Разпада се основата на пясъчния замък
през гниещия дъх на сто забравени лета,
горели в облака на див пустинен пламък,
топили се във снеговете на вечно утаената тъма.
От помени, ковчези и забрави
пръстта по прашния му мъх се разпиля,
омаяна от прокълнати метастази,
като отпратена любов се развилня.
Жестокост, сладко-кисела и тежка,
крепяща се на сухожилия от сив конец,
препречва пътя на последната му пешка
и бавно впива се в отровния живец.
Тълковен речник под небето синьо
не бе куража имал да разтвори,
за да съзре, облян от старо вино,
значението на човешките затвори.
(По някаква ирония на съдбата лакочистителят ми свърши, а ми остават само четири неизчистени нокътя. Сега ще трябва да се лакирам наново със същия лак. За мрака, пръстта и така нататък споменати понятия са виновни колумбийските журналисти и гениалният им всепоглъщащ стил, който днес ме заля под формата на "Третото примирение".. Просто.. ("Просто..." е изразът на безмълвното възхищение) Благодаря.)
6/29/2009
Where the wild roses grow
Давя се. Усещам как белите ми дробове се изпълват с водородни и кислородни атоми. Някога бях добър по химия. А сега умирам. По дяволите.
Така запчоват филмите. Така биха започнали братята Кауфман. Или Чък Паланюк. Защото сценаристите са плоски. Сценариите са техните малки полета за изява, върху които изхвърлят помията от неосвободена истина, която никога не е променила някого. Очакват да разбият клишетата на парченца и с острите остатъци да прережат вените на навика и слабостта, да разтърсят света, да разплетат нишките на желанието, егоизма, завистта, омразата, страстта, та дори на любовта. Накрая получават само частици. Откъслечни части от някога цяла мисъл. Някакви изречения, които би трябвало да удрят в най-слабите места. Да засегнат, да наранят, да си проправят път в тъмнината на скритото. Слабините, под кръста. Ъперкът. Да трошат зъби. А вие да плюете кръв.
Накрая - след като е трябвало да успеят, да зашеметят, да изпитат духовния оргазъм от катарзисния си талант, от болезнената откровеност, с която пронизват заблудата си, както и вашата - се чувстват празни. Черупки. Нищожества. Безполезни. Малки. Смешни. Жалки. И започват отначало.
С големите си думи, ярката лаконичност, контрастираща на пленителни и главозамайващи монолози; неразбиерами, абстрактни диалози и хаотично действие.
Хайде да пишем сценарии за бой и разкървавени кокалчета на ръцете, през които прозират синьо-зелени вени, а в тях токът и кръвта правят късо съединение, което разяжда крехките изнемощели тела тъкан по тъкан, безмилостно и жестоко. Кратки, изчерпателни изречения, цигари, глад, безсъние, пътища в пустинята, параноя, нещастници, богове, видения, лунатици, халюцинации и гадене, идеали и падения, музика и абстиненция, алкохол и СПИН, страх и истеричен смях, самоубийства и изгнание, студ, жега, дъжд, сняг, вятър, бури, урагани, всемирно спокойствие и бормашини в мозъка. Нека променим нещо.
Така запчоват филмите. Така биха започнали братята Кауфман. Или Чък Паланюк. Защото сценаристите са плоски. Сценариите са техните малки полета за изява, върху които изхвърлят помията от неосвободена истина, която никога не е променила някого. Очакват да разбият клишетата на парченца и с острите остатъци да прережат вените на навика и слабостта, да разтърсят света, да разплетат нишките на желанието, егоизма, завистта, омразата, страстта, та дори на любовта. Накрая получават само частици. Откъслечни части от някога цяла мисъл. Някакви изречения, които би трябвало да удрят в най-слабите места. Да засегнат, да наранят, да си проправят път в тъмнината на скритото. Слабините, под кръста. Ъперкът. Да трошат зъби. А вие да плюете кръв.
Накрая - след като е трябвало да успеят, да зашеметят, да изпитат духовния оргазъм от катарзисния си талант, от болезнената откровеност, с която пронизват заблудата си, както и вашата - се чувстват празни. Черупки. Нищожества. Безполезни. Малки. Смешни. Жалки. И започват отначало.
С големите си думи, ярката лаконичност, контрастираща на пленителни и главозамайващи монолози; неразбиерами, абстрактни диалози и хаотично действие.
Хайде да пишем сценарии за бой и разкървавени кокалчета на ръцете, през които прозират синьо-зелени вени, а в тях токът и кръвта правят късо съединение, което разяжда крехките изнемощели тела тъкан по тъкан, безмилостно и жестоко. Кратки, изчерпателни изречения, цигари, глад, безсъние, пътища в пустинята, параноя, нещастници, богове, видения, лунатици, халюцинации и гадене, идеали и падения, музика и абстиненция, алкохол и СПИН, страх и истеричен смях, самоубийства и изгнание, студ, жега, дъжд, сняг, вятър, бури, урагани, всемирно спокойствие и бормашини в мозъка. Нека променим нещо.
6/28/2009
Ето така ("We hope that you choke.. that you choke")
Послепис.
Заспивам под съпровода на озни мирис, който надали ще объркам, и се чупя под съпровода на повторенията и "2412". Толкова е тихо, но знам, че по-късно всичко ще рухне под моята собствена немилост. А сънувам залези.
Снощи влезнах тук и реших, че е време да проговоря. Да разбия оковите, да срутя крепостните стени, да преодолея съпротивата, да надмина себе си, да се изненадам, да се покоря, да се завладея. Не успях. Стоях, едва виждаща, пишех - някак си, всичко беше не на място, не в точното време - всичко беше провал. Наблюдавах пръстите си. Прокарваха нежното си докосване върху повърхностите на клавишите, но нямаха смелостта да се наложат, нямаха силата да гравират онова, което безброй много пъти се опитвам да споделя, не пред друг(иго), а пред себе си. И не мисля, не желая, не искам да се задоволя с няколко плоски и пошли самопризнания. Защото знам какво става, поне донякъде имам контрол над това, но самата ми страст към това контролиране на всички сблъсъци и изригвания в мен - това не ме задоволява. Сбогом.
Другите хора, другите хора определено са много. Преди дни, обикаляйки и опознавайки непознатите места в края на града, опустошителната и опустошена красота на забравата и на самотата, слънцето, процеждащо се през тревите, стари и прашни от времето гари, есенни мрачни вековни алеи, мирис на липа и всички нюанси на зеленото, живописно струпали и слели се върху кокетно извитите листа на същите ароматни липи, нямах нужда от тях. В точно такива моменти бих могла да изхвърля всички хора на боклука, без дори да ги рециклирам, защото точно в такива моменти мога да гледам, да съзерцавам, да потъвам, да умирам. В заблудата си, че виждам през и повече, отколкото някой друг. В заблудата си, че ще нарисувам всичко на света, убедена още преди да съм хванала молив, четка, лист, платно.. някъде, някога, сама.
В други моменти нямам сила, нямам нито сила, нито желание да забележа залеза, прозрачността и чистотата на въздуха в следпиянските утрини, остатъчния вкус на уиски и едновременно самотния и общ смях, който разтриса глаовболието ми, разлива го из цялото ми тяло, но тогава аз съм повече от всякога. В тези проклети други моменти знам, разбирам, осъзнавам и усещам, че човекът е ужасно същество, човекът е животно и се движи и живее по линия, начертана от определени правила, които трябва да се научат, ако искаш да оцелееш, ако си реалист и искаш да получиш много от това, което всеки иска да получи. Тогава го разбирам - без хората не мога и няма как, и, най-вече, няма защо. Тогава не търся орбитите на красотата така, както когато вдишвам вдъхновение и издишвам благоговение. Не, тогава виждам хората, пълни с красота, но съвсем различна - човешка.
От снощи се лутам из своите въпроси, които сигурно принадлежат на още много други, объркали улицата, попаднали в някоя неосветнеа и може би еднопосочна такава. Въздухът, чукането по вратата, светулките по паркета и уредбата, настроена да се изключи след един час, през който едва ли чувам (не слушам) повече от песен и половина, защото за пореден път се прибирам смазана от умора, без желание за безсъници, но с желание да се потопя в лятното небе. Всичко ми подсказва, че не трябва да мисля, не мога да мисля повече, мисленото обърква, разхвърля, опустошава всичко. Опустошава усмивките и спонтанността, опустошава бурния смях и тъжната радост, опустошава чувството, че все пак нищо не е случайно и то най-вече, за да се почувствам аз така приказно-меланхолично щастлива. Защото другите хора са просто други хора. Тези, от чиито грешки или пък възходи можеш да попиеш, да научиш, можеш да анализираш, да се плашиш от тях, да се страхуваш от тях, да разкаваш за тях, да им се възхищаваш. Можеш да им подариш всичко свое с мисълта, че ще те ограбят, ще ти вземат и малкото, което имаш, ще го изпозлват, ще останеш без него. Зачерквам го, това не е вариант, научих нещо. Научих няколко неща. Така мечтая, така силно искам да притежавам себе си. Все още изпадам в кризата на меланхолията, когато видя улицата си в онзи нюанс на миналото, който ми напомня събиранията по пейките до полунощ, а понякога и след това. Напомня ми летата, смеховете, хората, цялата атмосфера, която понякога не мога да свържа с конкретно събиетие, но тя е повече от достатъчна, защото ме залива с нещо като осъзнато дежа ву, което не мога, не мога да погълна, защото е твърде много и ще се задавя.
И изведнъж скачам, прескачам бариерата на годините, която също е толкова голяма и същевременно малка, но за нея наистина нямам сила да говоря, прекалено много е, а аз нямам никаква посока.
И всичко това изписвам, защото ме е страх. Често кранчето за студената вода остава в ръцете ми, виждам кръв по плочките, защото се удрям на странни места и никога не забелязвам. Душът ми вече тече съсредоточено и прибрано, не иска да ме убие, а аз не умирам от студ в банята така, както ставаше през декември, януари и февруари. Спомням си страшно много за тях плюс ноември, октомври понякога дори март и април се навъртат в паузите на деня, паузите измежду подобни тревоги и вътрешно трепетно щастие. Не трябва винаги да е така.
Снощи, преди да заспя като труп на кривото легло, което сигурно изкривява и мен, си мислех за страха си, за рисковете и за смелостта, която не трябва да е обмислена. За хората, които колкото и да си струват, все пак са други хора, и за болезнената ми нужда да се посветя и отдам на себе си, за да се спечеля най-накрая. Да спечеля гласа си, изваян от диафрагмата, дълбоките и равномерни вдишвания, стоманеното спокойствие и сълзите като естествена последица. Като светкавица за секунда ме озари прозрението, че ако искаш да пишеш добре, трябва да четеш повече, но това всъщност не е съвсем вярно. Подготовката е хубаво и сигурно средство, но докога? Моля, рисковете са задължителни, поемете дъх и се гмуркайте.
Трябва да се отдам на себе си повече от всякога, но сега имам нужда повече от всякога да се отдам на Маркес. Не се страхувам да го предам, въпреки че той и без това се е разпилял из целия свят под формата на въздишки, недостиг, цитати, подражание и може би съвсем друг поглед към цвета на кожата, любовта и тази„непосилна лекота на битието”, която умирам да имам и трябва да направя нещо по въпроса.
Много съм благодарна на някои сенки под разперилия ми се егоизъм, благодарна съм, че знам към кого да се обърна, когато ми е смешно, и знам какво да кажа, когато искам да ни е смешно. Малко тъжно донякъде, трябва ли да пробвам издръжлисвостта си, за да разбера, че не съм такава просто заради обстоятелствата, или просто човек не може да бъде всичко, колкото и да се заблуждава?
