно и мрачно. Игривият, предвещаващ влага вятър си играеше с пролетните листа, покриващи вече узряващи плодове. Изписваше из въздуха невидими спирали от ненадейно възкръснали спомени и тонове смесени чувства, неподлежащи на дефиниция. Или ако съществуше такава, то тя щеше да ги убие завинаги.
Все още обичам "Roads" на Portishead, въпрееки че открих и втори начин, по който страшно ми влияе. Но първият, онзи сиво-бетонен привкус, който понякога носи, ми е малко по-скъп и така обичам да го чувствам в хлада преди пролетен дъжд.
И преди отново да се впусна в надежди за един чист свят, изсмукан от огромна прахосмукачка, изчистен с гигантска коламаска от подкожните си гнусотии, изкъпан и сложен да спи, за да се събуди нов в новия ден, аз ще се оставя на нечистотията и тихите отчайващи стонове на онези пътища..
Безкрайно тъжна съм, не знам защо, не се оплаквам, знам, че е моментно и че, искам или не, ще трябва да изкореня от себе си старите носталгии през почти цялата част от времето.
Липсват ми думи, които не съм искала да чуя в определени моменти заради недостиг на смелост и прозорливост, а сега бх дала какво ли не, за да изменя и изкривя хората по начин, който би ги накарал отново да са такива, каквито аз някога може би съм ги изпуснала.
Малко съжалявам, че не можах отстрани да изпратя поглед, изпълнен със сълзи на сбогуване, а трябваше "професионално" да се отделя от тъгата и да забравя, че още хора си отиват. Разбира се, всичко е много по-различно от предишните сбогувания, но все пак не трябва да забравям, че макар времето да лети, настоящето е вечно до смъртта.
Слушам "Sing for Absolution" и си мисля за метематиката в Южна Америка, странните сънища, които обожавам да прожектирам или пък може би режисирам, жадувам нощната атмосфера и тъмното небе, незасенчвано от грозотата на уличното осветление. Мечтая си за тишината и "Sing of Absolution" в тази прекрасна тъмнина. Обичам майските, юнските, юлските нощи.. Обичам летните безсъници, но много искам тазгодишните да бъдат различни и да следват малко по-различни дни.
Страшно много искам да променям и да създавам. Плаче ми се в тази безбрежна нощна светлина и страшно много искам винаги да успявам да записвам думите си в оригинал, когато се родят от напрежение или като прост опит за бягство от момента.
Така ми се иска благоразумието да ме съпътства, но ми се иска и да загърбя дневното мечтателство. Иска ми се да възвърна усещанията си в най-живописните моменти, да върна описанията, които така гладко и неспирно си диктувам наум и дори след това да ми се сторят не особено интригуващи, да успея да им вдъхна живот, истински и неизпросен.
Иска ми се да разкажа за всичко онова, за което някога съм изпитвала нужда да говоря, да споделя за малките детайли, които са неудачни да вмъкнеш в ежедневен разговор, но книгите са създадени точно за това - да бъдат тяхно убежище.
Иска ми се да не подслонявам всичките си идеи в едно изречение и търпеливо да откривам най-добрите похвати, с които да разтърся някого някога.
Иска ми се да правя малките неща както трябва, защото те са ключът към краткото удовлетворение, което вероятно повишава нивото на щастливите хормони и ентусиазма и допринася за правилното изпълнение на Големите задачи.
Иска ми се да се науча да предвиждам още повече хорските ходове, въпреки че това е ужасният признак на вечното озъртане и заплетените игри на разбралите.
Мечтая да се освободя от всички предразсъдъци и зависимости, да порасна, но и никога да не стана възрастна. Не искам, не, наистина не искам някоя сутрин да се събудя и да имам официално мнение по всички "важни" въпроси просто защото е дошло времето, в което е удачно и се очаква да имам някакво комепетентно такова. Не желая да вярвам на някого само защото е с десет години по-голям от мен и това автоматично означава, че вижда през материя и действия по-добре, отколкото аз бих могла.
И ето, явно пораствам, но избирам гледната ми точка да не се крепи на средното. Избирам да не отговарям на "Как си?" с "Горе-долу." Да не спра да се интересувам от глупостите си, да не забравя страстите си, да не загърбя магията, която откривам на най-странни места. Но не мога да обещая нищо. Не трябва. И съм забелязала, че използвам много думи, които започват с "не" или пък "без". Та..
Иска ми се да се променя, за да усетя всичко онова, което още не съм, но знам, че това желание крие много рискове, страхове и възможни депресии.
Минаха около шест месеца, а ми изглеждат като шест седмици. Май все оше не е свършил - повтавям си го от няколко дни и сигурно няма да спра, докато не стане тридесет и първи. Такава съм си, понякога страшно съжалявам за пропиляното време, а в други мигове просто се губя и не съм способна да съжалявам за каквото и да било.
Най-вече исках да кажа, че ми е мъчно. Има една улица, обградена с блокове от едната страна, от другата с ниска сграда, заградена с ограда от черни, кухи решетки. Зад нея е огромното бетоненосиво НПК, което крие своите скривалища за онези, които някога е трябвало да се крият.
И винаги когато минавам оттам си мисля и си представям. Сякаш някой ми пее, шептейки на ухо, "Roads", а аз едва сдържам сълзите си по някаква изгубена историческа атмосфера, за която дори не мога да съм убедена съществувала ли е, или не.
Те стоят там и се смеят. Празното пространство между фасове, празни бирени шишета и графити по стените, плътната димна завеса, скриваща блуждаещите им, безсмислено, но иначе нереално щастливи погледи. Някакво безконечно блаженство в нищото, във вечното никъде, където времето спира за часове. И не че се случва нещо необичайно, просто това е онази разбиваща оковите на закони и смешни норми атмосфера, която е нещо абсолютно нормално, но в един малък и така съкровен миг ми изглежда като най-голямата революция на човечеството, извършена през погледните няколко десетилетия.
Но времето лети, не спира да лети, а опиташ ли се да го спреш, то препуска още по-диво и необуздано. Така че и това отмина, отминаха автографите, надраскани набързо върху нечий гръб, и другите, почти красиви, но изгубени; отмина детското подражание, пропито с невинно и леко дразнещо другите възхищение.
