Задявам се. Не мога. Някой ще ме потупа ли по гърба? Ще се освободя ли от тоновете неописуеми буци, заседнали в гърлото или пък душата ми? Хубаво..? Да, може би.
Всичко е хубаво понякога. И донякъде.
Началото ще бъде искрено, за да не се довърша, плувнала в сълзи за нищо и за никого. По дяволите, най-лошото!
Лиииииииииииииипсва ми!
Мечтая си да съм онази Весела, която казва "Липсва ми. Липсва ми. Липсва ми. Късам се от липса."
Но съм онази Весела, която все още го прави и въпреки това, си мисли, че е друга.
Да, друга съм, толкова друга и до болка същата.
А залезите са безкрайно жалки. Мога да ги гледам дори без да слушам музика. И в тях се давя, търся нещо, а пред очите ми се е разпънало единствено небето.
Небе.
Завесата се спуска и чувам само тихи шепоти. Смисълът се скри зад кулисите и аз трябва да напусна опразнената зала. Стоя сама насред прахта и не смея да оставя пиесата в миналото, но съм толкова убедена, че ако остана само още секунда, ще убия цялата си тъга и ще я превърна в глупава измислица.
В момента няма глас, с който искам да се срещна, но повече от всичко мечтая да споделя нечие мълчание.
Може би.. по същество? Пътуванията ме пълнят до горе с неизказност и противоречия.
София е мръсна. Вече не искам да уча в София. Останаха малки частички от нея, които все още пасват на характера ми, но.. не.
Как, как да изпълзя от тази отровна, отнемаща сили мрежа? Нека изчакам? Да омине всичко, тогава ще го напиша?
Не ме закачайте, лицемерие.
No comments:
Post a Comment