Roads

Плаче ми се върху пресни маслени бои, умело сплели се в образа на Йерусалим.
Една преддъждовна, хладна тъга ме обзема за пореден път, от най-необяснимите, с които или избирам да не се боря, или безславно капитулирам в жалките си опити да я покоря.
Само като слушам звуците от антиреалността, мислейки си как водата създава илюзия за вътрешно прочистване, някак се чувствам малко по-лека, по-ефирна, по-изпразнена от световния боклук и от всичко останало.

- Какво мразите например, госпожице? - запита пълният, но иначе крайно мнителен човечец.
- Какво мразя ли? Ами, хм... Мразя газирано - решително отговори младата дама.
- Интересно, интересно - избоботи дебелият, нисък мъж, играейки с мустака си в опит да покаже колко интригуващ е фактът. - Но все пак не мразите ли нещо друго, по-съществено?
- По-съществено? - учудено попита Юлия. - Какво несъществено има в това да мразя газирано?
- Е, Вие сте млада, красива и интелигентна. Би трябвало да ме разбирате..
- Да, всъщност Ви разбирам. Мразя да ме лъжат - този път уверена, че правилно е изпълнина задачата си, отсече тя.
- Ох - разочаровано възкликна плешивият господин. - Очаквах истински и вълнуващ отговор.
- Аз наистина мразя да ме лъжат! Не отговарям заучено! - разпалено отвърна Юлия.
- Не, госпожице - укори я наглецът. - Не мразите да Ви лъжат. Ако любимият Ви Ви излъже, че Ви обича, но не разберете, че лъже, Вие никога няма да имате нещо против. Прав ли съм?
Юлия замълча.