Отмина плоското, но всъщност дълбоко за крехкия период усещане "Аз съм различен". Отмина онази любов към псевдодругата музика и глупавите обяснения с неразбирането от околните. Въпреки това, ако си пусна ММ по средата на нощта (22:22 - желание.. и Muse - "Unintended"), съм почти сигурна, че ще се потопя в спомените си от Шекспир и романтичната ми тъга по нищо и никого. Романтизмът, който не спира да ме преследва, макар че се научих на реализъм до някаква степен.
Тази нощ искам историята - истинска - непозната и наплъстена с тонове мистична атмосфера, недостижима, безплътна, витаеща, въвличаща, всепоглъщаша, омайваща, недействителна; искам и тъмната зведна вселена, искам да чувам гласовете ви и вие моя.
Искам, безкрайно много искам, и знам, че ако имаш нужда от нещо, трябва да имаш смелостта да го пожелаеш.
5/26/2009
I can love but I need his heart
Днес клепачите са натежали от самото ми събуждане и жадувам за легло повече от всичко. Днес е ден като много други, но всъщност и ден за размисъл. Всеки дене ден за размисъл, а аз откривам, че се страхувам. Страхувам се, че винаги се опитвам да завърша изреченията и се движа към точка. Откривам, че не е задължително да показваш колко много обичаш нещо, за да го обичаш наистина, макар че с времето се учиш да продолееш спънките, които ти пречат да излееш емоцията си.
Откривам и колко трудно е да си повярвам, защото във всеки момент мислите ми се променят, атмосферите са на смени, а въпросите кипят и изкипяват.
Днес е много обикновен ден, който след малко официално ще се превърне в нощ, през която клепачите ми ще са тежко спуснати над събраната умора.
Открих и, че много се пише за желанията, вътрешните страсти и борби, но малко се отделя на частта с действието, което преодолява всичко, а после води до нови желания.
Някои неща не са такива, каквито изглеждат, но други изглеждат точно като това, което всъщност представляват.
Все пак не е лошо да се усмихваш понякога.
Ако продължа да не спирам с 1 л., ед.ч., може би няма да мръдна и милиметър напред. Вероятно съм от хората, които започват да пишат с въвеждащо изречение, а заключението им звучи по същия начин.
Може би търся драматичното и трогващото в клишето, но вчера осъзнах, че ако бях сценаристка на "Приятели", щях да се замисля дали да събера Рос и Рейчъл накрая. От другата страна съм напълно убедена, че това е Краят и не трябва да има друг. Но в моите пиеси може би е поникнала реалност. И може би ако имаш талант, тази реалност става новата фикция и утопия в очите на зрителите.
Съвсем не се радвам, че продължавам да измъквам оттук-оттам осенили ме някога мисли, но няма как да променя каквото и да било, свързано с думите си в момента.
Изпепляващо те отвътре, каращо те да безсилно и засрамено да трепетиш чувство е онова на недостиг. Онова чувство, когато усещаш колко много, много, наистина МНОГО може да направиш, да откриеш, да опознаеш, да обикнеш, но не правиш нищо. Противоположността представлява осъзнаването, че трябва да започнеш с поне едно-еднинствено нещо от всички възможно, но това означава, че отдадеш ли му се, обръщаш гръб на целия свят.
Явно константите си остават константи и ако преди щях да бъда готова да кажа "Защо да не можеш да се впуснеш в много неща едновременно!? Можеш!", то сега по-скоро ще се усмихна съгласяващо се, защото знам, че някои неща не се променят.
Дали когато обаче си признаеш и разбереш истината, това ти помага по някакъв начин?
Не, въпреки всичко аз не искам да съм такава. Не мога винаги да си казвам "Може би съм грешала".
И няма да се откажа :)
Откривам и колко трудно е да си повярвам, защото във всеки момент мислите ми се променят, атмосферите са на смени, а въпросите кипят и изкипяват.
Днес е много обикновен ден, който след малко официално ще се превърне в нощ, през която клепачите ми ще са тежко спуснати над събраната умора.
Открих и, че много се пише за желанията, вътрешните страсти и борби, но малко се отделя на частта с действието, което преодолява всичко, а после води до нови желания.
Някои неща не са такива, каквито изглеждат, но други изглеждат точно като това, което всъщност представляват.
Все пак не е лошо да се усмихваш понякога.
Ако продължа да не спирам с 1 л., ед.ч., може би няма да мръдна и милиметър напред. Вероятно съм от хората, които започват да пишат с въвеждащо изречение, а заключението им звучи по същия начин.
Може би търся драматичното и трогващото в клишето, но вчера осъзнах, че ако бях сценаристка на "Приятели", щях да се замисля дали да събера Рос и Рейчъл накрая. От другата страна съм напълно убедена, че това е Краят и не трябва да има друг. Но в моите пиеси може би е поникнала реалност. И може би ако имаш талант, тази реалност става новата фикция и утопия в очите на зрителите.
Съвсем не се радвам, че продължавам да измъквам оттук-оттам осенили ме някога мисли, но няма как да променя каквото и да било, свързано с думите си в момента.
Изпепляващо те отвътре, каращо те да безсилно и засрамено да трепетиш чувство е онова на недостиг. Онова чувство, когато усещаш колко много, много, наистина МНОГО може да направиш, да откриеш, да опознаеш, да обикнеш, но не правиш нищо. Противоположността представлява осъзнаването, че трябва да започнеш с поне едно-еднинствено нещо от всички възможно, но това означава, че отдадеш ли му се, обръщаш гръб на целия свят.
Явно константите си остават константи и ако преди щях да бъда готова да кажа "Защо да не можеш да се впуснеш в много неща едновременно!? Можеш!", то сега по-скоро ще се усмихна съгласяващо се, защото знам, че някои неща не се променят.
Дали когато обаче си признаеш и разбереш истината, това ти помага по някакъв начин?
Не, въпреки всичко аз не искам да съм такава. Не мога винаги да си казвам "Може би съм грешала".
И няма да се откажа :)
5/25/2009
Uno
Слагам таговете без дори да съм започнала. И сега разбирам - всички тагове се припокриват и объркват така или иначе объркания ми малък свят.
Щеше да е прекрасно, ако можех да опиша битието си с думата "хаос", но за жалост аз го подреждам и заливам с прогнилите води на правилното, удачното, подходящото.
Иде ми да гравирам името им върху ръката си, а след това да запълня кървящата рана със сол. Така ще чувствам, че поне част от себе си влагам изцяло в нещо, давам цялата си болка, всичките си писъци и страсти, любови и отрицания, трепети, въздишки и безсъници.
Всичко.
