Четирилистната детелината на бюрото ми е разцъфнала. Аз тракам с нокти по мишката, акомпанирайки силното си желание да кажа нещо. Нещо, нещо. Нещо, просто нещо.
Той много обича да чака, а може би и аз обичам да чакам.
Отново въпроси. Нови въпроси.
Новите въпроси трябва да донесат нови събития, нови усещания. Стига да си приключил със старите.
Ето и днешните насилници.
Казват, че човек получава толкова, колкото може да поеме. Ако ти се полага малко, това прави ли те малък човек?
"Искам вече да не те обичам" равно ли е на "Не те обичам вече"?
Какво става, ако избереш прекия път, по който хората се страхуват да поемат заради границите си във всички посоки на съзнанието и духа?
След това смелите се превръщат в адаптиращи се мелези. Това ли е?
carve your names into my arm,
instead of stressed, i lie here charmed
Това е, това ме мъчи формално.
Слушам Placebo от сутринта. Отивам там, връщам се тук, цял ден.
Чакам нещо, но не знам какво. Знам какво, но не знам какво е продължението му.
I know I'm selfish, I'm unkind.
Гордост? Предразсъдъци? Дъжд?
Не се безпокойте, знам колко лесно и колко много хора се измъкват по този начин. Така слагат защитна лента на недостатъчната си сила и талант и с глупавите си прости изречения парадират с надмощие. О, да, знам.
Sucker love is heaven sent.
No comments:
Post a Comment