Там, където..

Да кажем, че ме няма. Изобщо не съм тук. Не съм там. Не съм никъде. Никъде не съм.
Опасно изречение, което само се прожектира на екрана на въображението ми.
Не, не искам да ме няма. Искам да ме има. Да ме има много повече.

Обърках папките си. Всичко, което стоеше и се прибираше на определено място, сега просто си намира хвърчащо парче хаос и се носи с него. Стоя и чувствам онова, което искам да напиша, но не мога да го помисля на глас, докато не го напиша. Не знам какво е, но го чувствам. Имам многоточия в живота. Толкова много многоточия. Навсякъде. Мисля, скрила се зад плътно мълчание и фалшива умора, усещам как през цялото време всичко в мен прозира и те не само разбират, те виждат всичко ясно и не смеят да коментират.

Дрогирам се с музика. Такава и толкова много. Сякаш нарочно искам да запълня всеки момент с мелодия, не мога да се оставя на тишината, не мога да се оставя насред шести май с народната музика по телевизията и печеното агне. Не ме интересува.
Не ме интересуват агнетата. Те мълчат, а когато умират, плачат като малки деца. Шести май не е такъв. Днес е роден Фройд. Не, не смятам, че това е случайност, не смятам, че аз, която съм се появила много по-късно на света, имам правото да обвързвам неговия живот с моята страст да оплитам случайности около битието си, да хвърлям котви от имена и събития, да си подавам ръката на слчуайността, когато увисна от пропастта.
Нямам право да ме е страх.

С мъка се отдръпвам от мелодията на daydreaming-a и се прехвърлям към нежните извивки на кораловите спомени. Наистина не знаете колко много исках да напиша нещо. И все още искам. И да завърша. И да започна. Всеки иска, иска, иска.

Спи ми се, но и не ми се спи. Наистина всичко е наобратно.
Някакви хора, които не познавам, ми шепнат на ухо колко далеч в глупостта си може да стигнеш. Хубаво е. Тъжни вечери? Тъжна вечер? Всички те отминават. Имам под ръка толкова музика и идеи за "тихи" изречения, с които някак да пронижа, че не ми остава време да се удавя. Филмът едва започва, зрители.

Докато тя прехапва устни, сресва косите си, разхвърля дрехи върху голямо легло или просто не иска да се събуди, някой друг също трепери, обладан от многоточия.

Ето ги, те пак са тук.
Червена, хубава и тънка. Стара и ценна. Леко олющена и все още надеждна. Така силно искам третата да крие в себе си въздишки.

Исках да пиша, много.
Не защото имам много думи. Имам само многоточия.