Имам чувството, че се разкъсвам на хиляди малки парченца, а гласът му пробожда сърцето ми с иглата на раздора. Разпадам се на частици блажено, утопично безсилие, а гласът ми отеква в непробиваемите стени на вечната, безкрайна тишина. Аз съм тук и там, и навсякъде, а музиката ме оставя толкова безмълвна, бездиханна, нищожна. Нямам нищо и никога не съм искала повече. Въобще не ме интересуват тънките мембрани на тъпанчето ми, не ме интересуват крехките устои на морала им, не ме интересува следобедният сън на съседите ми. Всичко това е точно толкова преходно, колкото и въпросите, които ме отнасят, а след това нещо различно мощно ме приземява на земята, където забравям, че отговрите все още не са известни.
Разбирате ли ме?
Не откривам смисъла.
Дали за някого е трудно да разбере колко свирепа, всепоглъщаща и велика може да е музиката? Дали някой се затруднява, дали въобще усеща тези огромни приливи чиста любов, филтрирана през манипулативните способности на онези, които са избрали да съжаляват?
Дали?
По същия този начин, по който може би усещам цялата тази благодат, аз не мога да открия смисъла в другото.
Не мога да спра с възвишените определения, не мога да спра да се опитам да лепя етикети на най-най-най-любимите си мънички частички живот.
Наистина най-хубавите песни са онези, които започваш да харесваш след 4-то-5-то слушане, а след това не можеш да изоставиш за нищо на света. И наистина е адски важно да си в настроение, когато попаднеш на филм с главно Ф.
Пауза. Поемане на дъх. Queen.
Все едно. По-произволни изказвания рядко срещам.
SOMEBODY, SOMEBODY!
Може би се променям? Може би се връщам назад? Може би съм просто бездарна? Може би съм щастлива? Може би го предусещам? Може би нещо друго?
SOMEBODY, SOMEBODY
Не мога да лъжа, не мога да вържа и две дълги изречения, вика ми се, пее ми се, крещи ми се, направо умирам. Човек се ражда, когато умира.
Представи си, че ти липсвам.
Представи си, че ми липсваш.
Представи си, че знам какво искам. Поне веднъж. Не смятам, че съм способна да се оправя в този момент с въпросите си - толкова много; с желанията си - толкова противоречиви; със силите си - с толкова огромна амплитуда.
Аз съм хаос под прикритие.
Заслужава ли си да бъда лицемерна към себе си...?
You could have been number one.
Щеше да е прекрасно, ако можех да опиша битието си с думата "хаос", но за жалост аз го подреждам и заливам с прогнилите води на правилното, удачното, подходящото.
Иде ми да гравирам името им върху ръката си, а след това да запълня кървящата рана със сол. Така ще чувствам, че поне част от себе си влагам изцяло в нещо, давам цялата си болка, всичките си писъци и страсти, любови и отрицания, трепети, въздишки и безсъници.
Всичко.
Имам чувството, че се разкъсвам на хиляди малки парченца, а гласът му пробожда сърцето ми с иглата на раздора. Разпадам се на частици блажено, утопично безсилие, а гласът ми отеква в непробиваемите стени на вечната, безкрайна тишина. Аз съм тук и там, и навсякъде, а музиката ме оставя толкова безмълвна, бездиханна, нищожна. Нямам нищо и никога не съм искала повече. Въобще не ме интересуват тънките мембрани на тъпанчето ми, не ме интересуват крехките устои на морала им, не ме интересува следобедният сън на съседите ми. Всичко това е точно толкова преходно, колкото и въпросите, които ме отнасят, а след това нещо различно мощно ме приземява на земята, където забравям, че отговрите все още не са известни.
Разбирате ли ме?
Не откривам смисъла.
Дали за някого е трудно да разбере колко свирепа, всепоглъщаща и велика може да е музиката? Дали някой се затруднява, дали въобще усеща тези огромни приливи чиста любов, филтрирана през манипулативните способности на онези, които са избрали да съжаляват?
Дали?
По същия този начин, по който може би усещам цялата тази благодат, аз не мога да открия смисъла в другото.
Не мога да спра с възвишените определения, не мога да спра да се опитам да лепя етикети на най-най-най-любимите си мънички частички живот.
Наистина най-хубавите песни са онези, които започваш да харесваш след 4-то-5-то слушане, а след това не можеш да изоставиш за нищо на света. И наистина е адски важно да си в настроение, когато попаднеш на филм с главно Ф.
Пауза. Поемане на дъх. Queen.
Все едно. По-произволни изказвания рядко срещам.
SOMEBODY, SOMEBODY!
Може би се променям? Може би се връщам назад? Може би съм просто бездарна? Може би съм щастлива? Може би го предусещам? Може би нещо друго?
SOMEBODY, SOMEBODY
Не мога да лъжа, не мога да вържа и две дълги изречения, вика ми се, пее ми се, крещи ми се, направо умирам. Човек се ражда, когато умира.
Представи си, че ти липсвам.
Представи си, че ми липсваш.
Представи си, че знам какво искам. Поне веднъж. Не смятам, че съм способна да се оправя в този момент с въпросите си - толкова много; с желанията си - толкова противоречиви; със силите си - с толкова огромна амплитуда.
Аз съм хаос под прикритие.
Заслужава ли си да бъда лицемерна към себе си...?
You could have been number one.
5/19/2009
Adore, Adore
Една мимолетна усмивка се изписа на лицето ми.*
От колко време не ми се беше случвало да пожелая да напиша нещо и да го направя. Винаги се разкъсвам между две алтернативи и в последно време по-тихата почти винаги взема надмощие. Сега обаче имам нужда да кажа, просто да кажа нещо. Без значение колко кратко и маловажно би било, без значение как и в колко часа.
Помня.
Sing to me of the man, Muse
The man of twists and turns
driven time and again off course
Прекрасно. Защо го обичам толкова? Защо.
Nothing is left of me each time I see her
"Jude, I'm scared."
Because there are too many of us.
Love me, love me, love me, say you do.
Не забелязах ли какво се случва, докато се оказах въвлечена във всичко? Или пък разделите са мънички пиеси.
Все едно. Сигурно ще ми липсва по някакъв начин.
How wrong can you be?
Sing to me of the man, Muse
the man of twists and turns
driven time and again off course
She'd like to be read to.
I'd rather listen to you.
Sing to me of the man, Muse
the man of twists and turns
and again off course
...
Nothing is left of me
each time I see her
I don't know which woman you mean.