Аз, аз, аз, аз, аз и пак аз. Клепачите ми падат, точно както завесите след ставането на крака и последния възторжен, промит и пропит от чувства аплауз. Ще чакам, но и ще бъда готова, трябва да се постарая, но все пак поне сега имам Маркес и мисля, че дойде време да го обикна.
Заспивам под съпровода на озни мирис, който надали ще объркам, и се чупя под съпровода на повторенията и "2412". Толкова е тихо, но знам, че по-късно всичко ще рухне под моята собствена немилост. А сънувам залези.
Снощи влезнах тук и реших, че е време да проговоря. Да разбия оковите, да срутя крепостните стени, да преодолея съпротивата, да надмина себе си, да се изненадам, да се покоря, да се завладея. Не успях. Стоях, едва виждаща, пишех - някак си, всичко беше не на място, не в точното време - всичко беше провал. Наблюдавах пръстите си. Прокарваха нежното си докосване върху повърхностите на клавишите, но нямаха смелостта да се наложат, нямаха силата да гравират онова, което безброй много пъти се опитвам да споделя, не пред друг(иго), а пред себе си. И не мисля, не желая, не искам да се задоволя с няколко плоски и пошли самопризнания. Защото знам какво става, поне донякъде имам контрол над това, но самата ми страст към това контролиране на всички сблъсъци и изригвания в мен - това не ме задоволява. Сбогом.
Другите хора, другите хора определено са много. Преди дни, обикаляйки и опознавайки непознатите места в края на града, опустошителната и опустошена красота на забравата и на самотата, слънцето, процеждащо се през тревите, стари и прашни от времето гари, есенни мрачни вековни алеи, мирис на липа и всички нюанси на зеленото, живописно струпали и слели се върху кокетно извитите листа на същите ароматни липи, нямах нужда от тях. В точно такива моменти бих могла да изхвърля всички хора на боклука, без дори да ги рециклирам, защото точно в такива моменти мога да гледам, да съзерцавам, да потъвам, да умирам. В заблудата си, че виждам през и повече, отколкото някой друг. В заблудата си, че ще нарисувам всичко на света, убедена още преди да съм хванала молив, четка, лист, платно.. някъде, някога, сама.
В други моменти нямам сила, нямам нито сила, нито желание да забележа залеза, прозрачността и чистотата на въздуха в следпиянските утрини, остатъчния вкус на уиски и едновременно самотния и общ смях, който разтриса глаовболието ми, разлива го из цялото ми тяло, но тогава аз съм повече от всякога. В тези проклети други моменти знам, разбирам, осъзнавам и усещам, че човекът е ужасно същество, човекът е животно и се движи и живее по линия, начертана от определени правила, които трябва да се научат, ако искаш да оцелееш, ако си реалист и искаш да получиш много от това, което всеки иска да получи. Тогава го разбирам - без хората не мога и няма как, и, най-вече, няма защо. Тогава не търся орбитите на красотата така, както когато вдишвам вдъхновение и издишвам благоговение. Не, тогава виждам хората, пълни с красота, но съвсем различна - човешка.
От снощи се лутам из своите въпроси, които сигурно принадлежат на още много други, объркали улицата, попаднали в някоя неосветнеа и може би еднопосочна такава. Въздухът, чукането по вратата, светулките по паркета и уредбата, настроена да се изключи след един час, през който едва ли чувам (не слушам) повече от песен и половина, защото за пореден път се прибирам смазана от умора, без желание за безсъници, но с желание да се потопя в лятното небе. Всичко ми подсказва, че не трябва да мисля, не мога да мисля повече, мисленото обърква, разхвърля, опустошава всичко. Опустошава усмивките и спонтанността, опустошава бурния смях и тъжната радост, опустошава чувството, че все пак нищо не е случайно и то най-вече, за да се почувствам аз така приказно-меланхолично щастлива. Защото другите хора са просто други хора. Тези, от чиито грешки или пък възходи можеш да попиеш, да научиш, можеш да анализираш, да се плашиш от тях, да се страхуваш от тях, да разкаваш за тях, да им се възхищаваш. Можеш да им подариш всичко свое с мисълта, че ще те ограбят, ще ти вземат и малкото, което имаш, ще го изпозлват, ще останеш без него. Зачерквам го, това не е вариант, научих нещо. Научих няколко неща. Така мечтая, така силно искам да притежавам себе си. Все още изпадам в кризата на меланхолията, когато видя улицата си в онзи нюанс на миналото, който ми напомня събиранията по пейките до полунощ, а понякога и след това. Напомня ми летата, смеховете, хората, цялата атмосфера, която понякога не мога да свържа с конкретно събиетие, но тя е повече от достатъчна, защото ме залива с нещо като осъзнато дежа ву, което не мога, не мога да погълна, защото е твърде много и ще се задавя.
И изведнъж скачам, прескачам бариерата на годините, която също е толкова голяма и същевременно малка, но за нея наистина нямам сила да говоря, прекалено много е, а аз нямам никаква посока.
И всичко това изписвам, защото ме е страх. Често кранчето за студената вода остава в ръцете ми, виждам кръв по плочките, защото се удрям на странни места и никога не забелязвам. Душът ми вече тече съсредоточено и прибрано, не иска да ме убие, а аз не умирам от студ в банята така, както ставаше през декември, януари и февруари. Спомням си страшно много за тях плюс ноември, октомври понякога дори март и април се навъртат в паузите на деня, паузите измежду подобни тревоги и вътрешно трепетно щастие. Не трябва винаги да е така.
Снощи, преди да заспя като труп на кривото легло, което сигурно изкривява и мен, си мислех за страха си, за рисковете и за смелостта, която не трябва да е обмислена. За хората, които колкото и да си струват, все пак са други хора, и за болезнената ми нужда да се посветя и отдам на себе си, за да се спечеля най-накрая. Да спечеля гласа си, изваян от диафрагмата, дълбоките и равномерни вдишвания, стоманеното спокойствие и сълзите като естествена последица. Като светкавица за секунда ме озари прозрението, че ако искаш да пишеш добре, трябва да четеш повече, но това всъщност не е съвсем вярно. Подготовката е хубаво и сигурно средство, но докога? Моля, рисковете са задължителни, поемете дъх и се гмуркайте.
Трябва да се отдам на себе си повече от всякога, но сега имам нужда повече от всякога да се отдам на Маркес. Не се страхувам да го предам, въпреки че той и без това се е разпилял из целия свят под формата на въздишки, недостиг, цитати, подражание и може би съвсем друг поглед към цвета на кожата, любовта и тази„непосилна лекота на битието”, която умирам да имам и трябва да направя нещо по въпроса.
Много съм благодарна на някои сенки под разперилия ми се егоизъм, благодарна съм, че знам към кого да се обърна, когато ми е смешно, и знам какво да кажа, когато искам да ни е смешно. Малко тъжно донякъде, трябва ли да пробвам издръжлисвостта си, за да разбера, че не съм такава просто заради обстоятелствата, или просто човек не може да бъде всичко, колкото и да се заблуждава?
Аз, аз, аз, аз, аз и пак аз. Клепачите ми падат, точно както завесите след ставането на крака и последния възторжен, промит и пропит от чувства аплауз. Ще чакам, но и ще бъда готова, трябва да се постарая, но все пак поне сега имам Маркес и мисля, че дойде време да го обикна.
6/22/2009
Me2 (2)
Напоследък е много тихо. Звукоизолирала съм се от налудничавите мисли, че би трябвало да запиша всичко. Не трябва. Нямам нужда. Единственото, което ми трябваше, беше малко истина. Без значение как е постигната, дали е проста и банална; без значение, че авторът звучи дразнещо модерен, а понякога едва ли не комерсиален. Въпреки че след това обръща представата за себе си на сто и осемдесет градуса с едно-единствено хубаво изречение. Толкова много се нуждаех от истина, нищо че беше така аматьорско и нелитературно поднесена.
Все още, когато реша, че не ми се спи чак толкова, след като съм спала само шест или по-малко часа през нощта, аз хващам моята оранжева истина, пускам си The Troggs, Beatles, Isley Brothers, U2 или Rolling Stones и чета любимите си глави. Знам, че мога да препрочета всички наново.
Преодоляването, овладяването, притежаването на себе си.. това е опция. Прекрояването не е.
Radiohead са опция, надничането в къщи с кръгли симпатични прозорци, които крият моите необясними ужаси - това да. Изоставената и изпочупена гимназия, обрасла в бурени и дива растителност, надвиснала над масивната си ограда посред залеза от червеникаво-розово злато с бежово-жълто-топло-мистичните си нюанси. Всичко това е някакъв вариант. Дишам и мисля, че няма нужда, поне сега не е моментът, в който насила да замълча, когато имам нужда да разкажа за горящото в мен.
За красотата на небето и чистотата на въздуха в пет сутринта, за смеха въпреки главоболието и за смеха като щастливо безсъние.
За уискито, което е отвратително, отвратително и аз не мога да понасям, защото не мога да понасям какъвто и да е алкохол наистина, а разредители не обичам. Може би бих се оставила единствено на виното, но не искам това да се случи скоро.
За компотите с екстази и онези хора, които знаят повече, отколкото очакваш.
И за другите, които тичат, защото внезапно им е станало адски лошо и знаят, че ще повърнат.
Да, бих почистила, бих завързала и отвързала каквото трябва. Бих го направила с огромна вътрешна усмивка. И понякога да останеш, е наистина хубаво. Точно толкова хубаво, колкото небето и въздухът в пет сутринта; колкото преодоляването на съня като бариера или блаженото унасяне след онези песни, които не мога да изтрия, защото току-що намериха място в главата ми.
Просто тишината диктува всичко, макар и с паузи, макар и с паузи, които ме убиват, без да знам; макар и с паузи, които ми се иска никога да не се появяват, но все пак и те са част от всичко, случващо се сега. Нямам сили да се впускам да търся другото, когато все още не е време за него.
Исках да се скъсам от плач по "Отива една жена при лекаря" (да, защото искам heartbreaking story, искам опустошителна и покъртителна история, която да ме удави и да ме нарака да мечтая; да, обожавам книги, които ме разтърсват и разчувстват; да, такава съм!). Не се скъсах, когато и където исках и очаквах, не се опустоших, но пък за сметка на това цялата атмосфера, тъга, радост, любов и отчайващо-прекрасен оптимизъм, с който ме заля този куп страници с грабваща оранжева корица - всички те сега текат във вените и последните ми усещания и в най-уморените и празни моменти просто изпитвам нуждата да я грабна и да зачета някъде. Някъде. Чета я и се чувствам разтърсена и разчувствана, слушам..
You're packing the suitcase for a place none of us has been
A place that has to be believed to be seen
Точно колкото обичам "Walk On" заради "The one before the last one" (някой ден за ОГРОМНАТА ми любов към "Приятели"), така я обичам отново на втора степен.
Чувствам се свободна да слушам Рейдиохед до побъркване, Рейдиохед и Бийтълс. Наистина съм страшно разбъркана, защото не спирам, вероятно в това се крие чар, но съм сигурна, че трябва да спра или поне да отбия.
Няколко имена, няколко имена ей така, крещи ми се, Васко! Ако бръчките от смях се появят по-рано, отколкото бих искала, то бих обвинила теб. И Влади. И Пламен. Някои неща ми липсват, без дори да съм ги губила или имала. Отговорът? Да, аз си помислих същото
Харесвам Джъстин Лонг. И Джинифър Гуудуин. И адски превдивимия край на познанството им в „He’s just not that into you”. Няма да се спрат, нали? Никога няма да се откажат от мотива „You’re not the rule. You are the exception. Love is supreme.”
Може би така и трябва. I support them.
Хората са ничии, музиката е обща, както и всичко друго. Не бъди егоистка, не бъди себична, не бъди такава, не бъди.
Чиста, проста, първична, изцедена, някаква истина.
