За секунда, само за секунда, ако спреш, няма да ти коства нищо.
Но не, аз не мога да спра, нямам време за спиране, разбираш ли, времето лети!
Да, понякога, разбирам те, но.. Трябва да спреш, да се огледаш, да обобщиш..
Да обобщя? В живота няма обобщения. Обобщенията са заблуди.
Някаква тъпа болка се спусна в дясната ми майски оголена ръка, но Мюз ме спасяват. Да, миналата година, май, тогава слушах Muse пак така донякъде усилено. И какво се оказва? Че всичко се повтаря. Историята се повтаря, хората се повтарят? Какво правим тогава? Мария казва, че хората не се повтарят. Никога. Иска ми се да й вярвам. Иска ми се да вярвам, че историята не се повтаря. Какво правим сега? Нищо. Нищичко. Внимавай какво си пожелаваш.
Muse.
Продължава да ме боли, забива тъпите си шипове и периодично спира физическия ми дъх, за да изгубя думите, тръгнали по алеята на вечерта.
Часът е 21:26, нямам причина да си намисля желание, нямам причина и да не си измисля.
Чудя се къде и какво съм правила, та не съм успяла да забележа един поглъщаш от първо слушане албум? Усещам, че трябва да се влюбя в "Quills", както и в някаква музика. Жалкото е, че не се чувствам готова да усещам съвсем други неща в този момент.
Надписът "Fuck me, I'm Famous" е готов, тръпките от увеличения звук и мелодиите, разливащи се по тоналности във вените, ме очакват утре. Притеснението и непритеснението. Всичко, да.. Не, почти всичко. Крехките стъбълца на детелината са се наклонили като зелени и изнемощели арки, но аз знам, че тя все още е жива. Ако нещо се случи с красивия ми, затворен в саксия късмет, то ще обвинявам само себе си. И ще бъда права.
Доларите с нечий лик са забавни, задружното пеене на микрофон или пък без микрофон също е. Стиловете не важат, а Глория има една прекрасна песен.
Получих носталгично съобщение на носталгично място. Остават ми въпроси. Утре е добър ден за начало. Дали някой ден ще се сетя за "Ееее, той се опря" и дали ще се разплача, ако го направя?
Дали ще се сетя за любимата ми панда, за цялата суматоха и всички дървета, които убихме заради тонове несериозност?
Нещо между носталгия и надежда. Нещо между оптимизъм и жално ровене с изсъхнала пръчка в сухата пръст. Нещо като аромат след пролетен дъжд и заветния поглед към всичко и всички, изпълняван с простите думи "Бягам от света, но не знам къде да се скрия. Бягам от себе си, но път не мога да открия". Убедих се, че няма смисъл да си поставяш летви на хоризонта, те винаги са там - и минеш ли една, появява се друга. Не си обещавайте. Бъдете винаги готови.
Смятах, че думите ми принадлежат, смятах, че светлосенките ми принадлежат, смятах, че сценариите и режисурата ми принадлежат. Сега се чувствам никаква. Не принадлежа на нищо такова. Но съм там, във въртележката. Струва ми се безкрайно нелогично да затворя тази ту весела, ту обсипана с бурни и притихнали, а понякога дори скучновати емоции страница и да обърна нова, където ме очаква едно толкова, толкова мое НеАз.
Обичам и Muse, и "Muscle Museum", и приятелите си, и класа си, и драмите обичах. Сега вече знам, че утре е утре, други ден е други ден. Не че се готвя за нещо, не че няма да срещна някого толкова скоро и не че не се питам за това, простооо...
Изглежда безкрайно нелогично всичко да се повтори и да продължи да се повтаря. Изглежда ми безкрайно нелогично да не искам да променя тази история. В тишината, в която ту съжалявам, ту си припомням основателните причини, заради които разпънах палатката на войнственото мълчание, стоя и чакам, чакам. Не чакам седнала, затворена някъде. Чакам нявсякъде, докато се мъча да не изоставам. Става ли? Не знам. Страхливка съм. Но днес няма да бъда. Свободен е онзи, който има избор. Едни си тръгват, други се връщат. Но не, не мога да си представя някой да остане толкова дълго. Понякога трябва да тръгнеш. Да кажеш "Сбогом". Въпреки че винаги ще се надяваш да е само "Довиждане".
No comments:
Post a Comment