No, NO!
It doesn't matter what I think. It doesn't matter what I feel.
Нищо, не.
How wrong can you be?
Сякаш пееш с тях, но това не е песен.
Пожелавам си късмет.
*Мария. Предполагам, благодаря.
Controling my feelings for too long
За секунда, само за секунда, ако спреш, няма да ти коства нищо.
Но не, аз не мога да спра, нямам време за спиране, разбираш ли, времето лети!
Да, понякога, разбирам те, но.. Трябва да спреш, да се огледаш, да обобщиш..
Да обобщя? В живота няма обобщения. Обобщенията са заблуди.
Някаква тъпа болка се спусна в дясната ми майски оголена ръка, но Мюз ме спасяват. Да, миналата година, май, тогава слушах Muse пак така донякъде усилено. И какво се оказва? Че всичко се повтаря. Историята се повтаря, хората се повтарят? Какво правим тогава? Мария казва, че хората не се повтарят. Никога. Иска ми се да й вярвам. Иска ми се да вярвам, че историята не се повтаря. Какво правим сега? Нищо. Нищичко. Внимавай какво си пожелаваш.
Muse.
Продължава да ме боли, забива тъпите си шипове и периодично спира физическия ми дъх, за да изгубя думите, тръгнали по алеята на вечерта.
Часът е 21:26, нямам причина да си намисля желание, нямам причина и да не си измисля.
Чудя се къде и какво съм правила, та не съм успяла да забележа един поглъщаш от първо слушане албум? Усещам, че трябва да се влюбя в "Quills", както и в някаква музика. Жалкото е, че не се чувствам готова да усещам съвсем други неща в този момент.
Надписът "Fuck me, I'm Famous" е готов, тръпките от увеличения звук и мелодиите, разливащи се по тоналности във вените, ме очакват утре. Притеснението и непритеснението. Всичко, да.. Не, почти всичко. Крехките стъбълца на детелината са се наклонили като зелени и изнемощели арки, но аз знам, че тя все още е жива. Ако нещо се случи с красивия ми, затворен в саксия късмет, то ще обвинявам само себе си. И ще бъда права.
Доларите с нечий лик са забавни, задружното пеене на микрофон или пък без микрофон също е. Стиловете не важат, а Глория има една прекрасна песен.
Получих носталгично съобщение на носталгично място. Остават ми въпроси. Утре е добър ден за начало. Дали някой ден ще се сетя за "Ееее, той се опря" и дали ще се разплача, ако го направя?
Дали ще се сетя за любимата ми панда, за цялата суматоха и всички дървета, които убихме заради тонове несериозност?
Нещо между носталгия и надежда. Нещо между оптимизъм и жално ровене с изсъхнала пръчка в сухата пръст. Нещо като аромат след пролетен дъжд и заветния поглед към всичко и всички, изпълняван с простите думи "Бягам от света, но не знам къде да се скрия. Бягам от себе си, но път не мога да открия". Убедих се, че няма смисъл да си поставяш летви на хоризонта, те винаги са там - и минеш ли една, появява се друга. Не си обещавайте. Бъдете винаги готови.
Смятах, че думите ми принадлежат, смятах, че светлосенките ми принадлежат, смятах, че сценариите и режисурата ми принадлежат. Сега се чувствам никаква. Не принадлежа на нищо такова. Но съм там, във въртележката. Струва ми се безкрайно нелогично да затворя тази ту весела, ту обсипана с бурни и притихнали, а понякога дори скучновати емоции страница и да обърна нова, където ме очаква едно толкова, толкова мое НеАз.
Обичам и Muse, и "Muscle Museum", и приятелите си, и класа си, и драмите обичах. Сега вече знам, че утре е утре, други ден е други ден. Не че се готвя за нещо, не че няма да срещна някого толкова скоро и не че не се питам за това, простооо...
Изглежда безкрайно нелогично всичко да се повтори и да продължи да се повтаря. Изглежда ми безкрайно нелогично да не искам да променя тази история. В тишината, в която ту съжалявам, ту си припомням основателните причини, заради които разпънах палатката на войнственото мълчание, стоя и чакам, чакам. Не чакам седнала, затворена някъде. Чакам нявсякъде, докато се мъча да не изоставам. Става ли? Не знам. Страхливка съм. Но днес няма да бъда. Свободен е онзи, който има избор. Едни си тръгват, други се връщат. Но не, не мога да си представя някой да остане толкова дълго. Понякога трябва да тръгнеш. Да кажеш "Сбогом". Въпреки че винаги ще се надяваш да е само "Довиждане".
Но не, аз не мога да спра, нямам време за спиране, разбираш ли, времето лети!
Да, понякога, разбирам те, но.. Трябва да спреш, да се огледаш, да обобщиш..
Да обобщя? В живота няма обобщения. Обобщенията са заблуди.
Някаква тъпа болка се спусна в дясната ми майски оголена ръка, но Мюз ме спасяват. Да, миналата година, май, тогава слушах Muse пак така донякъде усилено. И какво се оказва? Че всичко се повтаря. Историята се повтаря, хората се повтарят? Какво правим тогава? Мария казва, че хората не се повтарят. Никога. Иска ми се да й вярвам. Иска ми се да вярвам, че историята не се повтаря. Какво правим сега? Нищо. Нищичко. Внимавай какво си пожелаваш.
Muse.
Продължава да ме боли, забива тъпите си шипове и периодично спира физическия ми дъх, за да изгубя думите, тръгнали по алеята на вечерта.
Часът е 21:26, нямам причина да си намисля желание, нямам причина и да не си измисля.
Чудя се къде и какво съм правила, та не съм успяла да забележа един поглъщаш от първо слушане албум? Усещам, че трябва да се влюбя в "Quills", както и в някаква музика. Жалкото е, че не се чувствам готова да усещам съвсем други неща в този момент.
Надписът "Fuck me, I'm Famous" е готов, тръпките от увеличения звук и мелодиите, разливащи се по тоналности във вените, ме очакват утре. Притеснението и непритеснението. Всичко, да.. Не, почти всичко. Крехките стъбълца на детелината са се наклонили като зелени и изнемощели арки, но аз знам, че тя все още е жива. Ако нещо се случи с красивия ми, затворен в саксия късмет, то ще обвинявам само себе си. И ще бъда права.
Доларите с нечий лик са забавни, задружното пеене на микрофон или пък без микрофон също е. Стиловете не важат, а Глория има една прекрасна песен.