Навън беше хладно и мрачно. Игривият, предвещаващ влага вятър си играеше с пролетните листа, покриващи вече узряващи плодове. Изписваше из въздуха невидими спирали от ненадейно възкръснали спомени и тонове смесени чувства, неподлежащи на дефиниция. Или ако съществуше такава, то тя щеше да ги убие завинаги.
Все още обичам "Roads" на Portishead, въпрееки че открих и втори начин, по който страшно ми влияе. Но първият, онзи сиво-бетонен привкус, който понякога носи, ми е малко по-скъп и така обичам да го чувствам в хлада преди пролетен дъжд.
И преди отново да се впусна в надежди за един чист свят, изсмукан от огромна прахосмукачка, изчистен с гигантска коламаска от подкожните си гнусотии, изкъпан и сложен да спи, за да се събуди нов в новия ден, аз ще се оставя на нечистотията и тихите отчайващи стонове на онези пътища..
Безкрайно тъжна съм, не знам защо, не се оплаквам, знам, че е моментно и че, искам или не, ще трябва да изкореня от себе си старите носталгии през почти цялата част от времето.
Липсват ми думи, които не съм искала да чуя в определени моменти заради недостиг на смелост и прозорливост, а сега бх дала какво ли не, за да изменя и изкривя хората по начин, който би ги накарал отново да са такива, каквито аз някога може би съм ги изпуснала.
Малко съжалявам, че не можах отстрани да изпратя поглед, изпълнен със сълзи на сбогуване, а трябваше "професионално" да се отделя от тъгата и да забравя, че още хора си отиват. Разбира се, всичко е много по-различно от предишните сбогувания, но все пак не трябва да забравям, че макар времето да лети, настоящето е вечно до смъртта.
Слушам "Sing for Absolution" и си мисля за метематиката в Южна Америка, странните сънища, които обожавам да прожектирам или пък може би режисирам, жадувам нощната атмосфера и тъмното небе, незасенчвано от грозотата на уличното осветление. Мечтая си за тишината и "Sing of Absolution" в тази прекрасна тъмнина. Обичам майските, юнските, юлските нощи.. Обичам летните безсъници, но много искам тазгодишните да бъдат различни и да следват малко по-различни дни.
Страшно много искам да променям и да създавам. Плаче ми се в тази безбрежна нощна светлина и страшно много искам винаги да успявам да записвам думите си в оригинал, когато се родят от напрежение или като прост опит за бягство от момента.
Така ми се иска благоразумието да ме съпътства, но ми се иска и да загърбя дневното мечтателство. Иска ми се да възвърна усещанията си в най-живописните моменти, да върна описанията, които така гладко и неспирно си диктувам наум и дори след това да ми се сторят не особено интригуващи, да успея да им вдъхна живот, истински и неизпросен.
Иска ми се да разкажа за всичко онова, за което някога съм изпитвала нужда да говоря, да споделя за малките детайли, които са неудачни да вмъкнеш в ежедневен разговор, но книгите са създадени точно за това - да бъдат тяхно убежище.
Иска ми се да не подслонявам всичките си идеи в едно изречение и търпеливо да откривам най-добрите похвати, с които да разтърся някого някога.
Иска ми се да правя малките неща както трябва, защото те са ключът към краткото удовлетворение, което вероятно повишава нивото на щастливите хормони и ентусиазма и допринася за правилното изпълнение на Големите задачи.
Иска ми се да се науча да предвиждам още повече хорските ходове, въпреки че това е ужасният признак на вечното озъртане и заплетените игри на разбралите.
Мечтая да се освободя от всички предразсъдъци и зависимости, да порасна, но и никога да не стана възрастна. Не искам, не, наистина не искам някоя сутрин да се събудя и да имам официално мнение по всички "важни" въпроси просто защото е дошло времето, в което е удачно и се очаква да имам някакво комепетентно такова. Не желая да вярвам на някого само защото е с десет години по-голям от мен и това автоматично означава, че вижда през материя и действия по-добре, отколкото аз бих могла.
И ето, явно пораствам, но избирам гледната ми точка да не се крепи на средното. Избирам да не отговарям на "Как си?" с "Горе-долу." Да не спра да се интересувам от глупостите си, да не забравя страстите си, да не загърбя магията, която откривам на най-странни места. Но не мога да обещая нищо. Не трябва. И съм забелязала, че използвам много думи, които започват с "не" или пък "без". Та..
Иска ми се да се променя, за да усетя всичко онова, което още не съм, но знам, че това желание крие много рискове, страхове и възможни депресии.
Минаха около шест месеца, а ми изглеждат като шест седмици. Май все оше не е свършил - повтавям си го от няколко дни и сигурно няма да спра, докато не стане тридесет и първи. Такава съм си, понякога страшно съжалявам за пропиляното време, а в други мигове просто се губя и не съм способна да съжалявам за каквото и да било.
Най-вече исках да кажа, че ми е мъчно. Има една улица, обградена с блокове от едната страна, от другата с ниска сграда, заградена с ограда от черни, кухи решетки. Зад нея е огромното бетоненосиво НПК, което крие своите скривалища за онези, които някога е трябвало да се крият.
И винаги когато минавам оттам си мисля и си представям. Сякаш някой ми пее, шептейки на ухо, "Roads", а аз едва сдържам сълзите си по някаква изгубена историческа атмосфера, за която дори не мога да съм убедена съществувала ли е, или не.
Те стоят там и се смеят. Празното пространство между фасове, празни бирени шишета и графити по стените, плътната димна завеса, скриваща блуждаещите им, безсмислено, но иначе нереално щастливи погледи. Някакво безконечно блаженство в нищото, във вечното никъде, където времето спира за часове. И не че се случва нещо необичайно, просто това е онази разбиваща оковите на закони и смешни норми атмосфера, която е нещо абсолютно нормално, но в един малък и така съкровен миг ми изглежда като най-голямата революция на човечеството, извършена през погледните няколко десетилетия.
Но времето лети, не спира да лети, а опиташ ли се да го спреш, то препуска още по-диво и необуздано. Така че и това отмина, отминаха автографите, надраскани набързо върху нечий гръб, и другите, почти красиви, но изгубени; отмина детското подражание, пропито с невинно и леко дразнещо другите възхищение.
Отмина плоското, но всъщност дълбоко за крехкия период усещане "Аз съм различен". Отмина онази любов към псевдодругата музика и глупавите обяснения с неразбирането от околните. Въпреки това, ако си пусна ММ по средата на нощта (22:22 - желание.. и Muse - "Unintended"), съм почти сигурна, че ще се потопя в спомените си от Шекспир и романтичната ми тъга по нищо и никого. Романтизмът, който не спира да ме преследва, макар че се научих на реализъм до някаква степен.
Тази нощ искам историята - истинска - непозната и наплъстена с тонове мистична атмосфера, недостижима, безплътна, витаеща, въвличаща, всепоглъщаша, омайваща, недействителна; искам и тъмната зведна вселена, искам да чувам гласовете ви и вие моя.
Искам, безкрайно много искам, и знам, че ако имаш нужда от нещо, трябва да имаш смелостта да го пожелаеш.