Все още, когато реша, че не ми се спи чак толкова, след като съм спала само шест или по-малко часа през нощта, аз хващам моята оранжева истина, пускам си The Troggs, Beatles, Isley Brothers, U2 или Rolling Stones и чета любимите си глави. Знам, че мога да препрочета всички наново.
Преодоляването, овладяването, притежаването на себе си.. това е опция. Прекрояването не е.
Radiohead са опция, надничането в къщи с кръгли симпатични прозорци, които крият моите необясними ужаси - това да. Изоставената и изпочупена гимназия, обрасла в бурени и дива растителност, надвиснала над масивната си ограда посред залеза от червеникаво-розово злато с бежово-жълто-топло-мистичните си нюанси. Всичко това е някакъв вариант. Дишам и мисля, че няма нужда, поне сега не е моментът, в който насила да замълча, когато имам нужда да разкажа за горящото в мен.
За красотата на небето и чистотата на въздуха в пет сутринта, за смеха въпреки главоболието и за смеха като щастливо безсъние.
За уискито, което е отвратително, отвратително и аз не мога да понасям, защото не мога да понасям какъвто и да е алкохол наистина, а разредители не обичам. Може би бих се оставила единствено на виното, но не искам това да се случи скоро.
За компотите с екстази и онези хора, които знаят повече, отколкото очакваш.
И за другите, които тичат, защото внезапно им е станало адски лошо и знаят, че ще повърнат.
Да, бих почистила, бих завързала и отвързала каквото трябва. Бих го направила с огромна вътрешна усмивка. И понякога да останеш, е наистина хубаво. Точно толкова хубаво, колкото небето и въздухът в пет сутринта; колкото преодоляването на съня като бариера или блаженото унасяне след онези песни, които не мога да изтрия, защото току-що намериха място в главата ми.
Просто тишината диктува всичко, макар и с паузи, макар и с паузи, които ме убиват, без да знам; макар и с паузи, които ми се иска никога да не се появяват, но все пак и те са част от всичко, случващо се сега. Нямам сили да се впускам да търся другото, когато все още не е време за него.
Исках да се скъсам от плач по "Отива една жена при лекаря" (да, защото искам heartbreaking story, искам опустошителна и покъртителна история, която да ме удави и да ме нарака да мечтая; да, обожавам книги, които ме разтърсват и разчувстват; да, такава съм!). Не се скъсах, когато и където исках и очаквах, не се опустоших, но пък за сметка на това цялата атмосфера, тъга, радост, любов и отчайващо-прекрасен оптимизъм, с който ме заля този куп страници с грабваща оранжева корица - всички те сега текат във вените и последните ми усещания и в най-уморените и празни моменти просто изпитвам нуждата да я грабна и да зачета някъде. Някъде. Чета я и се чувствам разтърсена и разчувствана, слушам..
You're packing the suitcase for a place none of us has been
A place that has to be believed to be seen
Точно колкото обичам "Walk On" заради "The one before the last one" (някой ден за ОГРОМНАТА ми любов към "Приятели"), така я обичам отново на втора степен.
Чувствам се свободна да слушам Рейдиохед до побъркване, Рейдиохед и Бийтълс. Наистина съм страшно разбъркана, защото не спирам, вероятно в това се крие чар, но съм сигурна, че трябва да спра или поне да отбия.
Няколко имена, няколко имена ей така, крещи ми се, Васко! Ако бръчките от смях се появят по-рано, отколкото бих искала, то бих обвинила теб. И Влади. И Пламен. Някои неща ми липсват, без дори да съм ги губила или имала. Отговорът? Да, аз си помислих същото
Харесвам Джъстин Лонг. И Джинифър Гуудуин. И адски превдивимия край на познанството им в „He’s just not that into you”. Няма да се спрат, нали? Никога няма да се откажат от мотива „You’re not the rule. You are the exception. Love is supreme.”
Може би така и трябва. I support them.
Хората са ничии, музиката е обща, както и всичко друго. Не бъди егоистка, не бъди себична, не бъди такава, не бъди.
Чиста, проста, първична, изцедена, някаква истина.
6/19/2009
Колко е важно да си глупав
здравствуйте
след като бях на косъм да скъсам нервите си с един телбод, се сетих, че е безсмислено
скучни и недоволни хора не ме интересуват
хора с принципи и морал, които не са повърхностни
(любимата ми дума)
и ако още веднъж някой учител се опита оригинално да критикува Бийтълс, съвременното кино или нещо подобно, ще се убедя, че никой не мисли, когато смята, че защитава "правилното"
няма правилно
рей клуун е свърхегоцентрик и егоист
адски много
и тези добреструктурирани изречения, които са написани както ни учат
увод, теза, микротези, аргументации, заключение
мооооооооля ви се! горещо е, искам да съм потна, не спя, но и не ми се спи
днес пропуснах цели три часа, но прекрасното в двата история, за които реших, че ще е добре да отида, се оказа разговор за Аякс
задълбаване в разни отрицателни емоции е много лесно и изглежда логично, но, противно на очакванията, май великите хора са тези, които рушат глупавия морал и очаквания, а не разни нещастни писатели, които са абсолютно уверени в безпомощността си, която ги кара да се чувстват още по-жалки
всичкото "сега" е потенциално "преди"
история с метален блясък и съвременните рицари, борещи се за романтика
има я
да си глупав, е хубаво
защото щом го разбереш, дори не се чувстваш глупав
аз вярвам в математика -> в рационалността
защо пък понякога да не направиш това, което трябва?
will you still need me, will you still feed me
when i'm sixty four
след като бях на косъм да скъсам нервите си с един телбод, се сетих, че е безсмислено
скучни и недоволни хора не ме интересуват
хора с принципи и морал, които не са повърхностни
(любимата ми дума)
и ако още веднъж някой учител се опита оригинално да критикува Бийтълс, съвременното кино или нещо подобно, ще се убедя, че никой не мисли, когато смята, че защитава "правилното"
няма правилно
рей клуун е свърхегоцентрик и егоист
адски много
и тези добреструктурирани изречения, които са написани както ни учат
увод, теза, микротези, аргументации, заключение
мооооооооля ви се! горещо е, искам да съм потна, не спя, но и не ми се спи
днес пропуснах цели три часа, но прекрасното в двата история, за които реших, че ще е добре да отида, се оказа разговор за Аякс
задълбаване в разни отрицателни емоции е много лесно и изглежда логично, но, противно на очакванията, май великите хора са тези, които рушат глупавия морал и очаквания, а не разни нещастни писатели, които са абсолютно уверени в безпомощността си, която ги кара да се чувстват още по-жалки
всичкото "сега" е потенциално "преди"
история с метален блясък и съвременните рицари, борещи се за романтика
има я
да си глупав, е хубаво
защото щом го разбереш, дори не се чувстваш глупав
аз вярвам в математика -> в рационалността
защо пък понякога да не направиш това, което трябва?
will you still need me, will you still feed me
when i'm sixty four
6/15/2009
Honesty is so last year
Уморена и спокойна. Това е максимумът, в който имам потенциал за изцеждане и правя всичко "въпреки". Сега само се отбивам, за минути, колкото да успея да споделя съществените несъществени шепоти, които драскат по тишината в изтощението ми.
Тъй като напоследък си мисля за атмосферите и тяхното изопачаване, различните хора, които свързвам чрез някакви абсурдно сътворени връзки, появили се от стари детски спомени и многократно преработени представи за места и събития. Та да, все едно.
След малко ще потъна във философията, ако не потъна в дълбок сън, за който съм убедена, че ще ми се отрази по-добре.
Харесва ми да чертая пирамиди и да пиша по чисто бели листи, защото мога, защото се получава, защото дори без редове аз не изкривявам изреченията.
Заради това и обожавам да си припомнят един цитат на Пикасо: "I do what I can't in order to learn something".
Любимият ми хубав тефтер е на път да привърши. Сещам се колко пъти съм писала в него просто заради нуждата да напиша нещо, а понякога просто заради нуждата да видя десния наклон на вече обработения си почерк.
Мога да различа мирисът на картофи, ориз, гъби и някои специални хора.
Някой път, ако имам такава възможност, ще спра и ще ги попитам "Извинете, знаете ли колко е часът?".
За първи път от доста време любимият ми Yahoo хороскоп звучи сериозно и това някак ми харесва, защото знам, че нещата са по-скоро такива, отколкото други.
Имам си нов червен разделител, открих нещо като опит за разказ, който съм писала. Определено има абсурдни части, които ме карат да се изчервявам, но и такива, които самата аз харесвам и много ми напомнят на нещо. Да, знам на какво, но едва ли има смисъл да обяснявам. Все повече се убеждавам, че ще обикна „Мастер и Маргарита".
Онази вечер заспах на "He's just not that into you", въпреки че Дженифър Конъли и Дженифър Анистън бяха много симпатични, а аз се открих в една по-друга актриса, но все едно :)
Явно така човек се чувства най-удобно, разказвайки за това какво обича, какво не обича, колко неща е направил, ето, виждате ли: 1...2...3....
Изброява, изброява, реди делата си, подрежда книгите си, брои колко са, пак ги подрежда, но този път по големина, цвят, ниво на интерес, който будят, и какво ли още не.. Така човек систематизира живота и себе си, за да му е по-лесно, чертае пирамиди и пише по бели листи, учи по това, по което и без това знае, че не е зле - така човек пилее времето си.
Друг мой любим цитат от времето, през което събирането на цитати беше нещо като досадната петминутна работа, която един ден просто зарязах, е "Sometimes avoiding situations you might make mistakes in might be the biggest mistake" (or smfn like this).
Скоро би трябвало да извадя новата партида любими изречения, които много често не помагат на никого или най-могъщото, което правят, е да издигнат нечия репутация на запознат с културата, потънал в интелектуалност човек.
Общо взето глупости. Интелект и така нататък. Завиждам на Шлинк, че формулира въпросите и съмненията си, завиждам и на своята екзалтирана версия, която успява да улови момента, но само за секунди.
Не е прекалено късно, но ми изглежда безкрайно трудно да преровя и отворя папките си, за да достигна до различна музика, която не съм слушала около сто пъти през последните дни.
Трябва да залепя една "До Чикаго и назад", за да я върна на училищната библиотека и да не се почувствам като онези престъпници, за които веднъж говориха в репортаж по новините.
Признавам си, "Граф Монте Кристо" стои у нас от лято '06, а мина толкова време, че вече ме е срам да я върна.
Така или иначе има забележително непоносими пето-, шесто-, седмокласници, които едва ли биха я потърсили, но за разни други хора ми е гузно.
И тук съвсем не издигам книгите, четенето и така нататък духовна дейност в някакъв култ, защото има определени моменти, в които наистина всичко изглежда "вятър", всичко е нищо и единственото нужно е нищото. Какъв неочакван обрат, бих помислила, а всъщност вече си го помислих. Това за вятъра го твърдеше и Елин Пелин, който сравнително много не харесвам или поне се навивах, защото ми втръсна от всичко, което се опитваше да ми отнеме времето.
Иска ми се да излезна напук на умората и на алармата, която ще се включи в 3:30, а аз не искам да я изключвам, защото свикнах нещо да ме буди по средата на нощта, а след това блажено да се обърна на другата си страна, разбрала, че имам още три часа и петнайсет минути, докато ми се наложи да стана. Отскоро нощите са по-дълги от дните и въпреки че заспивам на косъм от сутринта, макар да не е точно така, аз бих им посветила цялата си същност, защото напоследък нямам време да посвещавам каквото и да било, а може би е момент да се подсетя колко важно е да се посветя нещо.
Ах, Весела.
Ако някой чете или ще прочете, може да се чувства поздравен с 311 – „Lovesong”, която слушам за не знам си кой път и ми се иска да слушам още толкова плюс "The destruction of small ideas", който отложих с цели две години, въпреки че слушах доста пъти, но нито един не бе достатъчно силен, за да проникне в мен. Или просто аз не му дадох шанса и отдадеността си, не знам. Когато не се опитвам да изкореня объркванията си, всичко, което съм пазила, се излива по много по-естествен начин, а тогава нямам нужда да чета това, което съм написала, стотици пъти.