Получих носталгично съобщение на носталгично място. Остават ми въпроси. Утре е добър ден за начало. Дали някой ден ще се сетя за "Ееее, той се опря" и дали ще се разплача, ако го направя?
Дали ще се сетя за любимата ми панда, за цялата суматоха и всички дървета, които убихме заради тонове несериозност?
Нещо между носталгия и надежда. Нещо между оптимизъм и жално ровене с изсъхнала пръчка в сухата пръст. Нещо като аромат след пролетен дъжд и заветния поглед към всичко и всички, изпълняван с простите думи "Бягам от света, но не знам къде да се скрия. Бягам от себе си, но път не мога да открия". Убедих се, че няма смисъл да си поставяш летви на хоризонта, те винаги са там - и минеш ли една, появява се друга. Не си обещавайте. Бъдете винаги готови.
Смятах, че думите ми принадлежат, смятах, че светлосенките ми принадлежат, смятах, че сценариите и режисурата ми принадлежат. Сега се чувствам никаква. Не принадлежа на нищо такова. Но съм там, във въртележката. Струва ми се безкрайно нелогично да затворя тази ту весела, ту обсипана с бурни и притихнали, а понякога дори скучновати емоции страница и да обърна нова, където ме очаква едно толкова, толкова мое НеАз.
Обичам и Muse, и "Muscle Museum", и приятелите си, и класа си, и драмите обичах. Сега вече знам, че утре е утре, други ден е други ден. Не че се готвя за нещо, не че няма да срещна някого толкова скоро и не че не се питам за това, простооо...
Изглежда безкрайно нелогично всичко да се повтори и да продължи да се повтаря. Изглежда ми безкрайно нелогично да не искам да променя тази история. В тишината, в която ту съжалявам, ту си припомням основателните причини, заради които разпънах палатката на войнственото мълчание, стоя и чакам, чакам. Не чакам седнала, затворена някъде. Чакам нявсякъде, докато се мъча да не изоставам. Става ли? Не знам. Страхливка съм. Но днес няма да бъда. Свободен е онзи, който има избор. Едни си тръгват, други се връщат. Но не, не мога да си представя някой да остане толкова дълго. Понякога трябва да тръгнеш. Да кажеш "Сбогом". Въпреки че винаги ще се надяваш да е само "Довиждане".
5/17/2009
Five for Fighting - Day by Day
Избягвам да задържам погледа си дълго върху еднаквите числа, които предполагат намисляне на желание.
И ето, вече всичко е различно.
Въведение в епохата на тишината. Тишината, породена от заспалите, умъртвени клавиши. Вече не пиша. Поне сега не мога и не мога. Не мога да пиша за себе си, заклещих се между задължения и нещо като реалност. Там човек няма желание да пише. И не че не пише, винаги пише, просто всичко е различно.
Защо да се отметна от думите си? Няма, не. Така си мислех, мислех, че така ще се случи, но няма да се отметна от думите си. Надявам се, че внимавате какво си пожелавате, надявам се, че винаги го правите. Не, за това не се надявам, трябва да рискувате и да сте глупави - поне понякога.
Нямам силата и властта, с които да сложа ред на хаоса в мен; на хаоса, който е по-подреден от всичко, царувало някога в мен.
А ако съм го загубила завинаги? Или просто това е друг етап?
Записвам си.
Първата аксиома на щастието гласи: Не отлагай.
Не предвиждай и анализирай обстоятелствата, въпросите и отговрите наполовина. Всичко или нищо. Или се самоунищожи докрай с познание, или умри в невежество.
Колкото и напреднали да са хората, някои неща са почти непроменени.
Прав е, няма по-силен гняв от гнева на безсилието. Няма нищо по-лошо от невъзможността.
Понякога просто трябва да издържиш малко повече. Първите няколко дни/мига ти дават малка представа, но това не е дом. Трябва да свикнеш.
Да правиш едно и също нещо и да се надявам на различен резултат, е лудост.
Хората са животни, но понякога се изчерпват и искат малко повече...
Все пак за това не искам да съм сигурна.
И най-прекрасната приказка, осъществила се в живота, е плод на много репетиции, декор и грим.
Понякога е здравословно да се усъмниш в най-затвърдените си убеждения.
И да имаш едно наум.
Винаги има и трета гледна точка, макар и невидима.
Струва си да спреш да се бунтуваш и да повярваш, че и другите имат понятие от нещата, но не прекалявай. Не убивай въстаника в себе си.
Това, което ме безпокои и затруднява най-много, са противоречията в човешката природа.
Тези, които ни нараняват най-много, обичаме, без да знаем защо; мразим, без да съжаляваме; прощаваме им, а след това носталгията удря в най-неочакваните моменти.
Има милиарди текстове на песни, чрез които някак да изпъкнеш. Ако искаш да цитираш нещо отчаяно без реална причина, си просиш отчаяние.
Не е нужно да правя лавина от всяка снежна топка. Но си струва да предотвратя каквото мога.
За да стоя на едно място, трябва да се движа. Ако искам да вървя напред, трябва да бързам.
Най-големите грешки се правят непосредствено преди най-големите изненади. Животът е помислил за всичко.
Well, you're never gonna find it if you're looking for it.
Светът понякога наистина предлага повече от въображението.
И всичко е пълна измислица, но щом някой те въвлече в своята, смисълът те омотава.
Практиката дава резултати.
Слабите променят себе си, силните - останалите.
Водата е живот.
Музиката е любов.
Киното е нещо за мен, все още не съм разбрала какво.
Ако искаш да прегърнеш някого, прегърни го.
Ако искаш да целунеш някого, целуни го.
Можеш да затвориш очи, но с отворени е много по-красиво.
Обичам да сънувам психопатии.
И съм далеч от "прекалено", каквото и да си мисля. Ще изкова страховете си и всички други сценарии и останалото наново.
Не знам дали мога, или не, но явно изкривявам всичко така, че да пасне на предначертания образец.
А може би този път не съм права.
Не съм толкова мъдра, че да разбера кога си струва да се послушам и кога просто си играя на "разбирам".
Мисля, че ще вали.
И ето, вече всичко е различно.
Въведение в епохата на тишината. Тишината, породена от заспалите, умъртвени клавиши. Вече не пиша. Поне сега не мога и не мога. Не мога да пиша за себе си, заклещих се между задължения и нещо като реалност. Там човек няма желание да пише. И не че не пише, винаги пише, просто всичко е различно.
