Избирам си един произволен начин, по който да започна, и силно се надявам да се отдалеча колкото се може повече от всеобщата лицемерна реч, която напоследък непрекъснато се опитва да сипе отрова в повърхностните ми възприятия, но аз не й позволявам.
Затова всъщност се затруднявам, когато опитам да напиша повече от десет изречения. Бих казала, че това е един абсолютно разочароващ факт. Бих погледнала и от другата страна, където всички са се слели с тенденцията да са искрени и опростяващи живота до болка, а пороците да считат за солта на всичко, защото някъде са го прочели.
Разбира се, опитвайки се да обобщя, ще кажа: всяка гледна точка си струва, стига да вярваш в правотата си.
Точно тук, точно сега, на този бял ред, губещ ценни стотни от времето ми, ще кажа:
Все едно, омръзна ми.
От глупости. Най-вече. Тенденциозно. От хора, които не могат да проумеят колко сладко е да си глупав. Колко смелост се изисква да зарежеш всичко. И колко нищожни са "големите" им постижения, за които треперят, а след това цял живот се хранят с трохите на оронения си от ветрове, бури и тежки времена и промени престиж.
Това ли искате? Това ли искате?
Ще цитирам така, както го запомних. Но смисълът ще запазя. Прочетох го в един блог.
Или може би няма да цитирам. За да не се саботирам..
Има неща, които никога не бих направила. Вчера си мислех, че тези принципи са отлетели някъде назад както отлитат дърветата и мантинелите, украсяващи страничните, мръсни стъкла.
Quite shocking.
Къде е поетичността? Къде са плавните преходи? Къде е въображението? Къде е свободата?
Вече псуваш? Вече не те е срах да затръшнеш вратата? Вече не се правиш на тъжен, когато ти кажат нещо, което трябва да е тъжно?
Вече казваш какво искаш? Вече не се страхуваш да пожелаеш онова, което не трябва да желаеш?
Вече не те е страх от това, че too much happiness is never happiness.
Вече не бързаш да кажеш всичко, което искаш да кажеш, защото знаеш, че имаш цялото време на света, и когато пожелаеш, те ще те чуят. Стига да си поемеш дъх.
А аз се усмихвам самодоволно, докато другите гледат как асфалта се ниже пред погледите им, а мирисът на бензин замайва праволинейните им умове.
Честито.
No comments:
Post a Comment