И съответно не му обръщам внимание и просто го забравям, без значение, че най-вероятно съм била права. Няма насилени изречения като "Толкова искам да пиша за нещо, нещо, нещо, но не мога, затова сега ще изтръгна от себе си всичко, което е минавало през главата ми последните дни, и ще го пробутам на другите и най-вече на себе си по изкуствен, глупав начин". Не че имам нещо против записките, но за разни работи е хубаво да изчакаш.
Днес се сетих и за космическите заключения, към които ми се иска да не се стремя, за да не срутя главоломно всичко, което постигнах на крилете на умората и търпението.
И като за последно ще кажа, че се завърнах към Маркес, за да го оставя, а после отново да се завърна към него, и може би някъде ще разбера, че е бил повече от първите ми петдесет най-трудни и зрителноизцеждащи страници в живота, нещо повече от опити да се сверя и настроя през студа на януари, нещо повече от олицетворение на един напълно различен свят, нещо повече от човека, който винаги говори за любовта и кожата, която се променя според нея.
Отвреме-навреме сънувам адски странни неща и именно затова обичам да си мисля, че въображението ми работи на високи обороти, но отвреме-навреме сънувам и разни толкова прозрачни и прозаични моменти, които дори не те карат да се опиташ да ги тълкуваш. 23:23. Понякога все още си намислям желания, когато видя двойни часове, но без да целувам монитора. Харесвам числото 23 заради една песен на Jimmy Eat World, "She belongs somewhere else..." (старото име на блога) идваше пък от песен на La Rocca и ми е някак мъчно за него.
Издадох какви ли не дребни неща, сега може би трябва да се чувствам повече, по-сложна, с повече страници, по-интересна. Така правят хората. Разказват за това какво обичат, какво мразят, какво ги дразни, колко книги са прочели, колко филми са гледали, колко хора са целунали, колко пъти са се напили през последните три месеца, колко пъти са се преоблекли в един и същ ден, колко тефтера са изписали, колко много песни са изслушали през последната седмица и им е адски гадно, когато ласт.фм-ът им не ги регистрира.
Сега мога да се чувствам малко по-гола и все пак да се успокоя с реалното "Не съм толкова плитка, че да се изчерпя с един пост".
Well, we'll see. Поне знам, че вече чувствам заглавието, което исках да използвам, като заглавие, което трябва да използвам, а етикетът ще бъде един.
Лека нощ :)
Тъй като напоследък си мисля за атмосферите и тяхното изопачаване, различните хора, които свързвам чрез някакви абсурдно сътворени връзки, появили се от стари детски спомени и многократно преработени представи за места и събития. Та да, все едно.
След малко ще потъна във философията, ако не потъна в дълбок сън, за който съм убедена, че ще ми се отрази по-добре.
Харесва ми да чертая пирамиди и да пиша по чисто бели листи, защото мога, защото се получава, защото дори без редове аз не изкривявам изреченията.
Заради това и обожавам да си припомнят един цитат на Пикасо: "I do what I can't in order to learn something".
Любимият ми хубав тефтер е на път да привърши. Сещам се колко пъти съм писала в него просто заради нуждата да напиша нещо, а понякога просто заради нуждата да видя десния наклон на вече обработения си почерк.
Мога да различа мирисът на картофи, ориз, гъби и някои специални хора.
Някой път, ако имам такава възможност, ще спра и ще ги попитам "Извинете, знаете ли колко е часът?".
За първи път от доста време любимият ми Yahoo хороскоп звучи сериозно и това някак ми харесва, защото знам, че нещата са по-скоро такива, отколкото други.
Имам си нов червен разделител, открих нещо като опит за разказ, който съм писала. Определено има абсурдни части, които ме карат да се изчервявам, но и такива, които самата аз харесвам и много ми напомнят на нещо. Да, знам на какво, но едва ли има смисъл да обяснявам. Все повече се убеждавам, че ще обикна „Мастер и Маргарита".
Онази вечер заспах на "He's just not that into you", въпреки че Дженифър Конъли и Дженифър Анистън бяха много симпатични, а аз се открих в една по-друга актриса, но все едно :)
Явно така човек се чувства най-удобно, разказвайки за това какво обича, какво не обича, колко неща е направил, ето, виждате ли: 1...2...3....
Изброява, изброява, реди делата си, подрежда книгите си, брои колко са, пак ги подрежда, но този път по големина, цвят, ниво на интерес, който будят, и какво ли още не.. Така човек систематизира живота и себе си, за да му е по-лесно, чертае пирамиди и пише по бели листи, учи по това, по което и без това знае, че не е зле - така човек пилее времето си.
Друг мой любим цитат от времето, през което събирането на цитати беше нещо като досадната петминутна работа, която един ден просто зарязах, е "Sometimes avoiding situations you might make mistakes in might be the biggest mistake" (or smfn like this).
Скоро би трябвало да извадя новата партида любими изречения, които много често не помагат на никого или най-могъщото, което правят, е да издигнат нечия репутация на запознат с културата, потънал в интелектуалност човек.
Общо взето глупости. Интелект и така нататък. Завиждам на Шлинк, че формулира въпросите и съмненията си, завиждам и на своята екзалтирана версия, която успява да улови момента, но само за секунди.
Не е прекалено късно, но ми изглежда безкрайно трудно да преровя и отворя папките си, за да достигна до различна музика, която не съм слушала около сто пъти през последните дни.
Трябва да залепя една "До Чикаго и назад", за да я върна на училищната библиотека и да не се почувствам като онези престъпници, за които веднъж говориха в репортаж по новините.
Признавам си, "Граф Монте Кристо" стои у нас от лято '06, а мина толкова време, че вече ме е срам да я върна.
Така или иначе има забележително непоносими пето-, шесто-, седмокласници, които едва ли биха я потърсили, но за разни други хора ми е гузно.
И тук съвсем не издигам книгите, четенето и така нататък духовна дейност в някакъв култ, защото има определени моменти, в които наистина всичко изглежда "вятър", всичко е нищо и единственото нужно е нищото. Какъв неочакван обрат, бих помислила, а всъщност вече си го помислих. Това за вятъра го твърдеше и Елин Пелин, който сравнително много не харесвам или поне се навивах, защото ми втръсна от всичко, което се опитваше да ми отнеме времето.
Иска ми се да излезна напук на умората и на алармата, която ще се включи в 3:30, а аз не искам да я изключвам, защото свикнах нещо да ме буди по средата на нощта, а след това блажено да се обърна на другата си страна, разбрала, че имам още три часа и петнайсет минути, докато ми се наложи да стана. Отскоро нощите са по-дълги от дните и въпреки че заспивам на косъм от сутринта, макар да не е точно така, аз бих им посветила цялата си същност, защото напоследък нямам време да посвещавам каквото и да било, а може би е момент да се подсетя колко важно е да се посветя нещо.
Ах, Весела.
Ако някой чете или ще прочете, може да се чувства поздравен с 311 – „Lovesong”, която слушам за не знам си кой път и ми се иска да слушам още толкова плюс "The destruction of small ideas", който отложих с цели две години, въпреки че слушах доста пъти, но нито един не бе достатъчно силен, за да проникне в мен. Или просто аз не му дадох шанса и отдадеността си, не знам. Когато не се опитвам да изкореня объркванията си, всичко, което съм пазила, се излива по много по-естествен начин, а тогава нямам нужда да чета това, което съм написала, стотици пъти.
И съответно не му обръщам внимание и просто го забравям, без значение, че най-вероятно съм била права. Няма насилени изречения като "Толкова искам да пиша за нещо, нещо, нещо, но не мога, затова сега ще изтръгна от себе си всичко, което е минавало през главата ми последните дни, и ще го пробутам на другите и най-вече на себе си по изкуствен, глупав начин". Не че имам нещо против записките, но за разни работи е хубаво да изчакаш.
Днес се сетих и за космическите заключения, към които ми се иска да не се стремя, за да не срутя главоломно всичко, което постигнах на крилете на умората и търпението.
И като за последно ще кажа, че се завърнах към Маркес, за да го оставя, а после отново да се завърна към него, и може би някъде ще разбера, че е бил повече от първите ми петдесет най-трудни и зрителноизцеждащи страници в живота, нещо повече от опити да се сверя и настроя през студа на януари, нещо повече от олицетворение на един напълно различен свят, нещо повече от човека, който винаги говори за любовта и кожата, която се променя според нея.
Отвреме-навреме сънувам адски странни неща и именно затова обичам да си мисля, че въображението ми работи на високи обороти, но отвреме-навреме сънувам и разни толкова прозрачни и прозаични моменти, които дори не те карат да се опиташ да ги тълкуваш. 23:23. Понякога все още си намислям желания, когато видя двойни часове, но без да целувам монитора. Харесвам числото 23 заради една песен на Jimmy Eat World, "She belongs somewhere else..." (старото име на блога) идваше пък от песен на La Rocca и ми е някак мъчно за него.
Издадох какви ли не дребни неща, сега може би трябва да се чувствам повече, по-сложна, с повече страници, по-интересна. Така правят хората. Разказват за това какво обичат, какво мразят, какво ги дразни, колко книги са прочели, колко филми са гледали, колко хора са целунали, колко пъти са се напили през последните три месеца, колко пъти са се преоблекли в един и същ ден, колко тефтера са изписали, колко много песни са изслушали през последната седмица и им е адски гадно, когато ласт.фм-ът им не ги регистрира.
Сега мога да се чувствам малко по-гола и все пак да се успокоя с реалното "Не съм толкова плитка, че да се изчерпя с един пост".
Well, we'll see. Поне знам, че вече чувствам заглавието, което исках да използвам, като заглавие, което трябва да използвам, а етикетът ще бъде един.
Лека нощ :)
"Der Vorleser"
.. или "The Reader". За пореден път.
От февруари насам това заглавие се затвори херметически в главата ми и е доста трудно да го изкарам оттам. Гледах филма цели два пъти, най-вече заради Кейт и ролята й, трепетно чаках номинацията на Оскарите, слушах трейлъра около трийсет пъти и ето че сега прочетох и книгата.
Книгата.
При нея всъщност нещата стоят по коренно различен начин.
Като за начало, тя е доста малка, със симпатична корица, на която Крос чете на Уинслет, а след като разгърнах, открих и Ралф Файнс, самотен, тъжен и замислен до едно езеро.
Проблемът при мен беше, че вече имах изградени образите на всички герои, имах един куп добри впечатления от сюжета, въпросите, които поставя филмът, актьорската игра, режисурата, развръзката и така, така, така нататък. Нямаше много за представяне, макар че се опитвах да нарисувам моментите, които не са заснети и вмъкнати в сценария.
Книгата не е филм, филмът не е книга, и този път не съм убедена в чия полза работи фактът.
Бернхард Шлинк пише толкова статично. Статично, едва ли не неутрално. На моменти ми беше трудно да проследя чувствата на главния герой, най-вече защото самият той упорито ги изопачава, изкривява, замаскира и буквално си играе с тях чрез силата на мисленето и въпросите. Въпроси, много, много, адски много въпроси.
Което прави тези 208 страници за мен по-ценни, отколкото самата повествователна част, на която липсва искра, жар, чувство, а може би просто сама съм се подвела, знаейки какво и кога ще се случи.
Рядко срещам такова привидно спокойствие и уравновесеност в някакво произведение, било то и точно такова, в което са вплетени милиони противоречия, недоизяснения; такива едва доловими болка, страдание, чувство въпреки огромната въпросителна, която е надвиснала над почти всяка страница. Всичко е под знака на съмнението и опита субективното да се превърне в обективно.