Защо да се отметна от думите си? Няма, не. Така си мислех, мислех, че така ще се случи, но няма да се отметна от думите си. Надявам се, че внимавате какво си пожелавате, надявам се, че винаги го правите. Не, за това не се надявам, трябва да рискувате и да сте глупави - поне понякога.
Нямам силата и властта, с които да сложа ред на хаоса в мен; на хаоса, който е по-подреден от всичко, царувало някога в мен.
А ако съм го загубила завинаги? Или просто това е друг етап?
Записвам си.
Първата аксиома на щастието гласи: Не отлагай.
Не предвиждай и анализирай обстоятелствата, въпросите и отговрите наполовина. Всичко или нищо. Или се самоунищожи докрай с познание, или умри в невежество.
Колкото и напреднали да са хората, някои неща са почти непроменени.
Прав е, няма по-силен гняв от гнева на безсилието. Няма нищо по-лошо от невъзможността.
Понякога просто трябва да издържиш малко повече. Първите няколко дни/мига ти дават малка представа, но това не е дом. Трябва да свикнеш.
Да правиш едно и също нещо и да се надявам на различен резултат, е лудост.
Хората са животни, но понякога се изчерпват и искат малко повече...
Все пак за това не искам да съм сигурна.
И най-прекрасната приказка, осъществила се в живота, е плод на много репетиции, декор и грим.
Понякога е здравословно да се усъмниш в най-затвърдените си убеждения.
И да имаш едно наум.
Винаги има и трета гледна точка, макар и невидима.
Струва си да спреш да се бунтуваш и да повярваш, че и другите имат понятие от нещата, но не прекалявай. Не убивай въстаника в себе си.
Това, което ме безпокои и затруднява най-много, са противоречията в човешката природа.
Тези, които ни нараняват най-много, обичаме, без да знаем защо; мразим, без да съжаляваме; прощаваме им, а след това носталгията удря в най-неочакваните моменти.
Има милиарди текстове на песни, чрез които някак да изпъкнеш. Ако искаш да цитираш нещо отчаяно без реална причина, си просиш отчаяние.
Не е нужно да правя лавина от всяка снежна топка. Но си струва да предотвратя каквото мога.
За да стоя на едно място, трябва да се движа. Ако искам да вървя напред, трябва да бързам.
Най-големите грешки се правят непосредствено преди най-големите изненади. Животът е помислил за всичко.
Well, you're never gonna find it if you're looking for it.
Светът понякога наистина предлага повече от въображението.
И всичко е пълна измислица, но щом някой те въвлече в своята, смисълът те омотава.
Практиката дава резултати.
Слабите променят себе си, силните - останалите.
Водата е живот.
Музиката е любов.
Киното е нещо за мен, все още не съм разбрала какво.
Ако искаш да прегърнеш някого, прегърни го.
Ако искаш да целунеш някого, целуни го.
Можеш да затвориш очи, но с отворени е много по-красиво.
Обичам да сънувам психопатии.
И съм далеч от "прекалено", каквото и да си мисля. Ще изкова страховете си и всички други сценарии и останалото наново.
Не знам дали мога, или не, но явно изкривявам всичко така, че да пасне на предначертания образец.
А може би този път не съм права.
Не съм толкова мъдра, че да разбера кога си струва да се послушам и кога просто си играя на "разбирам".
Мисля, че ще вали.
5/13/2009
Сега
Животът ми е бурна репетиция, на която всеки вика и крещи. Животът ми е дълбоко поемамне на въздух и бягство в съня. Поне беше. Сега животът ми е вълната, която ме залива, и напук на всичко аз не се страхувам.
Не знам дали е достатъчно. Но ще разбера. Без думи.
Не знам дали е достатъчно. Но ще разбера. Без думи.
5/07/2009
бензиностанции без сблъсъци
Задявам се. Не мога. Някой ще ме потупа ли по гърба? Ще се освободя ли от тоновете неописуеми буци, заседнали в гърлото или пък душата ми? Хубаво..? Да, може би.
Всичко е хубаво понякога. И донякъде.
Началото ще бъде искрено, за да не се довърша, плувнала в сълзи за нищо и за никого. По дяволите, най-лошото!
Лиииииииииииииипсва ми!
Мечтая си да съм онази Весела, която казва "Липсва ми. Липсва ми. Липсва ми. Късам се от липса."
Но съм онази Весела, която все още го прави и въпреки това, си мисли, че е друга.
Да, друга съм, толкова друга и до болка същата.
А залезите са безкрайно жалки. Мога да ги гледам дори без да слушам музика. И в тях се давя, търся нещо, а пред очите ми се е разпънало единствено небето.
Небе.
Завесата се спуска и чувам само тихи шепоти. Смисълът се скри зад кулисите и аз трябва да напусна опразнената зала. Стоя сама насред прахта и не смея да оставя пиесата в миналото, но съм толкова убедена, че ако остана само още секунда, ще убия цялата си тъга и ще я превърна в глупава измислица.
В момента няма глас, с който искам да се срещна, но повече от всичко мечтая да споделя нечие мълчание.
Може би.. по същество? Пътуванията ме пълнят до горе с неизказност и противоречия.
София е мръсна. Вече не искам да уча в София. Останаха малки частички от нея, които все още пасват на характера ми, но.. не.
Как, как да изпълзя от тази отровна, отнемаща сили мрежа? Нека изчакам? Да омине всичко, тогава ще го напиша?
Не ме закачайте, лицемерие.
Всичко е хубаво понякога. И донякъде.
Началото ще бъде искрено, за да не се довърша, плувнала в сълзи за нищо и за никого. По дяволите, най-лошото!
Лиииииииииииииипсва ми!
Мечтая си да съм онази Весела, която казва "Липсва ми. Липсва ми. Липсва ми. Късам се от липса."
Но съм онази Весела, която все още го прави и въпреки това, си мисли, че е друга.
Да, друга съм, толкова друга и до болка същата.
А залезите са безкрайно жалки. Мога да ги гледам дори без да слушам музика. И в тях се давя, търся нещо, а пред очите ми се е разпънало единствено небето.
Небе.
Завесата се спуска и чувам само тихи шепоти. Смисълът се скри зад кулисите и аз трябва да напусна опразнената зала. Стоя сама насред прахта и не смея да оставя пиесата в миналото, но съм толкова убедена, че ако остана само още секунда, ще убия цялата си тъга и ще я превърна в глупава измислица.
