Днес клепачите са натежали от самото ми събуждане и жадувам за легло повече от всичко. Днес е ден като много други, но всъщност и ден за размисъл. Всеки дене ден за размисъл, а аз откривам, че се страхувам. Страхувам се, че винаги се опитвам да завърша изреченията и се движа към точка. Откривам, че не е задължително да показваш колко много обичаш нещо, за да го обичаш наистина, макар че с времето се учиш да продолееш спънките, които ти пречат да излееш емоцията си.
Откривам и колко трудно е да си повярвам, защото във всеки момент мислите ми се променят, атмосферите са на смени, а въпросите кипят и изкипяват.
Днес е много обикновен ден, който след малко официално ще се превърне в нощ, през която клепачите ми ще са тежко спуснати над събраната умора.
Открих и, че много се пише за желанията, вътрешните страсти и борби, но малко се отделя на частта с действието, което преодолява всичко, а после води до нови желания.
Някои неща не са такива, каквито изглеждат, но други изглеждат точно като това, което всъщност представляват.
Все пак не е лошо да се усмихваш понякога.
Ако продължа да не спирам с 1 л., ед.ч., може би няма да мръдна и милиметър напред. Вероятно съм от хората, които започват да пишат с въвеждащо изречение, а заключението им звучи по същия начин.
Може би търся драматичното и трогващото в клишето, но вчера осъзнах, че ако бях сценаристка на "Приятели", щях да се замисля дали да събера Рос и Рейчъл накрая. От другата страна съм напълно убедена, че това е Краят и не трябва да има друг. Но в моите пиеси може би е поникнала реалност. И може би ако имаш талант, тази реалност става новата фикция и утопия в очите на зрителите.
Съвсем не се радвам, че продължавам да измъквам оттук-оттам осенили ме някога мисли, но няма как да променя каквото и да било, свързано с думите си в момента.
Изпепляващо те отвътре, каращо те да безсилно и засрамено да трепетиш чувство е онова на недостиг. Онова чувство, когато усещаш колко много, много, наистина МНОГО може да направиш, да откриеш, да опознаеш, да обикнеш, но не правиш нищо. Противоположността представлява осъзнаването, че трябва да започнеш с поне едно-еднинствено нещо от всички възможно, но това означава, че отдадеш ли му се, обръщаш гръб на целия свят.
Явно константите си остават константи и ако преди щях да бъда готова да кажа "Защо да не можеш да се впуснеш в много неща едновременно!? Можеш!", то сега по-скоро ще се усмихна съгласяващо се, защото знам, че някои неща не се променят.
Дали когато обаче си признаеш и разбереш истината, това ти помага по някакъв начин?
Не, въпреки всичко аз не искам да съм такава. Не мога винаги да си казвам "Може би съм грешала".
И няма да се откажа :)
No comments:
Post a Comment