Любовта от първата част се губи и сякаш потъва в съвсем различна книга, като последното, на което може да се надява читателят, е все нещо да е останало живо след изпепеляващата сила на забравата, „упойката”, която, съзнателно или не, си поставяме, защото може би опустошителните чувства са точно в кръвта ни, а химията не е вечна.
На места страстта и топлината ги има, а самият контраст между студенината на закона, морала, мислите е този, който създава тръпката и усещането, че има какво да очакваш като развитие у героите до последната страница.
Темите започват от началото до плюс безкрайност. Вината и кой и защо я изпитва, отговорността – чия трябва да е и има ли задължителност при поемането й. Влиянието на личност, появила се в крехък период, промените, манипулациите на човешкото поведение, контролирането на останалите, налагане на мнение, надмощие, егоизмът, удобството, заблудите, спомените и нелечимостта им.. Правилно, грешно, човечност, съдба, история, последствия, срам, страдание, действителност?
„Обективно” и „реалност” са две антидуми в хартиения „Дъ рийдър”, който може би не е разтърсващ, но бях права, когато усетих, че ще има значение чела ли съм книгата, или не.
Няколко важни момента липсват във филма, а мисля, че с тях той би бил още по-наситен, особено любовната история и частта с разкаянието и подчертаването на трагизма на Холокоста.
Холокостът като черна страница в историята, човешка жестокост, гибел, борба. Холокостът, който не винаги е в състояние да предизвика емоциите, които се очаква да предизвика, и въобще всички явления в живота, които са проста част от момента, а ние усещаме тежестта им или пък просто ги изменяме с времето и пространството така, че да усетим тежестта им, когато са отлежали и можем да ги възкресим в полза на трупането в живота си.
И четенето, разбира се. Като увертюра, като любов, като препятствие, като товар за едно цяло битие. Като възникналата благодарение на страха дистанция между личността и останалия свят.
«Четецът» не успя да ме докосне толкова, колкото се очаква от една книга – дали заради последователността, ярките съобщителни изречения, които наистина само съобщаваха, и тук-там вместените описания, придаващи някаква худежественост на борбата на автора със създадения хаос и породилите се мъгли в живота.
Нямам никаква идея, но към филма, трейлъра, цитата от „Одисеята” и спомените от катарзисното му влияние прибавям и книгата, която няма как да забравя, а и сигурно ще се завръщам към нея пак и пак.
От февруари насам това заглавие се затвори херметически в главата ми и е доста трудно да го изкарам оттам. Гледах филма цели два пъти, най-вече заради Кейт и ролята й, трепетно чаках номинацията на Оскарите, слушах трейлъра около трийсет пъти и ето че сега прочетох и книгата.
Книгата.
При нея всъщност нещата стоят по коренно различен начин.
Като за начало, тя е доста малка, със симпатична корица, на която Крос чете на Уинслет, а след като разгърнах, открих и Ралф Файнс, самотен, тъжен и замислен до едно езеро.
Проблемът при мен беше, че вече имах изградени образите на всички герои, имах един куп добри впечатления от сюжета, въпросите, които поставя филмът, актьорската игра, режисурата, развръзката и така, така, така нататък. Нямаше много за представяне, макар че се опитвах да нарисувам моментите, които не са заснети и вмъкнати в сценария.
Книгата не е филм, филмът не е книга, и този път не съм убедена в чия полза работи фактът.
Бернхард Шлинк пише толкова статично. Статично, едва ли не неутрално. На моменти ми беше трудно да проследя чувствата на главния герой, най-вече защото самият той упорито ги изопачава, изкривява, замаскира и буквално си играе с тях чрез силата на мисленето и въпросите. Въпроси, много, много, адски много въпроси.
Което прави тези 208 страници за мен по-ценни, отколкото самата повествователна част, на която липсва искра, жар, чувство, а може би просто сама съм се подвела, знаейки какво и кога ще се случи.
Рядко срещам такова привидно спокойствие и уравновесеност в някакво произведение, било то и точно такова, в което са вплетени милиони противоречия, недоизяснения; такива едва доловими болка, страдание, чувство въпреки огромната въпросителна, която е надвиснала над почти всяка страница. Всичко е под знака на съмнението и опита субективното да се превърне в обективно.
Любовта от първата част се губи и сякаш потъва в съвсем различна книга, като последното, на което може да се надява читателят, е все нещо да е останало живо след изпепеляващата сила на забравата, „упойката”, която, съзнателно или не, си поставяме, защото може би опустошителните чувства са точно в кръвта ни, а химията не е вечна.
На места страстта и топлината ги има, а самият контраст между студенината на закона, морала, мислите е този, който създава тръпката и усещането, че има какво да очакваш като развитие у героите до последната страница.
Темите започват от началото до плюс безкрайност. Вината и кой и защо я изпитва, отговорността – чия трябва да е и има ли задължителност при поемането й. Влиянието на личност, появила се в крехък период, промените, манипулациите на човешкото поведение, контролирането на останалите, налагане на мнение, надмощие, егоизмът, удобството, заблудите, спомените и нелечимостта им.. Правилно, грешно, човечност, съдба, история, последствия, срам, страдание, действителност?
„Обективно” и „реалност” са две антидуми в хартиения „Дъ рийдър”, който може би не е разтърсващ, но бях права, когато усетих, че ще има значение чела ли съм книгата, или не.
Няколко важни момента липсват във филма, а мисля, че с тях той би бил още по-наситен, особено любовната история и частта с разкаянието и подчертаването на трагизма на Холокоста.
Холокостът като черна страница в историята, човешка жестокост, гибел, борба. Холокостът, който не винаги е в състояние да предизвика емоциите, които се очаква да предизвика, и въобще всички явления в живота, които са проста част от момента, а ние усещаме тежестта им или пък просто ги изменяме с времето и пространството така, че да усетим тежестта им, когато са отлежали и можем да ги възкресим в полза на трупането в живота си.
И четенето, разбира се. Като увертюра, като любов, като препятствие, като товар за едно цяло битие. Като възникналата благодарение на страха дистанция между личността и останалия свят.
«Четецът» не успя да ме докосне толкова, колкото се очаква от една книга – дали заради последователността, ярките съобщителни изречения, които наистина само съобщаваха, и тук-там вместените описания, придаващи някаква худежественост на борбата на автора със създадения хаос и породилите се мъгли в живота.
Нямам никаква идея, но към филма, трейлъра, цитата от „Одисеята” и спомените от катарзисното му влияние прибавям и книгата, която няма как да забравя, а и сигурно ще се завръщам към нея пак и пак.
6/14/2009
300 + 10 + 1
Параноя. Параноя, параноя, параноя. Лазят ме насекоми. Лазят ме огромни стоножки, тънките им крачета гъделичкат кожата ми. Всички те, цели сто, се влачат и разхождат из тялото ми, а големите й антени, мустаци или каквото и да са душат, шарят нагоре-надолу. Тя ме докосва!
Черните лъскави, спокойни до влудяването ми хлебарки тромаво се плъзгат върху мен, оставят слузта си, изваждат задните си криле или каквото и да са и така стават още по-големи, големи и спокойни до влудяването ми.
Душът не спира унищожителните си опити, продължава да пуска капките самотни и отекващи върху плочките до моето вледеняване и влудяване. Самият той се тресе и бучи като парна машина, събрал дяволското налягане под запушените си с варовик малки дупчици.
Не ме е страх от това. Не ме е страх от тъмното, не ме е страх от триетажната неизмазана къща, в която вече никой не живее, а от площадката при тавана ни наблюдават заплашително кош и съмнителна ваза. Не ме е страх от птиците на Хичкок, нито пък от другите птици, не ме е страх от полудял Норман Бейтс, държащ нощ зад найлоновата завеса в банята, не ме е страх от летене със самолет, не е страх от криволичещи шофьори по магистралата, не ме е страх от пълзящите мъже под терасата ми, дори от необичайните имена, появяващи се насън не изпитвам страх в момента.
Просто съм малко притеснена. Защото не пиша. Защото Бернхард Шлинк задава въпроси по същия начин, по който го правя и аз, и просто мога да усетя как самият той търси ред в действията си, опитва се да ги скрепи с някакъв смисъл, задаващ въпроси, на които дори някой да отговори, той ще се бори за своя собствен отговор.
Притеснява ме фактът, че зеленото има хиляди нюанси. Може да е бутилковозелено, светлозелено, боровозелено, синьо-зелено, жълто-зелено, масленозелено, тютюневозелено, електриковозелено, резедаво, а аз бих могла да си помисля само "Зелено".
Притесняват ме и тези изречения, започващи по един и същи начин, удачно попаднали пред вътрешния ми взор като спасителна жилетка за бездарие.
Хората с техните жестове, техните достойни и недостойни думи и действия, ситуациите, които оплитат и в които се оплитат.. Тях, които до вътрешно изтезаване искам да опиша, но никога не го правя, защото ме притеснява липсата ми на търпение. Притесняват ме празните стаи, които не съществуват вкъщи, но ако имаше такива, може би нямаше да си представям как биха изглеждали, а направо щях да започна да ги изпълвам.
Притеснявам ме сънищата ми за Моне.
Притесняват ме чувствата на спокойство и безпокойство, хората, които ме притесняват, и онези, които не ме притесняват. Поводите, за които си струва да се изпотиш и изчервиш, и онези, за които си струва единствено да гледаш хладнокръвно и високомерно.
Многото думи, които се ронят и отронват, а би трябвало да стоят скътани и притесняващи, скрити дълбоко, готови да не бъдат чути никога.
Притеснява ме дишането чрез диафрагмата и дълбокият глас, който се ражда благодарение на него.
Редакциите, които са неизбежни, пропуснатите букви, срички, запетаи, точки, интервали..
Притварящите се клепачи и автопилотът, на който карам, щом всичко е под контрол.
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am young again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am free again
Някои хора са достойни за съжаление, струва си да ги обереш от пода, разпаднали се на парченца, да ги залепиш и да ги оставиш отново да се спукат заради собствената си злоба, коварство, арогантност, неспособност да чувстват. Понякога са толкова жалки, че ми иде да им го покажа, но знам колко ужасно е това.
Някои хора никога няма да се опитат да разберат, че зеленото има нюанси, някои хора никога няма да проникнат зад изреченията, никога няма да положат глава на рамото ти, въпреки че изгарят от нуждата да го направят, никога няма да кажат онова, което искат, без да се престорят, че не е кой-знае какво, че изобщо не предизвиква гадене, сладко-горчиви тръпки по кожата, пот и живо безсъние. Някои хора няма да разберат колко ценни са усмивките, локвите, красивите, грозните, нещастниците, успелите, просяците, пияниците, безделниците, бохемите, сладките малки деца, прекрасните малки деца, отвратителните малки деца. И тези хора не го правят, защото разбират и виждат жалката страна в търсенето на любов и красота по прашните первази, а просто защото живеят в своята черупка, по-затворени дори от търсачите на живот по ъгълчетата на очите, пясъка по мидите, студените нощи, горчивия вкус в гърлото и безсилието, след което се хвърляш изцеден право на леглото.
Абсолютно дискриминиращо и може би тесногръдо, аз искам да благодаря на всички онези, които умират в музиката и на пръв поглед безсмислените филмови сцени, в обикновените реплики, прозвучали като от сценарий. Да благодаря на всички зелени хора, че са зелени, зелени, всеки в различен нюанс. Искам да им благодаря, въпреки че разбирам и розовите, харесвам някои розови, опитвам се да разбера колко е хубаво да си такъв, понякога дори мога да го направя. Но съвсем повърхностно избирам да обичам онези, за които жените са Жени, музиката е Любов, маниите са Посвещение и Отдаденост. Онези, които задават въпроси и не чакат някой друг да напарви онова, което се налага, защото така вървят нещата в живота.
От страх и притеснение, от хората, които ме отвратиха, а аз идиотски им прощавам, от жалките ОБИКНОВЕНИ същества до онези, които винаги ще ме вдъхновят.. до тук.