В момента няма глас, с който искам да се срещна, но повече от всичко мечтая да споделя нечие мълчание.
Може би.. по същество? Пътуванията ме пълнят до горе с неизказност и противоречия.
София е мръсна. Вече не искам да уча в София. Останаха малки частички от нея, които все още пасват на характера ми, но.. не.
Как, как да изпълзя от тази отровна, отнемаща сили мрежа? Нека изчакам? Да омине всичко, тогава ще го напиша?
Не ме закачайте, лицемерие.
5/06/2009
Там, където..
Да кажем, че ме няма. Изобщо не съм тук. Не съм там. Не съм никъде. Никъде не съм.
Опасно изречение, което само се прожектира на екрана на въображението ми.
Не, не искам да ме няма. Искам да ме има. Да ме има много повече.
Обърках папките си. Всичко, което стоеше и се прибираше на определено място, сега просто си намира хвърчащо парче хаос и се носи с него. Стоя и чувствам онова, което искам да напиша, но не мога да го помисля на глас, докато не го напиша. Не знам какво е, но го чувствам. Имам многоточия в живота. Толкова много многоточия. Навсякъде. Мисля, скрила се зад плътно мълчание и фалшива умора, усещам как през цялото време всичко в мен прозира и те не само разбират, те виждат всичко ясно и не смеят да коментират.
Дрогирам се с музика. Такава и толкова много. Сякаш нарочно искам да запълня всеки момент с мелодия, не мога да се оставя на тишината, не мога да се оставя насред шести май с народната музика по телевизията и печеното агне. Не ме интересува.
Не ме интересуват агнетата. Те мълчат, а когато умират, плачат като малки деца. Шести май не е такъв. Днес е роден Фройд. Не, не смятам, че това е случайност, не смятам, че аз, която съм се появила много по-късно на света, имам правото да обвързвам неговия живот с моята страст да оплитам случайности около битието си, да хвърлям котви от имена и събития, да си подавам ръката на слчуайността, когато увисна от пропастта.
Нямам право да ме е страх.
С мъка се отдръпвам от мелодията на daydreaming-a и се прехвърлям към нежните извивки на кораловите спомени. Наистина не знаете колко много исках да напиша нещо. И все още искам. И да завърша. И да започна. Всеки иска, иска, иска.
Спи ми се, но и не ми се спи. Наистина всичко е наобратно.
Някакви хора, които не познавам, ми шепнат на ухо колко далеч в глупостта си може да стигнеш. Хубаво е. Тъжни вечери? Тъжна вечер? Всички те отминават. Имам под ръка толкова музика и идеи за "тихи" изречения, с които някак да пронижа, че не ми остава време да се удавя. Филмът едва започва, зрители.
Докато тя прехапва устни, сресва косите си, разхвърля дрехи върху голямо легло или просто не иска да се събуди, някой друг също трепери, обладан от многоточия.
Ето ги, те пак са тук.
Червена, хубава и тънка. Стара и ценна. Леко олющена и все още надеждна. Така силно искам третата да крие в себе си въздишки.
Исках да пиша, много.
Не защото имам много думи. Имам само многоточия.
Опасно изречение, което само се прожектира на екрана на въображението ми.
Не, не искам да ме няма. Искам да ме има. Да ме има много повече.
Обърках папките си. Всичко, което стоеше и се прибираше на определено място, сега просто си намира хвърчащо парче хаос и се носи с него. Стоя и чувствам онова, което искам да напиша, но не мога да го помисля на глас, докато не го напиша. Не знам какво е, но го чувствам. Имам многоточия в живота. Толкова много многоточия. Навсякъде. Мисля, скрила се зад плътно мълчание и фалшива умора, усещам как през цялото време всичко в мен прозира и те не само разбират, те виждат всичко ясно и не смеят да коментират.
Дрогирам се с музика. Такава и толкова много. Сякаш нарочно искам да запълня всеки момент с мелодия, не мога да се оставя на тишината, не мога да се оставя насред шести май с народната музика по телевизията и печеното агне. Не ме интересува.
Не ме интересуват агнетата. Те мълчат, а когато умират, плачат като малки деца. Шести май не е такъв. Днес е роден Фройд. Не, не смятам, че това е случайност, не смятам, че аз, която съм се появила много по-късно на света, имам правото да обвързвам неговия живот с моята страст да оплитам случайности около битието си, да хвърлям котви от имена и събития, да си подавам ръката на слчуайността, когато увисна от пропастта.
Нямам право да ме е страх.
С мъка се отдръпвам от мелодията на daydreaming-a и се прехвърлям към нежните извивки на кораловите спомени. Наистина не знаете колко много исках да напиша нещо. И все още искам. И да завърша. И да започна. Всеки иска, иска, иска.
Спи ми се, но и не ми се спи. Наистина всичко е наобратно.
Някакви хора, които не познавам, ми шепнат на ухо колко далеч в глупостта си може да стигнеш. Хубаво е. Тъжни вечери? Тъжна вечер? Всички те отминават. Имам под ръка толкова музика и идеи за "тихи" изречения, с които някак да пронижа, че не ми остава време да се удавя. Филмът едва започва, зрители.
Докато тя прехапва устни, сресва косите си, разхвърля дрехи върху голямо легло или просто не иска да се събуди, някой друг също трепери, обладан от многоточия.
Ето ги, те пак са тук.
Червена, хубава и тънка. Стара и ценна. Леко олющена и все още надеждна. Така силно искам третата да крие в себе си въздишки.
Исках да пиша, много.
Не защото имам много думи. Имам само многоточия.
5/05/2009
wings of the fly
Въобще не искам да съм сложна. В момента не. Толкова, толкова близо..
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
...
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
If I told you a secret you won't tell a soul, will you hold it and keep it alive?
...
5/04/2009
'Cause there's nothing else to do
Четирилистната детелината на бюрото ми е разцъфнала. Аз тракам с нокти по мишката, акомпанирайки силното си желание да кажа нещо. Нещо, нещо. Нещо, просто нещо.
Той много обича да чака, а може би и аз обичам да чакам.
Отново въпроси. Нови въпроси.
Новите въпроси трябва да донесат нови събития, нови усещания. Стига да си приключил със старите.
Ето и днешните насилници.
Казват, че човек получава толкова, колкото може да поеме. Ако ти се полага малко, това прави ли те малък човек?
"Искам вече да не те обичам" равно ли е на "Не те обичам вече"?