Вчера гледах "50 first dates" за трети път, затънах в ненужните си вещи, оставих се на студа, не ме беше страх, сънувах американска хотелска стая през 40-те или пък американски черно-бял мрачен апартамент от тази епоха, Рей Чарлс, «Hit the road, Jack» и нещо между младите Едит Пиаф и Лили Иванова.
Стари, сбръчкани хора с атрофирали мускули и плашещи израстъци на гърба, които пазаруват в Халите, където килимите са и килими, и завеси – дълги, прашни и лилави - а продавачките, усмихвайки се, продават човешки органи.
Невъзможно е, наистина. Няма как по друг начин да събера щастие и разочарование, след като не мога да пиша през ден, а какво остава за всеки ден.
От хавлията с аромат на пиле, заради която сигурно ми се е искало да умра, до хорската тъга, която Себична Аз не съм забелязала в продължение на месеци, обладана от себе си, през симпатичните личности, с които се срещнах, и онези, които упорито се опитват да изкривят положителните ми впечатления и чувства..
Всичко, всичко..
От детинската, искрена, прекрасна, насълзяваща ме радост, щом видях нещо любимо.
Всеки ден е нов, всеки божи ден той отива при нея, за да я накара да се влюби в него поне до утре, когато той ще дойде отново, но нищо няма да започне отначало. Тя го помни, щом го помни, тя пее.
Юни ми прилича на септември. Жаркото слънце ми липсва, но хладните вечери се вписват.
Не го понасям, наистина :)
Не го харесвам, защото никога не би разбрал колко безпощадно-упояващ е „The Fountain”, защото не би разбрал, че музиката на Clint Mansell е самоубийствено-нереална. Някой ден (ах, „някой ден”) искам да му покажа, пред всички, но така, че да ме разбере единствено той, колко много не го харесвам заради всички тези дребни, дребнави, но всъщност толкова ярки и важни детайли. На обикновения Човек, олицетворяващ хората по най-ужасния начин, от когото се страхувам наистина.
...
Черните лъскави, спокойни до влудяването ми хлебарки тромаво се плъзгат върху мен, оставят слузта си, изваждат задните си криле или каквото и да са и така стават още по-големи, големи и спокойни до влудяването ми.
Душът не спира унищожителните си опити, продължава да пуска капките самотни и отекващи върху плочките до моето вледеняване и влудяване. Самият той се тресе и бучи като парна машина, събрал дяволското налягане под запушените си с варовик малки дупчици.
Не ме е страх от това. Не ме е страх от тъмното, не ме е страх от триетажната неизмазана къща, в която вече никой не живее, а от площадката при тавана ни наблюдават заплашително кош и съмнителна ваза. Не ме е страх от птиците на Хичкок, нито пък от другите птици, не ме е страх от полудял Норман Бейтс, държащ нощ зад найлоновата завеса в банята, не ме е страх от летене със самолет, не е страх от криволичещи шофьори по магистралата, не ме е страх от пълзящите мъже под терасата ми, дори от необичайните имена, появяващи се насън не изпитвам страх в момента.
Просто съм малко притеснена. Защото не пиша. Защото Бернхард Шлинк задава въпроси по същия начин, по който го правя и аз, и просто мога да усетя как самият той търси ред в действията си, опитва се да ги скрепи с някакъв смисъл, задаващ въпроси, на които дори някой да отговори, той ще се бори за своя собствен отговор.
Притеснява ме фактът, че зеленото има хиляди нюанси. Може да е бутилковозелено, светлозелено, боровозелено, синьо-зелено, жълто-зелено, масленозелено, тютюневозелено, електриковозелено, резедаво, а аз бих могла да си помисля само "Зелено".
Притесняват ме и тези изречения, започващи по един и същи начин, удачно попаднали пред вътрешния ми взор като спасителна жилетка за бездарие.
Хората с техните жестове, техните достойни и недостойни думи и действия, ситуациите, които оплитат и в които се оплитат.. Тях, които до вътрешно изтезаване искам да опиша, но никога не го правя, защото ме притеснява липсата ми на търпение. Притесняват ме празните стаи, които не съществуват вкъщи, но ако имаше такива, може би нямаше да си представям как биха изглеждали, а направо щях да започна да ги изпълвам.
Притеснявам ме сънищата ми за Моне.
Притесняват ме чувствата на спокойство и безпокойство, хората, които ме притесняват, и онези, които не ме притесняват. Поводите, за които си струва да се изпотиш и изчервиш, и онези, за които си струва единствено да гледаш хладнокръвно и високомерно.
Многото думи, които се ронят и отронват, а би трябвало да стоят скътани и притесняващи, скрити дълбоко, готови да не бъдат чути никога.
Притеснява ме дишането чрез диафрагмата и дълбокият глас, който се ражда благодарение на него.
Редакциите, които са неизбежни, пропуснатите букви, срички, запетаи, точки, интервали..
Притварящите се клепачи и автопилотът, на който карам, щом всичко е под контрол.
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am young again
Whenever I'm alone with you
You make me feel like I am free again
Някои хора са достойни за съжаление, струва си да ги обереш от пода, разпаднали се на парченца, да ги залепиш и да ги оставиш отново да се спукат заради собствената си злоба, коварство, арогантност, неспособност да чувстват. Понякога са толкова жалки, че ми иде да им го покажа, но знам колко ужасно е това.
Някои хора никога няма да се опитат да разберат, че зеленото има нюанси, някои хора никога няма да проникнат зад изреченията, никога няма да положат глава на рамото ти, въпреки че изгарят от нуждата да го направят, никога няма да кажат онова, което искат, без да се престорят, че не е кой-знае какво, че изобщо не предизвиква гадене, сладко-горчиви тръпки по кожата, пот и живо безсъние. Някои хора няма да разберат колко ценни са усмивките, локвите, красивите, грозните, нещастниците, успелите, просяците, пияниците, безделниците, бохемите, сладките малки деца, прекрасните малки деца, отвратителните малки деца. И тези хора не го правят, защото разбират и виждат жалката страна в търсенето на любов и красота по прашните первази, а просто защото живеят в своята черупка, по-затворени дори от търсачите на живот по ъгълчетата на очите, пясъка по мидите, студените нощи, горчивия вкус в гърлото и безсилието, след което се хвърляш изцеден право на леглото.
Абсолютно дискриминиращо и може би тесногръдо, аз искам да благодаря на всички онези, които умират в музиката и на пръв поглед безсмислените филмови сцени, в обикновените реплики, прозвучали като от сценарий. Да благодаря на всички зелени хора, че са зелени, зелени, всеки в различен нюанс. Искам да им благодаря, въпреки че разбирам и розовите, харесвам някои розови, опитвам се да разбера колко е хубаво да си такъв, понякога дори мога да го направя. Но съвсем повърхностно избирам да обичам онези, за които жените са Жени, музиката е Любов, маниите са Посвещение и Отдаденост. Онези, които задават въпроси и не чакат някой друг да напарви онова, което се налага, защото така вървят нещата в живота.
От страх и притеснение, от хората, които ме отвратиха, а аз идиотски им прощавам, от жалките ОБИКНОВЕНИ същества до онези, които винаги ще ме вдъхновят.. до тук.
Вчера гледах "50 first dates" за трети път, затънах в ненужните си вещи, оставих се на студа, не ме беше страх, сънувах американска хотелска стая през 40-те или пък американски черно-бял мрачен апартамент от тази епоха, Рей Чарлс, «Hit the road, Jack» и нещо между младите Едит Пиаф и Лили Иванова.
Стари, сбръчкани хора с атрофирали мускули и плашещи израстъци на гърба, които пазаруват в Халите, където килимите са и килими, и завеси – дълги, прашни и лилави - а продавачките, усмихвайки се, продават човешки органи.
Невъзможно е, наистина. Няма как по друг начин да събера щастие и разочарование, след като не мога да пиша през ден, а какво остава за всеки ден.
От хавлията с аромат на пиле, заради която сигурно ми се е искало да умра, до хорската тъга, която Себична Аз не съм забелязала в продължение на месеци, обладана от себе си, през симпатичните личности, с които се срещнах, и онези, които упорито се опитват да изкривят положителните ми впечатления и чувства..
Всичко, всичко..
От детинската, искрена, прекрасна, насълзяваща ме радост, щом видях нещо любимо.
Всеки ден е нов, всеки божи ден той отива при нея, за да я накара да се влюби в него поне до утре, когато той ще дойде отново, но нищо няма да започне отначало. Тя го помни, щом го помни, тя пее.
Юни ми прилича на септември. Жаркото слънце ми липсва, но хладните вечери се вписват.
Не го понасям, наистина :)
Не го харесвам, защото никога не би разбрал колко безпощадно-упояващ е „The Fountain”, защото не би разбрал, че музиката на Clint Mansell е самоубийствено-нереална. Някой ден (ах, „някой ден”) искам да му покажа, пред всички, но така, че да ме разбере единствено той, колко много не го харесвам заради всички тези дребни, дребнави, но всъщност толкова ярки и важни детайли. На обикновения Човек, олицетворяващ хората по най-ужасния начин, от когото се страхувам наистина.
...
6/11/2009
Jazz tunes thru this misery
Разни слънчеви резки са се процедили и полепили по пердето, докато аз слушам Боб Дилън, без да знам дали ще ми хареса скоро, или не.
Безбожно уморена съм, кръвното ми е паднало някъде надолу, имам нужда да надраскам няколко щриха, защото сънувам Робърт Дауни подстриган и картините на дядо ми, но се чувствам смачкана и изцедена от жегата или от нещо друго. Не знам.
Все пак май дойде моментът да прибавя етикет "книги" и то не само защото на бюрото ми има единайсет.
Струва ми се невъзможно да не се похваля, така че отпадналата ми ръка е призована да се вдигне, за да извърши поне едно полезно нещо в поредния зноен ден.
Бледа слонова кост, не чак толкова бледа слонова кост, нещо между кремаво, охра или бежово, светлооранжево, наситено тъмнооранжево, черно-златиста, бяло-златиста, розово-лилава и черно-бяла с цветни примеси.
На черното ми бюро стоят думите на Набоков, Клуун, Шлинк, Камю, Уелш, Моъм, По, Адеър и "1000 film to change your life". :)
(Хубавото е, че точно днес обмислях как, ако някога пиша, няма да цитирам Данте или Гьоте преди самото начало на книгата си, а някоя песен. Ето как Клуун ме впечатли, още повече като видях Рейдиохед.)
Прибавяме и една тънка и остаряла "Хроника на една предизвестена смърт" + биография на Лили Иванова и малка, сладко-симпатична, стилна и художествена благотворителна книга за мигове на разни български жени за мама.
Пълно удоволствие, идилия.
И въпреки целия този книжен антураж аз нямам силата да напиша две големи изречения, две истински изречения, две докосващи изречения. Какво правя в такива моменти ли? Това.
Липсва ми Буковски. Да, Буковски. Непредвидимо, но ужасните му, умопомрачителнореални, изгнили истории с недоразвити диалози; разказите, в които преобладават двайсетина думи като "вино", "бира", "жена", "уиски", "мъж", "кучка", хазяйка", "портвайн", "цигари", "чукам", "безработен", "копеле", "живот" и така нататък ми липсват.
Липсва ми усещането, че творчеството му не струва, след което някак успява да ме опровергае, после обратното и така, докато не се почувствам потънала в бохемско-отчаяния му, страдалчески-хедонистичен, тривиално-лаконичен американски стил. И тъй като напоследък и киното ми липсваше, а и аз му липсвах, Буковски ме вкара в своя филм. Все едно си бях пуснала долнопробен филм по кабелната, в който участват неизвестни актьори или пък Деми Мур на младини. Действието се развива в пропаднал, задимен бар, на никого на му пука за нищо, а животът се вие във вино, уиски, размазан грим, удари, писъци, стонове, жартиери, провиснали чорапи, разкривена походка и цигарена мъгла.
Липсва ми Буковски и жалкият му песимизъм, култовите изречения, които бях на косъм да си запиша, всепоглъщащият му едва ли не спрял стил, баналните фрази, с които не знам как привикнах и се съгласих да чета. Липсва ми начинът, по който се дразнех, разкривайки простите му похвати. Липсват ми диалозите без пояснения. Липсва ми мракът и неразбираемата свобода, която открива в алкохол, след който избира да плува в още тонове алкохол, а аз, неразбираща, се питах: "И кое е хубавото във всичко това? Все едно да преядеш с нещо тежко, а след това да продължиш с нещо леко?".
Няма го Буковски, но може би отново ще го има; не бях съгласна с Буковски, но може би някъде е прав; за мен разказите му са самотна вечер, прекарана в очакване в някой пропаднал, задимен, твърде алкохолен бар, но ето че изписах толкова много за мръсното копеле и липсата.
В един момент дори можех да напиша цял разказ в негов стил.
"When I go forwards, you go backwards
Somewhere we will meet"
Безбожно уморена съм, кръвното ми е паднало някъде надолу, имам нужда да надраскам няколко щриха, защото сънувам Робърт Дауни подстриган и картините на дядо ми, но се чувствам смачкана и изцедена от жегата или от нещо друго. Не знам.
Все пак май дойде моментът да прибавя етикет "книги" и то не само защото на бюрото ми има единайсет.
Струва ми се невъзможно да не се похваля, така че отпадналата ми ръка е призована да се вдигне, за да извърши поне едно полезно нещо в поредния зноен ден.
Бледа слонова кост, не чак толкова бледа слонова кост, нещо между кремаво, охра или бежово, светлооранжево, наситено тъмнооранжево, черно-златиста, бяло-златиста, розово-лилава и черно-бяла с цветни примеси.
На черното ми бюро стоят думите на Набоков, Клуун, Шлинк, Камю, Уелш, Моъм, По, Адеър и "1000 film to change your life". :)
(Хубавото е, че точно днес обмислях как, ако някога пиша, няма да цитирам Данте или Гьоте преди самото начало на книгата си, а някоя песен. Ето как Клуун ме впечатли, още повече като видях Рейдиохед.)
Прибавяме и една тънка и остаряла "Хроника на една предизвестена смърт" + биография на Лили Иванова и малка, сладко-симпатична, стилна и художествена благотворителна книга за мигове на разни български жени за мама.
Пълно удоволствие, идилия.
И въпреки целия този книжен антураж аз нямам силата да напиша две големи изречения, две истински изречения, две докосващи изречения. Какво правя в такива моменти ли? Това.
Липсва ми Буковски. Да, Буковски. Непредвидимо, но ужасните му, умопомрачителнореални, изгнили истории с недоразвити диалози; разказите, в които преобладават двайсетина думи като "вино", "бира", "жена", "уиски", "мъж", "кучка", хазяйка", "портвайн", "цигари", "чукам", "безработен", "копеле", "живот" и така нататък ми липсват.
Липсва ми усещането, че творчеството му не струва, след което някак успява да ме опровергае, после обратното и така, докато не се почувствам потънала в бохемско-отчаяния му, страдалчески-хедонистичен, тривиално-лаконичен американски стил. И тъй като напоследък и киното ми липсваше, а и аз му липсвах, Буковски ме вкара в своя филм. Все едно си бях пуснала долнопробен филм по кабелната, в който участват неизвестни актьори или пък Деми Мур на младини. Действието се развива в пропаднал, задимен бар, на никого на му пука за нищо, а животът се вие във вино, уиски, размазан грим, удари, писъци, стонове, жартиери, провиснали чорапи, разкривена походка и цигарена мъгла.
Липсва ми Буковски и жалкият му песимизъм, култовите изречения, които бях на косъм да си запиша, всепоглъщащият му едва ли не спрял стил, баналните фрази, с които не знам как привикнах и се съгласих да чета. Липсва ми начинът, по който се дразнех, разкривайки простите му похвати. Липсват ми диалозите без пояснения. Липсва ми мракът и неразбираемата свобода, която открива в алкохол, след който избира да плува в още тонове алкохол, а аз, неразбираща, се питах: "И кое е хубавото във всичко това? Все едно да преядеш с нещо тежко, а след това да продължиш с нещо леко?".
Няма го Буковски, но може би отново ще го има; не бях съгласна с Буковски, но може би някъде е прав; за мен разказите му са самотна вечер, прекарана в очакване в някой пропаднал, задимен, твърде алкохолен бар, но ето че изписах толкова много за мръсното копеле и липсата.
В един момент дори можех да напиша цял разказ в негов стил.
"When I go forwards, you go backwards
Somewhere we will meet"
6/08/2009
Feather
Няма да ми е нужна повече от една дума, за да резюмирам впечатлението си от този филм, но все пак няма да прибързвам с оценките.
"Seaside gulls go mental in Hitchcock's macabre masterpiece!"
Може би съм от онези хора, които влизат в торент сайт и теглят най-новите, най-популярните, най-сваляните филми. Може би се възхищавам на филми като "Аз роботът", "I am legend" и така нататък. Може би никога не бих оценила филм без тонове компютърна графика и ефекти, може би дори не бих опитала да разбера стойността на шедьовър като "Птиците". Може би.
Годината в скобите не е никакъв проблем, дори понякога е самата перла на продукцията, но в този случай не се оказа така.
Страшно разочарована съм от "Птиците", точно както се разочаровах от "Казабланка" (филм, за който все още ми е някак гузно и ми се иска да му дам втори шанс).
Като изключим, че "Птиците" е правен през 63-та - факт, даващ му цели три години преднина пред "Психо"; като изключим, че някои сцени са абсолютно нелепи дори за това време и тези възможности на студиата; като изключим, че през цялото време не прозвучава и капка музика.. Филмът пак не е добър. Липсата на сюжет и префокусирането и повтарянето на скучни мотиви са първите дразнещи детайли. Втората непростима грешка е почти пълната липса на атмосфера. Не изпитвам желание да знам, че фонът зад колата или зад някое възвишение е истински - това е напълно ненужно. Но атмосферата на непознатото, на страха, на ужаса, на мистерията, на евентуалния край.. Къде е тя?
За да не звуча прекалено критично, ще отбележа и положителните моменти и щрихи, които ми направиха впечатление.
1. Предимството на филма, поне за мен, най-вече се крие в самата класа на актьорите. Въпреки че в определени моменти играта е повече от изкуствена, през останалото време дори най-фалшивите диалози, мимики и жестове изглеждат съвсем логични на фона на епохата и за зрителя не остава никакъв друг избор, освен да мисли, че някога хората са били перфектни както в обикновеното ежедневие, така и в любовта и по време на страховити природни аномалии.
2. Озвучаването е добро. На някои места гласовете отекват адски чисто и изпипано, а птичите крясъци са един от малкото предвестници на догадки и страх.
3. През по-голямата част от филма интересът пада върху въпроса "Защо?". За жалост не получаваме отговор, но затова пък си имаме въображение.
4. Птиците, накацали по жици, покриви и греди, ми харесаха.
И, разбира се, най-учудващ се оказа самият край, който не беше край тип "The Wrestler", който отново не е очакван, но не може да се нарече и неудачен. Не беше край тип "The Prestige" или "SAW" (първа част), който те оставя неразбиращ, зяпнал в монитора/екрана с увиснала челюст.
Краят беше толкова нелогичен, свърши ей така, по средата, а аз си помислих "Моля?!"
За съжаление дори не успях да намразя птицте, пеещи навън.
Ако се колебаете дали да гледате "Психо", или пък "Птиците", то, моля ви, изберете първия!
6/06/2009
6/05/2009
скруполи
Както трия празни чернови, стари хронологии, песни, изпратени ми преди толкова време, и какво ли още не. Както сменям картината на десктопа, изхвърлям широките или стари дънки, сбогувам се с бившите си любими обувки, малки ненужни сувенири, календарчета, листчета, последни страници от тетрадки, контролни..
Както дори трия прекрасни филми, които обичам, защото не ми позволяват да откривам и гледам нови..
Както забравям вчера, за да съм друга днес, така ли се освобождавам и от хората?
Трябва ли да се плаша?
Както дори трия прекрасни филми, които обичам, защото не ми позволяват да откривам и гледам нови..
Както забравям вчера, за да съм друга днес, така ли се освобождавам и от хората?
Трябва ли да се плаша?
6/04/2009
Stop and stare
Сякаш днешният ден продължи векове, а е още само 16:44. Странно. Юни не е юни, събудих се в 3:30, след което веднага заспах, за да се събудя в 4:30 и да започна да уча. Никога досега не ми се беше случвало /всъщност ми се случи веднъж да уча по философия в пет, защото в единайсет нямах сили и паднах на леглото с дрехите/, но сега ми се случва за пръв официален път да стана по средата на нощта/сутринта и да започна да уча. Непонятно, но май се оказва, че понкога изпитвам удоволствие от поети ангажименти, дори да са хиляди, изпитвам удоволствие от отговорността, но ме плаши фактът, че ако свикна твърде много с нея, ще започна да търся спасение в реда, което е такава заблуда понякога.
Ако трябваше да започна с "трябваше", щях да кажа "Трябваше да се прибера от училище, да се измия, преоблека и да се хвърля на леглото, за да се наспя." Вместо това аз някак зарових вниманието си под музика, мисли, хора, Бейрут и така нататък. Което пък ме отвежда до друга мисъл, проследяваща проклетата тенденциозност навсякъде. Дали хората са си изградили такъв свят, дали това е нашата цивилизована природа, от която не можем да избягаме, дали няма случайности - не знам. Но винаги когато започна да харесвам нещо, по някакъв паранормален или твърде нормален начин започва да го харесва и останалата част от света. "Нещо", под което нямам предвид "Беднякът милионер", Депеш Мод или пък лилавите дънки (е, ...).
Остават още само четири минути, вече усещам как клепачите ми ще се сгромолясат като тежки завеси пред зениците посред бял ден; време е да легна поне за малко, макар че знам, че няма да легна както правят други хора.
Признавам, тенденцията явно достигна до мен и сега на рафта на бюрото си имам книга на Буковски. Малко ми е трудно да коментирам подари абсолютното малкото прочетени страници, но засега нещата вървят 50:50 - спряло и изненадващо приятно, некнижно, но някак друго, редуващо се с умопомрачително празни диалози, които оживяват само ако включиш свръхбогатото си въображение, за да вдъхнеш поне малко атмосфера, която положително липсва под формата на "... - каза тя, нервно преплитаща пръсти под покривката, усещаща как цялото й тяло се облива от горещи вълни, а след това бавно се изстудява до следващото пришествие неспособност да се държи достатъчно надменно."
Разбира се, че е ужасно, когато нямаш място за достатъчно песни и трябва да избереш няколко, с които да се сбогуваш, знаейки, че на другия ден отново ще ти се слушат. Ужасно е и да умираш да слушаш определена песен, но проклетото време да ти отнеме възможността, а когато най-накрая си я получиш, да те е напуснало желанието.
Да, днес положително изгубих около два часа и половина, използвах думата "положително" незнайно защо, осъзнам и че напоследък съм по-навътре в литературата, отколкото в киното, което, от една страна, е хубаво, но, от друга, хич не ми харесва. Като със сетивата, наблягаш на едно, другото започва да чезне.
Остава ми една стереометрия, за която да изпиля нервите си, другото е история, мисли, действия и поетичност.
Обичам да чертая пирамиди, обичам да подсказвам също, обичам факта, че юни не е юни, и цялата тази особеност ми се струва като един огромен подарък. Но подаръците трябва да се оценяват.