Какво става, ако избереш прекия път, по който хората се страхуват да поемат заради границите си във всички посоки на съзнанието и духа?
След това смелите се превръщат в адаптиращи се мелези. Това ли е?
carve your names into my arm,
instead of stressed, i lie here charmed
Това е, това ме мъчи формално.
Слушам Placebo от сутринта. Отивам там, връщам се тук, цял ден.
Чакам нещо, но не знам какво. Знам какво, но не знам какво е продължението му.
I know I'm selfish, I'm unkind.
Гордост? Предразсъдъци? Дъжд?
Не се безпокойте, знам колко лесно и колко много хора се измъкват по този начин. Така слагат защитна лента на недостатъчната си сила и талант и с глупавите си прости изречения парадират с надмощие. О, да, знам.
Sucker love is heaven sent.
Той много обича да чака, а може би и аз обичам да чакам.
Отново въпроси. Нови въпроси.
Новите въпроси трябва да донесат нови събития, нови усещания. Стига да си приключил със старите.
Ето и днешните насилници.
Казват, че човек получава толкова, колкото може да поеме. Ако ти се полага малко, това прави ли те малък човек?
"Искам вече да не те обичам" равно ли е на "Не те обичам вече"?
Какво става, ако избереш прекия път, по който хората се страхуват да поемат заради границите си във всички посоки на съзнанието и духа?
След това смелите се превръщат в адаптиращи се мелези. Това ли е?
carve your names into my arm,
instead of stressed, i lie here charmed
Това е, това ме мъчи формално.
Слушам Placebo от сутринта. Отивам там, връщам се тук, цял ден.
Чакам нещо, но не знам какво. Знам какво, но не знам какво е продължението му.
I know I'm selfish, I'm unkind.
Гордост? Предразсъдъци? Дъжд?
Не се безпокойте, знам колко лесно и колко много хора се измъкват по този начин. Така слагат защитна лента на недостатъчната си сила и талант и с глупавите си прости изречения парадират с надмощие. О, да, знам.
Sucker love is heaven sent.
The sharpest lives are the deadliest to live
Избирам си един произволен начин, по който да започна, и силно се надявам да се отдалеча колкото се може повече от всеобщата лицемерна реч, която напоследък непрекъснато се опитва да сипе отрова в повърхностните ми възприятия, но аз не й позволявам.
Затова всъщност се затруднявам, когато опитам да напиша повече от десет изречения. Бих казала, че това е един абсолютно разочароващ факт. Бих погледнала и от другата страна, където всички са се слели с тенденцията да са искрени и опростяващи живота до болка, а пороците да считат за солта на всичко, защото някъде са го прочели.
Разбира се, опитвайки се да обобщя, ще кажа: всяка гледна точка си струва, стига да вярваш в правотата си.
Точно тук, точно сега, на този бял ред, губещ ценни стотни от времето ми, ще кажа:
Все едно, омръзна ми.
От глупости. Най-вече. Тенденциозно. От хора, които не могат да проумеят колко сладко е да си глупав. Колко смелост се изисква да зарежеш всичко. И колко нищожни са "големите" им постижения, за които треперят, а след това цял живот се хранят с трохите на оронения си от ветрове, бури и тежки времена и промени престиж.
Това ли искате? Това ли искате?
Ще цитирам така, както го запомних. Но смисълът ще запазя. Прочетох го в един блог.
Или може би няма да цитирам. За да не се саботирам..
Има неща, които никога не бих направила. Вчера си мислех, че тези принципи са отлетели някъде назад както отлитат дърветата и мантинелите, украсяващи страничните, мръсни стъкла.
Quite shocking.
Къде е поетичността? Къде са плавните преходи? Къде е въображението? Къде е свободата?
Вече псуваш? Вече не те е срах да затръшнеш вратата? Вече не се правиш на тъжен, когато ти кажат нещо, което трябва да е тъжно?
Вече казваш какво искаш? Вече не се страхуваш да пожелаеш онова, което не трябва да желаеш?
Вече не те е страх от това, че too much happiness is never happiness.
Вече не бързаш да кажеш всичко, което искаш да кажеш, защото знаеш, че имаш цялото време на света, и когато пожелаеш, те ще те чуят. Стига да си поемеш дъх.
А аз се усмихвам самодоволно, докато другите гледат как асфалта се ниже пред погледите им, а мирисът на бензин замайва праволинейните им умове.
Честито.
Затова всъщност се затруднявам, когато опитам да напиша повече от десет изречения. Бих казала, че това е един абсолютно разочароващ факт. Бих погледнала и от другата страна, където всички са се слели с тенденцията да са искрени и опростяващи живота до болка, а пороците да считат за солта на всичко, защото някъде са го прочели.
Разбира се, опитвайки се да обобщя, ще кажа: всяка гледна точка си струва, стига да вярваш в правотата си.
Точно тук, точно сега, на този бял ред, губещ ценни стотни от времето ми, ще кажа:
Все едно, омръзна ми.
От глупости. Най-вече. Тенденциозно. От хора, които не могат да проумеят колко сладко е да си глупав. Колко смелост се изисква да зарежеш всичко. И колко нищожни са "големите" им постижения, за които треперят, а след това цял живот се хранят с трохите на оронения си от ветрове, бури и тежки времена и промени престиж.
Това ли искате? Това ли искате?
Ще цитирам така, както го запомних. Но смисълът ще запазя. Прочетох го в един блог.
Или може би няма да цитирам. За да не се саботирам..
Има неща, които никога не бих направила. Вчера си мислех, че тези принципи са отлетели някъде назад както отлитат дърветата и мантинелите, украсяващи страничните, мръсни стъкла.
Quite shocking.
Къде е поетичността? Къде са плавните преходи? Къде е въображението? Къде е свободата?
Вече псуваш? Вече не те е срах да затръшнеш вратата? Вече не се правиш на тъжен, когато ти кажат нещо, което трябва да е тъжно?
Вече казваш какво искаш? Вече не се страхуваш да пожелаеш онова, което не трябва да желаеш?
Вече не те е страх от това, че too much happiness is never happiness.
Вече не бързаш да кажеш всичко, което искаш да кажеш, защото знаеш, че имаш цялото време на света, и когато пожелаеш, те ще те чуят. Стига да си поемеш дъх.
А аз се усмихвам самодоволно, докато другите гледат как асфалта се ниже пред погледите им, а мирисът на бензин замайва праволинейните им умове.
Честито.
Subscribe to:
Posts (Atom)