След 180-минутно чакане, след сто минути, които минаха като 100 години, писане с десен наклон, бързо четене, много самоувереност, която кой знае беше ли подплатена, или не..
Въобще опитвам да запълня тези девет минути, които ми остават, и вместо да се обвинявам, че вече щях да сънувам продължението на съня с пияните учители и художниците, с които жадувах да се запозная, защото идваха на частни уроци вкъщи, аз се правя, че създавам нещо, извършвам полезна дейност. Какво е чакането?
Не, не, не, все още не съм готова да се използвам така жестоко, а след това да се изхвърля и изоставя само защото ще звучи по-добре. Мисля да стане по бавния, естествен начин. Не изгубих навика си да сравнявам всичко с научните доказателства и да търся формули и закономерности навсякъде. Седем минути. Целта е да приключа. И е толкова лесно.
Ако трябваше да започна с "трябваше", щях да кажа "Трябваше да се прибера от училище, да се измия, преоблека и да се хвърля на леглото, за да се наспя." Вместо това аз някак зарових вниманието си под музика, мисли, хора, Бейрут и така нататък. Което пък ме отвежда до друга мисъл, проследяваща проклетата тенденциозност навсякъде. Дали хората са си изградили такъв свят, дали това е нашата цивилизована природа, от която не можем да избягаме, дали няма случайности - не знам. Но винаги когато започна да харесвам нещо, по някакъв паранормален или твърде нормален начин започва да го харесва и останалата част от света. "Нещо", под което нямам предвид "Беднякът милионер", Депеш Мод или пък лилавите дънки (е, ...).
Остават още само четири минути, вече усещам как клепачите ми ще се сгромолясат като тежки завеси пред зениците посред бял ден; време е да легна поне за малко, макар че знам, че няма да легна както правят други хора.
Признавам, тенденцията явно достигна до мен и сега на рафта на бюрото си имам книга на Буковски. Малко ми е трудно да коментирам подари абсолютното малкото прочетени страници, но засега нещата вървят 50:50 - спряло и изненадващо приятно, некнижно, но някак друго, редуващо се с умопомрачително празни диалози, които оживяват само ако включиш свръхбогатото си въображение, за да вдъхнеш поне малко атмосфера, която положително липсва под формата на "... - каза тя, нервно преплитаща пръсти под покривката, усещаща как цялото й тяло се облива от горещи вълни, а след това бавно се изстудява до следващото пришествие неспособност да се държи достатъчно надменно."
Разбира се, че е ужасно, когато нямаш място за достатъчно песни и трябва да избереш няколко, с които да се сбогуваш, знаейки, че на другия ден отново ще ти се слушат. Ужасно е и да умираш да слушаш определена песен, но проклетото време да ти отнеме възможността, а когато най-накрая си я получиш, да те е напуснало желанието.
Да, днес положително изгубих около два часа и половина, използвах думата "положително" незнайно защо, осъзнам и че напоследък съм по-навътре в литературата, отколкото в киното, което, от една страна, е хубаво, но, от друга, хич не ми харесва. Като със сетивата, наблягаш на едно, другото започва да чезне.
Остава ми една стереометрия, за която да изпиля нервите си, другото е история, мисли, действия и поетичност.
Обичам да чертая пирамиди, обичам да подсказвам също, обичам факта, че юни не е юни, и цялата тази особеност ми се струва като един огромен подарък. Но подаръците трябва да се оценяват.
След 180-минутно чакане, след сто минути, които минаха като 100 години, писане с десен наклон, бързо четене, много самоувереност, която кой знае беше ли подплатена, или не..
Въобще опитвам да запълня тези девет минути, които ми остават, и вместо да се обвинявам, че вече щях да сънувам продължението на съня с пияните учители и художниците, с които жадувах да се запозная, защото идваха на частни уроци вкъщи, аз се правя, че създавам нещо, извършвам полезна дейност. Какво е чакането?
Не, не, не, все още не съм готова да се използвам така жестоко, а след това да се изхвърля и изоставя само защото ще звучи по-добре. Мисля да стане по бавния, естествен начин. Не изгубих навика си да сравнявам всичко с научните доказателства и да търся формули и закономерности навсякъде. Седем минути. Целта е да приключа. И е толкова лесно.
6/01/2009
What a quiet world after all..
Или хората като него са безумно прави, или аз съм безумно глупава, не осъзнавайки, че като им вярвам, се отклонявам в безкрайно грешна посока.
Няма да си пусна "Chop Suey", за да се навия напук, знам това, което ми е нужно от текста, и самият текст пониква в мен под формата на осезаемо различно отношение.
Ах, как ми се иска да не съм безумно глупава...
Забравям и не допускам. Такава съм си, имам нужда от танцуващ непознат свят, тракащ и шепнещ из обичайните ми ежедневни мисли. Открих новата си любов. "Майстора и Маргарита".
Спомням си онзи не точно "небивало горещ", но приятен априлски залез, отново на един площад, когато аз разгърнах страниците й за първи път. Спомням си как осъзнах, че ще харесам тази книга, как ми се стори сравнително заинтригуваща, а след името "Пилат Понтийски" безгласно я обикнах. Вярно, че я влачих из часовете, в които трябваше да спя, и понякога ми се отразяваше под формата на пет минути удължен сън или отнесени разсъждения пред незаинтригувани родители. Както и да, беше прав - "На теб ще ти хареса" - да, хареса ми.
И страшно много ми липсва. Не чувствам, че трябва да пиша някакво ревю, че трябва да обобщя проблемите, които засяга творбата, че трябва да вмъквам творческа история и прочие ненужни факти, които ще откриете на някое по-подредено място или в Уикипедия (английска или руска, моля). Разбирам, че започна ли да говоря за книгата така, както я усетих, шансът да предам впечатленията си, че и повече, е много по-голям.
И страшно ми липсва. Не плаках на края, както често плача на последните страници на други книги. Но едва се сдържах пред златния град, пред сина на краля звездоброец, едва се сдържах на места, крайно необичайни, но жестоко ранили крехката ми психика.
Никой не влезна, не ме прекъсна. Да, имах чувството, че стъпките, отекващи из коридорите и спалнята на втория етаж, ще се пренесат на метри от мен и някой изведнъж ще нахлуе, когато аз очаквам моя духовен екстаз. Но нищо.
Стоях и прелиствах с онзи хъс, който ще те доведе до края. Краят, който те оставя за малко безмълвен, потънал в тишината му, тишината на последното изречение. Четеш предпоследната страница, преместваш поглед на другата страна, докато с леко потрепващи пръсти закриваш последните изречения, за да не успееш да уловиш някоя произволна думичка от тях и да убиеш магията. Пръстите постепенно се смъкват надолу, погледът също, четеш и може би не разбираш толкова ясно какво четеш, но знаеш, че чувстваш прекалено силно. Потъваш в своята малка придобита страст. Последното изречение вече е на фокус, толкова кратко и същевременно толкова дълго. Поемаш си дъх, прочиташ го още веднъж. Издишаш. Затваряш книгата, вдигаш главата си и се усмихваш. Усмихваш се. Свърши. И ще ти липсва толкова много.
"Ти произнесе думите си така, сякаш не признаваш нито сенките, нито злото. Няма ли да бъдеш така добър да се позамислиш над въпроса: какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките? Та нали всички предмети и хора хвърлят сенки. Ето сянката на моята шпага. Но има и сенки на дървета и на живи същества. Или искаш да одереш цялото земно кълбо, да пометеш от него всички дървета и всичко живо заради твоята приумица да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав."
Този път разделителят беше бежов, от онези малки листчета за бележки, които не се лепят. За всяка книга си правя такъв в цвят, който смятам, че ще й отива, или пък в двойка цветове. След като я прочета, го изхвърлям. Много ми е мъчно, че това бежово листче сега лежи самотно на бюрото, без да разделя каквото и да било.
"..в бяло наметало с кървава потплата, с провлачена кавалерийска походка, в ранна утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан..., в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Юдея Пилат Понтийски."
Няма да си пусна "Chop Suey", за да се навия напук, знам това, което ми е нужно от текста, и самият текст пониква в мен под формата на осезаемо различно отношение.
Ах, как ми се иска да не съм безумно глупава...
Забравям и не допускам. Такава съм си, имам нужда от танцуващ непознат свят, тракащ и шепнещ из обичайните ми ежедневни мисли. Открих новата си любов. "Майстора и Маргарита".
Спомням си онзи не точно "небивало горещ", но приятен априлски залез, отново на един площад, когато аз разгърнах страниците й за първи път. Спомням си как осъзнах, че ще харесам тази книга, как ми се стори сравнително заинтригуваща, а след името "Пилат Понтийски" безгласно я обикнах. Вярно, че я влачих из часовете, в които трябваше да спя, и понякога ми се отразяваше под формата на пет минути удължен сън или отнесени разсъждения пред незаинтригувани родители. Както и да, беше прав - "На теб ще ти хареса" - да, хареса ми.
И страшно много ми липсва. Не чувствам, че трябва да пиша някакво ревю, че трябва да обобщя проблемите, които засяга творбата, че трябва да вмъквам творческа история и прочие ненужни факти, които ще откриете на някое по-подредено място или в Уикипедия (английска или руска, моля). Разбирам, че започна ли да говоря за книгата така, както я усетих, шансът да предам впечатленията си, че и повече, е много по-голям.
И страшно ми липсва. Не плаках на края, както често плача на последните страници на други книги. Но едва се сдържах пред златния град, пред сина на краля звездоброец, едва се сдържах на места, крайно необичайни, но жестоко ранили крехката ми психика.
Никой не влезна, не ме прекъсна. Да, имах чувството, че стъпките, отекващи из коридорите и спалнята на втория етаж, ще се пренесат на метри от мен и някой изведнъж ще нахлуе, когато аз очаквам моя духовен екстаз. Но нищо.
Стоях и прелиствах с онзи хъс, който ще те доведе до края. Краят, който те оставя за малко безмълвен, потънал в тишината му, тишината на последното изречение. Четеш предпоследната страница, преместваш поглед на другата страна, докато с леко потрепващи пръсти закриваш последните изречения, за да не успееш да уловиш някоя произволна думичка от тях и да убиеш магията. Пръстите постепенно се смъкват надолу, погледът също, четеш и може би не разбираш толкова ясно какво четеш, но знаеш, че чувстваш прекалено силно. Потъваш в своята малка придобита страст. Последното изречение вече е на фокус, толкова кратко и същевременно толкова дълго. Поемаш си дъх, прочиташ го още веднъж. Издишаш. Затваряш книгата, вдигаш главата си и се усмихваш. Усмихваш се. Свърши. И ще ти липсва толкова много.
"Ти произнесе думите си така, сякаш не признаваш нито сенките, нито злото. Няма ли да бъдеш така добър да се позамислиш над въпроса: какво би станало с твоето добро, ако не съществуваше злото, и как би изглеждала земята, ако от нея изчезнеха сенките? Та нали всички предмети и хора хвърлят сенки. Ето сянката на моята шпага. Но има и сенки на дървета и на живи същества. Или искаш да одереш цялото земно кълбо, да пометеш от него всички дървета и всичко живо заради твоята приумица да се наслаждаваш на голата светлина? Ти си глупав."
Този път разделителят беше бежов, от онези малки листчета за бележки, които не се лепят. За всяка книга си правя такъв в цвят, който смятам, че ще й отива, или пък в двойка цветове. След като я прочета, го изхвърлям. Много ми е мъчно, че това бежово листче сега лежи самотно на бюрото, без да разделя каквото и да било.
"..в бяло наметало с кървава потплата, с провлачена кавалерийска походка, в ранна утрин на четиринайсетия ден от пролетния месец нисан..., в покритата колонада между двете крила на двореца на Ирод Велики излезе прокураторът на Юдея Пилат Понтийски."
Subscribe to:
Posts (Atom)